Ги дьо Мопасан
Един живот (8)

VIII

Розали бе напуснала къщата, а Жана наближаваше края на своята мъчителна бременност. Мисълта, че ще стане майка, не радваше сърцето й, много неприятности й се бяха струпали. Чакаше детето си без любопитство, подтисната от смътно предчувствие за непредвидени нещастия.

Пролетта бе настъпила неусетно. Голите дървета тръпнеха под студения още вятър, но във влажната трева на рововете, където гниеха есенните листа, се подаваха жълти игличини. От цялата равнина, от чифликчийските дворове и от размекнатите ниви се носеше дъх на влага, възкисел мирис на ферменти. Множество малки зелени връхчета се подаваха от тъмната земя и лъщяха под слънчевите лъчи.

Една дебела жена с крепко телосложение заместваше Розали и подкрепяше баронесата в еднообразните й разходки по нейната алея, където следата от крака й, натежал още повече, беше постоянно влажна и кална.

А бащата придържаше Жана, наедряла вече и вечно неразположена; леля Лизон я подкрепяше от другата страна, неспокойна, загрижена за предстоящото събитие, съвсем смутена от тайната на зачатието, която не й бе съдено да узнае никога.

Те се разхождаха така с часове почти без да разговарят, а Жюлиен бродеше на кон из околността, внезапно обхванат от тази нова страст.

Нищо не смущаваше вече безрадостния им живот. Баронът, жена му и виконтът отидоха на гости у Фурвил, които, изглежда, Жюлиен вече познаваше добре неизвестно откъде. Размениха и още по едно официално посещение с Бризвил, вечно затворени в спящия си замък.

Един следобед към четири часа двама ездачи, мъж и жена, влязоха в тръс в двора пред замъка. Жюлиен се втурна много оживен в стаята на Жана.

— Бързо, бързо, слез долу! Ето семейство Фурвил, Идват ей така, по съседски, понеже знаят състоянието ти. Кажи, че съм излязъл и ей сега ще се върна. Ще отида да се преоблека.

Изненадана, Жана слезе долу. Млада, красива, бледна жена със скръбно лице, пламенни очи и матоворуси коси, които като че не бяха виждали слънце, представи спокойно мъжа си, подобен на великан, на страшилище с големите си рижи мустаци.

— Няколко пъти имахме случай да срещнем господин дьо Ламар — каза тя. — Той ни каза, че не се чувствувате добре и ние решихме да не отлагаме повече, а да ви навестим по съседски, без никакви церемонии. Както виждате, дойдохме на коне. Освен това онзи ден имах удоволствието да приема вашата майка и барона.

Тя говореше с неподражаема лекота, изящно и непринудено. Жана беше очарована и веднага я обикна. „Ето приятелка за мене“ — помисли си тя.

Граф дьо Фурвил, напротив, приличаше на мечок, попаднал в гостна стая. Когато седна, той сложи шапката си на един съседен стол, поколеба се какво да прави с ръцете си, постави ги на коленете си, после на ръчките на креслото и най-сетне скръсти пръсти като за молитва.

Неочаквано се появи Жюлиен. Смаяна, Жана не можеше да го познае. Беше се обръснал. Станал бе хубав, изящен и привлекателен както по време на годежа им. Стисна косматата лапа на графа, който се стресна при появяването му, и целуна ръка на графинята, чието лице от слонова кост като че леко порозовя, а клепките й трепнаха.

Жюлиен заговори. Беше любезен както някога. Бадемовите му очи, като две огледала на любовта, пак станаха гальовни, а косите му, до преди малко безцветни и корави, отново се къдреха меки и лъскави благодарение на четката и уханното масло.

На тръгване графинята се обърна към него:

— Искате ли, драги виконте, да направим в четвъртък една разходка на коне?

А докато той шепнеше, покланяйки се:

— Но, разбира се, госпожо! — тя хвана Жана за ръка и й каза нежно и задушевно със сърдечна усмивка:

— А щом оздравеете, ще препускаме тримата из околността. Прелестно ще бъде! Искате ли?

Тя повдигна свободно полите на своята амазонка и се метна на седлото лека като птичка, а мъжът й поздрави несръчно, яхна едрия си нормандски кон, настанявайки се устойчиво, подобно на кентавър.

Когато се скриха зад ъгъла на оградата, Жюлиен възкликна възхитен:

— Какви прекрасни хора! Ето едно полезно за нас познанство!

Жана, също доволна, без сама да знае защо, отвърна:

— Малката графиня е очарователна, чувствувам, че ще я обикна, но мъжът й има много груб вид. Къде си се запознал с тях?

