Ги дьо Мопасан
Един живот (7)

VII

Тогава картите влязоха в живота на младите хора. Всеки ден следобед Жюлиен пушеше лулата си, плакнеше устата си с коняк на малки глътки, пиеше по пет-шест чашки и изиграваше по няколко партии „безиг“ с жена си. После тя се качваше в стаята си, сядаше до прозореца и бродираше шевица за фуста, докато по стъклата на прозорците тропаше дъждът или налиташе вятърът. Понякога уморена, Жана вдигаше очи и съзерцаваше тъмното разпенено море в далечината. Вглеждаше се в него разсеяно няколко минути, после пак се залавяше за ръкоделието си.

Впрочем нямаше какво друго да прави. Жюлиен бе поел изцяло ръководството на дома, за да задоволи жаждата си за власт и страстта си за икономии. Проявяваше жестоко скъперничество, не даваше никога бакшиш, сведе храната до най-необходимото; след връщането си в „Тополите“ Жана караше хлебаря да й приготвя всяка сутрин малка нормандска галета. Жюлиен съкрати този разход и я обрече на препечен хляб.

Тя не казваше нищо, за да избегне обясненията, споровете и кавгите, но изпитваше пронизваща болка при всяка проява на скъперничество от страна на мъжа си. Отрасла в семейство, където не се държеше на парите, това й се струваше недостойно и противно. Много често бе чувала маминка да казва: „Та парите са за харчене!“ А Жюлиен сега повтаряше:

— Кога най-сетне ще свикнеш да не пръскаш пари на вятъра?

И всеки път, когато успяваше да откопчи няколко петачета от нечия надница или сметка, той плъзваше с усмивка монета в джоба си и казваше:

— Капка по капка вир става.

Понякога Жана отново се унасяше в мечти. Бавно отпущаше ръкоделието си и с отмалели ръце и угаснал поглед възстановяваше нишките на някой от своите момински романи, отново изживяваше прелестни приключения. Но внезапно гласът на Жюлиен, заповядващ нещо на чичо Симон, я изтръгваше от мечтателния й унес и тя се залавяше пак търпеливо за ръкоделието си. „Всичко това е безвъзвратно минало“ — казваше си тя, а върху пръстите й, стиснали иглата, се отронваше сълза.

А и Розали, тъй весела по-рано и все с песен на уста, се бе променила. Сочните й бузи загубиха румения си блясък, като че хлътнаха, и понякога придобиваха пръстен оттенък.

— Болна ли си, моето момиче? — често я питаше Жана.

— Не, госпожо — отговаряше винаги прислужницата; по бузите й се качваше малко кръв и тя бързо се измъкваше.

Вместо да тича както по-рано, тя влачеше с мъка краката си и дори като че не беше вече кокетна — не купуваше нищо от амбулантните търговци и те напразно й показваха копринени панделки, корсети и разни парфюми.

Големият дом сякаш глухо кънтеше, съвсем мрачен, а по стените се спускаха дълги сиви бразди от дъждовете.

В края на януари започна да вали сняг. В далечината над мрачното море от север пълзяха тежки облаци; изведнъж се посипаха снежинки. За една нощ цялата равнина се покри с бяла пелена, а дърветата осъмнаха заскрежени, сякаш отрупани със замръзнала пяна.

Мрачен, с високи ботуши, Жюлиен прекарваше дните в горичката, залегнал в рова пред полето, дебнейки прелитащите птици. От време на време пушечен изстрел раздираше леденото безмълвие над полята. Ята черни подплашени гарвани излитаха от големите дървета и описваха кръгове над тях.

Смазана от скука, Жана излизаше понякога на входната площадка. Някъде много отдалеч долиташе шумът на живота, отекваше в спящия покой на мрачния синкав саван. А после чуваше само далечния ромон на вълните и неясното, непрекъснато шумолене на сипещите се безспир снежинки.

Снежната покривка ставаше все по-дебела под гъстата лека пяна, която валеше без прекъсване.

В едно такова бледо утро, неподвижна пред огъня в своята стая, Жана грееше краката си, а Розали, която от ден на ден ставаше все по-неузнаваема, бавно оправяше леглото. Ненадейно Жана чу зад себе си мъчителна въздишка. Без да обърне глава, тя попита:

— Но какво става с теб?

— Нищо, госпожо — отвърна прислужницата както всеки път, но гласът й прозвуча угаснал и отпаднал.

Жана мислеше вече за друго, но изведнъж забеляза, че момичето не се движи зад нея.

— Розали! — повика я тя.

Нищо не помръдна. Жана помисли, че е излязла безшумно и извика по-силно:

— Розали!

Тъкмо щеше да протегне ръка, за да позвъни, когато дълбок стон съвсем близо до нея я накара да скочи, изтръпнала от тревога.

Прислужницата седеше на земята посиняла, с блуждаещ поглед, изопнала крака и опряла гръб до дъската на кревата.

Жана се спусна към нея:

— Какво ти е? Какво ти е?

Девойката не промълви ни дума, не стори ни жест. Втренчила безумен поглед в господарката си, тя се задъхваше, като че разкъсвана от ужасна болка. После внезапно изпъна тялото си, свлече се по гръб и сподави един отчаян вопъл между стиснатите си зъби.

Нещо шавна под прилепналата върху разкрачените й бедра рокля. Дочу се странен звук, някакво клокочене, задавено, задъхано хъркане; после внезапно се раздаде протяжно мяучене на коте, слаб, но жален стон, първият страдалчески вик на влизащото в живота дете.

