Франк Хърбърт
Месията на Дюна (18)

17.

В моята империя растежът на производството и растежът на доходите не бива да излизат изпод контрол. Това е същността на повелята ми. Между различните сфери на влияние не трябва да възникват затруднения с платежния баланс. А причината за това е проста — защото така заповядвам. Искам да подчертая властта си в тази област. Аз съм върховният енергопотребител на тази държава и такъв ще си остана в живота и смъртта. Икономиката е моето правителство.

Заповед пред Съвета

Император Пол Муад’диб

— Тук ще те напусна — каза старецът, отдръпвайки пръсти от ръкава на Пол. — Отдясно, предпоследната врата. Шай-хулуд да те закриля, Муад’диб… и помни, че си бил Усул¤.

Водачът кривна встрани и изчезна в мрака.

Пол знаеше, че навярно някъде наблизо хората от Имперската безопасност чакат да заловят стареца и да го отмъкнат на разпит. Но се надяваше опитният свободен да им се изплъзне.

Високо горе блестяха звезди и Първата луна¤ висеше като далечен фенер нейде отвъд Защитната стена¤. Ала тук не беше като в откритата пустиня, където човек можеше да зърне пътеводна звезда. Поне едно изглеждаше ясно — старецът го бе довел в някое от новите предградия.

Уличката бе пълна с пясък, навян от околните дюни. Далеч напред самотен суспенсорен глобус пръскаше мъждива светлина. Оскъдните лъчи стигаха само колкото да разкрият, че се намира в задънена улица.

Във въздуха тегнеше зловонието на дестилаторна канализация. Сигурно беше твърде зле изолирана, за да изпуска в нощта гнусните си миризми и да похабява безценната влага. Пол си каза, че народът му е станал невероятно нехаен. Сега свободните бяха истински водни милионери — и забравяха дните, когато на Аракис можеха да убият човек само заради осминка от телесната му влага.

Защо се колебая? — запита се Пол. Предпоследната врата. Знаех го и без да ми казват. Но всичко трябва да се разиграе с пределна точност. И затова… се колебая.

Ненадейно откъм ъгловата къща вляво се надигна глъчка. Женски глас ругаеше някого — оплакваше се, че новото крило на дома пропускало прах. Да не мисли, че водата пада от небето? Щом прахта прониква вътре, значи влагата пък излиза навън.

Някои не са забравили, помисли Пол.

Закрачи напред по улицата и свадата заглъхна зад гърба му.

Вода от небето! — помисли той.

Някои свободни бяха виждали това чудо по далечните светове. И той го бе виждал, дори бе заповядал да го устроят над Аракис, ала споменът за него беше неясен — сякаш мислеше за нещо, което се е случило другиму. Дъжд, така се наричаше. Внезапно си припомни дъждовна буря на своята родна планета — гъсти сиви облаци в небето на Каладън, тръпнеща наелектризирана атмосфера, влажен въздух, едри мокри капки барабанят по стъклото на капандурата. От стряхата се стичат струйки дъждовна вода. Водостоците я отвеждат към реката, която влачи мътни, пенести талази покрай овощните градини на замъка… а там влажно блестят голите клони на дърветата.

Краката му затънаха в струйка пясък, пресичаща улицата. За миг усети как в детството калта полепва по обувките му. Сетне отново се озова сред пясъка, сред прашната ветровита тъма, под присмеха на надвисналото Бъдеще. Безплодният живот наоколо сякаш го сочеше с пръст. Ти направи това! Бяха се превърнали в цивилизация от наблюдатели и разказвачи с пресъхнали очи — хора, които решават всичките си проблеми чрез власт… и още власт… и пак власт — а ненавиждат властта до последната й капчица.

Под нозете му се появиха груби каменни плочи. Помнеше ги от видението. Отдясно изникна мрачен правоъгълен вход — черно върху черно: домът на Отхейм, домът на Съдбата, място като всяко друго, различно само по ролята, която му бе отредило Времето.

Странно място за едно историческо събитие.

Вратата се отвори при първото почукване. През пролуката се виждаше преддверие, окъпано в мътна зеленикава светлина. Отвътре надникна джудже — старческо лице над детско тяло, същински призрак, какъвто не бе срещал в пророческите си визии.

— Значи дойде — изрече призракът. Джуджето отстъпи настрана, в държанието му нямаше и следа от страхопочитание, а по устните му бавно се разтегляше злорада усмивка. — Заповядай! Заповядай!