Той весело потриваше ръце.

— Срещнах ги случайно у Бризвил. Мъжът изглежда малко груб; страстен ловец е и истински благородник.

Обедът премина почти весело, като че в къщата бе влязло някакво затаено щастие.

Нищо ново не се случи вече до последните дни на юли.

Във вторник вечерта, както си седяха под явора около дървената масичка, на която бяха сложени две чашки и шише ракия, Жана внезапно изпищя цяла пребледняла и се хвана с две ръце за корема. Ненадейно я прониза бърза, остра болка, после изведнъж стихна. Но след десет минути я разтърси нова болка, по-продължителна, макар и не тъй остра. Прибра се с голяма мъка, почти носена от баща си и от мъжа си. Късото разстояние от явора до стаята й се стори безкрайно. Тя стенеше неволно, искаше да седне, да се спре, превита от непоносима тежест в корема. Рано беше още, раждането се очакваше през септември, но понеже се бояха да не се случи нещо, впрегнаха кабриолета и чичо Симон потегли в галоп да вика лекар.

Той пристигна към полунощ и от пръв поглед позна признаците на преждевременното раждане.

Болките стихнаха малко в леглото, но някаква ужасна тревога подтискаше Жана, безнадеждна душевна отпадналост, като че някакво предчувствие, тайнствено докосване на смъртта. Има мигове, когато тя минава тъй близо до нас, че дъхът й смразява сърцето ни.

Стаята беше пълна с хора. Отпусната в едно кресло, маминка се задъхваше. Баронът, изгубил ума и дума, тичаше с разтреперани ръце нагоре-надолу, носеше разни предмети, съветваше се с лекаря. Жюлиен се разхождаше напред-назад с угрижено лице, но спокоен вътрешно. А вдовицата Дантю стоеше права до долния край на леглото с подходящото за случая изражение на опитна жена, която не се учудва от нищо. Болногледачка, акушерка и пазачка на мъртъвци, тя посрещаше новородените, чуваше първия им вик, измиваше за първи път недокоснатата им плът, повиваше ги в първата пелена и със същото спокойствие слушаше последната дума, последното хъркане, последния трепет на умиращите, обличаше ги за последен път и изтриваше с оцет похабеното им тяло, завиваше ги в сетния погребален саван. Така тя бе придобила някакво ненарушимо безразличие към всички случайности при раждане или смърт.

Готвачката Людивин и леля Лизон се бяха сгушили безшумно до вратата на вестибюла.

А болната тихо простенваше от време на време.

В продължение на два часа можеше да се предполага, че раждането ще се забави, но призори болките внезапно се подновиха още по-силно и скоро станаха нетърпими.

Жана неволно охкаше през стиснатите си зъби и непрестанно мислеше за Розали — тя съвсем не се бе мъчила, почти не бе простенала; нейното дете, незаконороденото дете, бе дошло на света лесно, без страдания. Тя постоянно сравняваше себе си и Розали в клетата си смутена душа; проклинаше бога, когото някога бе считала за справедлив; възмущаваше се, че съдбата предпочита грешниците, негодуваше срещу престъпните лъжи на тези, които проповядват добро и честност.

Понякога пристъпът ставаше толкова силен, че всяка мисъл в нея угасваше. Цялата й сила, живот и разум бяха погълнати от страданието.

Когато болките стихваха за миг, тя не можеше да откъсне погледа си от Жюлиен. И друга болка, душевна, я пронизваше: спомняше си онзи ден, когато слугинята бе паднала пред същото това легло с детето между краката си, братчето на малкото създание, късащо сега тъй жестоко утробата й. Паметта й възстановяваше безпогрешно движенията, погледите и думите на мъжа й пред проснатото момиче. Сега тя четеше в него, като че мислите му бяха изписани в движенията му; четеше същата досада, същото равнодушие към нея, както към другата, същото безгрижие на мъж-егоист, раздразнен, че става баща.

Но изведнъж младата жена пак се сгърчи в страшна болка, обзеха я жестоки спазми и тя си помисли: „Ще умра! Умирам!“ Тогава в душата й се надигна яростен бунт, потребност да проклина и ожесточена омраза към този мъж, който я бе погубил, и към непознатото дете, което я убиваше.

Напрегна се с върховно усилие, за да отхвърли от себе си това бреме. Изведнъж й се стори, че утробата й се изпразва. Болката стихна.

Болногледачката и лекарят работеха наведени над нея. Те махнаха нещо; скоро същият сподавен шум, познат вече, я накара да изтръпне; слабият жаловит вик, тънкото гласче на новороденото проникна в душата й, в сърцето й, в цялото й жалко, изтощено тяло: с несъзнателно движение тя се опита да протегне ръце.