Жана тутакси разбра всичко, изтича като зашеметена по стълбата и завика:

— Жюлиен! Жюлиен!

Той се обади отдолу:

— Какво искаш?

— Розали… тя… — едва издума Жана.

Жюлиен се втурна, като прескачаше по две стъпала, и рязко влезе в стаята. Повдигна с едно движение полите на девойката и откри отвратително късче месо, сбръчкано, стенещо, сгърчено, лигаво. То мърдаше между разголените й крака.

Жюлиен се изправи със зло лице и бутна навън слисаната си жена.

— Нямаш работа тук! Върви си! Изпрати ми Людивин и чичо Симон!

Цяла трепереща, Жана слезе в кухнята. Понеже не смееше да се качи горе, влезе в гостната, където не бе палено след отпътуването на родителите й, и зачака тревожно някакво известие.

Скоро видя, че слугата излезе тичешком. След пет минути се върна с вдовицата Дантю, селската акушерка.

После чу силно трополене по стълбата, като че носеха ранен, и Жюлиен дойде да каже на жена си, че може да се качи в стаята си.

Тя трепереше, като че бе присъствувала на зловещо произшествие. Седна пак до огъня и попита:

— Как е тя?

Угрижен и нервен, Жюлиен крачеше из стаята. Гняв се надигаше в гърдите му. Отначало не й отговори, после, след няколко секунди, се спря пред нея:

— Какво смяташ да правиш с тази девойка?

Неразбрала въпроса му, тя го гледаше.

— Как какво? Какво искаш да кажеш? Не знам.

Неочаквано той се развика, като че извън себе си:

— Не можем да държим в къщата си незаконородено дете, нали?

Жана стоеше озадачена; после, след дълго мълчание, продума:

— Но, приятелю, може би ще можем да му намерим кърмачка…

Той не я остави да довърши:

— А кой ще плаща? Сигурно ти?

Тя се замисли. Търсеше изход. Най-сетне каза:

— Но бащата на детето ще се погрижи за това; ако се ожени за Розали, няма да имаме никакво затруднение.

Изгубил търпение, съвсем вбесен, Жюлиен подхвърли:

— Бащата!… Бащата!… Познаваш ли… бащата?… Не, нали? Ами тогава?

Жана възрази възбудено:

— Но той сигурно няма да изостави така това момиче. Трябва да е подлец! Ние ще я попитаме за името му, ще го издирим и ще му поискаме обяснения.

Жюлиен се поуспокои и отново закрачи из стаята.

— Мила, тя не иска да каже името на мъжа, няма да ти признае нищо, както не призна и на мене… Ами ако той не я иска?… Не можем все пак да държим под покрива си мома-майка и нейното незаконородено дете, нали разбираш?

Жана повтаряше упорито:

— В такъв случай той е подлец; но все пак трябва да узнаем името му и тогава ние ще се разправим с него.

Цял зачервен, Жюлиен пак се разгневи:

— А… дотогава?

Тя не знаеше какво решение да вземе и попита:

— А ти какво предлагаш?

Той веднага изказа мнението си:

— О, аз ли? Много просто. Бих й дал малко пари и бих я пратил по дяволите ведно с хлапето й.

Възмутена, младата жена възрази:

— Колкото за това — никога! Това момиче ми е млечна сестра, заедно сме израсли. Сгрешила е веднъж, толкова по-зле за нея; но аз никога няма да я изхвърля на улицата заради това; и ако се наложи, ще отгледам това дете.

Тогава Жюлиен избухна:

— Отлична репутация за нас, при нашите връзки и име! Навсякъде ще разправят, че покровителствуваме разврата, че подслоняваме никаквици; почтените хора не ще пожелаят да стъпят вече у нас. Как си я представяш ти тази работа! Ти си луда!

Тя остана спокойна.

— Никога не ще позволя да изхвърлиш Розали. Ако не искаш да я задържим, ще я вземе майка ми. Но тъй или иначе, трябва да узнаем името на бащата на детето й.

Той излезе разгневен, затръшна вратата и извика:

— Колко глупави са жените с техните хрумвания!

Следобед Жана се качи при родилката. Наглеждана от вдовицата Дантю, прислужницата лежеше неподвижна в леглото си, с отворени очи, а пазачката люшкаше новороденото в ръце.

Щом забеляза господарката си, Розали почна да хълца, скрила лице в завивките си. Тя цяла се тресеше от отчаяние. Жана поиска да я целуне, но тя се дърпаше и криеше лицето си. Тогава нагледвачката се намеси, откри лицето й и тя даде на Жана да я целуне, все още ридаейки тихичко.

Слаб огън гореше в камината, беше студено; детето плачеше. Жана не смееше да проговори, за да не предизвика нова криза. Хванала ръката на прислужницата си, тя повтаряше машинално:

— Няма нищо, няма нищо.

Клетата девойка поглеждаше крадешком нагледвачката, трепваше от плача на детето. От време на време мъката я задушаваше, тя изхлипваше конвулсивно и шумно преглъщаше сълзите си.

Жана я прегърна още веднъж и тихичко пошепна в ухото й:

— Ние ще се погрижим за него, моето момиче, не се тревожи!

И понеже девойката бе обзета от нов пристъп на плач, тя бързо избяга.

Жана идваше всеки ден при болната и всеки път Розали избухваше в ридания при вида на господарката си.

Детето дадоха на кърмачка — една съседка.

Обаче Жюлиен почти не говореше на жена си, като че бе затаил страшен гняв срещу нея, откакто тя отказа да изпъди прислужницата. Един ден той пак се върна на този въпрос, но Жана извади от джоба си писмо от баронесата. Тя искаше да й изпратят незабавно момичето, ако не го задържат в „Тополите“.

