Ги дьо Мопасан
Един живот (9)

IX

Когато Жана се съвзе напълно след раждането, решиха да върнат визитата на Фурвил, както и да се представят у маркиз дьо Кутлие.

Жюлиен бе купил наскоро при една публична разпродажба нова карета, файтон за един кон, за да могат да излизат два пъти месечно.

През един ясен декемврийски ден впрегнаха колата и след двучасово пътуване през нормандските полета се спуснаха в малка долина със залесени склонове и разорани ниви по средата. Не след дълго засетите ниви се смениха с ливади, а ливадите — с блато, осеяно с изсъхнали по това време тръстики, чиито дълги листа шумяха като жълти панделки.

Неочаквано при един остър завой на долината зърнаха замъка „Ла Врийет“, облегнат от едната страна на гористия склон и потопил цялата си стена от другата страна в обширно езеро, което стигаше отсреща до гора от високи борове, с които бе обрасъл другият склон.

Трябваше да минат по старинен подвижен мост, през широк портал в стил Луи XIII, за да влязат в парадния двор пред един изящен замък в същия стил, облицован с червени тухли; от двете му страни се издигаха кулички, покрити с плочи.

Жюлиен обясняваше на Жана всички особености на сградата, като редовен посетител, който я познава основно. Той хвалеше замъка и се възхищаваше от красотата му.

— Погледни само този портал! Не е ли величествено това жилище? Цялата друга страна се къпе в езерото, а едно царствено стълбище се спуска чак до водата. Четири лодки са закотвени до стъпалата — две за графа и две за графинята. Вдясно, дето виждаш върволицата тополи, е краят на езерото. Оттам почва реката, която тече чак до Фекан. Местността е пълна с дивеч. Графът страшно обича да ходи на лов. Истинска господарска резиденция!

Парадната врата се отвори и на нея се появи бледата графиня. Тя идваше усмихната да посрещне гостите, облечена в рокля с шлейф, като някогашна владетелка. Наистина приличаше на „Хубавицата от езерото“, създадена за този графски замък.

Четири от осемте прозорци на салона гледаха към водата и мрачната борова гора на насрещния рид.

Тъмната зеленина придаваше на блатото нещо дълбоко, мрачно и зловещо, а духнеше ли вятър, стоновете на дърветата приличаха на езерни гласове.

Графинята хвана двете ръце на Жана, като че беше нейна приятелка от детинство, настани я, седна до нея на ниско столче, а Жюлиен, у когото през последните пет месеца се възраждаха забравените светски маниери, разговаряше, усмихваше се нежно и задушевно.

Графинята и той заговориха за разходките си на кон. Тя се надсмиваше леко на неговото яздене, наричаше го „спънатия конник“. Той също се смееше — беше я кръстил „царкинята-амазонка“. Под прозорците се раздаде пушечен изстрел и Жана леко изписка. Беше графът — стреляше по една дива патица.

Жена му го извика веднага. Чу се шум от весла, в камъните се блъсна лодка и той влезе в стаята огромен, с ботуши, следван от две измокрени кучета, червеникави като него, които легнаха на килима до вратата.

Той изглеждаше по-непринуден у дома си и очарован от гостите. Накара да притурят дърва в камината, да донесат вино „Мадейра“ и бисквити, после ненадейно се провикна:

— Вие ще вечеряте с нас! Решено!

Жана отказа — мислеше неотстъпно за детето; той настоя и понеже тя упорито не искаше, Жюлиен с едно движение изрази рязко нетърпението си. Тя се уплаши да не предизвика пак лошото му сприхаво настроение и се съгласи, макар и измъчена от мисълта, че ще види Пол едва на другия ден.

Прекараха прелестен следобед. Най-напред отидоха да видят изворите. Те бликаха в подножието на обрасла с мъх скала и образуваха бистър басейн, където водата неспирно клокочеше, сякаш вреше. После се разходиха с лодка по същински пътеки в езерото, изсечени сред гора от изсъхнала тръстика. Графът гребеше, седнал между двете кучета, които душеха въздуха, вирнали муцуни срещу вятъра. Всяко загребване с веслата поемаше голямата лодка и я тласкаше напред. От време на време Жана потапяше ръка в студената вода и се наслаждаваше на ледената свежест, която се плъзгаше през пръстите й чак до сърцето. Седнали в най-задната част на лодката, Жюлиен и графинята, загърнати в шалове, се усмихваха с вечната усмивка на истински щастливи хора — толкова щастливи, че нямат повече какво да желаят.

Вечерта се спускаше; в увехналите тръстики се провираха ледени тръпки, повя севернякът. Слънцето потъна зад боровете и червеното небе, изпъстрено с малки чудновати пурпурни облачета, излъчваше студ, щом го погледнеше човек.

Прибраха се в обширния салон, където пламтеше огромен огън. Весело усещане на топлина и уютност ги посрещна още от вратата. Графът, развеселен, сграбчи жена си в атлетическите си ръце, вдигна я като дете до устата си и залепи на бузите й две звучни целувки на добродушен и доволен мъж.

А Жана гледаше усмихната този добър великан, който приличаше на човекоядец с мустаците си, и си мислеше: „Колко често се лъжем за хората!“ И като премести почти неволно погледа си върху Жюлиен, тя го видя, че стои изправен по средата на вратата, ужасно бледен, впил поглед в графа. Жана се приближи разтревожена до мъжа си и тихичко попита:

— Болен ли си? Какво ти е?

— Нищо, остави ме на мира! Стана ми студено — отвърна гневно той.

Когато минаха в столовата, графът поиска позволение да въведе кучетата си и те застанаха незабавно на задните си крака от двете страни на господаря си. Той им подхвърляше от време на време по нещо и галеше копринените им уши. Животните протягаха шии, мърдаха опашки и скимтяха от удоволствие.

След вечерята, когато Жана и Жюлиен се наканиха да си отиват, господин дьо Фурвил ги задържа наново, за да им покаже риболов с факли.

Той ги настани заедно с графинята на терасата, която се спускаше чак до езерото, и се качи в лодката с един прислужник със запалена факла и риболовна мрежа в ръце. Нощта беше ясна и студът щипеше под осеяното със злато небе.