Радост трепна в душата й, буен порив към ново, току-що разцъфнало щастие. В един миг се почувствува освободена, умиротворена и щастлива, щастлива, както никога досега. Сърцето и плътта й се съживяваха, тя беше майка!

Пожела да види детето си. То нямаше нито коси, нито нокти — дошло бе много рано; но щом зърна малкото създание да мърда, да отваря устицата си, да надава писъци, щом докосна хилавото недоносче, което се гърчеше и живееше, заля я неудържима радост, разбра, че е спасена, защитена срещу всяко отчаяние, че има какво да обича, и то толкова силно, че да забрави всичко друго.

От този момент Жана имаше само една мисъл — детето. Тя изведнъж стана фанатична майка, толкова по-страстна, колкото по-разочарована бе в любовта си и измамена в надеждите си. Искаше люлката да бъде непрекъснато до леглото й, а когато почна да става, по цели дни седеше до прозореца и тихичко я полюшваше.

Ревнуваше детето от кърмачката и когато малкото жадно създанийце протягаше ръце към едрата гръд със синкави вени и захапваше с лакомите си устни връхчето кафява набръчкана кожа, Жана гледаше побледняла, разтреперана снажната, спокойна селянка и изпитваше желание да изтръгне сина си от ръцете й, да удря, да дере с нокти гръдта, която той тъй жадно смучеше.

После се зае да шие собственоръчно изящни дрешки със сложни бродерии, за да краси сина си. Обви го в облак дантели, слагаше на главичката му великолепни шапчици. Говореше само за това, прекъсваше разговора, за да кара всички да се възхищават от някоя пелена, лигавче или изящно обшит повой, не слушаше какво се говори около нея, превъзнасяше се над тези парчета плат, дълго ги обръщаше, вдигнала ръка, за да ги разгледа по-добре. После питаше ненадейно:

— Как ви се струва, дали ще му прилича?

Баронът и маминка се усмихваха на тази прекалена обич, но Жюлиен, чиито привички бяха нарушени от идването на този креслив и всемогъщ тиранин, който бе намалил неговото първостепенно значение, несъзнателно ревнуваше малкото човече, откраднало мястото му в дома, и постоянно повтаряше нетърпеливо и гневно:

— Ама че е досадна със своя сополанко!

Скоро тя бе така погълната от майчината си обич, че прекарваше по цели нощи седнала до люлката да гледа как спи детенцето й. Понеже това страстно, болезнено съзерцание я изтощаваше, лекарят заповяда да я отделят от сина й. Жана се разсърди, плака, моли, но всички останаха глухи за молбите й. Всяка вечер слагаха детето до дойката му. И всяка нощ майката ставаше боса и отиваше да долепи ухото си до дупката на ключалката, за да чуе дали то спи спокойно, дали не се е събудило и няма ли нужда от нещо.

Една нощ, връщайки се късно след вечеря у Фурвил, Жюлиен я завари там; оттогава я заключваха в стаята й, за да я принудят да спи.

Кръщението стана към края на август. Кръстник бе баронът, а кръстница — леля Лизон. Детето бе наречено Пиер-Симон-Пол, но в къщи му казваха само Пол.

През първите дни на септември леля Лизон си отиде безшумно. Отсъствието й се почувствува също тъй малко, както и присъствието й.

Една вечер след вечеря дойде свещеникът. Изглеждаше смутен, като че ли криеше някаква тайна. След доста излишни приказки той помоли баронесата и мъжа й да му отделят няколко минути, за да им каже нещо.

Те тръгнаха тримата бавно по голямата алея, отидоха чак до края, като разговаряха оживено, а Жюлиен, останал сам с Жана, се учудваше, безпокоеше се и се ядосваше от тази тайна.

Пожела да изпрати свещеника, когато той се сбогуваше. Отдалечиха се заедно, като се отправиха към църквата — звъняха за вечерня.

Беше хладно, почти студено: скоро се прибраха в гостната. Всички бяха позадрямали, когато внезапно Жюлиен се върна зачервен и възмутен.

Без да си дава сметка, че Жана беше там, той се развика още от вратата на барона и баронесата:

— Ей богу, вие сте полудели! Да хвърлите двадесет хиляди франка за това момиче!

Никой не отговори от изненада. Той продължаваше да крещи гневно:

— Всяка глупост има предел! Нима искате да не ни оставите нито петак?

