Франк Хърбърт
Месията на Дюна (16)

15.

Храбростта на Муад’диб проличава от факта, че Той от самото начало е знаел накъде отива, ала нито веднъж не е отстъпил от предначертаната пътека. Сам го е изразил най-ясно с думите: „Казвам ви, дойде моето време за изпитание. Когато ще проличи, че съм Върховният Служител.“ И тъй, Той преплел всички нишки в Единение, та и приятел, и враг да се прекланят пред Него. Тази и само тази е причината Неговите апостоли да се молят: „Спаси ни, Господи, от другите пътеки, които Муад’диб е облял с Водата на Своя Живот.“ Само с най-дълбоко отвращение можем да си представим тия „други пътеки“.

Из „Йям-ел-Дин“,

(„Книга на Страшния съд“)

Пратеничката беше млада жена — Чани познаваше лицето, името и рода й — затова бе успяла да мине през постовете на Имперската безопасност.

Чани само я бе представила на някой си Банърджи, офицер от охраната, който сетне уреди срещата с Муад’диб. Банърджи действаше по стар навик, след като го увериха, че бащата на девойката е участвал преди джихада в императорските команди от смъртници — страховитите федейкини¤. Иначе навярно не би обърнал внимание на молбите и твърденията, че вестта е предназначена единствено за ушите на Муад’диб.

Естествено, тя бе претърсена и прегледана с най-прецизна апаратура, преди да я допуснат до срещата в личния кабинет на Пол. А дори и след взетите мерки, Банърджи я придружаваше, положил едната си ръка върху ножа, другата — на рамото й.

Наближаваше пладне, когато я въведоха в покоите — странно помещение, смес от пустинна шатра на свободни и аристократичен родов замък. Като в хайрег¤ покрай трите стени висяха изящни гоблени, изпъстрени с образи от митологията на свободните. Четвъртата стена бе заета от видеоекран, огромна сребристосива площ зад овалното бюро, върху което имаше само един предмет — стар пясъчен часовник, вграден в орерий. Орерият, суспенсорен¤ механизъм от Икс, поддържаше в пространството над себе си слънцето и двете луни на Аракис¤, подредени в класическата Троица на червея.

Застанал до бюрото, Пол втренчено погледна Банърджи. Офицерът бе един от ония, които бяха успели да се издигнат в Свободната полиция и да заслужат чрез ум и вярност най-високи постове… макар че имаше в родословието си доказани контрабандисти, както личеше и от името му. На телосложение беше масивен, почти шишкав. По мургавата влажно-лъскава кожа на челото му се спускаха кичури черна коса — като гребен на някаква екзотична птица. Очите му бяха плътно сини, с нетрепващ поглед, който би могъл без промяна на изражението да се взира както в нечие щастие, така и в чудовищни жестокости. Чани му вярваше, Стилгар също. Пол знаеше, че ако му нареди да удуши момичето, Банърджи ще се подчини незабавно.

— Сир, това е пратеничката — каза Банърджи. — Господарката Чани каза, че ви е известила.

— Да — рязко кимна Пол.

Странно, девойката не го поглеждаше. Вниманието й оставаше приковано към орерия. Беше тъмнокожа, средна на ръст, а фигурата й не се различаваше под робата, чийто скъп винен плат и проста кройка говореха за богатство. Синьо-черната коса беше плътно стегната с панделка от същата тъкан. Събраните ръкави на робата прикриваха китките й. Пол подозираше, че е преплела пръсти. Би било уместно. Всичко в нея беше уместно, включително и дрехата — последен остатък на разкош, запазен за случай като този.

Пол направи знак на Банърджи да се отстрани. Офицерът се поколеба, преди да изпълни заповедта. Вместо него помръдна девойката — крачка напред. Движеше се грациозно. Ала все още не смееше да го погледне.

Пол се изкашля.

Най-сетне младата жена вдигна глава и изцяло сините очи се разшириха от страхопочитание — леко, тъкмо колкото се полагаше. Имаше странно малко лице с изящна брадичка, а стиснатите тънки устни издаваха недоверие и сдържаност. Над изпъкналите скули очите изглеждаха неестествено големи. Нещо нерадостно имаше в тях, нещо подсказваше, че рядко се усмихват. В ъгълчетата им едва личаха мътножълти петънца — възпаление от праха или признак за употреба на семута¤.

Всичко си беше на място.

— Искала си да ме видиш — каза Пол.

