Ги дьо Мопасан
Един живот (5)

V

Четири дни по-късно пристигна колата, която щеше да ги откара в Марсилия.

След първата тревожна нощ Жана успя да привикне със съприкосновението на Жюлиен, с целувките и нежните му ласки, но отвращението й към по-близки отношения не се намали.

Тя го харесваше, обичаше го и пак се почувствува щастлива и весела.

Сбогуваха се набързо, без да се разтъжат. Само баронесата изглеждаше развълнувана; когато колата тръгваше, тя сложи в ръката на дъщеря си голяма кесия, тежка като олово.

— За дребните ти женски разноски — каза тя.

Жана пусна кесията в джоба си и конете препуснаха.

Привечер Жюлиен й каза:

— Колко пари ти даде майка ти?

Тя бе забравила вече за това и изсипа парите на коленете си. Те се разляха като златна вълна — две хиляди франка. Жана плесна с ръце.

— Ще харча лудо! — каза тя и прибра парите.

След осемдневно пътуване в ужасна жега пристигнаха в Марсилия. А на следния ден малкият параход „Крал Луи“, който отиваше през Аячо в Неапол, ги отнасяше към Корсика.

Корсика! Шубраци! Бандити! Планини! Родината на Наполеон! На Жана й се струваше, че излиза от действителността, за да навлезе съвсем будна в някакъв сън.

Един до друг на палубата, те гледаха как се отдалечават бързо скалистите провансалски брегове. Неподвижно, модросиньо, сякаш сгъстено, втвърдено от жарките слънчеви лъчи, морето се разстилаше под необятното яркосиньо небе.

— Спомняш ли си разходката с ладията на чичо Ластик? — попита Жана.

Вместо отговор той бързо я целуна по ухото.

Колелата на парахода прорязваха водата, смущаваха дълбокия й сън. Зад тях, докъдето поглед стига, се проточваше съвсем права следата на парахода, дълга пенлива ивица, светла бразда, в която вълните се пенеха като шампанско.

Ненадейно само на няколко метра пред тях от водата изскочи огромна риба, делфин. После се гмурна надолу с главата и изчезна. Жана се стъписа от уплаха, извика и се хвърли на гърдите на Жюлиен. След това се изсмя на страха си и неспокойно загледа дали няма пак да се покаже. Само след няколко секунди делфинът се появи отново като голяма играчка, навита на пружина. После се гмурна и пак излезе. Изведнъж станаха два, три, шест делфина, те подскачаха около тежкия параход, сякаш придружаваха чудовищния си събрат — дървената риба с железни перки. Плуваха ту отдясно, ту отляво на кораба, заедно или един след друг, като че играеха на весела гоненица; мятаха се във въздуха със силни скокове, описвайки дъга, после отново се гмуркаха в морето.

Жана пляскаше с ръце, трептеше очарована при всяка поява на огромните гъвкави плувци. Сърцето й подскачаше също като тях, обзето от луда детинска радост.

Изведнъж делфините изчезнаха. Зърнаха ги още един-два пъти далеч в открито море; след това не ги видяха вече и Жана се натъжи за миг от изчезването им.

Вечерта се спускаше тиха, прозрачна, сияйна, изпълнена със светлина и блажен покой. Никакво трептене във въздуха или по водата; и това безпределно умиротворение на морето и небето се предаваше на притихналите им души, в които също нищо не потрепваше.

Яркото слънце бавно се спускаше натам, към невидимата Африка, палещата земя, чиято топлина като че вече се усещаше. Не ветрец, а сякаш някаква свежа ласка докосна лицата им, щом светилото изчезна.

Те не пожелаха да се приберат в каютата, където се носеше отвратителна корабна миризма. Легнаха един до друг на палубата, загърнати в палтата си. Жюлиен заспа веднага, но Жана лежеше с отворени очи, развълнувана от неизвестността, която криеше пътуването им. Еднообразният шум на колелата я приспиваше. Тя съзерцаваше над себе си несметните сияйни и ярки звезди, искрящи като окъпани в чистото южно небе.

Призори все пак задряма. Разбуди я някакъв шум и звук от гласове. Моряците пееха и почистваха кораба. Тя разтърси мъжа си, който продължаваше да спи неподвижно, и те станаха.

Жана вдъхваше опиянена солената мъгла, която проникваше чак до върха на пръстите й. Навсякъде море. Но там напред нещо се сивееше още неясно в утринния здрач, като купчина чудновати, заострени, сякаш изрязани облаци, кацнали над вълните.