Силно разгневен, той извика:

— И майка ти е смахната като тебе!

Но не настоя повече.

След две седмици родилката можеше вече да става и да шета.

И ето че една сутрин Жана я накара да седне, хвана ръцете й и я погледна изпитателно.

— Хайде, моето момиче, кажи ми всичко.

— Какво, госпожо? — разтрепера се Розали.

— От кого е детето?

Тогава малката прислужница бе обзета отново от страшно отчаяние. Тя дърпаше като обезумяла ръцете си, за да скрие лицето си.

Но Жана насила я прегръщаше, утешаваше я:

— Какво да се прави, мила, сполетя те нещастие. Ти прояви слабост, но с много други се случва същото. Ако бащата се ожени за тебе, никой няма да си спомня вече за станалото, а ние ще можем да го вземем на служба заедно с тебе.

Розали стенеше, като че я изтезаваха, и се дърпаше от време на време, за да се освободи и избяга.

Жана продължи:

— Разбирам, че се срамуваш, но нали виждаш — аз не ти се сърдя, говоря ти кротко. Ако питам за името на мъжа, то е за твое добро, защото чувствувам по тъгата ти, че той те изоставя и искам да му попреча да направи това. Виждаш ли, Жюлиен ще го потърси, ние ще го накараме да се ожени за тебе и понеже ще ви задържим и двамата, ще го принудим също да се държи добре с тебе.

Този път Розали се дръпна тъй рязко, че се отскубна от ръцете на господарката си и избяга като луда.

Вечерта на масата Жана каза на Жюлиен:

— Исках да убедя Розали да ми открие името на прелъстителя си, но не ми се удаде. Опитай и ти, за да принудим този негодник да се ожени за нея.

Жюлиен моментално кипна.

— Ах, знаеш ли, не ща и да чуя за тази история. Ти пожела да задържиш момичето, дръж си го, но не ми додявай повече с този въпрос!

Откак Розали бе родила детето си, той като че бе станал още по-раздразнителен; добил бе навика все да крещи на жена си, сякаш бе вечно сърдит, а тя, напротив, снишаваше глас, мъчеше се да бъде кротка, примирителна, за да избегне разправиите; често плачеше нощем в леглото си.

Въпреки постоянното си раздразнение мъжът й бе възобновил любовните си привички, забравени след връщането им. Рядко минаваха три вечери една след друга, без да посети съпружеското ложе.

Скоро Розали се съвзе напълно и се поразвесели, но все още беше като замаяна, преследвана от невнятен страх.

На два пъти още тя побягна, когато Жана се опита отново да я разпита.

Жюлиен неочаквано стана по-любезен и младата жена се поддаваше на смътни надежди, веселостта й се възвръщаше, при все че от време на време страдаше от необясними неразположения, за които не споменаваше нищо никому. Снегът още не беше започнал да се топи и от пет седмици вече над гладката, твърда и блестяща снежна пелена се разстилаше небето, денем прозрачно като син кристал, а нощем осеяно със звезди, заскрежени в ледената шир.

Чифлиците, усамотени в квадратните си дворове, сякаш спяха под бялата си премяна зад завесите на високите, засипани със сняг дървета. Не излизаха ни хора, ни животни. Само комините на къщурките издаваха скрития живот с тънките струйки дим, които се виеха в мразовития въздух.

Равнината, плетищата, брястовете край оградата, всичко изглеждаше като мъртво, сразено от студа. От време на време дърветата изпращяваха, като че дървесните им кости се чупеха под кората. Сегиз-тогиз някой голям клон се откършваше и падаше — лютият мраз вледеняваше жизнените сокове и разкъсваше тъканите.

Жана неспокойно очакваше връщането на топлия вятър. Тя отдаваше необяснимите си неразположения на ужасно суровото време.

Ту не можеше да хапне нищо, обзета от отвращение при вида на всяка храна, ту пулсът й биеше трескаво, ту й се повдигаше от слабата, несмляна храна. С изопнати, постоянно раздразнени нерви, тя живееше в непрекъсната и непоносима възбуда.

Една вечер термометърът се смъкна още по-ниско и Жюлиен стана зъзнещ от масата — никога не отопляваха трапезарията, колкото беше необходимо, защото му се свидеха дървата. Като потърка ръце, той прошепна:

— Тази нощ ще бъде приятно да си легнем заедно, нали, котенцето ми?

Той се смееше с предишния си добродушен смях и Жана се хвърли на шията му, но точно тази вечер тя се чувствуваше така неразположена, пронизана от болка и необяснимо възбудена, че го целуна по устата и го помоли тихичко да я остави да спи сама през нощта. Каза му с няколко думи за неразположението си.

— Моля ти се, миличък. Уверявам те, че не съм добре. Сигурно утре ще ми мине.

Той не настоя.

— Както искаш, миличка, ако си болна, трябва да се лекуваш.

И заговориха за друго. Жюлиен по изключение накара да запалят камината и в неговата стая. Когато му съобщиха, че „пламти добре“, той целуна жена си по челото и си отиде.

Цялата къща бе сякаш скована от студа. Той пронизваше стените и те тръпнеха с леко шумолене; Жана зъзнеше в леглото си.

Стана два пъти, за да притури пънове в камината и да потърси рокли, поли и стари дрехи, които натрупа върху леглото си. Нищо не можеше да я стопли, краката й се вкочанясаха, а по прасците и бедрата й пробягваха тръпки, тя се обръщаше постоянно, вълнуваше се, беше крайно възбудена.