Пол се поколеба. Във видението не бе срещал джудже, но всичко друго си беше на мястото. Понякога се случваше в пророчествата да се прокрадне подобно несъответствие, без да промени посоката на главоломния им скок към безкрая. Разликата го изпълни с надежда. Той се озърна към улицата, плуваща в млечноперления лунен блясък. Споменът за луната го преследваше. Как ли щеше да падне?

— Заповядай — подкани го джуджето.

Пол влезе и чу зад гърба му вратата да се намества с глух удар в херметичните уплътнители. Джуджето мина край него и го поведе, шляпайки по пода с несъразмерно големите си ходила, отвори изящната решетъчна порта към закритото вътрешно дворче и кимна.

— Очакват ви, сир.

Сир, помисли си Пол. Значи ме познава.

Преди да обмисли това откритие, джуджето се шмугна в някакъв страничен коридор. В душата на Пол надеждата танцуваше като бесен вихър-дервиш. Той закрачи през двора. Мястото беше тъмно и унило, изпълнено с дъх на болест и поражение. Атмосферата го обезсърчаваше. Запита се поражение ли е да избереш по-малкото зло. Безвъзвратно ли бе поел по този път?

От една тясна врата в дъното се процеждаше светлина. Пол престана да мисли за скрити наблюдатели и неприятни миризми, прекоси прага и се озова в малка стаичка. За жилище на свободен обзавеждането беше твърде оскъдно, хайрегски гоблени висяха само на две от стените. Срещу вратата, върху карминова възглавничка под най-хубавия гоблен, седеше мъж. В голата стена отляво зееше друга врата и в сянката, хвърлена от нея, се открояваше женска фигура.

Пол се почувства като в капан. Точно така бе станало и във видението. Къде беше джуджето? Къде беше разликата?

С един всеобхватен поглед сетивата му погълнаха цялата стая. Въпреки нищетата личеше, че се поддържа безупречна чистота. Куки и халки по голите стени отбелязваха местата на свалените гоблени. Пол си спомни, че пришълците плащаха огромни цени за автентични произведения на свободните. Богатите поклонници смятаха пустинните килими за съкровища, за истински белег на хаджилъка.

Голите стени сякаш го обвиняваха с прясната си гипсова мазилка. Вехтостта на двата последни гоблена само подсилваше това чувство.

На стената отдясно имаше тясна лавица. По нея бяха подредени портрети — предимно на брадати свободни, някои във влагосъхраняващи костюми с провиснали тръбички на филтровите запушалки, други в имперски униформи, излъчени на фона на екзотични гледки от далечни планети. Най-често срещани бяха морските пейзажи.

Седналият свободен се изкашля, за да привлече вниманието на Пол. Отхейм изглеждаше точно така, както го бе разкрило видението — измършавяла птича шия, сякаш безсилна да поддържа масивната глава. Лицето му беше криво и обезобразено — мрежа от кръстосани белези на лявата буза под кривогледо сълзящо око, гладка кожа на другата и прям, плътносин поглед. Дълъг гърбав нос делеше двете половини.

Възглавничката на Отхейм бе разположена насред излинял кафяв килим, прошарен с кестеняви и златни нишки. На места възглавничката беше протрита и кърпена, ала всеки метален предмет около седящия мъж бе излъскан до огледален блясък — рамките на портретите, обковът и подпорките на лавицата, крачетата на ниската масичка отдясно.

Пол кимна към здравата половина от лицето на Отхейм и изрече:

— Добро да споходи теб и твоя дом.

Това бе поздрав за стар приятел и събрат от сийча.

— Ето че пак те виждам, Усул.

Треперливият глас изрече племенното му име със старческо хъхрене. Мътното кривогледо око върху обезобразената половина се раздвижи над белезите и съсухрената кожа. От тази страна стърчаха снопчета прошарена четина, а челюстта сякаш бе покрита само от грапави и лющещи се ивици. При всяка дума устните на Отхейм се кривяха, оголвайки сребристи метални зъби.

— Муад’диб винаги чува зова на федейкините — отвърна Пол.

Отвъд вратата жената се раздвижи в сянката и подхвърли:

— И Стилгар с това се хвали.

Тя пристъпи на светло — състарено копие на онази Лична, чийто облик бе откраднал лицетанцьорът. Сега Пол си спомни, че Отхейм се бе оженил за сестрата на покойната си жена. Косата й беше прошарена, носът — изтънял като на вещица. Палците и показалците на ръцете й бяха покрити с мазоли от тъкачния стан. Някога в сийча всяка свободна жена би се гордяла с подобни белези, но сега, щом забеляза погледа му, тя скри длани в гънките на бледосинята си роба.

