Ги дьо Мопасан
Един живот (6)

VI

Пред бялата ограда с тухлени стълбове ги очакваха родителите им и прислугата. Пощенската кола спря, запрегръщаха се продължително. Маминка плачеше, Жана, развълнувана, изтри две сълзи, бащата крачеше нервно назад-напред.

После, докато сваляха багажа, пред запаления в камината огън Жана разказа за пътуването. Думите се лееха обилно от устните й и за половин час тя изреди всичко без някои малки подробности, забравени при бързото разказване.

След това младата жена отиде да разопакова багажа си. Помагаше й Розали, също много развълнувана. Когато наредиха всичко, сложиха по местата им бельото, роклите и тоалетните принадлежности, малката прислужница напусна господарката си. Жана седна леко изморена.

Запита се какво ще прави сега, пожела да намери някакво занимание за ума си, някаква работа за ръцете си. Не й се искаше да слезе пак в салона при майка си, която дремеше. Помисли да се поразходи, но полето изглеждаше тъй тъжно, че само като го гледаше през прозореца, в сърцето й се набираше тежка печал.

И тя изведнъж си даде сметка, че няма какво да прави, че никога вече не ще има какво да прави. Цялата й младост в манастира бе заета с бъдещето, протекла бе в мечти. Безспирната смяна на надеждите й изпълваше часовете й тогава и те неусетно летяха. После, едва излязла от строгите стени, където бяха заключени бляновете й, веднага се сбъдна любовното й очакване. Тя срещна желания мъж, обикна го, омъжи се за него само за няколко седмици, както се женят хора, взели внезапно решение, и той я отнесе в обятията си, без да я остави да размисли за каквото и да било.

Но ето че сладката действителност от първите дни щеше да се превърне във всекидневие, което затваря вратата на неясните надежди, на прелестното безпокойство пред неизвестното. Да, тя нямаше вече какво да очаква.

А и нямаше какво да прави днес, нито утре, нито когато и да било. Жана смътно чувствуваше това, леко разочарована, с рухнали мечти.

Стана и долепи чело до студените стъкла. После, след като погледа известно време небето, по което се стелеха мрачни облаци, реши да излезе.

Нима това беше същото поле, същата трева, същите дървета като през май? Къде се бе дянала слънчевата радост на листата и зелената поезия на моравата, където пламтяха глухарчета и аленееха макове, блестяха маргаритки и трептяха, като че свързани с невидими нишки, приказни жълти пеперуди? Нямаше го вече и упоителния въздух, наситен с живот, с ухания, с плодоносни атоми.

Алеите, мокри от безспирните есенни дъждове, покрити с дебел килим мъртви листа, се простираха под тънките тополи, зъзнещи в своята голота. Безлистите вейки потръпваха от вятъра, поклащаха сетните листа, готови да се отронят в простора. И непрестанно, по цял ден, като неспирен печален дъжд, навяващ плач, тези последни съвсем жълти вече листа се откъсваха, подобни на големи жълтици, завъртаха се във въздуха, политаха и падаха.

Жана стигна до горичката. Беше тъжно като в стая на умиращ. Зеленият жив плет, който разделяше и прикътваше малките лъкатушни пътечки, беше разкъсан. Преплетените храсти, прилични на изящна дървена дантела, се удряха помежду си с крехките си вейки, а шепотът на окапалите сухи листа, които вятърът подемаше, гонеше и струпваше на купчини тук-там, напомняше скръбна предсмъртна въздишка. Малки птички с премръзнало писукане подскачаха от клон на клон и търсеха подслон.

Защитени от плътната завеса на брястовете, застанали на предна линия срещу морския вятър, липата и яворът, все още в лятната си премяна, бяха обагрени от първите студове, според естеството на соковете си, и изглеждаха облечени: тя — в червено кадифе, а той — в оранжева коприна.

Жана бавно се разхождаше напред-назад по алеята на маминка, край чифлика на Куйар. Нещо я гнетеше, може би предчувствуваше дългите скучни дни на еднообразния живот, който я чакаше.

Тя седна на възвишението, където Жюлиен за пръв път й заговори за любов. Стоеше унесена, почти без да мисли, в пълна изнемога, с едничкото желание да легне и да заспи, за да се изплъзне от тъгата на този ден.