Скоро зъбите й затракаха, ръцете й се разтрепераха, усети тежест в гърдите, сърцето й биеше бавно и глухо и сякаш спираше понякога; нещо задавяше гърлото й, като че не й достигаше въздух.

И ведно с нетърпимия студ, който я пронизваше чак до мозъка на костите, в душата й нахлу ужасна тревога. Тя никога не бе изпитвала подобно нещо, не беше чувствувала до такава степен, че животът я оставя, че ей сега ще изпусне сетния си дъх. Помисли си: „Ще умра… умирам…“ И ужасена, скочи от леглото, позвъни на Розали, почака, позвъни отново и пак зачака, трепереща и вкочанясала.

Прислужницата не идваше. Тя навярно спеше в първия дълбок, от нищо несмущаван сън; Жана, изгубила ума и дума, се затича боса по стълбите.

Изкачи се безшумно, пипнешком, намери вратата, отвори я, извика: „Розали!“, влезе вътре, блъсна се в леглото, опипа го с ръка и разбра, че е празно. Празно и студено, като че никой не беше лягал в него.

Каза си изненадана: „Как? Нима и в такова време е хукнала?“

Но понеже сърцето й биеше все по-бурно, подскачаше, задушаваше я, тя се върна обратно с подсечени крака, за да събуди Жюлиен.

Втурна се в стаята му, гонена от увереността, че ей сега ще умре, и от желанието да го види, преди да загуби съзнание.

При светлината на догарящия огън забеляза на възглавницата до главата на Жюлиен главата на Розали.

Жана нададе вик и те и двамата скочиха. За миг тя се спря неподвижна, слисана от това откритие. После избяга и се прибра в стаята си. Тъй като Жюлиен извика смутен: „Жана!“, тя ужасно се уплаши при мисълта, че ще го види, ще чуе гласа му, ще слуша обясненията и лъжите му, ще срещне погледа му; и пак се втурна надолу по стълбите. Тичаше в тъмното с риск да се преметне по стъпалата и да се пребие на камъните. Вървеше все напред, гонена от властната потребност да бяга, да не научи нищо повече, да не види никого вече.

Когато слезе долу, тя се отпусна на едно стъпало все още боса, по нощница. Седеше там съвсем объркана.

Жюлиен скочи от леглото, облече се бързо. Жана чуваше движенията, стъпките му. После се надигна, за да избяга от него. Той слизаше вече също по стълбата и викаше: „Слушай, Жана!“

Не, тя не искаше да слуша, нито да му позволи да я докосне с пръст. Спусна се в трапезарията, сякаш преследвана от убиец. Търсеше изход, скривалище, тъмно кътче, някакво средство да го избегне. Сви се под масата, но той вече отваряше вратата със свещ в ръка, като постоянно повтаряше: „Жана!“ И тя побягна като заек, втурна се в кухнята, обиколи я два пъти като сгащено животно. Той я настигаше, тя бързо отвори вратата към градината и се спусна в полето.

Леденият допир със снега, в който босите й крака затъваха понякога чак до коленете, й вдъхна отчаяна енергия. Макар и гола, не усещаше студ. Не чувствуваше нищо — душевното сътресение бе сковало тялото й и тя тичаше, бяла като земята.

Премина голямата алея, прекоси горичката, прескочи рова и се спусна през равнината.

Нямаше луна. Звездите светеха като огнени семена върху черния свод на небето. Но полето бе светло, матово-бяло, неподвижно застинало в безпределен покой.

Жана вървеше бързо, без да си поеме дъх, без да съзнава нещо, без да разсъждава. Внезапно се озова на края на стръмния бряг. Спря се инстинктивно, приклекна, лишена от всякаква мисъл и воля.

В мрачната бездна пред нея невидимото притихнало море излъчваше соления мирис на водорасли при отлив.

Тя дълго стоя там с безволен дух и тяло. После изведнъж се разтрепера, разтресе се силно като развявано от вятъра платно. Краката и ръцете й трепереха, разтърсвани от непобедима сила, тресяха се с бързи тръпки. И тутакси съзнанието й се възвърна, ясно и безпощадно.

Пред очите й изплуваха видения от миналото: разходката с него в лодката на чичо Ластик, разговорът им, нейната зараждаща се обич, кръщението на ладията; после мисълта й се понесе още по-назад, чак до онази нощ, изпълнена с мечти, при пристигането й в „Тополите“. А сега! Сега! О, животът й бе разбит, всяка радост бе отлетяла, невъзможно бе да очаква каквото и да било. Пред нея се мярна ужасното бъдеще, изпълнено със страдания, измени и отчаяние. По-добре да умре, така поне ще тури веднага край на всичко.

Някакъв глас викаше в далечината:

— Тука е! Ето стъпките й! Бързо насам!

Жюлиен я търсеше. Не! Тя не искаше да го види. Долу, в бездната пред себе си, тя чуваше сега леко шумолене, морето тихо се плискаше по скалите.

Тя се изправи, готова вече да се хвърли, прости се отчаяна с живота, простена сетната дума на умиращите, на младите войници, смъртно пронизани в боя: „Мамо!“

Внезапно мисълта за маминка проблесна в съзнанието й. Видя я разтърсвана от ридания, видя баща си, коленичил пред удавения й труп. Изживя за миг цялата горест на отчаянието им.

И морно се отпусна на снега. Не побягна вече, когато Жюлиен и чичо Симон, следвани от Мариус, който носеше фенер, я хванаха за ръце и я дръпнаха навътре, защото беше много близо до брега.