Факлата проточваше чудновати и подвижни огнени ивици по водата, хвърляше игриви светлини по тръстиките и осветяваше тъмната завеса на боровете. А ненадейно, щом лодката зави, една гигантска, фантастична човешка сянка се очерта на осветения край на гората. Главата надвишаваше боровете и се губеше в небето, а краката тънеха в езерото. След малко великанът вдигна ръце, като че да улови звездите. Огромните ръце се вдигнаха рязко, после се отпуснаха. Чу се лек плясък на вода.

Лодката се обърна пак тихо и чудноватият призрак побягна край гората, все още осветен от факлата, потъна сред невидимия хоризонт, после пак изскочи неочаквано на стената на замъка, но вече по-малък, по-ясен, със същите чудновати движения.

И плътният глас на графа извика:

— Жилберт, улових осем!

Веслата загребаха водата. Огромната сянка сега стоеше неподвижна на стената, височината и ширината й постепенно се смаляваха, главата сякаш слизаше надолу, тялото отслабваше. А когато господин дьо Фурвил се изкачи по стъпалата на площадката, все още следван от слугата с факлата, сянката му, достигнала неговите размери, повтаряше всичките му движения.

Той носеше в мрежата си осем едри риби, които трепкаха бързо.

Когато Жана и Жюлиен бяха вече на път, целите увити в палтата и одеялата, които им бяха заели, Жана каза почти неволно:

— Какъв славен човек е този великан!

Жюлиен отвърна, направлявайки конете:

— Да, но не умее да владее чувствата си пред чужди хора.

След една седмица те отидоха у Кутлие, които минаваха за най-благородното семейство в околността. Владението им „Реминал“ се намираше до селището Кани. Новият замък, построен по времето на Луи XIV, бе скрит във великолепен парк, ограден със стени. На височината личаха развалините на старинния замък. Слуги в ливреи въведоха гостите във внушителен салон. В средата на поставка във форма на колона имаше огромна ваза от севърски порцелан. Над цокъла под кристална плочка бе закрепено собственоръчно писмо от краля, който молеше маркиз Леополд-Ерве-Жозеф-Жерме-дьо-Варневил дьо Ролбоск дьо Кутлие да приеме кралския подарък.

Жана и Жюлиен разглеждаха височайшия дар, когато влязоха маркизът и маркизата. Жената беше напудрена, любезна по задължение и изкуствена в желанието си да се покаже благосклонна. Мъжът — дебела личност с бели, сресани право нагоре коси, влагаше в гласа си, в движенията си и в цялото си държане известно високомерие, за да подчертае важното си обществено положение. Това бяха хора на етикета, чиито ум, чувства и думи изглеждат винаги като на кокили.

Говореха само те, без да изчакват отговорите, усмихнати равнодушно, като че постоянно изпълняваха ролята, наложена им от техния произход — да приемат любезно дребните местни благородници.

Жана и Жюлиен, стеснени, се мъчеха да им се харесат; беше им неловко да останат повече, а не се сещаха как да се оттеглят; но маркизата сама прекрати посещението, просто и естествено, като прекъсна разговора, подобно на учтива кралица, която отпраща гостите си.

На връщане Жюлиен каза:

— Ако нямаш нищо против, нека приключим вече е посещенията си. Колкото до мене, Фурвил ми стигат.

И Жана бе на същото мнение.

Декември се изнизваше бавно, мрачен месец, сякаш тъмно петно в края на годината. Живееха усамотено като миналата година. Но Жана никак не скучаеше, постоянно се занимаваше с Пол, а Жюлиен го поглеждаше косо, с неспокоен и недоволен поглед.

Често, когато майката го държеше в ръцете си и го милваше в изблици на обич, присъщи на жените спрямо децата им, тя го подаваше на баща му и казваше:

— Че целуни го де! Човек би казал, че не го обичаш.

Жюлиен докосваше погнусен с крайчеца на устните си гладкото челце на бебето и се извиваше като дъга, за да не срещне малките постоянно шаващи, сгърчени ръчички. После си отиваше бързо, като че гонен от отвращение.

Кметът, докторът и свещеникът идваха от време на време на вечеря; идваха сегиз-тогиз и дьо Фурвил, с които те все повече се сближаваха.

Графът явно обожаваше Пол. През цялото време на посещенията им го държеше на коленете си, а понякога дори цели следобеди. Държеше го грижливо в грамадните си ръце, гъделичкаше нослето му с края на дългите си мустаци, целуваше го страстно, както целуват майките. Постоянно страдаше, че бракът му е бездетен.

Март се случи сух, ясен и почти мек. Графиня Жилберт заговори отново за разходки на кон четиримата заедно. Малко уморена от дългите вечери и дългите нощи, от безкрайните дни, неизменни и еднообразни, Жана се съгласи, щастлива от тези проекти. Цяла седмица тя се забавляваше с шиенето на амазонката си.

И те започнаха разходките си. Вървяха винаги двама по двама, графинята и Жюлиен напред, а графът и Жана на стотина крачки зад тях. Жана и графът разговаряха спокойно, като приятели — те се бяха сприятелили чрез допира на прямите си души и чисти сърца. А другите двама говореха, често тихо, избухваха от време на време в буен смях, поглеждаха се внезапно, сякаш очите им имаха да си казват неща, които устните не произнасяха. Препускаха внезапно в галоп, тласкани от желанието да избягат, да отидат далеч, много далеч.

След известно време Жилберт като че стана раздразнителна. Оживеният й говор, носен от вятъра, достигаше понякога до двамата изостанали ездачи. Тогава графът се усмихваше и казваше на Жана:

— Жена ми не винаги става в добро настроение.

Една вечер на връщане графинята почна да дразни кобилата си, пришпорваше я, после я задържаше с рязко дръпване на юздата; чуха, че Жюлиен й повтори няколко пъти:

— Внимавайте, внимавайте де! Ще ви отнесе!