Изведнъж зърна една чайка, която прекоси небето, гонена от вятъра, и си спомни орела, който видя там, в Корсика, в мрачния дол Ота. Сърцето й болезнено потръпна от спомена за нещо хубаво и безвъзвратно отминало. И внезапно тя сякаш видя отново лъчезарния остров с дивите му ухания, слънцето, под което зреят портокали и лимони, планините с розови върхове, лазурните заливи и доловете, в които шумят потоци.

Тогава влажната и сурова природа, която я обкръжаваше със злокобно падащите листа и сивите подгонени от вятъра облаци, я обгърна тъй плътно със своята безутешност, че тя се прибра в къщи, за да не се разридае.

Маминка дремеше лениво отпусната край камината, привикнала на меланхолията на дните, без да я чувствува вече. Баща й и Жюлиен бяха излезли да се разходят и да поговорят по работите си. Нощта се спусна и потопи в мрачна сянка обширната гостна, осветявана от време на време от отблясъците на огъня.

Навън, през прозорците, все още се виждаше в светлината на умиращия ден замърсената есенна гледка и сивеещото небе, и то като че зацапано с кал.

Скоро се появи баронът, последван от Жюлиен. Щом влезе в тъмната стая, баронът позвъни и извика:

— Скоро, скоро донесете лампите! Тук е тъжно.

Той седна пред камината и докато от мокрите му крака се дигаше пара срещу огъня и от подметките му се отлепяше засъхналата от топлината кал, каза, весело потривайки ръце:

— Струва ми се, че ще застудее; небето се изяснява от север; имаме пълнолуние. Тази нощ ще бъде страшен студ. — После се обърна към дъщеря си: — Е, какво, моето момиче, доволна ли си, че се върна в родния край, в къщи, при твоите старци?

Този обикновен въпрос развълнува Жана. Тя се хвърли просълзена в прегръдките на баща си и нервно го целуна, като че му искаше прошка; защото, макар че се силеше вътрешно да бъде весела, чувствуваше се тъжна до изнемога. А се бе надявала, че ще се зарадва, като види родителите си; чудеше се на студенината, която сковаваше обичта й; като че ли след като много мислиш отдалеч за тия, които обичаш и си отвикнал да ги виждаш всеки миг, когато ги срещнеш отново, чувството ти спира за малко, докато се подновят връзките на съвместния живот.

Вечерята се проточи, почти не разговаряха. Жюлиен сякаш бе забравил жена си.

После в салона тя се отпусна лениво край огъня срещу маминка, която спеше дълбоко; ненадейно, сепната от гласовете на двамата мъже, които спореха, Жана се опита да се опомни и се запита дали и тя също ще бъде обхваната от тази морна и от нищо ненарушавана летаргия на навика?

Пламъкът на камината, мек и червеникав през деня, сега светеше ярко, пращеше. Лумваше внезапно и осветяваше потъмнелите тапицерии на креслата — лисицата и щъркела, печалния рибар, щуреца и мравката.

Баронът се приближи усмихнат и протегна ръце към горящите главни:

— Охо! Как хубаво пламти тази вечер! Студено, деца, студено! — После сложи ръка на рамото на Жана и посочи огъня: — Виждаш ли, моето момиче, ето най-хубавото нещо на света: огнището, огнището и близките около него. Нищо не може да се сравни с това. Но да си лягаме, а? Сигурно сте изморени, деца.

Когато се качи в стаята си, младата жена се запита как може връщането в едни и същи любими уж места да бъде тъй различно. Защо се чувствуваше наранена, защо този дом, тази скъпа страна, всичко, което досега будеше трепет в сърцето й, днес й изглежда така тягостно?

Случайно погледът й се спря на часовника. Пчеличката все още прехвръкваше отляво надясно, отдясно наляво със същото бързо, безспирно движение над позлатените цветя. Тогава неочаквано Жана изпита прилив на обич, развълнува се до сълзи от малкия механизъм, който сякаш живееше, пееше часовете и туптеше като сърце.

Без съмнение тя не се развълнува толкова, когато прегръщаше баща си и майка си. Сърцето има загадки, недостъпни за разума.

