Ги дьо Мопасан
Един живот (4)

IV

Една сутрин баронът влезе в стаята на Жана, преди да бе станала, и седна на края на леглото.

— Господин виконт дьо Ламар поиска ръката ти.

Жана понечи да скрие лице под завивката.

— Отложихме отговора за малко по-късно — продължи баронът.

Тя дишаше тежко, задъхана от вълнение.

След малко баронът добави усмихнато:

— Не искахме да решим, без да говорим с теб. Майка ти и аз нямаме нищо против този брак, но не искаме да те принуждаваме. Ти си много по-богата от него, но когато се касае за щастието на цял един живот, не бива да се мисли за пари. Той няма вече никакви роднини и ако се омъжиш за него, ще влезе в нашето семейство като син, докато, омъжена за друг, ти, дъще, ще трябва да отидеш в чужд дом. Момчето ни харесва. Дали ти харесва… и на теб?

Изчервена до корена на косите, тя промълви:

— Съгласна съм, татко.

Бащата погледна дълбоко в очите й и все тъй засмян, промърмори:

— И аз подозирах такова нещо, госпожице.

До вечерта тя беше като опиянена, не съзнаваше какво прави, вземаше машинално един предмет вместо друг, краката й се подкосяваха от умора, без да е ходила.

Към шест часа, когато седеше с маминка под явора, дойде виконтът.

Сърцето на Жана заби лудо. Младият човек се приближаваше, без да изглежда развълнуван. Когато дойде съвсем близо до тях, целуна пръстите на баронесата, после повдигна треперещата ръка на младото момиче и притисна устни до нея в дълга, нежна и признателна целувка.

И се занизаха лъчезарни годежни дни. Разговаряха сами в някой ъгъл на салона или пък седнали на насипа в края на горичката пред пустата равнина. Понякога се разхождаха по алеята на маминка: той — увлечен в разговори за бъдещето, тя — свела поглед към прашната бразда, утъпкана от баронесата.

Понеже въпросът бе решен, пожелаха да ускорят развръзката. Уговорено бе венчалният обред да се състои след месец и половина, на петнадесети август; младоженците щяха незабавно да заминат на сватбено пътешествие. Когато попитаха Жана коя страна иска да посети, тя избра Корсика, където щяха да бъдат по-уединени, отколкото в италианските градове.

Те чакаха определената за сватбата дата без особено нетърпение, но бяха обгърнати от атмосфера на сладостна нежност, вкусваха изтънченото очарование на невинните ласки — стискането на пръстите, дългите, пламенни погледи, в които душите сякаш се сливат, смътно измъчвани от неопределен копнеж за страстни прегръдки.

Решиха да не канят никого на сватбата освен леля Лизон, сестра на баронесата, която живееше като пансионерка в един манастир във Версай. След смъртта на баща им баронесата пожела да задържи сестра си при себе си. Но старата мома, преследвана от мисълта, че притеснява всички, че е ненужна и досадна, се оттегли в една монашеска обител, където даваха стаи под наем на печални самотници.

Леля Лизон идваше от време на време да прекара месец-два в семейството си. Дребна, мълчалива женица, тя стоеше винаги в сянка, мяркаше се само по време на ядене и пак се качваше в стаята си, където оставаше затворена през цялото време.

Имаше добродушен и застарял вид, макар че бе само на четиридесет и две години, и благ, тъжен поглед. Никога не бе имала значение в семейството. Понеже още от съвсем малка не беше нито хубава, нито игрива, домашните й почти не я прегръщаха; и тя си стоеше кротка и тиха в някой ъгъл. Още оттогава бе пренесена в жертва. Когато стана девойка, пак никой не й обръщаше внимание.

Приличаше на сянка, домашна вещ, жива мебел, която човек свиква да вижда всеки ден и за която никак нехае.