Правеха с нея, каквото искаха, тя не можеше да мръдне. Усети, че я отнасят, слагат я на легло, разтриват я с горещи чаршафи, после всичко се заличи в паметта й и тя изгуби съзнание.

Потъна в някакъв кошмар — но дали това бе кошмар? Тя лежеше в стаята си. Беше светло, но не можеше да стане. Защо? Не знаеше. Чу шумолене по пода, някакво драскане, нещо я докосна и изведнъж мишка, малка сива мишка се мушна бързо под завивката й. Веднага я последва друга, трета се шмугна към гърдите й със ситни, живи стъпки. Жана не се страхуваше, пожела да улови животинчето, протегна ръка, но не успя.

Тогава други мишки, десет, двадесет, стотици, хиляди, изникнаха от всички страни. Катереха се по колоните, гонеха се по тапетите, покриваха цялото легло. Скоро те се мушнаха под завивките. Жана усещаше как се плъзгат по кожата й, гъделичкат краката й, сноват по цялото й тяло. Те прииждаха откъм краката и се вмъкваха до гърдите й; тя се мяташе, простираше напред ръце, за да улови някоя, но ръката й оставаше всеки път празна.

Отчаяна, искаше да бяга, викаше, струваше й се, че някой я държи неподвижна, че нечии силни ръце я обгръщат и сковават, а не виждаше никого.

Нямаше представа за времето. Навярно беше продължило дълго, много дълго.

После настъпи пробуждането, изтощително, болезнено и все пак сладостно. Чувствуваше се слаба, немощна. Отвори очи и не се изненада, че маминка седи в стаята й с някакъв дебел мъж, когото Жана съвсем не познаваше. На колко ли години беше тя? Не знаеше, мислеше се за съвсем малко момиче. Нямаше също и никакви спомени.

Дебелият човек промълви:

— Вижте, тя идва на себе си.

Маминка се разплака. Тогава дебелият човек добави:

— Хайде, успокойте се, госпожо баронесо, казвам ви — отговарям вече за нея. Но не й говорете нищо, нищо. Нека спи.

На Жана й се стори, че още дълго време прекара задрямала, потъваше отново в тежък сън, щом се опиташе да мисли. Тя не се мъчеше да си спомни нищо, като че смътно се плашеше от действителността, която би могла да проблесне в главата й.

Но ето че веднъж, като се събуди, забеляза Жюлиен, сам до нея. В миг си припомни всичко, сякаш се вдигна някаква завеса, която скриваше предишния й живот.

Непоносима болка прониза сърцето й, тя отново направи опит да избяга. Отхвърли завивките си, скочи на земята и падна — краката й не можеха да я държат.

Жюлиен се спусна към нея. Тя започна да крещи да не я докосва. Гърчеше се, търкаляше се по пода. Вратата се отвори. Притекоха се леля Лизон с вдовицата Дантю и баронът, а най-подир и маминка, задъхана и уплашена.

Сложиха я отново да легне. Тя нарочно затвори очи, за да не говори, а да размишлява на воля.

Майка й и леля й се суетяха около нея, питаха я припряно:

— Чуваш ли ни сега, Жана, малка моя Жана?

Тя се преструваше на глуха и не отговаряше. Забеляза добре, че денят измина. Настана нощ. Пазачката се настани до нея, даваше й от време на време да пие нещо.

Тя пиеше, без да продума, но не спеше; мъчително размишляваше, търсеше нишките, които й се изплъзваха, в паметта й сякаш имаше празноти, големи празни бели места, в които не бяха отпечатани никакви събития.

Малко по малко, след дълги усилия, тя възстанови в съзнанието си станалото. Упорито започна да премисля всичко.

Пристигнали бяха маминка, леля Лизон и баронът — тя трябва да е била много болна. Ами Жюлиен? Какво ли беше казал той? Знаеха ли родителите й? А Розали? Къде беше тя? И… какво да прави? Какво да прави? Осени я идея — да се върне с баща си и маминка в Руан, както по-рано. Ще бъде вдовица, ето всичко.

И зачака. Слушаше какво говорят около нея, разбираше отлично всичко, без да го показва; търпелива и осторожна, тя се радваше, че разумът й се възвръща.

Най-сетне, вечерта, остана сама с баронесата и тихичко я повика:

— Маминко!

Гласът й я учуди, стори й се променен. Баронесата сграбчи ръцете й:

— Детето ми, скъпа моя Жана! Познаваш ли ме, дъще моя?

— Да, маминко, но не бива да плачеш. Трябва да поговорим надълго. Каза ли ти Жюлиен защо избягах по снега?

— Да, миличка, ти си имала силна, много опасна треска.

— Не това, мамо. Треската дойде после, но каза ли ти той кой причини треската ми и защо избягах?

— Не, мила.

— Защото намерих Розали в леглото му.

Баронесата помисли, че тя пак бълнува и я погали:

— Спи, миличка, успокой се, опитай се да заспиш.

Но Жана поде упорито:

— Сега съм напълно с ума си, маминко, не говоря безсмислици, каквито навярно съм казвала през последните дни. Една нощ се чувствувах зле, отидох да повикам Жюлиен. Розали лежеше до него. Свят ми се зави от мъка и избягах по снега, за да се хвърля от брега.

Но баронесата повтаряше:

— Да, миличка, ти беше тежко болна, тежко болна.

— Не е там работата, мамо, заварих Розали в леглото на Жюлиен и не искам да остана повече с него. Ще ме отведеш в Руан, както някога.