За пръв път след женитбата си Жана беше сама в леглото — под предлог, че е уморен, Жюлиен взе друга стая. Бяха се споразумели впрочем, че всеки ще си има отделна спалня.

Дълго не можа да заспи, отвикнала да спи сама, учудена, че не усеща до себе си друго тяло, смущавана от бурния северен вятър, който яростно блъскаше покрива.

Събуди се сутринта от ярка светлина, която бе обагрила в кървавочервено леглото й. Стъклата, замрежени от скреж, се червенееха, като че ли целият кръгозор гореше.

Жана се загърна в широк пеньоар, изтича до прозореца и го разтвори.

В стаята нахлу леден морски вятър, здрав и щипещ, прониза я остър студ, от който очите й се насълзиха. На пурпурното небе иззад дърветата се подаваше слънцето, голямо, лъчезарно, с подпухнал като на пияница лик. Покрита с бяла пелена, твърда и изсъхнала, земята кънтеше под стъпките на ратаите. Само за една нощ всички клони на тополите се бяха оголили напълно: отвъд полето се виждаше дългата зеленикава линия на морските вълни, осеяни с бели ивици пяна.

Яворът и липата бързо смъкваха под напора на вятъра своята премяна. При всеки пристъп на ледения вятър безброй отронени от внезапната слана листа се разпръсваха във въздуха като ято птици. Жана се облече, излезе и колкото да се намира на работа, отиде да навести чифликчиите.

Мартенови я посрещнаха с разтворени обятия, домакинята я целуна по бузите; после я накараха да изпие малка чаша ликьор. И тя отиде в другия чифлик. Семейство Куйар също я посрещнаха с разтворени обятия, домакинята я разцелува по ушите и тук трябваше да глътне чашка ракия от боровинки.

След това се прибра за закуска.

Денят протече както предишният, само че вместо влажен беше студен. Другите дни на седмицата приличаха по всичко на тези два. А всичките седмици на месеца приличаха на първата.

Но малко по малко тъгуването й по далечни страни стихна. Навикът слагаше утайка от примирение върху живота й, както някои води наслояват воден камък по предметите. В сърцето й отново се породи интерес към хилядите незначителни неща от всекидневието, към обикновените и посредствени занимания. Обзе я някаква съзерцателна меланхолия, неопределено разочарование от живота. Какво точно й трябваше? Какво желаеше тя? Сама не знаеше. Светската суета ни най-малко не я привличаше, не изпитваше никаква жажда за развлечения, не се стремеше дори към възможните радости. Пък и какви ли радости? Всичко бавно се обезцветяваше пред очите й, както старите кресла в гостната, избелели от времето, обезличаваше се, добиваше бледен, мрачен оттенък.

Отношенията й с Жюлиен се промениха напълно. След връщането им от сватбеното пътешествие той изглеждаше съвсем друг, като актьор, който, след като е изиграл ролята си, приема обикновения си вид. Почти не се занимаваше с нея, дори едва я заговаряше; всяка следа от любов тутакси изчезна. И съвсем рядко престъпяше нощем прага й.

Поел бе управлението на имотите и на дома, ревизираше договорите, тормозеше селяните, намаляваше разходите. Беше възприел държане на благородник-чифликчия и бе загубил годеническото си лустро и изтънченост.

Не се разделяше вече с износения си кадифен ловджийски костюм с медни копчета, изваден от ергенския му гардероб, макар че бе изпъстрен с петна. Поддал се на небрежността на хора, които вече нямат нужда да се харесват, той престана да се бръсне и дългата му, зле подстригана брада го загрозяваше невероятно много. Престана да се грижи и за ръцете си, а след всяко ядене изпиваше четири-пет чашки коняк.

Жана се опита да го укори, но той отвърна рязко:

— Ще ме оставиш ли на мира?

И тя не се осмели да му дава повече съвети.

Понесе тези промени по начин, който учуди самата нея. Жюлиен бе станал чужд за нея, един чужденец със заключена душа и сърце. Тя често мислеше върху това, питаше се на какво се дължи туй, че след като се срещнаха, влюбиха и венчаха в изблик на нежна обич, те се оказаха изведнъж почти тъй непознати, като че никога не бяха спали един до друг.