Според приетия в бащината къща навик сестра й я считаше за съвсем незначително, малоценно същество. С нея се отнасяха свойски, без стеснение, с отсенка на снизходително добродушие. Наричаше се Лиза, но сякаш се стесняваше от това кокетно, младежко име. Щом видяха, че остава неомъжена и че навярно никога няма да се омъжи, прекръстиха я от Лиза на Лизон. След раждането на Жана тя стана „леля Лизон“ — свита, чистичка роднина, страшно свенлива дори със сестра си и зет си; те наистина я обичаха, но с някаква неопределена привързаност, смесица от ласкаво равнодушие, несъзнателно състрадание и природна благосклонност.

Понякога, като разказваше далечни случки от своята младост, за да определи по-точно някоя дата, баронесата добавяше:

— Това се случи по време на безразсъдната постъпка на Лизон.

Не казваше никога нищо повече и тази „безразсъдна постъпка“ оставаше забулена в мъгла.

Една вечер Лиза, двадесетгодишна тогава, се бе хвърлила във водата, без някой да узнае защо. Нищо в живота и в държането й не даваше възможност да се предвиди такава лудост. Измъкнаха я полумъртва и вместо да потърсят скритата подбуда на тази постъпка, родителите вдигнаха възмутено ръце, задоволиха се да говорят за „безразсъдната постъпка“, както говореха за злополуката с коня Коко, който малко преди това си бе счупил крака в издълбания от колите път и затова се наложи да го застрелят.

Оттогава Лиза, наречена отскоро Лизон, минаваше за много малодушна. Снизходителното пренебрежение, което извикваше у близките си, проникна постепенно в сърцата на всички около нея. Дори малката Жана, със свойствената на децата прозорливост, не й обръщаше внимание, не се качваше да я целуне в леглото й, никога не се вмъкваше в стаята й. Прислужницата Розали, която я разтребваше, като че единствена знаеше къде се намира тя.

Когато леля Лизон влизаше в трапезарията за обед, малката отиваше по навик да й подаде челото си за целувка и това бе всичко.

Ако някой искаше да й каже нещо, пращаха слуга да я извика, а когато я нямаше, никога не се занимаваха и не мислеха за нея, никога не би им хрумнало да се обезпокоят и да си кажат:

— Я гледай, не съм виждал Лизон тази сутрин!

Тя не заемаше никакво място. Беше едно от тия същества, които остават непознати и за най-близките си, неразгадаеми, чиято смърт не създава ни празнота, ни пустота в дома, същества, които не умеят да влязат нито в живота, нито в привичките, нито в сърцата на заобикалящите ги.

Когато казваха „леля Лизон“, тези думи сякаш не събуждаха у никого никакво чувство. Все едно, че казваха „кафеник“ или „захарница“.

Тя се движеше с тихи, ситни, забързани стъпки; никога не вдигаше шум, не блъскаше нищо, като че само при допира й предметите ставаха беззвучни. Ръцете й сякаш бяха от памук — тъй леко и нежно пипаха всичко, до което се докоснеха.

Леля Лизон пристигна към средата на юли, дълбоко развълнувана от мисълта за тази женитба. Носеше куп подаръци, но понеже бяха от нея, останаха почти незабелязани.

Още на другия ден след пристигането й престанаха да я забелязват. Но у нея кипеше необичайно вълнение, очите й не изпускаха годениците. Тя се зае с приготвянето на чеиза със странна енергия, с трескаво старание; работеше като проста шивачка в стаичката си, където никой не отиваше да я споходи.

Показваше непрекъснато на баронесата кърпички, поръбени от нея самата, салфетки с извезани от нея монограми и питаше:

— Добре ли е така, Аделаид?

А маминка хвърляше небрежен поглед на предмета и отвръщаше:

— Не се мъчи толкова, бедна ми Лизон.