— Толкова по-зле! Не е ваша работа — отвърна тя с тъй звънлив и остър глас, че думите й отекнаха ясно в полето и сякаш увиснаха във въздуха.

Животното се изправяше на задните си крака, тъпчеше на място, обливаше се в пяна. Внезапно графът извика разтревожен със силния си, гръден глас:

— Внимавай, Жилберт!

А тя като че нарочно, в пристъп на необуздана женска възбуда, грубо шибна с камшика си животното между двете уши, то се изправи разярено, вдигна предните си крака, стъпи на земята и с луд скок се понесе с все сила през равнината.

Прекоси най-напред една ливада, после се спусна през разораните ниви, ровеше влажната, плодородна почва и летеше така бързо, че почти не можеха да се различат нито конят, нито ездачката.

Жюлиен остана слисан на мястото си, като викаше отчаяно:

— Госпожо! Госпожо!

Но графът изръмжа, приведе се над шията на тежкия си кон и с един тласък на цялото си тяло го подкара напред. Пусна го в галоп, подканяше го, увличаше го, влудяваше го с глас, движения и шпори, като че огромният ездач носеше между бедрата си тежкото животно и го повдигаше нагоре, сякаш искаше да литне. Носеха се невъобразимо бързо, устремени право напред. Жана виждаше в далечината двата силуета — на жената и на мъжа — да се отдалечават, отдалечават, после да се смаляват, заличават и изчезват, като две гонещи се птици, които се загубват и стопяват на хоризонта.

Жюлиен се приближи в тръс, като шепнеше ядосано:

— Мисля, че тя не е на себе си днеска.

Те тръгнаха след приятелите си, изчезнали вече зад една гънка на равнината.

След четвърт час ги видяха да се връщат. Скоро се срещнаха.

Графът, зачервен, потен, засмян, доволен и тържествуващ, държеше с крепката си ръка тръпнещия кон на жена си. Тя беше бледа, с измъчено и сгърчено лице. Придържаше се с една ръка за рамото на мъжа си, като че щеше да припадне.

Този ден Жана разбра, че графът обича лудо жена си.

През следващия месец графинята изглеждаше весела както никога досега. Идваше по-често в „Тополите“, смееше се непрекъснато, прегръщаше Жана в изблик на обич. Сякаш над живота й се бе спуснало тайнствено очарование. Мъжът й, напълно щастлив и той, не я изпускаше из очи, само гледаше как да докосне ръката или роклята й с удвоена страст.

Една вечер той каза на Жана:

— Изживяваме засега щастливи моменти. Никога Жилберт не е била така мила. Не изпада вече в лошо настроение, не се сърди. Чувствувам, че ме обича. Досега не бях уверен в това.

Жюлиен също изглеждаше променен, по-весел, не така раздразнителен, като че приятелството между двете семейства бе донесло мир и радост във всяко едно от тях.

Пролетта бе необичайно ранна и топла.

От топлата утрин до тихата, прохладна вечер слънцето будеше живот по цялата земна повърхност. Бързо и мощно се разпукваха всички зародиши наведнъж, неудържимо напираха соковете, природата жадуваше възраждане, една изключителна година, когато земята като че ли се подмладява.

Жана се чувствуваше неясно смутена от този кипеж на жизнени сокове. Тя се разнежваше ненадейно пред някое цветенце в тревата, обхващаше я сладостна тъга, часове на мечтателна отпуснатост.

Нежните спомени от първите дни на любовта й нахлуха в душата й. Не че чувството й към Жюлиен се поднови — с него бе свършено, безвъзвратно свършено, но цялата й плът, милвана от лекия ветрец, пропита от пролетни ухания, се вълнуваше, сякаш възбудена от нежен, невидим призив.

Изпитваше удоволствие да бъде сама, отпусната под топлината на слънцето, изтръпнала от смътни усещания, от неизразима, тиха наслада, която не будеше никакви мисли.

Една сутрин, както си стоеше унесена, мярна й се видение — зърна за миг огряното от слънце местенце в горичката край Етрета. Там за пръв път тялото й трепна до младия мъж, влюбен в нея тогава. Там за пръв път той й прошепна плахото желание на сърцето си. Там й се стори, че за миг я осени лъчезарното, въжделено бъдеще.

Пожела да види отново горичката, да направи един вид сантиментално и суеверно поклонение, като че връщането й в това място би могло да промени някак хода на живота й.

Жюлиен бе излязъл още от зори, не го знаеше къде е. Накара да оседлаят дребното бяло конче на Мартен, което тя яздеше понякога, и тръгна.

Денят бе извънредно тих; никъде нищо не трепваше, нито лист, нито тревица. Всичко изглеждаше неподвижно за вечни времена, като че вятърът бе мъртъв, а насекомите — изчезнали.

От слънцето неусетно струеше зноен царствен покой, като златна мараня. Жана яздеше бавно, люшкана от коня, чувствуваше се щастлива. От време на време вдигаше очи, за да проследи някое съвсем мъничко бяло облаче, голямо колкото пухче от памук, клъбце пара, увиснало, забравено, останало сам-самичко горе сред синьото небе.

Тя слезе в долината, водеща към морето, между двете големи арки на скалистия бряг, наречени „Вратата на Етрета“, и бавничко навлезе в гората. През още рядката зеленина се лееха потоци светлина. Жана търсеше мястото, без да може да го намери, скиташе по тесните пътеки. Неочаквано, като пресече една широка алея, забеляза на края два оседлани коня, вързани за едно дърво, и тутакси ги позна. Бяха на Жюлиен и Жилберт. Самотата й тежеше вече. Зарадва се на тази непредвидена среща и пришпори коня си.

Когато стигна до двете търпеливо чакащи животни, сякаш привикнали на такива дълги престои, тя извика. Никой не й отговори.

Женска ръкавица и два камшика се търкаляха сред измачканата трева. Те бяха сядали, значи, тук и после се бяха отдалечили, оставяйки конете си.

Жана почака четвърт час, двадесет минути, изненадана, без да разбира какво ли могат да правят. Беше слязла от коня и стоеше неподвижно, облегната на един дънер. Две птичета паднаха на земята до нея, без да я видят. Едното пърхаше, подскачаше около другото с вдигнати, трепкащи крилца, клатеше главичка, чуруликаше; и изведнъж те се сляха.