Скоро започна да се вижда по-ясно. Някакви форми изпъкнаха на просветналото небе. Изникна верига от странни, назъбени планини — Корсика, забулена в прозрачен воал.

Слънцето изгря зад нея и очерта с тъмни сенки гънките на хребетите. После огря върховете, а останалата част на острова все още беше забулена в мъгла.

Капитанът, дребен старец, загорял от слънцето, съсухрен, превит, снишен, като че ли смален от суровите солени ветрове, излезе на палубата и каза на Жана с пресипнал от тридесетгодишно командуване глас, изхабен от викане по време на бурите:

— Усещате ли миризмата на тази стара вещица?

До нея достигаше наистина някаква особена, остра миризма на треви, някакви диви ухания.

— Корсика мирише така, госпожо — подзе капитанът. — Това е нейният аромат. И след двадесетгодишно отсъствие бих го разпознал в морето от пет мили разстояние. Аз съм оттам. И той^[1], казват, там, на Света Елена, постоянно говорел за миризмата на родината. Той е от моя род.

И капитанът свали шапка, поздрави Корсика, поздрави отвъд океана великия пленен император, който беше от неговия род.

Жана се трогна толкова много, че едва не заплака.

После морякът простря ръка към кръгозора и каза:

— Кървавите острови.

Прав до жена си, Жюлиен я беше обхванал през кръста и двамата се взираха в далечината, за да открият посочената точка.

Най-сетне зърнаха няколко пирамидовидни скали, които корабът скоро заобиколи, за да влезе в обширен, тих залив, обкръжен от множество високи върхове, чиито подножия сякаш бяха обрасли с мъх.

Капитанът посочи към зеленината:

— Ето „макито“^[2].

Колкото по-навътре в залива навлизаше параходът, толкова повече кръгът от планини сякаш се затваряше зад него и той бавно заплува в някакво прозрачно синьо езеро, чието дъно на места прозираше.

Неочаквано се появи градът, бялнал се в дъното на залива край вълните, в подножието на планините.

Няколко малки италиански корабчета стояха закотвени в пристанището. Четири-пет лодки наобиколиха „Крал Луи“ в очакване на пътници.

Докато стягаше багажа, Жюлиен тихичко пошепна на жена си:

— Как мислиш, достатъчно ли е да дам двадесет су на прислужника?

От осем дни той непрекъснато й задаваше подобни въпроси и всеки път й причиняваше болка. Отвърна му с лека досада:

— Щом не си сигурен, че даваш достатъчно, дай повече!

Той постоянно спореше с хотелиерските управители и прислужници, с коларите, с продавачите за какво ли не и когато успяваше след много пазарлъци да смъкне от цената, казваше на Жана, потривайки ръце:

— Не обичам да ме обират.

Тя трепереше при вида на сметките, уверена предварително, че той ще възразява за всяко нещо, чувствуваше се унижена от тия пазарлъци, червеше се до корена на косите си под презрителните погледи, с които прислужниците, проследяваха мъжа й с оскъдния бакшиш в ръка.

Той се спречка и с лодкаря, който ги отведе до сушата.

Първото дърво, което Жана видя, беше палма.

Отседнаха в голям празен хотел на ъгъла на широк площад и си поръчаха обед. След десерта, когато Жана стана с намерение да се поразходи из града, Жюлиен я прегърна и нежно й пошепна в ухото:

— Да си полегнем ли малко, котенце?

Тя се смая.

— Да си легнем ли? Но аз не се чувствувам уморена.

Той я притисна.

— Но аз те желая. Разбираш ли? Вече цели два дни!…

Тя пламна засрамена и смотолеви:

— О! Сега ли! Но какво ще си кажат хората? Какво ще си помислят? Как ще поискаш стая посред бял ден? О! Жюлиен, моля ти се, недей!

Но той я прекъсна:

— Не ме е грижа какво щели да кажат или да помислят в хотела. Ей сега ще видиш дали се стеснявам.

И той позвъни.

Тя не каза нищо повече, наведе поглед, душата и плътта й все още се бунтуваха пред нестихващото желание на съпруга й, тя му се подчиняваше с отвращение, примирена, но унизена. Това й се виждаше животинско, долно, едва ли не мръсно.

Нейната чувственост не беше се пробудила още, а мъжът й се държеше така, като че тя споделяше пламенността му.