Настъпваше мигът на върховно изпитание за това женско тяло. Сцитал бе пресъздал фигурата, маниерите, пола, гласа — всичко, което можеше да възприеме с таланта си. Но тази жена беше позната на Муад’диб от времето на сийча. Вярно, Атреидес я знаеше като дете, и все пак имаха общи преживявания. Някои спомени трябваше деликатно да се отбягват. Това бе най-взискателната задача в целия досегашен живот на Сцитал.

— Аз съм Лична, дъщеря на Отхейм от Берк ал Диб.

Изтънял, но твърд девически глас изреждаше име, баща, родословие.

Пол кимна. Знаеше, че Чани се е подвела. Тембърът на гласа и всички останали подробности бяха възпроизведени с пределна точност. Навярно лицетанцьорът би измамил дори и него, ако не беше възпитан в бене-гесеритското умение да разпознава гласовете… и ако не бе обгърнат в необятната паяжина на пророческите видения.

Тренираното му съзнание разкриваше някои несъответствия — девойката изглеждаше по-възрастна от годините си; прекаляваше с контрола над гласните струни; стойката на шията и плещите й едва доловимо се разминаваше с изтънчената надменност на свободните. Но имаше и безспорни успехи — разкошната роба беше закърпена, за да подскаже затруднения… а и чертите на лицето бяха пресъздадени великолепно. Това определено подсказваше близост между лицетанцьора и сегашната му роля.

— Отдъхни в моя дом, дъще на Отхейм — изрече Пол официалния поздрав на свободните. — Добре си дошла, като вода след пустинна жажда.

Почти незабележимо отпускане на мускулите издаде, че радушното посрещане е поуспокоило девойката.

— Нося вест — каза тя.

— Вестоносецът е като онзи, който го праща — отвърна Пол.

Сцитал тихичко въздъхна. Всичко вървеше добре, но сега идваше най-важното — да подмами Атреидес по строго определена пътека. Трябваше да загуби наложницата си при обстоятелства, в които никой друг да не сподели вината му. Тогава за поражението щеше да е виновен единствено всемогъщият Муад’диб. Трябваше да го отведат до безпощадното осъзнаване на собствения му провал, а оттам — и до приемане на тлейлаксианската алтернатива.

— Аз съм димът, който прокужда нощния сън — каза Сцитал.

Нося лоши вести, означаваше кодовата фраза от тайния език на федейкините.

Пол се помъчи да запази самообладание. Чувствуваше се гол, душата му сякаш бе захвърлена като слепец във времето, където нито едно видение не достигаше до него. Могъщи оракули прикриваха този лицетанцьор. Пол усещаше само острите ръбове на настоящето. Знаеше единствено какво не бива да прави. Не биваше да унищожава лицетанцьора. Подобна постъпка би го запратила към бъдеще, което трябваше да избегне на всяка цена. Длъжен бе да намери изход, да се добере някак до сърцето на мрака и да промени ужасяващия ход на събитията.

— Съобщи ми вестта — каза Пол.

Банърджи се премести така, че да вижда лицето на девойката. Тя като че едва сега го забеляза и погледът й се плъзна към дръжката на ножа под десницата на офицера от охраната.

— Невинният не вярва в злото — изрече тя, гледайки Банърджи право в очите.

Ах, добре изиграно, помисли Пол. Точно така би го казала и истинската Лична. За момент го прониза скръб по дъщерята на Отхейм — безжизнен труп сред пясъците. Ала нямаше време за чувства. Навъси се.

Банърджи не изпускаше девойката от погледа си.

— Казано ми е да предам вестта насаме — добави тя.

— Защо? — попита Банърджи с груб и изпитателен глас.

— Защото така желае баща ми.

— Този човек е мой приятел — каза Пол. — Не съм ли и аз от свободните? Значи приятелят ми може да чуе всичко, което чувам аз самият.

Сцитал придаде на девическото лице спокойно изражение. Наистина ли имаше подобен обичай… или го подлагаха на проверка?

— Императорът определя правилата — каза той. — Ето вестта: баща ми желае да го посетиш и да доведеш Чани.

— Защо трябва да доведа Чани?

— Тя е твоя жена и сайядина¤. Според закона на нашите племена, става дума за нещо толкова скъпо, колкото и водата. Чани трябва да потвърди, че баща ми говори истината, както е обичаят на свободните.

В заговора наистина участват свободни, помисли Пол. Този миг окончателно потвърждаваше очертанията на бъдещето. Нямаше друг изход, освен да поеме по гибелния път.

— За какво ще говори баща ти?

