Ги дьо Мопасан
Един живот (3)

III

Следващата неделя баронесата и Жана отидоха на църковната служба, водени от деликатно чувство на почит към техния свещеник.

Те го почакаха след службата, за да го поканят на обед в четвъртък. Той излезе от олтара заедно с един висок, изискано облечен младеж, който свойски го бе хванал под ръка. Щом забеляза двете дами, свещеникът извика радостно изненадан:

— Какво съвпадение! Позволете ми, госпожо баронеса и госпожице Жана, да ви представя вашия съсед господин виконт дьо Ламар.

Виконтът се поклони, каза, че отдавна вече искал да се запознае с дамите и почна да разговаря свободно, като добре възпитан светски човек. Той имаше щастлива външност — мечтана от жените и неприятна за всички мъже. Черни къдрави коси засенчваха гладкото му мургаво чело; дебели, правилни, сякаш изписани вежди придаваха дълбочина и нежност на тъмните му, с теменужена белезнина очи.

Гъстите дълги мигли правеха погледа му страстно красноречив. Той смущаваше високомерните хубавици из салоните и караше забрадените девойки, забързали с кошници по улицата, да се обръщат след него.

Сластното обаяние на този поглед сякаш таеше дълбочина на мисълта, придаваше особено значение и на най-незначителните думи.

Гъста, лъскава и мека брада прикриваше прекалено развитата му челюст.

Разделиха се след много любезности.

Два дни по-късно господин дьо Ламар направи първото си посещение.

Той пристигна точно когато опитваха грубата скамейка, поставена същата сутрин под клонестия явор срещу прозорците на салона. Баронът искаше да поставят още една под липата, за съответствие; но маминка, враг на симетрията, не се съгласяваше. Допитаха се до виконта и той взе страната на баронесата.

После той заговори за местността, заяви, че я намира „живописна“. По време на самотните си разходки бил открил много прелестни „кътчета“. От време на време, сякаш случайно, очите му срещаха погледа на Жана. Тя изпитваше странно усещане от този внезапен, бързо отклоняващ се поглед, в който личеше ласкаво възхищение и пробудена симпатия.

Господин дьо Ламар, бащата, починал миналата година, излезе познат на един близък приятел на господин дьо Кюлто, чиято дъщеря пък беше маминка. Откритието на това познанство породи безкраен разговор за женитби, дати, родственици. Баронесата показа същински чудеса на паметта: припомняше си възходящите и низходящи родови връзки на разни семейства, придвижваше се безпогрешно в сложния лабиринт на родословията.

— Кажете ми, виконте, чували ли сте за Соноа дьо Варфльор? Първородният син Гонтран бе женен за госпожица дьо Курсий от семейството Курсий-Курвил, а малкият — за една моя братовчедка, госпожица дьо ла Рош-Обер, роднина на Кризанж. А господин дьо Кризанж беше близък приятен на баща ми и сигурно е познавал и вашия баща.

— Да, госпожо. Нали този господин дьо Кризанж, който емигрира, а синът му се разори?

— Точно той. Искаше да се ожени за моята леля след смъртта на мъжа й, граф д’Еретри; но тя му отказа, защото смъркал емфие. Ами знаете ли, по този повод, какво стана със семейство Вилоаз? Те напуснаха Турен към 1813 година, понеже семейството им се разори, и се настаниха в Оверн. Не съм чувала вече нищо за тях.

— Струва ми се, госпожо, че старият маркиз умря при падане от кон и остави едната си дъщеря, омъжена за англичанин, а другата — за някой си Басол, търговец, богат човек, казват, който я бил съблазнил.

Те си припомняха така имена, чути и запомнени в детинство от разговорите на старите им родители. Браковете между тези равни по кръв семейства придобиваха в очите им значение на големи обществени събития. Говореха за хора, които те никога не бяха виждали, като че ги познаваха добре. А и тези хора по други места говореха за тях по същия начин. Чувствуваха се близки отдалеч, почти приятели, почти роднини само защото принадлежаха към една и съща класа, към един и същ обществен слой, защото бяха равни по кръв.

Баронът, малко див по природа и чужд по възпитание на вярванията и предразсъдъците на хората от своето общество, не знаеше почти нищо за семействата на съседите. Той разпита виконта за тях.

Господин дьо Ламар отвърна:

— Не, не са много благородниците в околността — със същия тон, с който би казал, че по склоновете има малко зайци. И той ги осведоми подробно за всички. В близко съседство имало само три семейства: маркиз Кутлие, нещо като шеф на нормандската аристокрация; виконт и виконтеса дьо Бризвил, които били от много благороден произход, но живеели доста затворено; и най-сетне граф дьо Фурвил, някакво чудовище, за когото разправяли, че щял да умори жена си от скръб. Той живеел в замъка си „Ла Врийет“, построен над едно блато, и постоянно ходел на лов.