Когато келнерът дойде, Жюлиен го помоли да ги заведе в стаята им. Човекът, истински корсиканец, обрасъл чак до очите, не можеше да разбере, твърдеше, че стаята им ще бъде приготвена вечерта.

Изгубил търпение, Жюлиен обясни:

— Не, искаме сега. Уморени сме от пътуването и искаме да си починем.

Усмивка се плъзна в брадата на прислужника, а Жана изпита желание да побегне.

Когато след един час слязоха долу, тя не смееше да мине край хората, убедена, че ще се смеят и ще си шушукат зад гърба й. Укоряваше в сърцето си Жюлиен, че не разбира това, че му липсва тънък усет за свян, вродена деликатност; чувствуваше между него и себе си някаква завеса, преграда; за пръв път си даде сметка, че двама души никога не проникват в душите си, до най-съкровените си мисли, че вървят един до друг, крепко прегърнати понякога, но не слети в едно, че нравственото същество на всеки от нас остава вечно самотно в живота.

Те останаха три дни в това градче, скрито в дъното на синия залив, топло като пещ зад завесата от планини, които не пропущаха никога вятъра до него.

След това набелязаха маршрута си и за да не спират пред мъчно проходимите места, решиха да наемат коне. Взеха два дребни корсикански жребеца със свиреп поглед, мършави и неуморими, и тръгнаха една сутрин при изгрев-слънце. Яхнал муле, водачът ги придружаваше и носеше провизиите, защото в тази дива страна няма никакви странноприемници.

Пътят вървеше отначало край залива, после сред плитка долина, която водеше към високите планини. Често пресичаха пресъхнали потоци; едва забележим ручей се провираше под камъните и плахо бълбукаше като затаено зверче.

Необработената земя изглеждаше съвсем гола. Склоновете от двете страни бяха обрасли с високи треви, пожълтели през горещия сезон. От време на време срещаха някой планинец пеша, на дребно конче или пък яхнал магаренце, не по-голямо от куче. И всички корсиканци носеха пушки на гърба си, стари, ръждясали оръжия, застрашителни в техните ръце. Въздухът сякаш бе станал по-плътен, наситен с острата миризма на уханните растения, които покриваха острова. Пътят бавно се виеше нагоре между гънките на планините.

Върховете от розов и синкав гранит придаваха приказна окраска на обширната панорама. Горите от огромни кестени по ниските склонове приличаха на зелени храсти в сравнение с величествените нагъвания на почвата в тази страна.

Понякога водачът посочваше с ръка към стръмните височини и произнасяше някакво име. Жана и Жюлиен поглеждаха, отначало не виждаха нищо и най-сетне зърваха нещо сиво като купчина камъни, свлечени от върха. Там бе кацнало селце, малко колибарско селище от гранит, прилепнало като същинско гнездо, почти незабележимо сред огромната планина.

Продължителното бавно яздене действуваше на нервите на Жана.

— Да препуснем малко! — каза тя и пришпори коня си.

Понеже не чуваше зад себе си тропота от коня на мъжа си, тя се обърна и избухна в луд смях — той препускаше бледен, хванал гривата на животното, като се друсаше чудновато. Красотата и осанката му на хубавец правеха още по-смешни несръчността и страха му.

Тръгнаха в лек тръс. Сега пътят се виеше между два реда безкрайни горички, които покриваха като с плащ целия хребет.

Това беше „макито“, непроходим гъсталак от млади дъбчета, хвойни, бръшлян, мастикови храсти, изтравничета, дафинови дръвчета, мирти и чимшир, примесени и заплетени като коси с виещ повет, исполински папрати, орлови нокти, розмарин, лавандула и къпини. Сякаш планината бе метнала на гърба си сплъстено руно.

Огладняха. Водачът ги настигна и ги заведе при едно прелестно изворче, каквито често се срещат в планинските страни; тънка обла струя ледена вода блика от някоя цепнатина в скалата и се стича по лист от кестен, сложен от някой пътник, за да отвежда водата право в устата.

Жана се чувствуваше тъй щастлива, че с мъка се сдържаше да не крещи от радост.

Тръгнаха отново и почнаха да се спущат надолу, като заобиколиха залива на Сагона.

Привечер минаха през Каргез, гръцко село, основано някога от заселници-бежанци, прокудени от родината си. Стройни и красиви девойки, необикновено грациозни, с кръшни бедра, дълги ръце и тънък кръст, образуваха живописна група край чешмата. Жюлиен им извика: „Добър вечер“, а те му отговориха напевно на хармоничния език на напуснатата си родина.