Най-сетне Пол си спомни името й — Дури. И най-поразителното бе, че си я спомни като дете, а не такава, каквато я бе срещал във виденията си за този миг. „Сигурно заради хленчещия глас“, каза си той. „И като дете все хленчеше.“

— Виждаш, че съм тук — каза Пол. — Щях ли да дойда, ако Стилгар не беше съгласен? — Той се обърна към домакина. — Воден товар¤ нося пред теб, Отхейм. Повелявай.

Кратко и прямо — така се говореше между братя по сийч.

Отхейм безсилно кимна и движението сякаш щеше да прекърши крехката шия. Той вдигна покритата с кафеникави петна лява ръка и посочи обезобразеното си лице.

— На Тарахел прихванах разцепващата болест, Усул — изхриптя Отхейм. — Веднага след победата, когато всички…

Пристъп на кашлица прекъсна думите му.

— Скоро племето ще прибере неговата вода — каза Дури.

Тя пристъпи към Отхейм, подпря го с още възглавнички и здраво стисна рамото му, докато кашлицата отмина. Пол забеляза, че всъщност не беше стара, но край устните й се впиваха бръчките на загубени надежди, а в очите се таеше горчилка.

— Ще повикам доктори — каза Пол.

Дури се завъртя с ръка на кръста.

— Вече идваха лекари, по-добри и ти няма да намериш.

Тя неволно се озърна към голата стена отляво.

И са стрували скъпо, помисли Пол.

Чувствуваше се напрегнат, окован в рамките на видението, ала съзнаваше, че в сцената се промъкват дребни несъответствия. Как можеше да използва разликите? Вълмото на времето се разплиташе и възникваха едва доловими промени, но основната картина си оставаше отчайващо неизменна. Изпълваше го ужасяващо твърдото знание, че ако опита сега да се изтръгне от общата схема, тя ще прерасне във взрив на неописуемо насилие. Гнетеше го скритата мощ в този измамно тих поток на времето.

— Кажи какво искаш от мен — изръмжа той.

— Не допускаш ли, че Отхейм просто е пожелал приятел да поседи до него в тежък час? — попита Дури. — Трябва ли един федейкин да поверява плътта си на чужденци?

Бяхме заедно в Сийч Табър, напомни си Пол. Тя има право да ме упреква за проявеното безсърдечие.

— Ще сторя каквото е по силите ми — каза той.

Нов пристъп на кашлица разтърси Отхейм. Когато се поуспокои, той изпъшка:

— Предателство, Усул. Хора от племето заговорничат срещу теб.

Устата му продължи да се движи беззвучно. По устните му потекоха слюнки. Дури ги избърса с крайчеца на робата си и Пол забеляза върху лицето й неприкрит гняв от безсмисленото прахосване на влага.

Безсилната ярост едва не го заслепи. Това трябваше да бъде спестено на Отхейм! Един федейкин заслужава по-достойна участ. Но вече нямаше избор — нито за командоса-смъртник, нито за неговия император. В тази стая и двамата вървяха по бръснача на Окам^[1]. И най-лекото подхлъзване умножаваше ужасите — не само за тях, а за цялото човечество; дори и за онези, които щяха да ги унищожат.

С усилие на волята Пол се успокои и погледна Дури. Страхотният копнеж, с който жената се взираше в Отхейм, му придаде нови сили. Чани никога не трябва да ме гледа така, помисли той.

— Лична споменаваше за някаква вест — каза Пол.

— Джуджето ми — изхъхри Отхейм. — Купих го на… на… на една планета… не помня. То е дистранс, играчка, захвърлена от тлейлаксианците. В него са записани всички имена… предателите…

Разтреперан, Отхейм замълча.

— Говориш за Лична — каза Дури. — Когато пристигна, разбрахме, че се е добрала жива до теб. Ако мислиш, че имаш нов дълг пред Отхейм, то нека Лична бъде целият ти товар. Честна размяна, Уеул: вземи джуджето и си върви.

Пол удържа плъзналите по тялото му тръпки и затвори очи. Лична! Истинската им дъщеря бе загинала сред пустинята — съсипано от семутата тяло, изоставено на пясъка и ветровете.

Той отвори очи.

— Винаги можете да дойдете при мен…

— Отхейм странеше от теб, за да го броят сред ония, които те мразят, Усул — прекъсна го Дури. — Южно от нас, в края на уличката, е свърталището на твоите врагове. Затова се настанихме в този бордей.