— За съзаклятие срещу теб… Съзаклятие на свободните.

— Защо не е дошъл да го разкаже лично? — намеси се Банърджи.

Девойката не откъсваше очи от Пол.

— Баща ми не може да дойде тук. Заговорниците го подозират. Разтревожи ли ги, няма да доживее до вечерта.

— Не е ли могъл да разкрие заговора пред теб? — попита Банърджи. — Как тъй е застрашил живота на дъщеря си с подобна мисия?

— Подробностите са зашифровани в дистранс-носител¤, който само Муад’диб може да отвори — каза тя. — Друго не знам.

— Тогава защо не го е изпратил? — намеси се Пол.

— Дистрансът е човек — отвърна тя.

— Щом е тъй, ще отида — каза Пол. — Но сам.

— Чани трябва да дойде с теб!

— Чани носи дете.

— Кога се е случвало жена от свободните да откаже…

— Неприятелите ми са я нападнали с коварна отрова — отсече Пол. — Раждането ще е трудно. В момента здравето й не позволява да ме придружи.

Преди Сцитал да се овладее, по девическото лице пробягнаха отраженията на странни чувства — безсилие и гняв. Той си припомни, че всяка жертва трябва да има спасителен изход — дори и Муад’диб. Но съзаклятието не се проваляше. Атреидес оставаше в мрежата. Беше същество, закостеняло в строго определена форма. По-скоро щеше да се самоунищожи, отколкото да се превърне в нещо противоположно. Тъкмо така бе станало с тлейлаксианския квизац хадерах. Щеше да се повтори и с този. А сетне… голата.

— Нека помоля Чани сама да реши — настоя девойката.

— Вече реших — заяви Пол. — Ти ще ме придружиш вместо нея.

— Там трябва да присъства сайядина, посветена в ритуалите!

— Нима не си приятелка на Чани?

Сложи ме натясно, помисли Сцитал. Подозира ли? Не. Просто е предпазлив като истински свободен. А противозачатъчните средства са факт. Е, добре… има и други начини.

— Баща ми заръча да не се връщам, а да потърся убежище при теб — каза Сцитал. — Той вярва, че няма да ме изложиш на риск.

Пол кимна. Великолепно правдив ход. Не можеше да й се откаже правото на убежище. Тя веднага би се позовала на племенното преклонение пред бащината воля.

— Ще взема Хара, жената на Стилгар — каза Пол. — Ти ще ми обясниш как да намерим баща ти.

— Откъде знаеш, че можеш да се довериш на нея?

— Знам.

— Но не и аз.

Пол прехапа устни.

— Жива ли е майка ти? — попита той.

— Истинската ми майка замина при Шай-хулуд¤. Втората е още жива и се грижи за баща ми. Защо?

— От Сийч Табър ли е?

— Да.

— Помня я — каза Пол. — Тя ще замести Чани. — Той кимна на Банърджи. — Погрижи се слугите да осигурят достойна стая за Лична, дъщерята на Отхейм.

Банърджи сведе глава. Слугите. Ключовата дума означаваше, че пратеничката трябва да се охранява особено бдително. Той хвана девойката за ръка, но тя се дръпна.

— Как ще стигнеш при баща ми?

— Ще опишеш пътя на Банърджи — отвърна Пол. — Той е мой приятел.

— Не! Баща ми заповяда друго! Не мога!

— Банърджи? — въпросително изрече Пол.

Банърджи спря. Пол усети, че офицерът напряга енциклопедичната си памет, която му бе помогнала да се издигне до особено доверения пост.

— Знам кой може да ви заведе при Отхейм — каза Банърджи.

— Щом е тъй, ше отида сам.

— Сир, ако вие…

— Тъй е пожелал Отхейм — каза Пол, почти без да прикрива изпълващата го ирония.

— Сир, прекалено опасно е — възрази Банърджи.

— Дори и императорът трябва понякога да рискува — каза Пол — Решено е. Прави каквото ти наредих.

Банърджи неохотно изведе лицетанцьора от стаята.

Пол се обърна към сребристия екран зад бюрото. Стори му се, че крачи слепешком и чака от висините върху му да се стовари скала.

Запита се дали не трябва да каже на Банърджи коя всъщност е пратеничката. Не! Подобен епизод не се бе появявал върху лентата на виденията му. Всяко отклонение таеше взрив на насилие. Трябваше да намери опорен момент, място, където би могъл да изтръгне сам себе си от видяното.

Ако изобщо съществуваше такъв момент…