Когато пристигнаха в Пиана, трябваше да потърсят гостоприемство както в античните времена или в затънтените страни. Жана тръпнеше от радост в очакване да отворят вратата, на която Жюлиен потропа. О! Това беше истинско пътешествие с всички непредвидени изненади по неизследваните пътища.

Попаднаха точно у младоженци. Приеха ги, както патриарсите навярно са приемали пратеника на Йехова. Спаха на сламеник от царевична шума в стара, изгнила къща, чиито проядени от червеи дъски и греди шумоляха тихо, като оживели, и въздишаха.

Тръгнаха при изгрев-слънце и скоро се спряха пред същинска гора от пурпурен гранит. Остри скали, колони, камбанарии, изненадващи фигури, изваяни от времето, от разрушителния вятър и морската мъгла.

Високи до триста метра, тънки, закръглени, изкривени, гърбати, безформени, чудновати, приказни, тези изумителни скали приличаха на дървета, растения, животни паметници, хора, монаси в раса, рогати дяволи, огромни птици, чудовищни обитатели, кошмарно свърталище на зверове, вкаменени по волята на някакво капризно божество.

Притихнала, със свито сърце, Жана хвана ръката на Жюлиен и я стисна, обзета от потребност да обича сред такава красота на природата.

Ненадейно, едва излезли из този хаос, зърнаха друг залив, изцяло обкръжен от кървавочервена гранитна стена. Пурпурните скали се отразяваха в синьото море.

Жана промълви:

— О! Жюлиен!

Тя не намери други думи, затрогната, възхитена, със свито гърло; две сълзи се плъзнаха от очите и. Той я гледаше слисан и попита:

— Но какво ти е, котенце?

Жана избърса страните си, усмихна се и каза с леко разтреперан глас:

— Нищо… нерви… не зная… Гледката ме порази. Толкова съм щастлива, че най-малкото нещо вълнува сърцето ми.

Той не проумяваше тия женски възбуждения и трепетите на тия чувствителни създания, които полудяват от най-незначителната дреболия, които изживяват възторга като катастрофа, вълнуват се от неуловими усещания и изпадат в буйна радост или отчаяние.

Сълзите й му се струваха смешни и изцяло загрижен от лошия път, той каза:

— По-добре ще направиш, ако внимаваш за коня си.

Те се спуснаха до самия залив по една едва проходима пътека и завиха надясно, за да се изкачат по мрачния дол Ота.

Пътеката изглеждаше страшна. Жюлиен предложи:

— Да се изкачим ли пеш?

Жана се съгласи с удоволствие, очарована, че ще ходи и ще бъде сама с него след току-що изпитаното вълнение.

Водачът тръгна напред с мулето и конете, а те поеха бавно нагоре. Планината, пропукала се отгоре до долу, образуваше тесен отвор. В цепнатината се провираше пътечка, виеше се по дъното между две чудовищни стени; буен поток се свличаше в дола. Въздухът бе леден, гранитът изглеждаше черен, а високо горе къс синьо небе предизвикваше почуда и шемет.

Жана се стресна от неочакван шум. Вдигна очи; из една дупка излетя грамадна птица — орел. Разперените му крила сякаш докосваха двете стени на кладенеца. Той се издигна до синевата и изчезна в нея.

Малко по-далече пукнатината в планината се раздвояваше. Пътечката се катереше в остри зигзаги между двете урви. Лека, палава, Жана вървеше първа, под краката й се ронеха камъчета, тя се надвесваше смело над пропастите. Жюлиен я следваше малко задъхан, загледан в земята, за да не му се завие свят.

Изведнъж ги заля поток от слънчева светлина; стори им се, че излизат от преизподня. Бяха ожаднели. Влажна следа ги отведе до мъничко изворче, което течеше по улей от кухо дърво, направен от козарчетата. Губер от мъх застилаше земята около него. Жана коленичи, за да пие. И Жюлиен стори същото.

Докато тя пиеше с наслада студената вода, той я прихвана през кръста и се опита да я измести от крайчето на дървения улей. Жана не отстъпи. Устните им се боричкаха, срещаха се, отблъскваха се. В случайностите на борбата те улавяха един след друг тънкия край на чучура и го захапваха, за да не го изпуснат. А студената водна струя, ту улавяна, ту изпускана, секваше, после пак протичаше, пръскаше лицата, вратовете, дрехите и ръцете им. В косите им блещукаха капчици вода, подобни на перли. А ручеят отнасяше целувките им.