Понеже лекарят бе препоръчал в нищо да не противоречат на Жана, баронесата отвърна:

— Да, миличка.

Но болната загуби търпение:

— Виждам, че не ми вярваш. Повикай татко. Той ще ме разбере.

Маминка се надигна с мъка, взе двата си бастуна, излезе, като влачеше краката си, и се върна след няколко минути, поддържана от барона.

Те седнаха край леглото и Жана започна да говори веднага. Тихо, с ясен, слаб глас тя разказа всичко: за особения характер на Жюлиен, за грубостите и скъперничеството му и най-сетне за неговата изневяра.

Когато свърши, баронът разбра, че тя не бълнува, но не знаеше какво да мисли, какво да реши, какво да й отговори.

Хвана нежно ръката й както някога, когато я приспиваше с приказки.

— Слушай, миличка, трябва да действуваме благоразумно. Нека не избързваме. Постарай се да понасяш мъжа си, докато вземем някакво решение. Обещаваш ли ми?

Тя прошепна:

— Съгласна съм, но няма да остана тук, когато оздравея. — После тихичко добави: — Къде е сега Розали?

Баронът поде:

— Няма да я видиш вече.

— Къде е тя, искам да зная — настояваше Жана.

Тогава той призна, че Розали въобще не е напускала замъка, но я увери, че скоро ще си отиде.

Щом излезе от стаята на болната, кипящ от гняв, наранен в бащинските си чувства, баронът потърси Жюлиен и му каза рязко:

— Господине, идвам да ви искам сметка за поведението ви спрямо дъщеря ми. Вие сте й изменили със слугинята ви, двойно недостойна постъпка.

Но Жюлиен се престори на невинен, отрече с жар, закле се, призова бог за свидетел. Пък и какво доказателство имаше? Нима Жана не беше безумна? Нали току-що бе имала мозъчно сътресение? Не избяга ли тя по снега в нощта в пристъп на бълнуване, в началото на болестта си? И точно по време на тази криза, когато тичала почти гола из къщата, била видяла слугинята в леглото на мъжа си!…

Той се горещеше, заплашваше с процес, възмущаваше се буйно. А баронът, смутен, се извини, поиска прошка, протегна му честната си ръка, но Жюлиен отказа да я стисне.

Когато Жана узна отговора на мъжа си, никак не се разсърди, а отвърна:

— Лъже, татко, но ние ще го принудим да признае.

Цели два дена тя мълча съсредоточена и замислена.

На третата сутрин пожела да види Розали. Баронът отказа да извика прислужницата и заяви, че е заминала. Жана неотстъпно повтаряше:

— Да я извикат от дома й.

Почваше вече да се дразни, когато влезе докторът. Казаха му всичко, за да прецени сам положението. Но Жана изведнъж се разплака, крайно разстроена, и почти изкрещя:

— Искам да видя Розали! Искам да я видя!

Тогава лекарят я хвана за ръка и й каза съвсем тихо:

— Успокойте се, госпожо, всяко вълнение може да бъде гибелно за вас, защото чакате дете.

Тя се стъписа поразена и й се стори, че нещо мръдна в нея. После млъкна, без да слуша какво й казват, задълбочена в мислите си. Цялата нощ не можа да мигне; новата и странна мисъл, че в утробата й живее дете, я държеше будна. Беше тъжна и огорчена, че то ще бъде син на Жюлиен; безпокоеше се да не би да прилича на баща си. Щом съмна, накара да извикат барона.

— Татко, аз реших; искам да зная всичко, особено сега. Чуваш ли, искам; нали знаеш, не бива да ми противоречите в моето състояние. Изслушай ме добре. Ще извикаш свещеника. Той ми е необходим, за да не може Розали да лъже; след това, щом пристигне той, ще я накараш да се качи и ще останеш тук с маминка. Но най-вече постарай се Жюлиен да не заподозре нищо.

След един час свещеникът влезе; беше напълнял още повече и пухтеше като маминка. Той седна в едно кресло до нея, провесил шкембето си между разкрачените си крака. Започна да се шегува, като бършеше по навик чело с карираната си носна кърпа.

— Е, какво, госпожо баронесо, ние с вас като че не слабеем. Лика-прилика сме според мене. — После се обърна към леглото на болната: — Е, е! Какво чух, млада госпожо, щял съм скоро пак да кръщавам? Ха-ха-ха! Само че този път не лодка, а защитник на отечеството — добави той по-сериозно — или пък добра майка на семейство — той се позамисли малко и се поклони на баронесата, — като вас, госпожо.

Вратата в дъното на стаята се отвори. Изплашена, потънала в сълзи, Розали не искаше да влезе, вкопчала се в рамката на вратата, а баронът я тикаше. Изгубил търпение, той я блъсна силно в стаята. Тя скри лице в ръцете си и остана права, разхълцана.

Щом я видя, Жана бързо се изправи и седна, по-бледна от постелята си: сърцето й лудо заби и тънката риза, прилепнала до кожата й, се повдигаше от ударите му. Тя не можеше да говори, едва дишаше, задъхваше се. Най-сетне изрече с прекъсван от вълнение глас:

— Аз… аз… няма нужда да те питам… достатъчно ми е да те видя в това състояние… да видя, че се срамуваш от мене… — Тя спря за миг, защото не й достигаше въздух, и продължи: — Но аз искам да зная всичко… всичко. Затова повиках свещеника, за да бъде като изповед, чуваш ли?

Неподвижна, Розали ридаеше високо под сгърчените си ръце.