И защо тя страдаше тъй малко от неговата отчужденост? Така ли е в живота? Или те се бяха излъгали? Нищо ли не й носеше вече бъдещето?

Ако бе останал хубав, изискан, изящен, съблазнителен, може би тя щеше да страда повече.

Решено бе след Нова година младоженците да останат сами, а бащата и майката да прекарат няколко месеца в къщата си в Руан. Младите нямаше да напускат „Тополите“ тази зима, за да се обзаведат напълно, да се сближат и да привикнат с местата, където щеше да протече животът им. Впрочем те имаха няколко съседи, на които Жюлиен щеше да представи жена си: Бризвил, Кутлие и Фурвил.

Но младите хора не можеха още да започнат посещенията си, защото досега не бяха успели да извикат художник да смени герба на каретата.

Работата бе там, че баронът отстъпи на зет си старата семейна карета, но Жюлиен за нищо на света не можеше да се съгласи да се представи в съседките замъци, ако гербът на дьо Ламар не бъде вмъкнат редом с този на Льо Пертюи де Во.

Впрочем само един човек от околността беше специалист по хералдическите украшения — някакъв живописец от Болбек, наречен Батай, когото викаха поред във всички нормандски замъци, за да изписва драгоценните емблеми по вратичките на каретите.

Най-сетне в една ноемврийска утрин към края на закуската видяха някаква личност да вдига преградата и да се приближава по правата алея. Носеше кутия на гърба си. Това беше Батай.

Въведоха го в трапезарията и му сложиха да яде като на благородник, защото неговата специалност, постоянните му връзки с аристокрацията от окръга, вещината му по гербове, специални термини и емблеми бяха направили от него нещо като човек-герб и всички дворяни му подаваха ръка.

Заповядаха да донесат веднага хартия и молив и докато той ядеше, баронът и Жюлиен скицираха своите кръстосани гербове. Баронесата, която силно се вълнуваше от такива неща, даваше мнението си; дори Жана взе участие в разискването, като че и у нея внезапно се разбуди някакъв необясним интерес.

Без да прекъсва закуската си, Батай изказваше мнението си, взимаше от време на време молива, нахвърляше някакъв проект, привеждаше примери, описваше всички дворянски карети от околността и сякаш носеше със себе си, в духа си, та дори и в гласа си особена атмосфера на благородство.

Беше дребен човек, с ниско остригани сиви коси, с изцапани от боя ръце, цял вмирисан на безир. Говореше се, че някога се бил забъркал в долна, неморална история, но всеобщата почит на всички знатни семейства отдавна бе заличила това петно.

Щом изпи кафето си, отведоха го под навеса и махнаха мушамата, която покриваше колата. Батай я разгледа, после важно изказа мнението си за необходимите размери на рисунката; и след повторна размяна на мисли почна работа.

Въпреки студа баронесата накара да й донесат стола, за да гледа как работи; после поиска мангал, за да стопли премръзналите си крака; и започна да разговаря спокойно с живописеца, разпитваше го за още неизвестни ней бракове, за нови раждания, за покойниците, като с тези сведения допълваше родовото дърво, което носеше в паметта си.

Жюлиен седеше до тъща си, възседнал обратно стола. Пушеше лулата си, плюеше по земята, слушаше и следеше с поглед изписването с бои на своето благородство.

Скоро чичо Симон, който отиваше в зеленчуковата градина с мотика на рамо, също спря, за да погледа работата; тъй като новината за пристигането на Батай беше проникнала и в двата чифлика, двете фермерки също не закъсняха да се явят. Изправени от двете страни на баронесата, те се възхищаваха и повтаряха:

— Няма що, иска се сръчност, за да измайсториш такова нещо.

Гербовете на двете вратички бяха завършени едва на другия ден в единадесет часа. Събраха се всички и изтеглиха каретата навън, за да я преценят по-добре.

Беше съвършена. Обсипаха Батай с похвали и той си отиде, провесил кутията на гърба си. Баронът, жена му, Жана и Жюлиен признаха единодушно, че живописецът е момче с големи заложби, и ако бе имал възможност, сигурно би станал истински художник.