Внезапно любовно вдъхновение осени Жана. Тя напълни устата си с прозрачната течност и с издути като мях бузи даде на Жюлиен да разбере, че иска да утоли жаждата му уста в уста.

Той протегна усмихнат шия с отметната назад глава и разтвори ръце; на един дъх пресуши този извор от жива плът, който вля дълбоко в него пламенно желание.

Жана се бе облегнала на него с необичайна нежност. Сърцето й пърхаше, гърдите й се повдигаха, очите й изглеждаха премрежени, овлажнели. Тя прошепна съвсем тихо:

— Жюлиен!… Обичам те!… — и като го привлече към себе си, се отпусна на земята и закри с ръце пламналото си от срам лице.

Той се повали над нея, прегърна я буйно. Тя се задъхваше в страстно очакване и изведнъж извика, поразена като от мълния от усещането, което зовеше.

Изкачиха се много бавно до края на стръмнината, защото Жана беше все още развълнувана и отмаляла. Едва вечерта пристигнаха в Евиза у един роднина на водача им Паоли Палабрети.

Той беше едър, малко прегърбен човек, с мрачен, охтичав вид. Заведе ги в стаята им, тъжна стая с голи каменни стени, но все пак хубава за тази страна, която е чужда на всякаква изтънченост. Изказа им на своето корсиканско наречие, смесица от френски и италиански, колко му е приятно да ги приеме, но звънлив глас го прекъсна и дребна тъмнокоса жена с големи черни очи, загоряла от слънцето кожа, тясна талия и открити във вечна усмивка зъби се втурна, целуна Жана и разтърси ръката на Жюлиен, като повтаряше:

— Добър ден, госпожо, добър ден, господине, как сте?

Тя взе шапките, шаловете, подреди всичко само с едната си ръка, понеже другата беше превързана, после накара всички да излязат, като каза на мъжа си:

— Иди ги разходи, докато приготвя вечерята.

Господин Палабрети се подчини веднага, застана между двамата млади и ги поведе да разгледат селото. Той провличаше стъпките и думите си, кашляше често и при всеки пристъп на кашлицата си повтаряше:

— Студеният въздух на дола ми разсипа дробовете.

Той ги изведе по една затънтена пътечка до огромни кестени. Спря се ненадейно и с равен глас каза:

— Тук бе убит от Матиьо Лори братовчед ми Жан Риналди. Вижте, аз бях там, съвсем близо до Жан, когато Матиьо изскочи на десетина крачки пред нас. „Жан — извика той, — не отивай в Арбертаче; не отивай, Жан, или ще те убия, казвам ти го!“ Аз хванах Жан за ръка: „Не отивай, Жан, той ще го направи!“

Всичко това беше заради едно момиче, около което и двамата обикаляха, Паулина Синакупи.

Но Жан почна да вика: „Ще отида, Матиьо. Не си ти, който ще ми попречиш.“ Тогава Матиьо свали пушката си, преди аз да успея да приготвя моята, и гръмна. Жан подскочи на два крака като дете, което скача на въже, да, господине, и се строполи върху мене, пушката ми се изплъзна и се изтърколи чак до оня дебел кестен, ей там.

Устата на Жан беше широко отворена, но той не каза ни дума повече, беше мъртъв.

Младите хора гледаха втрещени спокойния свидетел на това престъпление. Жана попита:

— Ами убиецът?

Паоли Палабрети се закашля продължително и отговори:

— Той избяга в планината. Брат ми го уби на другата година. Нали сте чували за брат ми, Филипи Палабрети, бандита.

Жана трепна:

— Вашият брат? Бандит?

В очите на хладнокръвния корсиканец проблесна гордост.

— Да, госпожо, прочут бандит беше. Шестима жандарми повали. Умря заедно с Николо Морали, когато ги бяха обкръжили в Ниоло, след шестдневна борба, полумъртви от глад. — После добави с примирение: — Такива са обичаите в нашата страна — със същия тон, с който казваше: „Това е от студения въздух в дола.“

След това се прибраха за вечеря, а дребната корсиканка се държеше с тях, като че ги познаваше от двадесет години.

Жана бе преследвана от безпокойство. Ще намери ли отново в ръцете на Жюлиен необикновеното и силно чувствено сътресение, което беше изпитала върху мъха при извора?

Когато останаха сами в стаята, тя тръпнеше да не би пак да остане безчувствена под целувките му. Но доста скоро се успокои и това бе първата й любовна нощ.