Баронът се овладя и се опита да го прекъсне:

— Мълчете! Не забравяйте, че говорите пред жена си.

Но Жюлиен трепереше от озлобение:

— Пет пари не давам! Тя и без това знае вече всичко! Та това е кражба в нейна вреда!

Жана гледаше слисана и не разбираше нищо. Тя прошепна:

— Но какво има?

Тогава Жюлиен се обърна към нея, призова я за свидетел като съдружничка, измамена в очакваната печалба. Разказа й набързо, че са намислили, за да омъжат Розали, да й подарят имението „Барвил“, което струва най-малко двадесет хиляди франка. Той повтаряше:

— Но твоите родители са луди, мила, те са направо за лудницата! Двадесет хиляди франка! Двадесет хиляди франка! Те наистина са си загубили ума! Двадесет хиляди франка за едно незаконно дете!

Жана слушаше без вълнение, без гняв, сама се учудваше на спокойствието си; сега вече беше безучастна към всичко, което не се отнасяше до детето й.

Баронът се задушаваше, не намираше думи за отговор. Най-сетне избухна, тропна с крак и кресна:

— Мислете какво говорите! Това е възмутително най-сетне! Чия е грешката, че трябва да даваме зестра на тази мома, станала майка! Чие е това дете? Бихте желали да го изоставите сега на произвола, нали?

Изненадан от яростта на барона, Жюлиен го гледаше втренчено. Той заговори отново, но вече по-сдържано:

— Хиляда и петстотин франка бяха напълно достатъчни. Те всички раждат деца, преди да се омъжат. Дали от един, или от друг, никак не е важно! А като давате чифлик, който струва двадесет хиляди франка, вие не само ни ощетявате, но и всички ще разберат какво е станало. Да бяхте помислили поне за нашето добро име, за общественото ни положение!

Той говореше строго като човек, който е в правото си, убеден, че разсъждава логично. Смутен от тези неочаквани доводи, баронът го гледаше с отворена уста. Тогава Жюлиен с чувство на превъзходство каза в заключение:

— За щастие още нищо не е станало. Познавам младежа, който иска да се ожени за нея. Той е добър момък и всичко може да се уреди с него. Аз се наемам с това.

И излезе веднага, навярно се боеше да не би спорът да продължи. Общото мълчание, което той тълкуваше като съгласие, го радваше.

Щом Жюлиен излезе, баронът, извън себе си от смайване, извика цял разтреперан:

— О! Това е вече много! Прекалено много!

Но Жана вдигна очи към изуменото лице на баща си и се разсмя неочаквано със звънкия си някогашен смях, с който посрещаше някоя шега. Тя повтаряше:

— Татко, татко, чу ли го с какъв тон казваше: „Двадесет хиляди франка!“

А маминка, чийто смях идваше тъй бързо, както и сълзите, се затресе от смях, задави се, та чак очите й се насълзиха при спомена за яростното лице на зет й, за възмутените му възгласи, за буйния му отказ да даде на девойката, прелъстена от него, пари, които не бяха негови. Тя бе щастлива от доброто настроение на Жана. Тогава и баронът прихна, заразен на свой ред от смеха им. И тримата се превиваха от смях, както в щастливите някогашни дни.

Когато се поуспокоиха, Жана каза учудена:

— Любопитно е, че това вече никак не ме засяга. Сега гледам на него като на чужденец. Не мога да повярвам, че съм му жена. Нали виждате, забавлявам се с неговата… неговата липса на усет.

И те се прегърнаха усмихнати, развълнувани, без да знаят защо.

Но два дни по-късно, след закуската, когато Жюлиен току-що беше излязъл с коня си, един едър двадесет и две — двадесет и пет годишен момък, облечен в съвсем нова синя риза с твърди гънки и бухнали ръкави, пристегнати в китките с копчета, прескочи крадешком оградата, като че се беше притаявал там от заранта, плъзна се покрай рова пред чифлика „Куйар“, заобиколи замъка и плахо се приближи до барона и двете жени, седнали както винаги под явора.

Щом ги забеляза, той махна каскета си и се приближи, като се кланяше смутено.

Когато наближи достатъчно, за да могат да го чуят, той смотолеви:

— Моите почитания, господин барон, вам, госпожо баронесо, и на цялата компания!

Понеже никой не му отговори, той добави:

— Аз съм Дезире Льокок.

Името му не им казваше нищо, затова баронът запита:

— Какво обичате?

Пред необходимостта да обясни случая си, момъкът съвсем се забърка. Той замънка, като час по час свеждаше и вдигаше поглед от каскета в ръката си до върха на замъка:

— Господин свещеникът ми спомена нещо по тази работа…

И той млъкна от страх да не се изпусне нещо и да увреди на интересите си.