Една вечер, към края на месеца, след душен, зноен ден изгря луната и настана светла, топла нощ, нощ, която смущава, разнежва, смайва и сякаш разбужда всички съкровени пориви на душата. В тихата гостна нахлуваше нежно полско ухание. Баронесата и мъжът й играеха лениво на карти в кръга от светлина, очертан от абажура върху масата. Седнала помежду им, леля Лизон плетеше. Облегнати на отворения прозорец, младите гледаха градината, плувнала в светлина.

Сенките на явора и липата падаха върху бледата, лъскава морава, разстлала се чак до съвсем тъмната горичка.

Нежното обаяние на тази нощ, прозрачно осветените дървета и храсти привличаха неудържимо Жана и тя се обърна към родителите си:

— Татенце, ние ще се поразходим на поляната пред замъка.

Баронът отвърна, без да прекъсва играта си:

— Вървете, деца! — И пак се залови за картите си. Те излязоха и бавно тръгнаха по обширната светла поляна до горичката в дъното.

Времето напредваше, а те и не мислеха да се връщат. Баронесата се умори и пожела да се качи в стаята си.

— Трябва да повикаме влюбените — каза тя.

Баронът хвърли поглед към обширната, обляна в светлина градина, където безшумно бродеха двете сенки.

— Остави ги — каза той. — Толкова е хубаво навън! Лизон ще ги почака. Нали, Лизон?

Старата мома вдигна неспокойните си очи и отвърна плахо:

— Разбира се, ще ги почакам.

Сам изтощен от горещия ден, баронът помогна на баронесата да стане.

— И аз ще си легна — каза той и излезе с жена си.

Тогава и леля Лизон стана, остави започнатата плетка, преждата и куката на ръчката на креслото, облегна се на прозореца и се загледа в дивната нощ.

Годениците сновяха безспир по ливадата, от горичката до площадката пред замъка и от площадката до горичката. Те стискаха ръцете си и не разговаряха, като че ли се бяха откъснали от себе си, слели се бяха с осезаемата поезия, която се излъчваше от земята.

Изведнъж Жана съгледа в рамката на прозореца силуета на старата мома, изрязан от светлината на лампата.

— Я вижте, леля Лизон ни гледа — промълви тя.

Виконтът вдигна глава и без да се замисля, отвърна равнодушно:

— Да, леля Лизон ни гледа.

И те бавно продължиха разходката си, влюбени, замечтани…

Но роса покри тревата, хладни тръпки ги полазиха.

— Да се приберем вече — каза тя.

И те се върнаха.

Когато влязоха в гостната, леля Лизон се бе заела отново с плетката си, свела чело над ръкоделието; слабите й пръсти потреперваха леко, като че от преумора.

Жана се приближи до нея.

— Време е да спим вече, лельо.

Старата мома извърна очи — бяха зачервени, сякаш бе плакала. Влюбените съвсем не й обърнаха внимание; но младият мъж внезапно забеляза, че тънките обувки на девойката бяха съвсем мокри. Обзет от безпокойство, той попита нежно:

— Не изстинаха ли милите ви крачета?

Изведнъж пръстите на лелята се разтрепераха толкова силно, че плетката й се изплъзна, кълбото прежда се търкулна далеч по паркета. Тя рязко скри лице в ръцете си и се разхълца конвулсивно.

Годениците я гледаха слисани и неподвижни. Жана коленичи бързо, отмахна ръцете й и зашепна тревожно:

— Но какво ти е, какво ти е, лельо Лизон?

Тогава клетата жена промълви едва чуто, с прекъсван от сълзи глас и сгърчено от мъка тяло:

— Когато той те попита… Изстинаха ли… ва… вашите мили крачета?… Никога не са ми казвали такива неща… на мене… никога… никога…

Изненадана и трогната, Жана все пак изпита желание да се изсмее при мисълта за влюбения, който би редил нежни слова на Лизон, а виконтът се бе извърнал, за да прикрие усмивката си.

Но лелята веднага стана, остави кълбото на земята и плетката си на креслото и избяга без свещ по тъмните стълби, като се добра пипнешком до стаята си.