На другия ден в часа на тръгването не й се искаше да напусне тази скромна къща, където й се стори, че за нея почва ново щастие.

Тя привлече в стаята си дребната жена на корсиканеца и подчертавайки, че съвсем не иска да й прави подарък, настоя, като дори се поразсърди малко, да й изпрати от Париж, веднага щом пристигне там, нещо за спомен, спомен, на който тя придаваше суеверно значение.

Младата корсиканка се противи дълго, не искаше да приеме. Най-сетне се съгласи.

— Добре — каза тя, — изпратете ми малък револвер, но съвсем малък.

Жана широко отвори очи. Корсиканката добави шепнешком на ухото й, както се доверява сладка, съкровена тайна:

— За да убия девера си. — И тя усмихнато разви бързо бинта от ръката, с която не си служеше, и показа бялата си заоблена плът, намушкана тук-таме с кама и почти заздравяла вече. — Ако не бях силна като него — каза тя, — щеше да ме убие. Мъжът ми не е ревнив, той ме познава. И после, знаете, той е болен; това му уталожва кръвта. Пък и аз съм честна жена, госпожо. Но девер ми вярва всичко, каквото му кажат. Ревнив е и за мъжа ми. И сигурно пак ще почне. Тогава, ако имам револвер, ще бъда спокойна и уверена, че ще му отмъстя.

Жана обеща да изпрати оръжието, целуна нежно новата си приятелка и продължи пътя си.

Останалото пътуване бе истински сън, безкрайна прегръдка, опиянение от ласки. Тя не видя нищо — нито гледки, нито хора, нито местностите, в които спираха. Гледаше само Жюлиен.

Между тях се породи прелестна детинска близост с любовни лудории, с глупави, но пленителни думички, кръщаваха с умалителни имена всички извивки, очертания и гънки на телата си, където се спираха с наслада устните им.

Понеже Жана спеше на дясната си страна, често лявата й гръд биваше открита при събуждането и. Забелязал това, Жюлиен я кръсти „бездомната“, а другата — „влюбената“, защото розовото й връхче изглеждаше по-чувствително към целувките.

Дълбоката падина между двете стана „алея на маминка“, защото той постоянно се разхождаше по нея, а другата, по-потайна падина бе наречена „пътя за Дамаск“, за спомен от дола Ота.

Когато стигнаха в Бастия, трябваше да платят на водача. Жюлиен затършува из джобовете си и като не намери нужната сума, каза на Жана:

— Понеже не харчиш двете хиляди франка от майка ти, дай да ги нося аз. Ще бъдат на по-сигурно място в моя джоб и няма да има нужда да разменям пари.

Тя му подаде кесията си.

Отидоха в Ливорно, посетиха Флоренция, Генуа, цялото крайбрежие. В една ветровита сутрин се озоваха в Марсилия. Минали бяха два месеца от заминаването им от „Тополите“. Беше петнадесети октомври.

Жана се натъжи от студения вятър, който сякаш идеше оттам, от далечната Нормандия. От известно време Жюлиен изглеждаше променен, уморен, равнодушен. Тя се страхуваше, без да знае защо.

Забави връщането с още четири дни. Не й се искаше да напусне тази хубава слънчева страна. Струваше й се, че кръгът на щастието й се сключва с това пътуване.

Най-сетне отпътуваха.

В Париж трябваше да направят всички покупки във връзка с окончателното им настаняване в „Тополите“. Жана се радваше, че ще може да накупи чудесни неща благодарение на подаръка на маминка, но първото нещо, за което помисли, беше пистолетът, обещан на младата корсиканка от Евиза.

На другия ден след пристигането им тя каза на Жюлиен:

— Мили, върни ми, моля ти се, парите от мама, защото ще си купувам разни работи.

Той се обърна към нея с недоволно лице.

— Колко ти трябват?

Изненадана, тя промълви едва чуто:

— Но… колкото искаш.

— Ще ти дам сто франка — каза той, — само че не пилей на вятъра.

Смаяна, смутена, тя не знаеше какво да му отговори. Най-сетне продума колебливо:

— Но… аз… аз ти дадох тия пари, за да…

Той не я остави да се доизкаже:

— Да, точно така. Но не е ли все едно дали са в твоя, или в моя джоб, щом парите ни са общи? Не ти отказвам, нали, щом ти давам сто франка.

Тя взе петте златни монети, без да прибави дума, но не се осмели вече да иска други и купи само пистолета.

След осем дни отпътуваха за „Тополите“.