Баронът не разбра нищо и го попита:

— Каква работа? Аз не зная…

Тогава момъкът сниши глас и най-сетне се реши:

— По работата за вашата слугиня… Розали.

Жана се досети. Тя стана и се отдалечи с детето в ръце.

— Приближете се — каза баронът и му посочи стола, току-що освободен от дъщеря му.

Селянинът седна веднага и промърмори:

— Много сте любезен. — После замълча, като че ли нямаше повече какво да каже. След доста дълга пауза той най-сетне се реши отново, вдигна очи към безоблачното небе и продума: — Чудесно време за този сезон! И за земята е много добре, каквото посееш, ще покара.

И пак млъкна.

Баронът почна да губи търпение. Той се върна сухо на въпроса:

— Значи, вие ще се ожените за Розали?

Младият човек тутакси стана неспокоен, защото не можа да пусне в ход нормандското си хитро благоразумие. Той побърза да отговори недоверчиво:

— Зависи, може би да, може би не, зависи.

Но баронът се ядоса на тия увъртания.

— Отговаряйте направо, дявол да го вземе! За това ли дойдохте — да или не? Ще я вземете ли, или не?

Озадачен, младежът не вдигаше поглед от краката си.

— Ако е, както казва господин свещеникът, ще я взема, но ако е, както казва господин Жюлиен, няма да я взема.

— А какво ви каза господин Жюлиен?

— Господин Жюлиен ми каза, че ще получа хиляда и петстотин франка, а господин свещеникът ми каза, че ще получа двадесет хиляди. За двадесет хиляди съм съгласен, но за хиляда и петстотин — не.

Баронесата, потънала в креслото, се затресе при тези думи от сдържан смях, като гледаше неспокойното изражение на селянина. Той я погледна недоволно изпод око, като не разбираше какво весело има в това, и зачака отговор.

Засрамен от тия пазарлъци, баронът отсече накъсо:

— Аз казах на господин свещеника, че ще ви дам чифлика „Барвил“ за доживотно ползуване, а след смъртта ви той ще остане за детето. Чифликът струва двадесет хиляди франка. Думата си назад не вземам. А вие съгласен ли сте, да или не?

Селянинът се усмихна раболепно и доволно и изведнъж стана словоохотлив:

— О, тогава не казвам не. Само това ме спираше. Когато господин свещеникът ми каза, аз се съгласих веднага и се радвах, че ще задоволя господин барона, пък и той няма да ми остане длъжен, мислех си. Нали така, като си помагаме един другиму, все някой ден се връща. Но господин Жюлиен ме намери и се оказа, че били само хиляда и петстотин франка. Аз си казах: „Трябва да разбера тази работа“ — и дойдох. Не че не ви вярвах, но исках да зная. Добри сметки, добри приятели, нали така, господин барон?

За да прекъсне словоизлиянията му, баронът попита:

— Кога искате да сключите брака?

Тогава човекът изведнъж се смути и обърка наново. Най-сетне промълви нерешително:

— Защо да не напишем първо една разписчица?

Този път баронът се разсърди:

— Дявол да ви вземе, нали ще има брачен договор, той е най-сигурният документ.

Селянинът държеше на своето:

— И все пак междувременно нека запишем това, никому не вреди.

Баронът стана, за да тури край на разговора.

— Отговорете да или не, и то веднага. Ако не желаете, кажете, имам и друг кандидат.

Страхът от съперника подплаши хитрия нормандец. Той се реши и протегна ръка като при покупка на крава.

— Дайте си ръката, господин барон, решено. Да пукна, ако се отметна.

Баронът стисна ръката му и извика:

— Людивин!

Готвачката подаде глава през прозореца.

— Донесете бутилка вино!

Чукнаха се, за да полеят сключената сделка, и момъкът си тръгна с бодра стъпка.

Не казаха нищо на Жюлиен за това посещение. Договорът бе изготвен в голяма тайна и след като разгласиха сватбата, извършиха обреда един понеделник сутринта.

Една съседка носеше в черквата зад младоженците бебето, сигурен залог за благополучие. Никой в околността не се учуди. Само завиждаха малко на Дезире Льокок. „Родил се с късмет“ — казваха хората с лукава усмивка, но без сянка от възмущение.

Жюлиен направи ужасна сцена, която съкрати престоя на тъщата и тъста в „Тополите“. Жана посрещна заминаването им без особено дълбока тъга — Пол бе станал за нея неизчерпаем източник на щастие.