Жана остана поразена, като че тези неща й бяха непонятни. После си каза: „Вярно, пролет е.“ И в главата й се мярна друга мисъл — подозрение. Тя погледна пак ръкавицата, камшиците, двата оставени коня и бързо възседна своя кон с неудържимото желание да избяга.

Върна се в „Тополите“ в галоп. Мисълта й работеше, тя разсъждаваше, свързваше фактите, съпоставяше обстоятелствата. Как не бе отгатнала по-рано? Как не бе видяла нищо? Как не бе разбрала отсъствията на Жюлиен, възвръщането на предишната му елегантност, уталожения му нрав? Тя си припомняше също нервните избухвания на Жилберт, прекалената й ласкавост и блаженство напоследък, които така ощастливяваха графа.

Подкара коня си ходом, имаше нужда да обмисли всичко сериозно, а бързата езда смущаваше мислите й.

Когато първото вълнение премина, сърцето й се успокои, в него не остана нито ревност, нито омраза — само презрение. Тя не мислеше за Жюлиен. Никоя негова постъпка не можеше да я учуди. Възмущаваше я двойната измяна на графинята, нейната приятелка. Нима всички на тоя свят са вероломни, коварни, двулични? Очите й се напълниха със сълзи. Човек понякога оплаква разбитите си илюзии също така горчиво, както и мъртъвците.

Реши обаче да се преструва, че не знае нищо, да затвори душата си за преходните чувства, да обича занапред само Пол и родителите си и да търпи другите с невъзмутимо лице.

Щом се върна в къщи, тя се спусна към сина си, отнесе го в стаята си и цял час го обсипва с луди, безспирни целувки.

Жюлиен се върна за вечеря очарователен, усмихнат, изпълнен с добри намерения. Той попита:

— Нима татко и маминка няма да дойдат тази година?

Жана му бе тъй благодарна за тази любезност, че едва не му прости откритието, направено в гората. Внезапно я обзе страстно желание да види по-скоро двете същества, които обичаше най-много след Пол. Цялата вечер им писа писмо, за да ускори идването им.

Съобщиха, че ще пристигнат на двадесети май. Беше едва седми май.

Зачака ги с растящо нетърпение, като че освен синовната си привързаност изпитваше нужда да общува с честни сърца, да разговаря откровено с чисти хора, чужди на всяко безчестие, чийто живот, постъпки, мисли и желания са били винаги искрени.

Тя чувствуваше сега своята честна съвест, уединена сред другите, поддали се на съблазън души. И макар че бързо се научи да се преструва, макар че посрещаше графинята с протегната ръка и усмивка на уста, чувството на пустота и презрение към хората растеше у нея и напълно я завладяваше. Дребните случки от местния живот вливаха всеки ден все по-голямо отвращение в душата й, все по-голямо неуважение към хората.

Дъщерята на Куйар току-що бе родила дете, а сватбата щеше да се състои тепърва. Слугинята на Мартен, сираче, беше бременна; едно съседско петнадесетгодишно девойче чакаше дете. Бедната, куца и отвратителна вдовица, наречена „Бунище“ заради ужасната си мръсотия, беше също бременна.

Постоянно достигаха слухове за нова бременност, за любовните връзки на някоя мома, омъжена селянка или майка на семейство, или пък на богат, уважаван чифликчия.

Знойната пролет като че раздвижваше жизнените сокове не само в растенията, но и у хората.

Угасналата чувственост на Жана не се вълнуваше вече. Само нараненото й сърце и чувствителна душа откликваха на топлите, плодоносни дихания; тя мечтаеше възбудена без желания, влюбена в блянове, мъртва за плътските пориви и се учудваше, отвратена до ненавист, от тази долна скотщина.

Физическата близост я възмущаваше вече като нещо противоестествено. Сърдеше се на Жилберт не задето бе отнела мъжа й, а защото сама бе затънала в общата тиня.

При това тя не беше от тия груби натури, у които преобладават инстинктите. Как можа да се отдаде по същия животински начин?

Точно в деня, когато щяха да пристигнат родителите й, Жюлиен предизвика отново нейното отвращение, разказвайки й весело, като нещо съвсем естествено и забавно, че хлебарят чул една вечер шум в пещта, когато фурната не била запалена, помислил, че ще хване някоя чужда котка, а намерил жена си, която „не мятала, разбира се, хляб“. И той добави:

— Хлебарят затворил капака. Щели да се задушат вътре. Момченцето на фурнаджийката предупредило съседите. То било видяло майка си, когато влязла вътре с ковача.

Жюлиен се смееше и повтаряше:

— Ама че смешници! Хранят ни с любовен хляб! Истинска приказка от Ла Фонтен.

Жана не посмя да се допре до хляба.

Когато пощенската кола се спря пред входа и на прозорчето се показа щастливото лице на барона, душата и сърцето на младата жена се изпълниха с дълбоко вълнение, с буйна, възторжена радост, каквато не бе изпитвала никога досега.

Но при вида на маминка тя се спря потресена и премаляла. През последните шест зимни месеца баронесата беше остаряла с десет години. Огромните й меки, увиснали бузи бяха станали пурпурночервени, като че налети с кръв. Погледът й изглеждаше угаснал; можеше да се движи само ако я прихванеха под двете ръце. Затрудненото й дишане бе станало свистящо и тя си поемаше дъх с такава мъка, че околните изпитваха жалост и неловкост.

Понеже я виждаше всеки ден, баронът не забелязваше упадъка й. Когато тя се оплакваше от постоянния си задух, от нарастващата тежест, той й отвръщаше:

— Нищо подобно, мила, все сте си същата.

Жана ги придружи до тяхната стая и се оттегли разтревожена и смутена в спалнята си, за да си поплаче. После намери баща си и се хвърли на гърдите му с очи, още пълни със сълзи:

— О! Колко се е изменила мама! Какво й е, кажи ми, какво й е?