Жюлиен бе извършил от икономични съображения някои реформи, които налагаха известни изменения. Старият кочияш стана градинар, понеже виконтът реши да кара сам; той продаде и впрегатните коне, за да не харчи за храната им.

Понеже все пак трябваше някой да държи конете, докато господарите са на гости, малкото краварче Мариус бе превърнато в лакей.

Най-сетне, за да се снабди с коне, той вмъкна специална клауза в договора с Куйар и Мартен, задължаваща двамата чифликчии да му доставят по един кон веднъж в месеца на определена от него дата, срещу което се освобождаваха от задължението си да доставят птици.

И ето Куйар доведе едра жълта кобила, а Мартен — дребно бяло конче с дълъг косъм и двете животни бяха впрегнати едно до друго. Мариус, цял потънал в старата ливрея на чичо Симон, докара екипажа пред площадката.

Спретнат, леко приведен, Жюлиен си бе възвърнал малко от предишната елегантност, но дългата брада все пак му придаваше просташки вид.

Той разгледа конете, каретата, малкия лакей и ги намери задоволителни — за него имаше значение само новоизписаният герб.

Баронесата слезе от стаята си, опряна на мъжа си, качи се с мъка в колата, седна и облегна гърба си на възглавниците. И Жана на свой ред дойде. Най-напред тя се разсмя на неподходящата двойка коне. Каза, че белият бил като внук на жълтия; но после, когато забеляза Мариус с лице, потънало под фуражката с кокарда, която се опираше на носа му, с ръце, загубени в широките ръкави, и омотани в полите на ливреята му крака, които се подаваха смешно отдолу, обути в огромни обувки, когато видя как той извръща назад глава, за да може да гледа, как повдига коляно, за да пристъпи, като че ще прескача река, как се движи слепешком, за да изпълни заповедите, целият потънал, изчезнал в широките си дрехи, тя избухна в неудържим, нестихващ смях.

Баронът се обърна, погледна обърканото човече и заразен от смеха на Жана, също се разсмя и завика на жена си, като не можеше да говори от смях:

— Гле-гледай Ма-Ма-Мариус! Ама че е смешен! Боже мой, колко е сме-смешен!

Тогава и баронесата се наведе през вратичката, погледна го и се затресе така неудържимо весело, че каретата се разклати на пружините си като раздрусана.

Жюлиен попита с пребледняло лице:

— Какво толкова смешно има тук? Трябва да сте полудели!

Жана се преви на две от смях, безсилна да се овладее, и седна на едно от стъпалата на площадката. Баронът стори същото, а в каретата баронесата се задушаваше от смях, кихаше конвулсивно, едва си поемаше дъх. Неочаквано и ливреята на Мариус се затресе — той бе разбрал навярно в какво се състои работата, защото се смееше с все сила под нахлупената си шапка.

Извън себе си от яд, Жюлиен се спусна към него. С един плесник той свали от главата на момчето гигантската шапка, която се търкулна на тревата. После се обърна към тъста си и промърмори с разтреперан от гняв глас:

— Струва ми се, че не ви подобава да се смеете. Нямаше да стигнем до това, ако не бяхте прахосали богатството си и изпояли имуществото си. Кой е виновен, че сте разорен?

Цялата веселост изчезна за миг, сякаш се вледени. Никой не каза ни дума. Жана, готова да се разплаче, се качи безшумно до майка си в колата. Баронът, изненадан и безмълвен, седна срещу двете жени, а Жюлиен се настани на капрата, след като качи разплаканото момче с пламнала буза.

Пътят бе тъжен и им се стори безкраен. Всички в каретата мълчаха. Подтиснати и смутени, те не искаха да си признаят какво тревожеше сърцата им, чувствуваха, че не биха могли да говорят за друго, погълнати изцяло от една и съща мъчителна мисъл, и предпочитаха по-скоро да мълчат печално, отколкото да докоснат този болен въпрос.