— Щом е тъй, повикайте джуджето и да вървим — каза Пол.

— Не си ме слушал добре — възрази Дури.

— Трябва да отведеш джуджето на сигурно място — изрече Отхейм с изненадващо мощен глас. — В него е единственият списък на предателите. Никой не подозира таланта му. Мислят, че съм го взел за развлечение.

— Ние не можем да дойдем — добави Дури. — Само ти и джуджето. Всички знаят… колко сме бедни. Пуснахме слух, че продаваме джуджето. Ще решат, че ти си купувачът. Това е единственият ти шанс.

Пол сравни реалността със спомена — във видението напускаше къщата, след като бе получил имената на предателите, но нито веднъж не бе успял да види къде са записани тези имена. Очевидно джуджето се намираше под закрилата на друг оракул. Хрумна му, че навярно всички живи същества носят някаква съдба, предначертана от големи и малки цели, затвърдена от възпитанието и личните склонности. Още от първия миг, в който джихадът го бе избрал за свое оръдие, той се чувстваше окован от силата на тълпата. Безброй твърдо определени цели властваха над неговата воля и контролираха постъпките му. Илюзиите за свободен избор, с които се залъгваше, бяха просто отчаяна съпротива на затворник, блъскащ решетките на килията си. Проклятието му бе там, че виждаше килията. Наистина ли я виждаше?

Вслуша се в пустотата на тоя дом: вътре бяха само четирима — Дури, Отхейм, джуджето и той. Вдишваше страха и напрежението на своите приятели, усещаше наблюдателите — неговите бойци от охраната, увиснали с топтери високо в небето… и другите… в съседната къща. Напразно се надявах, помисли Пол. Но мисълта за това му донесе някакъв нов, особен усет за надежда и той почувства, че все още може да сграбчи мига.

— Доведете джуджето — каза Пол.

— Бияз! — подвикна Дури.

— Вика ли ме някой?

Джуджето се появи откъм дворчето с тревожно и бдително изражение на лицето.

— Имаш нов господар, Бияз — каза Дури. Тя се вгледа в Пол. — Можеш да го наричаш… Усул.

— Усул означава основа на колона — преведе Бияз. — Как може Усул да е отдолу, когато аз съм най-долното същество на тоя свят?

— Винаги говори така — извинително се обади Отхейм.

— Не говоря — възрази Бияз. — Аз съм оператор на машина, наречена език. Малко трака и пъшка, ама си е моя.

Тлейлаксианска играчка, будна и образована, помисли Пол. Бене Тлейлакс никога не захвърля нещо толкова ценно. Обърна се и изпитателно огледа джуджето. Кръгли меланжови очи отвърнаха на погледа му.

— Какви други дарби имаш, Бияз? — запита Пол.

— Знам кога трябва да си вървим — отговори Бияз. — Малцина могат да се похвалят с такава дарба. Дошло е време за край — и това е добро начало. Нека почнем да си тръгваме, Усул.

Пол подири спомена за видението — там нямаше джудже, но думите на дребосъка бяха уместни за случая.

— На вратата ме нарече сир — каза Пол. — Значи ме познаваш?

— Ами че вие сте много сироподобен, сир — ухили се Бияз. — Вие сте нещо повече от основата Усул. Вие сте атреидският император Пол Муад’диб. И освен това сте моят пръст.

Той повдигна показалеца на дясната си ръка.

— Бияз! — кресна Дури. — Изкушаваш съдбата.

— Изкушавам си пръста — пискливо възрази Бияз и посочи Пол. — Соча Усул. Нима пръстът ми не е самия Усул? Или е отражение на нещо по-долно? — Той го приближи към очите си и подигравателно ухилен го огледа първо от едната страна, после от другата. — А-а-а, то било само пръст.

— Често ги дрънка такива — разтревожено обясни Дури. — Мисля, че затова са го прогонили тлейлаксианците.

— Не търпя да ме покровителстват — заяви Бияз, — обаче си имам нов покровител. Колко чудни неща върши един нищо и никакъв пръст. — Със странен блясък в очите той погледна към Дури и Отхейм. — Слабо лепило ни е свързвало, Отхейм. Една-две сълзи и се разделяме. — Шляпайки с несъразмерните си нозе по плочките, джуджето се завъртя на пети и спря срещу Пол. — А-а-а, шефе! Голям път бих, докато те намеря.

Пол кимна.