Той отговори изненадано:

— Така ли? Що за идея! Нищо подобно. Аз съм бил все с нея и те уверявам, че не я намирам зле, тя си е както винаги.

Вечерта Жюлиен каза на жена си:

— Майка ти не ми харесва. Няма да кара дълго.

Жана се разхълца, а той се нервира:

— Хайде, стига, не казвам, че е загубена. Винаги преувеличаваш страшно много нещата. Изменила се е чисто и просто. От възрастта е.

След седмица тя не мислеше вече за това, привикнала с новото лице на майка си, или може би прогонваше опасенията си, както винаги прогонваме и отхвърляме предчувствията и надвисналите грижи поради вроден егоизъм и естествена потребност от душевен покой.

Безсилна да ходи, баронесата излизаше само по половин час дневно. Само след една обиколка из „своята“ алея тя не можеше вече да се движи и искаше да седне на „своята“ пейка. А когато чувствуваше, че няма да може да направи докрай разходката си, казваше:

— Нека се поспрем. Хипертрофията ми отсича днес краката.

Тя вече почти никак не се смееше: едва се усмихваше на неща, над които миналата година би се смяла с глас. Понеже очите й бяха съвсем запазени, препрочиташе по цели дни „Корин“ и „Съзерцанията“ на Ламартин; след това помолваше да й донесат чекмеджето „със спомените“. Изсипваше на коленете си старите, скъпи на сърцето й писма, слагаше чекмеджето на един стол до себе си и поставяше вътре една по една своите „реликви“, след като бавно преглеждаше всяка една от тях. А когато биваше сама, съвсем сама, тя целуваше някои писма, както се целуват скришом косите на любими покойници.

Понякога Жана, влязла ненадейно, я намираше разплакана, потънала в горчиви сълзи. Тя се провикваше:

— Какво ти е, мамо?

А баронесата отговаряше след дълга въздишка:

— От реликвите!… Разравям неща, тъй хубави и безвъзвратно минали! Има хора, за които вече не мислиш и изведнъж си спомняш за тях. Като че ги виждаш, чуваш и това е потресаващо. Ти ще изпиташ това след време.

Когато идваше в такива минути на тъжно настроение, баронът мърмореше:

— Жана, мила, ако питаш мене, изгори писмата си, всичките си писма — и тези от майка ти, и моите, всичките. Когато човек остарее, няма нищо по-страшно от това ровене в младежките спомени.

Но и Жана пазеше писмата си, приготвяше своята „кутия с реликви“, покорна на наследствения нагон към мечтателна сантименталност, макар че иначе беше съвсем различна от майка си.

След няколко дни се наложи баронът да отпътува по работа. Той замина.

Времето беше великолепно. Топли звездни нощи идваха след тихи вечери, ясни вечери — след слънчеви дни, а слънчеви дни — след ослепителни зори. Скоро маминка се почувствува по-добре; и Жана, забравила любовните похождения на Жюлиен и вероломството на Жилберт, беше почти напълно щастлива. Цялото поле цъфтеше и ухаеше. Неизменно спокойното необятно море блестеше от сутрин до вечер под слънчевите лъчи.

Един следобед Жана взе Пол на ръце и тръгна през полето. Тя гледаше ту сина си, ту изпъстрената с цветя трева край пътя с чувство на умиление и безкрайно блаженство. Целуваше непрекъснато детето и го притискаше страстно до себе си. А когато я лъхнеше сладък полски аромат, примираше и се разтапяше в безпределно блаженство. Унесе се в мечти за бъдещето на сина си. Какъв ли щеше да стане той? Ту й се искаше да го види велик, известен и влиятелен. Ту предпочиташе да остане скромен, близо до нея, предан и нежен, с вечно разтворени обятия за своята майка. Когато го обичаше със себелюбивото си майчино сърце, желаеше той да остане неин син, само неин син. Но когато го обичаше със страстния си разум, имаше амбицията да го види прославен.

Седна край един ров и загледа сина си. Стори й се, че за пръв път го вижда. Сепна се при мисълта, че това малко създание ще порасне, ще почне да ходи с твърда стъпка, ще има брада по бузите си, ще говори гръмко.

Някой я викаше отдалеч. Жана вдигна глава. Мариус тичаше към нея. Тя си помисли, че са дошли гости и се изправи недоволна, задето я смущават. Но момчето тичаше с все сила и като наближи, извика:

— Госпожо, госпожа баронесата е много зле.

Ледена капка вода като че ли се свлече по гърба й. Тя се затече с бързи стъпки, загубила ума и дума.

Отдалеч забеляза купчина хора под явора. Спусна се натам, направиха й път и тя видя майка си, просната на земята, с две възглавници под главата. Лицето й беше съвсем черно, очите — затворени, а гърдите й, цели двадесет години задъхани, не помръдваха. Дойката грабна детето от ръцете на младата жена и го отнесе.

Жана питаше изумена:

— Какво стана? Как падна? Извикайте лекаря!

Като се обърна, забеляза свещеника, кой знае как уведомен. Той предложи услугите си, засуети се, запретнал ръкавите на расото си. Но оцетът, одеколонът и фрикциите бяха безполезни.

— Трябва да я съблечем и да я сложим да легне — каза свещеникът.

Чифликчията Жозеф Куйар беше там заедно с чичо Симон и Людивин. Подпомогнати от абат Пико, те се опитаха да вдигнат баронесата. Но когато я повдигнаха, главата й се люшна назад, а роклята, която бяха хванали, се разкъса — едрото й тяло бе тежко и мъчно можеше да се помръдне. Тогава Жана се развика от ужас. Отново сложиха на земята огромното, отпуснато тяло.

Наложи се да вземат едно кресло от салона, поставиха я да седне в него и най-сетне успяха да я вдигнат. Изкачиха крачка по крачка площадката, стълбата; стигнаха в стаята й и я сложиха на леглото.

Докато готвачката Людивин сваляше многобройните й дрехи, отнякъде ненадейно изникна вдовицата Дантю, дошла тъкмо навреме, също като свещеника, сякаш бяха „подушили смъртта“ по думите на прислугата.