Щом останаха сами, двамата млади се спогледаха развеселени и разнежени, Жана прошепна:

— Бедната леля Лизон!

А Жюлиен добави:

— Май не е на себе си тази вечер!

Те се държаха за ръце, не се решаваха да се разделят, а после тихо, съвсем тихо размениха първата си целувка пред празното, току-що напуснато от леля Лизон кресло.

На другия ден дори не се сетиха за сълзите на старата мома. Жана прекара двете седмици преди сватбата притихнала и спокойна, като че уморена от сладки вълнения.

Не й остана време да се замисли и в утрото на решителния ден. Изпитваше само остро усещане на празнота в цялото си тяло, сякаш плътта, кръвта и костите й се бяха стопили под кожата. Като се докоснеше до нещо, забелязваше, че пръстите й силно треперят.

Опомни се едва в църквата, по време на службата.

Омъжена! И тъй, тя е омъжена! Редицата случки, движения, събития от заранта досега й се струваха сън, истински сън. Има такива мигове, когато всичко около нас изглежда променено. Дори жестовете ни придобиват ново значение и часовете губят обичайните си места.

Чувствуваше се замаяна и най-вече учудена. До снощи още нищо не бе променено в живота й. Само постоянно очакваното щастие бе станало по-близко, почти осезаемо. Заспа като момиче, е сега бе жена.

И така, тя прекрачи преградата, която сякаш скрива бъдещето с всички негови радости и бленувани наслади. Като че ли пред нея се разтвориха някакви двери; тя щеше да навлезе в „очакваното“.

Обредът беше към края си. Влязоха в сакристията, почти празна, защото не бяха канили никого; след малко излязоха.

Когато се показаха на черковната врата, раздаде се оглушителен трясък; младоженката подскочи, а баронесата изпищя — това беше поздравителният залп на селяните. Пушечната стрелба продължи чак до „Тополите“.

Сложена бе закуска за семейството, за местния и за ипорския свещеник, за кмета и свидетелите, избрани между едрите земевладелци в околността.

После се разходиха из градината в очакване на вечерята. Баронът, баронесата, леля Лизон, кметът и абат Пико тръгнаха по алеята на маминка, а другият свещеник вървеше с широки крачки по насрещната алея и четеше требника си.

Иззад замъка долиташе веселата глъчка на селяните, които пиха сидър^[1] под ябълките. Цялото селце, празнично стъкмено, изпълваше двора. Момците и момите се гонеха.

Жана и Жюлиен пресякоха горичката, изкачиха се на насипа и се загледаха безмълвно в морето. Беше хладничко, духаше севернякът, макар че беше още средата на август; жаркото слънце пламтеше сред яркосиньото небе.

Младите хора потърсиха завет, пресякоха равнината и завиха надясно, за да отидат в лъкатушната гориста долчинка, която се спуща към Ипор. Щом стигнаха до дърветата, престанаха да чувствуват полъха на вятъра, кривнаха от пътя по тясна пътечка, която се провираше сред листака. С мъка вървяха редом и тя усети, че ръката на Жюлиен се плъзга бавно около кръста й.

Не каза нищо, задъхана, с разтуптяно сърце и пресечен дъх. Ниските клони милваха косите й. Навеждаха се често, за да минат. Тя откъсна един лист; на него се бяха сгушили две калинки, като две крехки червени раковини.

Малко успокоена, Жана забеляза невинно:

— Гледай ти, семейство.

Жюлиен докосна с устни ухото й:

— Тази вечер вие ще бъдете моя жена.

Макар че узна доста неща по време на своя престой на село, тя все още мислеше само за поезията в любовта, затова думите му я изненадаха. Негова жена? Нима не беше вече такава?

Той започна да обсипва с леки, бързи целувки слепите й очи и шията, там, където се виеха първите къдри. Тръпнеща под тия мъжки целувки, на които не беше свикнала, тя неволно навеждаше глава на другата страна, за да избегне ласките, които все пак я пленяваха.