Носена от неравния тръс на двата коня, каретата минаваше край чифликчийски дворове, подгонваше изплашените черни кокошки, които литваха и изчезваха зад плетищата, от време на време голямо куче ги проследяваше с лай, после се връщаше към къщата с настръхнала козина и пак се обръщаше, за да лае по колата. Някакъв момък, с кални дървени обувки и дълги крака, крачеше лениво с ръце в джобовете, с издута от вятъра синя блуза. Той се дръпна да направи път на колата и несръчно свали каскета си, под който се показаха гладки, прилепнали на главата му коси.

Между чифлиците се разстилаха ниви и други чифлици, пръснати в далечината.

Най-сетне навлязоха в дълга алея от ели, която стигаше чак до пътя. Каретата се наклоняваше по калния, издълбан от колелата път, а маминка пищеше. На края на алеята беше спусната бяла преграда. Мариус изтича да я отвори. Те заобиколиха една обширна морава и излязоха пред висока, тъжна сграда със затворени капаци на прозорците.

Средната врата се отвори веднага, по стъпалата пред входа слезе стар, схванат прислужник с червена жилетка на черни райета, скрита отчасти под работната му престилка.

Той се осведоми за имената на посетителите и ги въведе в обширен салон, където с мъка отвори вечно затворените капаци.

Мебелите бяха облечени в калъфи, а часовникът и свещниците — обвити в бели чаршафи. Дъх на мухъл, на застоял влажен и леден въздух като че напои с тъга дробовете, сърцата и кожата на гостите.

Всички седнаха и зачакаха. В коридора над тях се чуваха необичайно припрени стъпки. Изненаданите домакини бързо се обличаха. Мина доста време. Няколко пъти издрънка звънец. Някой се качваше и слизаше по стълбата.

Пронизвана от острия студ, баронесата час по час кихаше. Жюлиен се разхождаше надлъж и нашир. Жана седеше унило до майка си. А баронът стоеше с наведена глава, подпрян на мраморната камина.

Най-сетне една от високите врати се разтвори и в стаята се появиха виконт и виконтеса дьо Бризвил. Те бяха двамата дребни, мършави, скокливи, на неопределена възраст, изглеждаха тържествени и притеснени. Жената, облечена в копринена рокля на цветя, с малка старческа шапчица с панделки, говореше бързо и пискливо. Мъжът, стегнат в празничен редингот, поздравяваше с леко приклякване. Носът, очите, оголените му зъби, намазаните му като че с восък коси и хубавите му парадни дрехи блестяха като добре излъскани предмети.

След първите приветствия и любезности, които си размениха като съседи, никой нямаше вече какво да каже. Тогава почнаха без причина да си отправят комплименти. И двете семейства се надяваха да продължат тези отлични връзки. Добре било, че ще могат да се виждат, щом живеят цяла година на село.

Леденият въздух в гостната проникваше до костите, дразнеше гърлата. Баронесата започна да кашля, като не преставаше и да киха. Тогава баронът даде знак за тръгване. Бризвилови се опитаха да ги задържат:

— Как? Тъй скоро? Че останете още малко!

Но Жана вече беше станала въпреки знаците на Жюлиен, който намираше посещението много кратко.

Поискаха да позвънят на слугата да доведе каретата, но звънецът не работеше. Домакинът се спусна навън, върна се и каза, че конете били отведени в конюшнята.

Трябваше да почакат. Всеки се мъчеше да измисли нещо, да каже някакво изречение. Заговориха за дъждовната зима. С неволен трепет на тревога Жана попита какво правят драмата съпрузи съвсем сами цялата година. Бризвилови се учудиха на въпроса й. Та те бяха постоянно заети: пишеха писма до благородните си роднини, пръснати из цяла Франция, прекарваха дните си в дребни занимания; държаха се помежду си така официално, както с чужденците, и разговаряха тържествено за най-незначителни неща.

Под високия почернял таван на необитавания просторен салон, цял в бели чаршафи, мъжът и жената, така дребни, така чистички и изрядно възпитани, изглеждаха на Жана като знатни мумии.

Най-сетне под прозорците мина колата с неравния си впряг. Но Мариус бе изчезнал. Като мислеше, че е свободен до вечерта, той, изглежда, бе отишъл да поскита из полето.

Жюлиен, вбесен, помоли да го изпратят пеша. След много приветствия от двете страни те поеха обратно пътя за „Тополите“.