Жозеф Куйар препусна с пълна скорост, за да извика лекаря. Когато свещеникът се накани да донесе светеното масло, болногледачката му пошепна на ухото: „Няма нужда, отче, аз съм вряла и кипяла в тия неща, тя си е отишла.“

Жана, обезумяла, умоляваше, не знаеше какво да прави, какво да опита, какво лекарство да употреби. Свещеникът за всеки случай произнесе опрощение на греховете.

Прекараха около два часа край посинялото, безжизнено тяло. Паднала на колене, Жана хълцаше, изтерзана от тревога и мъка.

Когато вратата се отвори и лекарят влезе, стори й се, че влиза самото спасение, утеха и надежда. Тя се спусна към него, разказа му задавена, каквото знаеше за нещастния случай.

— Тя се разхождаше, както всеки ден… беше добре… даже много добре… Изяде на закуска бульон и две яйца… падна изведнъж… стана черна, както виждате… и не помръдна… Опитахме всичко, за да я съживим… всичко. — Тя млъкна поразена от едва забележимия жест на болногледачката към доктора, който означаваше, че всичко е свършено, напълно свършено. Понеже не искаше да повярва, Жана заразпитва тревожно.

— Сериозно ли е? Мислите ли, че е сериозно? — повтаряше тя.

Той каза най-сетне:

— Страх ме е, че… че е свършено. Бъдете смела, много смела.

Жана разпери ръце и се хвърли върху майка си.

Жюлиен се върна. Спря се поразен, очевидно неприятно изненадан, без скръбен възглас или отчаяно лице, понеже това беше дошло изневиделица, съвсем неочаквано, и той не успя отведнъж да вземе подходящ израз и държане.

— Очаквах това — прошепна той, — чувствувах, че краят наближава. — После извади кърпата си, изтри очи, коленичи, прекръсти се, промърмори нещо и се изправи. Искаше да вдигне и жена си. Но тя се бе вкопчала с две ръце в трупа и го целуваше, почти легнала над него. Трябваше да я изведат. Беше като луда.

След един час я пуснаха да влезе отново. Нямаше никаква надежда. Стаята бе подредена вече като за мъртвец. Жюлиен и свещеникът разговаряха тихо до един прозорец. Вдовицата Дантю, удобно настанена в едно кресло, се канеше да задреме — тя бе свикнала с такива бдения и се чувствуваше като у дома си във всеки дом, щом смъртта бе надникнала в него.

Нощта се спускаше. Свещеникът се приближи до Жана, взе ръцете й, помъчи се да я ободри, като изля в безутешното й сърце балсама на религиозните утешения. Заговори за умрялата, възхвали я със свещеническо красноречие и опечален с лицемерната скръб на божи служител, за когото мъртъвците са извор на доходи, той предложи да прекара нощта до леглото в молитви.

Разтърсвана от ридания, Жана отказа. Искаше да бъде сама, съвсем сама в тази прощална нощ. Жюлиен се приближи:

— Не е възможно, ще останем двамата.

Тя поклати отрицателно глава, безсилна да каже друго. Най-после можа да издума:

— Тя е моя майка. Искам да бдя сама над нея.

— Нека прави, каквото иска — прошепна лекарят. — Болногледачката може да спи в съседната стая.

Свещеникът и Жюлиен се съгласиха, като си мислеха за леглото. Абат Пико коленичи на свой ред, помоли се, стана и излезе с думите: „Тя беше светица“, казани със същия тон, с който казваше: „Бог с вами!“

Тогава виконтът попита с обикновен глас:

— Ще хапнеш ли нещо?

Жана не отговори, не разбра, че питат нея.

Той повтори:

— Добре ще направиш да похапнеш нещо, за да се подкрепиш.

Тя отвърна с блуждаещ поглед:

— Изпрати веднага да извикат татко.

И той излезе, за да изпрати конник в Руан.

Жана стоеше потънала в застинала печал, сякаш чакаше да остане за последен път насаме с покойницата, за да се отдаде на прииждащата вълна от безутешна скръб.

В стаята се плъзнаха сенки, забулиха мъртвата в мрак. Вдовицата Дантю се раздвижи с тихи стъпки: търсеше и нареждаше невидими предмети с беззвучните движения на болногледачка. Запали две свещи и ги сложи тихичко на нощната масичка до възглавницата, покрита с бяла покривка.

Жана сякаш нищо не виждаше, нищо не усещаше, нищо не разбираше. Чакаше да остане сама. Жюлиен влезе отново; той беше вечерял и пак я попита:

— Няма ли да хапнеш нещо?

Жена му поклати отрицателно глава. Той седна по-скоро примирен, отколкото натъжен, и замълча.

Така седяха тримата, неподвижни в креслата си, далеч един от друг.

От време на време болногледачката задремваше и леко похъркваше, после се сепваше бързо.

Най-сетне Жюлиен стана и се приближи до Жана:

— Искаш ли вече да останеш сама?

Тя хвана ръката му с неволен порив:

— О, да! Оставете ме.

Той я целуна по челото и пошепна:

— Ще идвам от време на време да те виждам. — И излезе заедно с вдовицата Дантю, която изтика креслото си в съседната стая.

Жана затвори вратата и разтвори след това широко двата прозореца. Топлата ласка на вечер по сенокос облъхна лицето й. Тревата на моравата, окосена предишния ден, се разстилаше под лунната светлина.

Това сладостно усещане й причини болка, нажали я като жестока ирония. Тя се върна до леглото, хвана безжизнената, студена ръка и се вгледа в лицето на майка си.

То не беше вече подпухнало, както в момента на удара. Баронесата изглеждаше сега като заспала, по-кротко от когато и да било. Бледата светлина на свещите, раздвижени от ветреца, местеше сенките по лицето й, тя изглеждаше като жива, сякаш помръдваше.

Жана я гледаше жадно; от далечните дни на нейното детство изплуваха рой спомени.

Припомни си посещенията на маминка в приемната на манастира, как й подаваше пълната със сладкиши кесия, хиляди малки подробности, дреболии, нежности, думи, интонации и обичайни движения, бръчиците около очите й, когато се смееше, тежката задъхана въздишка при сядане.