Те се озоваха неочаквано на края на гората. Жана се спря, смутена, че са се отдалечили толкова много. Какво щяха да си помислят другите?

— Да се връщаме — каза тя.

Той оттегли ръката си от кръста й, двамата се обърнаха и застанаха един срещу друг тъй близо, че дъхът им докосваше лицата им. Погледнаха се втренчено с остър, проницателен поглед, в който душите им сякаш се сляха. Търсеха се един друг в очите си, искаха да надзърнат отвъд тях, в непроницаемата тайна на душите си. Като че ли се проучваха взаимно с ням и настойчив въпрос. Какво ще бъдат те един за друг? Какъв ще бъде съвместният им живот, който започват сега? Какво ще си отредят един другиму в дългото брачно неразривно съжителство: радости и щастие ли, или разочарование? И двамата имаха чувството, че се виждат за първи път.

Изведнъж Жюлиен сложи двете си ръце на раменете на Жана и я целуна дълбоко и силно по устата, както никога друг път не бе я целувал. Целувката сякаш се плъзна в нея, проникна до вените и до мозъка на костите й, така тайнствено я разтърси, че тя буйно отблъсна Жюлиен с ръце и едва не политна назад.

— Да си вървим, да си вървим! — шепнеше тя.

Той не отвърна нищо, взе ръцете й и ги задържа в своите.

Чак до в къщи не размениха нито дума. Останалата част от деня им се стори много дълга.

Едва привечер седнаха на масата. Вечерята бе скромна и завърши скоро, противно на нормандските обичаи. Някакво смущение сковаваше гостите. Само двамата свещеници, кметът и четиримата поканени чифликчии проявиха малко груба веселост, както подобава на сватба.

Смехът почти замираше, но кметът каза нещо остроумно и го съживи отново. Беше около девет часът. Поднесоха кафето. Навън, под ябълките в предния двор, почваше селският бал. През отворения прозорец се виждаше цялото празненство. Фенерчетата, окачени по клоните, придаваха на листата светлозелен оттенък. Селяни и селянки подскачаха в кръг и пееха с пълно гърло дивашки танцов припев, а две цигулки и един кларнет им пригласяха пискливо, кацнали на голяма кухненска маса вместо естрада. Шумната песен на селяните понякога напълно заглушаваше инструментите и нежната мелодия, разкъсана от необузданите гласове, сякаш падаше от небето на малки откъси от няколко отронени ноти.

От две големи бъчви, обкръжени с горящи факли, наливаха на тълпата да пие. Две слугини непрекъснато плакнеха в едно ведро чашите и купичките и още мокри от водата, ги подлагаха под кранчетата, откъдето течеше алената струя на виното или златната на сидъра. А жадните танцьори, спокойните старци и запотените девойки се притискаха, протягаха ръце, за да грабнат на свой ред някоя чаша, и отметнали назад глави, гаврътваха на един дъх любимото питие.

На една маса имаше хляб, масло, сирене и колбаси. От време на време хапваха по залък и тази здрава и буйна веселба под свода на осветените листа будеше у унилите сътрапезници в господарския дом желание и те да танцуват, да пият от издутите бъчви, да хапнат резен хляб с масло и глава суров лук.

Кметът отмерваше такта с ножа си и се провикна:

— Дявол да го вземе! Разкошно нещо — също като сватбата в Ганаш.

Сред гостите пробягна сдържан смях. Но абат Пико, естествен враг на гражданската власт, отвърна:

— Искате да кажете сватбата в Кана.

Другият не прие наставлението.

— Не, господин абат, знам какво говоря, щом казвам Ганаш, мисля за Ганаш.

Гостите станаха от масата и преминаха в салона. После се смесиха за малко с развеселената тълпа. А след това поканените се разотидоха. Баронът и баронесата тихо се препираха за нещо. По-задъхана от когато и да било, госпожа Аделаид отказваше да изпълни искането на мъжа си. Най-сетне тя издума почти на висок глас:

— Не, приятелю, не мога, не знам как да подхвана.