Щом се настаниха в каретата, въпреки тягостното чувство от грубостта на Жюлиен, Жана и баща й пак се разсмяха, като подражаваха жестовете и гласовете на Бризвил. Баронът подражаваше на мъжа, а Жана — на жената, но засегната от такова незачитане, баронесата каза:

— Не бива да им се подигравате така, те са съвсем порядъчни хора и произхождат от отлични семейства.

Млъкнаха, за да не противоречат на маминка, но въпреки всичко бащата и Жана се споглеждаха сегиз-тогиз и почваха отново. Той поздравяваше церемониално и тържествено заявяваше:

— Замъкът ви в „Тополите“ е навярно много студен, госпожо, поради морския вятър, който цял ден го брули.

Тя свиваше превзето устни и леко тръскаше глава, като окъпана патица.

— О, господине, цялата година си намирам работа тук. При това имаме толкова роднини, с които си пишем. А и господин дьо Бризвил оставя всичко на мене. Той се занимава с научни издирвания заедно с абат Пел. Те пишат религиозната история на Нормандия.

Баронесата също се усмихваше полуядосано, полублагосклонно и повтаряше.

— Не е добре да се подигравате с хора от нашата класа.

Ненадейно каретата спря. Жюлиен викаше някого, извърнат назад. Жана и баронът подадоха глави през прозорците и забелязаха някакво чудновато същество, което сякаш се търкаляше към тях. Омотал крака в полите на ливреята си, невиждащ нищо изпод шапката, която постоянно се свличаше над очите му, размахал ръкави като крила на вятърна мелница, Мариус тичаше с все сила зад каретата, шляпаше из широките локви вода, които слепешком пресичаше, спъваше се във всички камъни по пътя, подрипваше, подскачаше овалян в кал.

Когато той настигна каретата, Жюлиен се наведе, сграбчи го за яката, издигна го до себе си и като пусна поводите, почна да удря с юмруци шапката му. Тя се нахлузи чак до раменете на момчето и закънтя като барабан. Детето ревеше, мъчеше се да се отскубне, да скочи от капрата, но господарят му го държеше с една ръка, а с другата го налагаше.

— Татко!… О, татко! — повтаряше слисана Жана.

А баронесата, обзета от възмущение, стискаше ръката на мъжа си:

— Спри го, Жак!

Тогава баронът смъкна рязко предното прозорче, хвана зет си за ръкава и извика с разтреперан глас:

— Ще престанете ли най-сетне да биете детето?

Жюлиен се обърна изумен:

— Нима не виждате какво е направил ливреята си този обесник?

Но баронът си провря главата между тях.

— Е, голямо чудо! Как може да бъдете толкова груб!

Жюлиен пак се разсърди:

— Оставете ме на мира, моля ви се, това не ви засяга! — И пак вдигна ръка. Но неговият тъст внезапно хвана ръката му, смъкна я тъй силно, че я блъсна в капрата и също така буйно извика:

— Ако не престанете, ще сляза и ще съумея да ви усмиря! — И виконтът тутакси се укроти, повдигна рамене, без да отговори, шибна конете и те препуснаха в галоп.

Двете жени не помръдваха, мъртвешки бледи. Ясно се чуваха тежките удари на сърцето на баронесата.

На вечеря Жюлиен бе по-мил от обикновено, като че нищо не беше се случило. Жана, баща й и госпожа Аделаид, които в чистосърдечната си доброта забравяха бързо, разнежени от любезността му, лесно се поддадоха на веселото настроение с чувството на блаженство, присъщо на вдигнали се след тежка болест хора.

И понеже Жана заговори отново за Бризвилови, дори и мъжът й се пошегува, но побърза да добави:

— Както и да е, все пак видът им е аристократичен.

Други посещения не направиха; всеки се страхуваше да съживи случката с Мариус. Решиха да изпратят на съседите само картички за Нова година и да почакат първите топли дни на идната пролет, за да ги посетят.

Дойде Коледа. На вечерята бяха поканени свещеникът, кметът и жена му. Поканиха ги и на Нова година — единствените развлечения, които нарушиха еднообразното редуване на дните.