Стоеше, впила взор в майка си, повтаряйки си изтръпнала: „Тя е мъртва!“ — и целият ужас на тази дума изпъкна пред нея.

Нима жената, лежаща тук — майка й, маминка, мама Аделаид, бе мъртва? Не ще помръдне вече, не ще проговори, не ще се засмее, никога вече не ще вечеря срещу баща й, не ще каже: „Добър ден, Жанет!“ Тя бе мъртва.

Щяха да я заковат в ковчег, да я заровят и всичко ще бъде свършено. Нямаше да я видят вече. Възможно ли бе това? Как? Нима тя нямаше да има вече майка? Скъпото, тъй близко лице, което бе виждала, откакто отвори очи, и бе обичала, откакто разгърна ръце, този неизчерпаем извор на обич, това единствено същество, майката, по-мило на сърцето от всички други същества, бе изчезнало. Оставаха й само още няколко часа да погледа застиналото без мисъл лице. А после нищо, нищо друго освен спомена.

Отпусна се на колене в ужасен изблик на отчаяние. Впила ръце в савана, тя го мачкаше, долепила устни до леглото, и извика със сърцераздирателен глас, заглушен от чаршафите и завивките:

— О, мамо! Бедна моя мамо, мамичко!

Почувствува, че полудява, че губи разсъдъка си, както през онази нощ, когато побягна по снега; стана и изтича до прозореца, за да се освежи, да вдъхне пресен въздух, различен от въздуха на погребално ложе, на мъртвец.

Окосените ливади, дърветата, равнината и морето в далечината тънеха в безмълвен покой, приспани от нежната магия на луната. Частица от този миротворен покой проникна в душата на Жана и тя кротко заплака.

После се върна до леглото, приседна и хвана ръката на майка си, като че бе болна и тя бдеше над нея.

Голямо насекомо, привлечено от светлината на свещите, бе влязло в стаята. То се блъскаше като топка в стените, прелиташе от единия до другия край на стаята. Бръмченето му откъсна Жана от съзерцанието й, тя вдигна очи да го погледне, но забеляза само блуждаещата му сянка по белия таван.

Скоро престана да го чува. Тогава долови тихото тиктакане на стенния часовник и друг, съвсем тих шум, по-скоро едва чуто шумолене — часовникът на майка й продължаваше да работи в роклята й, метната на един стол до леглото. И изведнъж смътното съпоставяне на мъртвата и този механизъм, който не беше спрял, съживи острата болка в сърцето на Жана.

Тя погледна колко е часът. Беше десет и половина. Обхвана я ужасен страх пред дългата нощ, която трябваше да прекара тук.

Занизаха се други спомени, от собствения й живот — Розали, Жилберт, горчивите разочарования на сърцето й. Всичко бе, значи, мизерия, горест, нещастие и смърт. Всичко на тоя свят бе измама, лъжа, страдание и сълзи. Къде да намери малко радост и покой? Навярно в някое друго съществуване? Когато душата се освободи от земните изпитания. Душата! Тя се замисли над тази недостижима тайна, впусна се изведнъж в поетически догадки, мигом оборени от други, не по-малко смътни хипотези. Къде ли беше майчината й душа? Душата на това неподвижно, вледенено тяло? Може би твърде далеч. Някъде в простора? Но къде точно? Дали бе изчезнала като невидима птица, избягала от кафеза си?

Бог ли я призова? Или се е разпиляла наслуки, в нови създания, примесена със зародишите, готови да покълнат?

А може би тя е съвсем близо? В стаята край бездушното тяло, напуснато от нея! И Жана тутакси усети някакво дихание, като че я докосна дух. Тя се уплаши; такъв ужас я обзе, че не смееше да мръдне, да диша, нито да се обърне да погледне зад себе си. Сърцето й биеше в безумна уплаха.

Неочаквано невидимото насекомо литна отново, завъртя се и се заблъска в стените. Жана настръхна от главата до краката, после разпозна бръмченето на познатото насекомо, изведнъж се успокои, стана и се обърна. Погледът й падна на писалището със сфинксови главички, хранилището на реликвите.

Озари я нежна и чудновата мисъл. Да прочете в това прощално бдение старите любими писма на майка си, както би чела молитвеник. Стори й се, че ще изпълни нежен и свят дълг, нещо истински синовно, което би направило удоволствие на маминка на онзи свят.

Тук бяха отдавнашните писма на баба й и дядо й, които Жана не познаваше. Тя искаше да им протегне ръце над тялото на дъщеря им, да отиде при тях в тази погребална нощ, сякаш и те тъжаха като нея, и да сключи някакво тайнствено звено на обич между тях двамата, починали отдавна, тази, която току-що бе умряла на свой ред, и нея самата, останала още на земята.

Жана стана, махна горната дъсчица на писалището и взе от долното чекмедже десетина малки пакетчета пожълтяла хартия, старателно свързани и подредени едно до друго.

Водена от тънък сантиментален усет, тя ги сложи всичките на леглото, в ръцете на баронесата, и почна да чете.

Това бяха стари послания, с дъх на друг век, каквито се намират из старинните семейни писалища.

Първото започваше с думите: „Моя мила“, друго — „Мое хубаво момиченце“ или „Скъпа малка“, „Мъничка“, „Обична дъще“, а по-нататък — „Скъпо дете“, „Мила ми Аделаид“, „Моя скъпа дъще“, според това дали бяха отправени до момиченцето, девойката или по-късно до младата жена.

И всичко това бе изпълнено със страстни и наивни нежности, с хиляди интимни дреболии, с големите и обикновени събития в семейството, тъй незначителни за чуждите хора: „Татко ти има грип; прислужницата Хортензия си изгори пръста; котаракът Мишелов умря; отсякоха бора вдясно от оградата; мама загуби молитвеника си на връщане от черква, смята, че са й го откраднали.“

Говореше се за хора, непознати на Жана, но тя смътно си спомняше, че е чувала да произнасят имената им някога, в детинството й. И изпадаше в умиление от тези подробности, те й се струваха откровения. Сякаш бе навлязла внезапно в целия предишен съкровен сърдечен живот на майка си. Тя гледаше проснатото тяло. И изведнъж зачете на глас, четеше на мъртвата, като че за да я разсее, да я утеши.