Тогава бащата се отдръпна рязко и се приближи до Жана.

— Да се поразходим ли заедно, моето момиче?

— Щом искаш, татко — отвърна Жана, съвсем развълнувана.

Излязоха. От вратата още ги лъхна остър ветрец откъм морето, студен летен вятър, предвестник на есента.

По небето се гонеха облаци. Те ту забулваха, ту откриваха звездите.

Хванал дъщеря си под ръка, баронът нежно стискаше пръстите й. Изглеждаше смутен, колебаеше се. Най-сетне се реши:

— Мое дете, трябва да изпълня трудна задача, която се падаше на майка ти. Но понеже тя се отказва, трябва да я заместя аз. Не знам какво знаеш по въпросите за битието. Има тайни, които човек грижливо крие от децата, особено от момичетата, защото те трябва да останат душевно чисти, безупречно чисти до часа, когато ги даваме в ръцете на мъжа, който ще има грижа за щастието им. Негов дълг е да вдигне булото, хвърлено над сладката тайна на живота. Но ако никаква догадка още не е докоснала девойките, те често се бунтуват пред малко грубата действителност, която се крие зад мечтите. С наранена душа, с наранено тяло дори, те отказват да дадат на съпруга си това, за което човешкият и природният закон му дават безусловно право. Не мога да ти кажа нищо повече, мила, не забравяй само едно — ти цяла принадлежиш на съпруга си.

Какво знаеше всъщност Жана? За какво се досещаше? Разтрепера се, налегна я печал, тягостна и мъчителна като предчувствие.

Прибраха се. На вратата на салона ги чакаше изненада, Госпожа Аделаид хълцаше на гърдите на Жюлиен. Сълзите и шумните й ридания, като че раздухвани с ковашки мях, излизаха едновременно от носа, устата и очите й. Озадачен, несръчен, младият мъж придържаше отпуснатата в ръцете му дебела жена, която му поверяваше своята скъпа, мъничка, обожаема дъщеря.

Баронът се спусна към нея.

— О, без сцени, без разнежване, моля ви!

Той сграбчи жена си и я настани в креслото, докато тя бършеше лицето си. После баронът се обърна към Жана:

— Хайде, моето момиче, целуни бърже майка си и иди да си легнеш.

Жана прегърна родителите си и избяга, готова самата тя да се разплаче.

Леля Лизон се беше оттеглила в стаята си. Баронът и жена му останаха сами с Жюлиен. И тримата се чувствуваха тъй неловко, че не можеха да кажат ни дума. Двамата мъже стояха прави във вечерните си костюми и гледаха разсеяно, а госпожа Аделаид, отпусната в креслото, преглъщаше още сълзите си. Стана им непоносимо стеснително и баронът заговори за пътешествието, което щяха да предприемат младите след няколко дни.

В това време Розали разсъбличаше Жана в нейната стая и лееше сълзи като из ведро. Ръцете й се движеха наслуки, не можеше вече да намери нито връзките, нито карфиците и явно изглеждаше по-развълнувана от господарката си. Но Жана съвсем не мислеше за сълзите на прислужничката си; струваше й се, че е навлязла в друг свят, че е пътувала на друга планета, разделила се е с всичко, което бе познавала, за което бе миляла. Всичко в живота и в мисълта й сякаш бе обърнато наопаки. Мина й дори през ум странната мисъл дали обича мъжа си. Изведнъж той й се стори чужденец, когото едва познава. Преди три месеца не знаеше за съществуването му, а сега бе негова жена. Защо стана това? Защо трябваше да се хвърли тъй бързо в брака като в зинала пред краката й пропаст?

Когато привърши нощния си тоалет, тя се плъзна в леглото. Прохладните завивки предизвикаха тръпки по кожата й и засилиха усещането на студ, самота и тъга, което от два часа гнетеше душата й.