Бащата и маминка трябваше да отпътуват от „Тополите“ на девети януари. Жана искаше да ги задържи още, но Жюлиен не прояви особено желание и виждайки нарастващата студенина на зет си, баронът повика една пощенска кола от Руан.

Понеже в навечерието на заминаването бе ясно и мразовито, щом стегнаха багажа, Жана и баронът решиха да слязат до Ипор, където не бяха ходили след връщането на младите от Корсика.

Минаха през горичката, която тя бе прекосила в деня на сватбата си, напълно слята с този, на когото ставаше спътница за цял живот; горичката, в която получи първата милувка, където я разтърси първият трепет, където предусети чувствената любов, която позна едва в дивия дол Ота, край извора, от който пиха, смесили целувките си с водата.

Ни листи, ни виещи се растения, само шепот на клони, сухо шумолене на оголени сечища зиме.

Влязоха в селцето. Смълчаните, безлюдни улици миришеха още на море, водорасли и риба. Навред съхнеха широки, кафяви мрежи, закачени пред вратите или проснати на чакъла. Сивото, студено море, вечно бучащо и разпенено, беше в отлив и откриваше зеленикавите скали в подножието на стръмния бряг при Фекан. А по дължината на плажа като огромни мъртви риби бяха полегнали големи лодки. Припадаше здрач. Рибарите се отправяха на групи към морето, пристъпваха тежко с големите си моряшки ботуши, с вълнени шалове около врата, носещи в едната ръка литър ракия, а в другата — фенер. Суетяха се дълго край полегналите лодки. Слагаха вътре с присъщата си нормандска мудност мрежите, шамандурите, голяма пита хляб, гърне с масло, чаша и бутилка със силна ракия. После изтласкваха към водата изправената лодка, която се свличаше шумно по чакъла, разцепваше пяната, издигаше се над вълните, люшкаше се известно време, разперваше тъмни криле и потъваше в нощта със слаба светлинка на върха на мачтата.

А едрите моряшки жени, чиито кокалести тела изпъкваха под тънките рокли, се прибираха в задрямалото селце, изпратили и последния рибар, като смущаваха тежкия сън на черните улици с кресливите си гласове.

Жана и баронът съзерцаваха неподвижни как изчезват в мрака тия хора, които рискуваха всяка нощ живота си, за да не умрат от глад, и при все това бяха толкова бедни, че никога не хапваха месо.

Изпаднал във възторг от гледката на океана, баронът прошепна:

— Колко е страшно и колко е прекрасно! Колко величествено е това море, над което се спуска нощта, в което толкова човешки живота са изложени на опасност! Нали, Жанет?

— Средиземно море е много по-хубаво — отвърна Жана с хладна усмивка.

— Средиземно море! — възмути се баща й. — Масло! Подсладена водица, синкава течност в корито за пране! А я погледни това — колко е страшно с пенливите си вълни! И помисли за всички тия отплували мъже, които не се виждат вече.

Жана се съгласи усмихната.

— Да, може би.

Но думата „Средиземно море“, дошла от само себе си на устата й, прободе сърцето й и мисълта й литна към далечната страна, където беше погребала мечтите си. Вместо да се върнат през гората, бащата и дъщерята тръгнаха по пътя и бавно изкачиха стръмнината. Почти не разговаряха, натъжени от близката раздяла.

Когато минаваха край рововете на чифлиците, в лицето им лъхаше миризма на струпани ябълки, на пресен сидър, миризма, която се носи през този сезон като че ли над цялата нормандска равнина, или пък тежък дъх на обор, топъл, приятен дъх на говежди тор. Малко осветено прозорче в дъното на двора издаваше човешко жилище.

Жана имаше чувството, че душата й се разтваря широко, че долавя невидимото. Малките светлинки, пръснати сред нивята, я накараха внезапно да почувствува остро усамотението на всички човешки същества; всичко ги откъсва, разделя и отдалечава от това, което им е скъпо.

Тогава тя каза примирено:

— Животът не винаги е весел.

Баронът й отговори с въздишка:

— Какво да се прави, моето момиче, безсилни сме да го променим.

На другия ден бащата и маминка отпътуваха и Жана я Жюлиен останаха сами.