И неподвижният труп бе сякаш щастлив.

Тя хвърляше едно по едно писмата към краката на майка си. Мина й през ум, че би трябвало да ги сложат в ковчега, както се слагат цветя.

Развърза друго пакетче. Почеркът бе различен. Жана започна да чете: „Не мога да живея без твоите ласки. Обичам те до безумие.“

Нищо повече; нямаше подпис.

Обърна листа в недоумение. Адресът бе верен: „Госпожа баронеса льо Пертюи де Во“.

Отвори следващото: „Ела тази вечер, щом той излезе. Ще имаме цял час. Обожавам те.“

Друго гласеше: „Прекарах безумна нощ, напразно те желаех. Усещах тялото ти в ръцете си, устата ти — под устните си, очите ти — под очите си. Идеше ми да скоча от прозореца от ярост при мисълта, че точно в този миг ти спиш до него и той може да те има, стига само да пожелае.“

Озадачена, Жана не можеше да разбере.

Какво означаваше това? На кого, за кого и от кого бяха тия любовни думи?

Тя продължи да чете, постоянно срещаше страстни обяснения в любов, назначаване на свиждания и предупреждения за предпазливост с неизменните четири думи на края: „И главно — изгори писмото!“

Най-сетне разгъна една обикновена записка, отговор на покана за обед, със същия почерк, подписана: „Пол д’Енемар“, същия, когото баронът наричаше, говорейки за него: „Бедният ми приятел Пол“ и чиято жена беше най-добрата приятелка на баронесата.

Тогава внезапно й се мярна съмнение, което скоро се превърна в увереност. Той е бил любовник на майка й.

Изумена, Жана отхвърли буйно тези позорни листи, както би отблъснала отровна змия, полазила по нея, изтича към прозореца и неудържимо зарида; неволни вопли раздираха гърлото й. Цялото й същество бе смазано; тя се свлече до стената, закри лице в завесата, за да не чуят риданията й, и застена, потънала в бездната на неизмеримо отчаяние.

Сигурно би стояла така през цялата нощ, но шум от стъпки в съседната стая я накара да скочи. Може би беше баща й. А всичките писма лежаха по леглото и по пода. Достатъчно е да отвори само едно! И той би узнал! Той!

Жана се спусна, награби с шепи всички стари пожълтели листи от родителите и от любовника, неразгънатите още и тези, които стояха свързани в чекмеджето на писалището, и ги нахвърли на купчина в камината. После взе една от горящите върху нощната масичка свещи и подпали струпаните писма. Избликна буен пламък, освети стаята, леглото и трупа с ярка, игрива светлина и очерта върху бялата завеса в дъното на леглото тъмния трептящ профил на застиналото лице и извивките на огромното тяло под савана.

Когато в огнището остана само купчина пепел, тя седна отново до отворения прозорец, сякаш не смееше вече да стои до мъртвата, и пак заплака горко и безутешно, скрила лице в ръцете си:

— О, бедна мамо! О, бедна мамо!

Хрумна й жестока мисъл: ами ако случайно маминка не беше мъртва, ако бе заспала само летаргичен сън, ако ей сега се надигне, заговори? Разкритието на ужасната тайна не би ли намалило синовната й привързаност? Би ли я целувала така благоговейно? Би ли я обичала със същото свято чувство? Не. Не беше възможно. Тази мисъл разкъса сърцето й.

Мракът се разсейваше; звездите бледнееха; настана прохладният час, предшествуващ деня. Луната, слязла ниско, се канеше да потъне в морето и заливаше със седефен блясък цялата му повърхност.

И споменът за нощта, прекарана на прозореца, при пристигането й в „Тополите“, завладя Жана. Колко далечно бе това време, колко много се промени всичко, колко различно й изглеждаше тогава бъдещето!

А ето, небето порозовя, покри се с радостна, нежна, пленителна руменина. Тя гледаше, изненадана като от някакво чудо, лъчезарното разпукване на деня и се питаше как е възможно да няма нито радост, нито щастие на тази земя, над която тъй дивно изгрява зората.

Сепна я скръцване на врата. Беше Жюлиен, Той запита:

— Е, какво? Умори ли се много?

— Не — прошепна тя, щастлива, че не е вече сама.

— Иди сега да си починеш — каза той.

Жана целуна бавно майка си с дълга, скръбна и сърцераздирателна целувка и се оттегли в стаята си.

Денят протече в обичайните тъжни приготовления около мъртвата. Баронът пристигна вечерта. Той много плака.

Погребението стана на другия ден.

След като допря устни за последен път до леденото чело на майка си и я пригласи за сетен път, щом сложиха тялото й в ковчега, Жана се оттегли. Скоро щяха да дойдат гостите.

Първо пристигна Жилберт и се хвърли разплакана на гърдите на приятелката си.

През прозореца се виждаше как каретите завиват при решетъчната врата и влизат с умерен ход. В големия коридор отекваха гласове. Жени, облечени в черно, постепенно изпълваха салона; Жана въобще не ги познаваше. Маркиза дьо Кутлие и виконтеса дьо Бризвил я прегърнаха.

Изведнъж забеляза леля Лизон, застанала безшумно зад нея. Тя я притисна тъй нежно, че старата мома едва не примря.

Влезе Жюлиен в пълен траур, изискан, улисан, доволен от наплива на хора. Той заговори тихо с жена си, посъветва се за нещо и добави поверително:

— Цялата аристокрация е дошла. Ще бъде много тържествено.

И отново излезе, като се поклони с достойнство на дамите.

Леля Лизон и Жилберт единствени останаха до Жана по време на погребалния обред. Графинята непрестанно я прегръщаше и повтаряше:

— Бедничката ми! Бедничката ми!

Когато граф дьо Фурвил дойде да вземе жена си, той плачеше, като че бе загубил собствената си майка.