Баронът хвана разгневен ръцете й, дръпна ги грубо от лицето й и я тласна на колене пред леглото.

— Хайде, говори!… Отговаряй!

Тя остана на земята в позата на каещата се Магдалена, със смъкната забрадка и с престилка, разстлана върху паркета, наново скрила лице в освободените си ръце.

Тогава свещеникът се обърна към нея:

— Хайде, дъще, слушай какво те питат и отговори. Нищо лошо няма да ти сторим; искаме само да знаем какво е станало.

Наведена на края на леглото, Жана я гледаше. Тя й каза:

— Вярно е, нали, че ти беше в леглото на Жюлиен, когато аз влязох неочаквано.

— Да, госпожо — простена Розали измежду пръстите си.

Тогава баронесата изведнъж се разплака, задъха се шумно, конвулсивните й хълцания се смесиха с плача на Розали.

Впила взор в прислужницата, Жана попита:

— Откога започна това?

— Откакто той дойде — прошепна Розали.

Жана не разбра:

— Откакто той дойде?… Значи… още… още от пролетта?

— Да, госпожо.

— Откакто той влезе в къщата ни?

— Да, госпожо.

У Жана напираха въпроси, тя я разпитваше припряно:

— Но как стана това? Как те пожела той? Как те прелъсти? Какво ти каза? Кога? Как му отстъпи? Как можа да му се отдадеш?

А Розали този път сама махна ръце от лицето си и обзета също от трескаво желание да приказва, от някаква потребност да отговори, каза:

— Знам ли и аз? То стана в същия ден, когато той за пръв път дойде да вечеря тук. Намери ме в стаята ми. Беше се скрил на тавана. Не посмях да викам, за да не стане скандал. Легна до мене. Аз бях загубила ума и дума и той правеше с мене, каквото си искаше. Не казах нищо, защото ми харесваше.

— А детето… твоето… твоето дете… негово ли е? — извика Жана.

— Да, госпожо — проплака Розали.

И двете замълчаха. Чуваха се само риданията на Розали и на баронесата.

Жана усети сломена, че и нейните очи се пълнят със сълзи. Те се стичаха безшумно по страните й.

Детето на слугинята и нейното собствено дете имаха един и същ баща! Гневът й стихна. В душата й бавно пропълзя дълбоко, мрачно, безгранично отчаяние.

Тя заговори най-сетне с променен, хриплив глас на плачеща жена:

— Когато се върнахме… от… оттам… от пътуването ни… кога започна той пак?

— Той… той дойде още първата вечер.

При всяка дума сърцето на Жана се свиваше. И така, първата вечер, вечерта на връщането им в „Тополите“, той я бе изоставил заради това момиче. Ето защо я оставяше да спи сама!

Сега тя знаеше достатъчно; нищо повече не я интересуваше.

— Върви си! Върви си! — извика тя.

Съвсем смазана, Розали не помръдваше. Жана извика на баща си:

— Махни я, изведи я!

Но свещеникът, който не бе казал още нищо, реши, че е уместно да вмъкне малко нравоучение:

— Много лошо си постъпила, дъще, много лошо. Не тъй скоро ще ти прости добрият бог. Помисли за ада, който те чака, ако не запазиш занапред добро поведение. Сега, щом имаш дете, трябва да заживееш порядъчно. Госпожа баронесата ще направи сигурно нещо за тебе, ще ти намерим съпруг…

Той би говорил още дълго, но баронът сграбчи Розали за раменете, повдигна я, довлече я до вратата и я изхвърли като чувал в коридора.

Когато той се върна по-блед и от дъщеря си, свещеникът продължи:

— Какво искате? Всички са такива в нашия край. Човек може да се отчае, но нищо не може да се направи. Необходимо е известно снизхождение към слабостите на човешката природа. Тези девойки никога не се омъжват, преди да забременеят, никога, госпожо. — И той добави усмихнат: — Като че ли такъв е местният обичай. Та дори и децата, и те го правят! — продължи той възмутено. — Не намерих ли лани в гробищата две деца от църковното училище, момче и момиче! Предупредих родителите. И знаете ли какво ми отговориха? „Че какво да сторим, отче, да не би ние да сме ги научили на тия мръсотии! Нищо не можем да направим!“ Ето, господине, и вашата слугиня е постъпила като другите.

Разтреперан от възбуждение, баронът го прекъсна:

— Тя ли? Какво ме интересува тя? Аз се възмущавам от Жюлиен! Той постъпи безчестно и аз ще отведа дъщеря си. — Той крачеше напред-назад, горещеше се ожесточен: — Безчестно е, че измами така дъщеря ми, безчестно! — Подлец е той, негодник, окаяник! Аз ще му кажа това, ще му залепя плесница, ще го пребия с бастуна си!

Свещеникът бавно смъркаше емфие до потъналата в сълзи баронеса и обмисляше как да изпълни помирителната си мисия.

— Чуйте ме, господин барон — подзе той, — между нас казано, господин Жюлиен е постъпил като всички други. Познавате ли много съпрузи, които са верни? — И с лукаво добродушие добави: — Виждате ли, бас държа, че и вие самият сте вършили подобни лудории. Сложете си ръката на сърцето, не е ли вярно?

Баронът се спря поразен срещу свещеника, който продължи:

— Е, да! И вие като другите. Кой знае дали и вие някога не сте опипали някоя подобна какичка. Всички правят същото, уверявам ви. И все пак това не е попречило на жена ви да бъде щастлива и обичана, нали?

Баронът стоеше неподвижен и объркан.