Розали избяга все още разхълцана и Жана зачака. Зачака тревожна, със свито сърце неизвестното, за което се досещаше и за което баща й смътно загатна, тайнственото откровение, великата тайна на любовта.

Не чу стъпки по стълбата, а изведнъж някой лекичко почука три пъти на вратата й. Тя изтръпна ужасена и не отговори. Почука се отново, ключалката скръцна. Тя скри глава под завивките, като че ли крадец се бе вмъкнал при нея. По паркета тихо изскърцаха обувки и внезапно някой докосна леглото й.

Жана нервно подскочи и изписка: откри главата си и видя Жюлиен, изправен пред нея. Той я гледаше усмихнат.

— О, колко ме изплашихте! — каза тя.

— Нима не ме очаквахте? — попита той.

Тя не отговори. Жюлиен беше във вечерното си облекло, лицето му имаше хубавото си строго изражение и тя страшно се засрами, че е легнала пред този тъй изискан мъж.

Не знаеха какво да си кажат, какво да сторят, не смееха дори да се погледнат в този важен, решителен час, от който зависи истинското щастие за цял живот.

Може би той чувствуваше смътно каква опасност криеше този двубой и какво гъвкаво самообладание, каква изтънчена нежност трябваше да прояви, за да не накърни ни най-малко изострения свян, безкрайната чувствителност на тази девствена душа, закърмена в мечти.

Той лекичко взе ръката й, целуна я и като коленичи до леглото като пред олтар, прошепна с тих като въздишка глас:

— Ще ме обичате ли?

Тутакси успокоена, тя повдигна от възглавницата обкръжената си с облак от дантели глава и се усмихна.

— Но аз вече ви обичам, приятелю.

Той сложи в устата си тънките пръсти на жена си и с глас, променен от това живо препятствие, промълви:

— Искате ли да ми докажете, че ме обичате?

Наново смутена, без да разбира добре смисъла на думите си, тя отвърна, спомняйки си какво й беше казал баронът:

— Аз съм ваша, приятелю!

Жюлиен обсипа китката й с влажни целувки и като се надигна, бавно се приближи до лицето й, а тя пак понечи да се скрие.

Но изведнъж той протегна ръка над леглото и прегърна жена си през завивките, провря другата си ръка под възглавницата и я повдигна ведно с главата на Жана. Тихо, съвсем тихичко той я попита:

— Ще ми направите ли тогава малко местенце до вас?

Обзе я уплаха, инстинктивен ужас и тя зашепна:

— О, не още, моля ви се, не!

Озадачен и малко засегнат, Жюлиен подзе все тъй умолително, но малко по-рязко:

— Защо по-късно, когато тъй или иначе ще стигнем до това?

Тези думи я огорчиха, но покорна и примирена, тя пак повтори:

— Аз съм ваша, приятелю.

Тогава той се вмъкна бързо в тоалетната и тя ясно чуваше движенията му, шумоленето на съблечените дрехи, дрънкането на парите в джоба му, последователното падане на обувките му на пода.

И изведнъж той прекоси бързо стаята по долни дрехи, за да остави часовника си на камината. После се върна тичешком в съседната стаичка, където се побави известно време, и Жана бързо се обърна на другата страна и затвори очи, щом почувствува, че идва.

Тя подскочи и едва не падна на пода, когато до крака й се плъзна друг студен космат крак. Сгуши се на самия край на леглото с лице в ръцете, зашеметена, готова да вика от страх и смущение.

Той веднага я сграбчи в обятията си, макар че беше обърната гърбом, и жадно зацелува шията й, дантелите на нощната й шапчица и бродираната яка на нощницата й.

Тя не помръдваше, скована в ужасна тревога, усещаше силната му ръка, която търсеше гърдите й, скрита между лактите й. Задъхваше се, потресена от грубия допир. Искаше й се да избяга, да изтича през къщата, да се заключи някъде далеч от този мъж.