— Нали ще си добър с мен, Усул? — попита Бияз. — Аз съм личност, тъй да знаеш. Срещат се личности с всякакви форми и размери. Аз съм само една от тях. Слаб съм на мускули, но силен на уста; евтино ще ме нахраниш, скъпо ще ме напълниш. Вади от мен колкото си щеш, пак ще остане нещичко, дето са го пъхнали хората.

— Нямаме време за глупави гатанки — изръмжа Дури. — Трябва да си вървите.

— Главата ми е наблъскана с главоблъсканици, но не всички са глупави — каза Бияз. — Ако минеш отнякъде, Усул, значи ли че ще си станал минало? А? Е, хайде, миналото си е минало. Право казва Дури, а пък аз имам и тая дарба — да знам кое е право.

— Усет за истината ли имаш? — запита Пол, вече твърдо решен да изчака докрай развоя на видението. Каквото и да се случеше, щеше да е по-добре, отколкото да разруши този миг и да предизвика нови последствия. Отхейм трябваше да каже още няколко думи, за да не се отклони Времето към по-ужасно русло.

— Имам усет за настоящето — каза Бияз.

Пол забеляза, че джуджето става все по-нервно. Дали дребосъкът не усещаше какво предстои? Можеше ли самият Бияз да се окаже оракул?

— Пита ли го за Лична? — обади се внезапно Отхейм, вперил в Дури здравото си око.

— Лична е на сигурно място — успокои го жената.

Пол сведе глава, за да не издаде лъжата с лице. На сигурно място! Пепелта на Лична лежеше в потаен гроб.

— Добре тогава — каза Отхейм, вземайки жеста му за знак на съгласие. — Поне това да е добро сред толкова беди, Усул. Не ми харесва светът, който създаваме, знаеш ли? По-хубаво си беше, когато живеехме сами сред пустинята и имахме само едни врагове — харконите.

— Тънка е границата между многото врагове и многото приятели — обади се Бияз. — Изчезне ли тя, няма ни начало, ни край. Хайде да свършваме, приятели.

Той застана до Пол и пристъпи от крак на крак.

— Що е усет за настоящето? — попита Пол, като нарочно се бавеше, за да подтикне джуджето към нещо непредвидено.

— Сега! — избъбри, треперейки, Бияз. — Сега! Сега! — Той подръпна робата на Пол. — Да си вървим сега!

— Много му тропа устата, но е добър по душа — разнежено изрече Отхейм, гледайки Бияз със здравото си око.

— И тропането може да е сигнал за тръгване — каза Бияз. — И сълзите. Да си вървим, докато още имаме време да започнем.

— Бияз, от какво се боиш? — попита Пол.

— Боя се от духа, който ме търси сега — избъбри Бияз. По челото му бе избила пот. По бузите му пробягваха спазми. — Боя се от онзи, който не мисли и не ще да има друго тяло, освен моето… ослепяло, взряно само навътре! Боя се от онова, което виждам, и от онова, което не виждам.

Това джудже има пророческа дарба, помисли Пол. Бияз споделяше страховитото му видение. А споделяше ли и съдбата на пророка? Докъде стигаше силата му? Дали владееше само дребното ясновидство на ония, които си играеха с дюнския тарок? Или нещо по-мощно? Какво бе успяло да види?

— По-добре да си тръгвате — каза Дури. — Бияз е прав.

— Всяка минута забавяне — обади се Бияз, — удължава… удължава настоящето!

Всяка минута забавяне отлага вината ми, помисли Пол. Облъхнал го бе отровният дъх на червей, от чиито зъби се стича пясък. Отдавна бе станало, но сега той възкресяваше спомена — дъх на подправка и горест. Усещаше, че и него го чака червей — погребалната урна на пустинята.

— Размирни времена са настанали — изрече той, имайки предвид преценката на Отхейм за света.

— Свободните знаят какво да правят в размирни времена — отвърна Дури.

Отхейм треперливо кимна в знак на съгласие.

Пол погледна Дури. Не бе очаквал благодарност, сега тя би била непоносим товар, но горчивината на Отхейм и яростното негодувание в очите на Дури го разколебаха. Имаше ли изобщо нещо, което заслужаваше тази цена?

— Няма полза от отсрочки — каза Дури.

— Направи каквото трябва, Усул — изхриптя Отхейм.

Пол въздъхна. Думите от видението бяха изречени.

— Ще дойде час за разплата — изрече той, за да довърши сцената. Обърна се, излезе с широка крачка от стаята и чу как отзад шляпат босите нозе на Бияз.

— Отминали, отминали — мърмореше джуджето, докато вървяха към изхода. — Който е отминал, нека пада, където може. Мръсен ден беше днес.