Вярно бе, дявол да го вземе, и той бе правил същото, и то не веднъж, а всеки път, когато му паднеше. И той също така не бе зачитал семейния покрив. Никога не се беше колебал със слугините на жена си, когато биваха хубавички. Нима бе негодник само заради това? Защо тъй строго осъждаше поведението на Жюлиен, а никога не бе помислял дори, че неговото собствено държание е било осъдително?

По устните на баронесата, все още задъхана от плач, се плъзна бегла усмивка при спомена за лудориите на мъжа й. Тя беше сантиментална и добродушна и бързо се разнежваше. Любовните приключения бяха част от съществуването й.

Просната по гръб, с безжизнено отпуснати ръце и втренчен поглед, изнемощяла, Жана бе потънала в мъчителни мисли. Една дума на Розали се натрапваше на паметта й, нараняваше душата й и дълбаеше като свърдел сърцето й; „Аз не казах нищо, защото ми харесваше.“

И на нея също той й харесваше. И само затова тя му се отдаде, свърза се за цял живот с него, отказа се от всяка друга надежда, от всички неясно очертани възможности за бъдещето, от неизвестното, което носи утрешният ден. И само защото й се бе харесал, както и на Розали, тя се хвърли в тази безбрежна пропаст — съпружеския живот, за да стигне до сегашната си покруса, скръб и безнадеждност.

Вратата се разтвори с яростен тласък и Жюлиен влезе вбесен в стаята. Той бе зърнал по стълбата разплаканата Розали и идваше да узнае какво се е случило; схващаше, че се крои нещо тайно и че слугинята навярно е проговорила. Видът на свещеника го прикова на място.

С разтреперан глас, но спокоен на вид, той попита:

— Какво има? Какво става тук?

Баронът, който така буйствуваше преди малко, сега не смееше да се обади, смутен от доводите на абата — боеше се да не би и зет му да се позове на неговия собствен пример, маминка се разхленчи още по-силно, но Жана се повдигна на ръцете си и погледна човека, който я караше да страда тъй жестоко.

— Какво има ли? — промълви тя. — Не сме вече в неведение, знаем всички ваши низости, откакто… от деня, в който влязохте в дома ни… че детето на тази слугиня е ваше… както… както и моето… те ще бъдат братя… — И в изблик на непоносима болка при тази мисъл тя се отпусна омаломощена на постелята си и бурно заплака.

Жюлиен стоеше втрещен, не знаеше нито какво да каже, нито какво да стори. Свещеникът се намеси отново:

— Хайде, хайде, млада госпожо, не скърбете толкова много, бъдете разумна.

Той стана, приближи се до леглото и сложи хладната си ръка върху челото на нещастницата. Този прост допир я разнежи особено, тя се почувствува внезапно отмаляла, като че тази груба селска ръка, привикнала да опрощава и да ободрява, й донесе с докосването си тайнствено умиротворение.

Добродушният свещеник поде, изправен пред нея:

— Трябва да се прощава, госпожо. Сполетяло ви е голямо нещастие, но бог в своето милосърдие ви дарява същевременно с голямо щастие, защото вие ще станете майка. Това дете ще бъде вашата утеха. В негово име ви моля и ви заклевам да простите грешката на господин Жюлиен. Това ще създаде нова връзка между вас, залог за неговата бъдеща вярност. Може ли сърцето ви да остане чуждо на този, чието дете носите в утробата си?

Тя не отговаряше, смазана, измъчена, изтощена. Нямаше сила вече дори да се гневи и сърди. Нервите й се бяха разхлабили така, като че някой леко ги бе прерязал, и тя едва се крепеше жива.

Баронесата, неспособна да помни злото и безсилна да издържи продължително душевно напрежение, прошепна:

— Слушай, Жана…

Тогава свещеникът хвана ръката на младия мъж, привлече го до леглото, сложи ръката му в ръката на жена му, потупа ги лекичко, сякаш за да ги свърже окончателно, и като остави професионалния си наставнически тон, каза доволен:

— Ето, свършено е. Повярвайте ми, така е по-добре.

Двете ръце, съединени за миг, се разделиха веднага.

Като не смееше да целуне жена си, Жюлиен целуна тъща си по челото, завъртя се на токовете си, хвана под ръка барона, който не се възпротиви, щастлив в душата си, че въпросът се уреди така; и те излязоха заедно да изпушат по една цигара.

Тогава изнурената болна задряма, а свещеникът и маминка заговориха спокойно, на нисък глас.

Свещеникът приказваше, развиваше мисълта си, обясняваше; а баронесата кимаше одобрително през цялото време. Най-сетне той каза в заключение:

— Разбрахме се, значи. Вие ще дадете на тази девойка чифлика „Барвил“, а аз се натоварвам да й намеря съпруг — някое добро, порядъчно момче. О! При имот за двадесет хиляди франка не ще липсват кандидати. Ще се затрудним само в избора.

И баронесата се усмихваше вече щастливо, а посред бузите й бяха застинали две сълзи, чиято влажна следа бе вече изсъхнала.

Тя повтаряше натъртено:

— Разбрано, „Барвил“ струва най-малко двадесет хиляди франка, но ние ще запишем имота на името на детето; родителите ще го ползуват, докато са живи.

Свещеникът стана и стисна ръка на маминка.

— Не ставайте, госпожо баронесо, не ставайте. Нали и аз знам какво усилие ни струва всяка стъпка.

На излизане той срещна леля Лизон, която идваше да види болната. Тя не забеляза нищо, не й казаха нищо и както винаги, тя нищо не узна.