Той спря ласките си. Жана усещаше топлината му на гърба си. Ужасът й отново стихна и ненадейно й мина през ум, че трябва само да се обърне и да го целуне.

Най-сетне той като че загуби търпение и каза горчиво:

— Нима не искате да станете моя малка женичка?

Тя прошепна през пръстите си:

— Не съм ли вече ваша?

Той отговори леко начумерен:

— Но не, мила, не се подигравайте с мене.

Тя съвсем се развълнува от недоволния му тон и веднага се обърна към него да му поиска извинение.

Той я сграбчи буйно, страстно, като че зажаднял за нея. Обсипа лицето и шията й с бързи, хапливи, безумни целувки, зашемети я с милувки. Жана разпери ръце и не се възпротиви вече на неговото насилие, без да съзнава какво прави самата тя, нито какво прави той, с помътена мисъл, неразбираща нищо. Но внезапно я прониза остра болка и тя застена сгърчена в ръцете му, докато той грубо я облада.

Какво стана после? Съвсем не си спомняше, защото загуби съзнание; усещаше само на устните си град от нежни, признателни целувки.

После като че ли той й каза нещо и тя му отговори. Той се опита да я прегърне пак, но тя го отблъсна с ужас. Отбранявайки се, докосна гърдите си до същите гъсти косми, които бе усетила до крака си, и се отдръпна назад изненадана.

Жюлиен се умори да я моли безуспешно и легна неподвижно на гръб.

А Жана се замисли. Отчаяна до дън душа, бленувала съвсем друг вид опиянение, разочарована в най-свидното си очакване, в разбитото си щастие, тя си каза: „Ето, значи, какво нарича той да бъда негова жена. Това било! Това!“

И дълго лежа така, отчаяна, зареяла поглед в старинната легенда за любовта, изобразена на тапетите по стените, които обкръжаваха стаята й.

Жюлиен мълчеше и не помръдваше. Тя бавно извърна поглед към него и видя, че спи. С полуотворена уста и спокойно изражение той спеше. Спеше!

Тя не можеше да повярва, почувствува се възмутена и оскърбена от този сън повече, отколкото от грубостта му. Той се бе отнесъл с нея като с първата случайна жена. Как можеше да спи в подобна нощ? Нима в това, което стана между тях, нямаше нищо изненадващо за него? О, тя би предпочела той да я бие, да я насилва, да я наранява до изгубване на съзнание с противните си ласки.

Лежеше неподвижна, подпряна на лакът, наведена над него, заслушана в лекото дишане, което излизаше измежду устните му и от време на време заприличваше на хълцане.

Наистана ден, отначало мътен, после светъл, розов, блестящ. Жюлиен отвори очи, прозина се, протегна се, погледна жена си, усмихна й се и попита:

— Добре ли спа, миличка?

Жана забеляза, че той й говори вече на „ти“ и отвърна:

— Да. А вие?

— О! Аз ли, отлично! — каза той.

После се обърна към нея, целуна я и започна спокойно да разговаря. Развиваше й проекти за бъдещия им живот, планове за спестявания и тази дума, спомената няколко пъти, учудваше Жана. Тя го слушаше, без да схваща напълно смисъла на думите му, гледаше го и през главата й минаваха и едва докосваха ума й хиляди мимолетни мисли.

Удари осем часът.

— Хайде — каза той, — трябва да ставаме. Смешно ще бъде, ако стоим дълго в леглото.

И той стана пръв. Когато се облече, мило помогна на жена си във всички дребни подробности на тоалета й, като не й позволи да извика Розали.

Преди да излезе от стаята, той я задържа:

— Знаеш ли, насаме можем да си говорим на „ти“, но пред родителите ти е по-добре да почакаме малко. Когато се върнем от сватбеното пътешествие, ще бъде съвсем естествено.

Тя слезе едва за закуска. И денят протече както винаги, сякаш нищо ново не беше се случило. Само в къщи имаше един мъж повече.