Няколко новобогаташи си купили имения в околностите и общували помежду си. Виконтът не ги познавал.

Той си тръгна и последният му поглед беше за Жана, сякаш се сбогуваше с нея някак по-особено, по-сърдечно и по-нежно.

Баронесата го намери очарователен и главно много изискан. Бащата отговори:

— Да, разбира се, много добре възпитано момче.

Поканиха го на вечеря през другата седмица. И оттогава той започна редовно да ходи у тях.

Идваше най-често към четири часа следобед, настигаше маминка в „нейната“ алея и й предлагаше ръката си, докато тя правеше „своето упражнение“. Ако не беше излязла някъде, Жана придържаше баронесата от другата страна и така тримата се движеха бавно от единия до другия край на правата алея, напред-назад, безспир. Той почти не говореше на девойката. Но тъмният му кадифен поглед често срещаше ахатовосините й очи.

Няколко пъти слязоха до Ипор заедно с барона.

Една вечер, както стояха на плажа, до тях се приближи чичо Ластик и без да махне лулата си — отсъствието й би било по-удивително, отколкото изчезването на носа му, — каза:

— С този ветрец, господин барон, бихме могли да отидем утре чак до Етрета и да се върнем без особена мъка.

Жана сключи умолително ръце:

— Ах, татко, съгласен ли си?

— Вие приемате ли, виконте? Бихме могли да обядваме там.

И ето че излетът бе решен веднага.

Жана беше на крак още в зори. Тя почака баща си, който се обличаше по-бавно, и двамата нагазиха из росата, прекосиха моравата, после горичката, огласена от птичи песни.

Виконтът и чичо Ластик седяха на макарата за тежести.

Други двама моряци помогнаха при отплуването. Опрели рамене о борда, мъжете тикаха с все сила. С мъка отместваха лодката по чакълестата площадка. Чичо Ластик подлагаше под кила обли насмолени трупчета, после отново заемаше мястото си и подвикваше провлечено своето нескончаемо: „Охе! Хоп!“, за да съгласува общите усилия.

Но щом стигнаха до стръмнината, лодката се плъзна изведнъж и се свлече по облите камъни с шум на раздрано платно. Тя спря точно до малките пенести вълнички и всички насядаха по пейките; двамата моряци, останали на сушата, я тласнаха във водата.

Слаб, постоянен ветрец откъм морето едва докосваше и браздеше водната повърхност. Вдигнатото платно леко се изду и лодката заплува спокойно, тихо люшкана от морето.

Отначало се отдалечиха от брега. Небето се снишаваше на хоризонта, сливаше се с океана. Зад тях високият отвесен скалист бряг хвърляше в подножието си голяма сянка, разкъсана на места от залените от слънце тревисти склонове. Иззад белия вълнолом на Фекан се подаваха тъмни платна, а пред тях стърчеше скала с чудновата форма, заоблена, пробита, подобна на огромен слон, забил хобот във вълните — малката врата на Етрета.

Хванала се с една ръка за ръба на лодката и малко замаяна от люшкането на вълните, Жана се взираше в далечината. Струваше й се, че на света има само три истински хубави неща — светлината, просторът и водата.

Никой не говореше. Чичо Ластик държеше кормилото и въжата и от време на време отпиваше по глътка от скритата под пейката бутилка. Той смучеше без отдих късата си неугасваща луличка. От нея излиташе тънка струя синкав дим, а друга струйка се изплъзваше от ъгъла на устата му. Никога не бяха виждали моряка да пали пръстената си, по-черна от абанос луличка, нито пък да я пълни с тютюн. Понякога я вземаше в ръка, махаше я от устата си и от същия ъгъл, от който излизаше дим, изплюваше в морето дълга струйка кафява слюнка.

Седнал отпред, на мястото на един моряк, баронът управляваше платното. Жана и виконтът седяха един до друг — това смущаваше малко и двамата. Непозната сила караше погледите им да се срещат. Те вдигаха очи едновременно, сякаш предупредени от някакво духовно родство. Защото между тях вече витаеше тази неуловима и неопределена нежност, която тъй бързо се заражда между двама млади, когато момъкът не е грозен, а девойката е хубава. Чувствуваха се щастливи един до друг, може би защото мислеха един за друг.

Слънцето се издигаше, сякаш за да погледне от по-високо разстлалата се под него морска шир. Но тя кокетно се прибули в лека мъгла, скри се от лъчите му. Мъглата бе прозрачна, ниска, златиста, през нея се виждаше всичко, но тя смекчаваше очертанията на далечините. Светилото сипеше жарките си лъчи, топеше блестящия облак; и щом то се разгоря с пълна сила, мъглата се разсея, изчезна, а морето, гладко като огледало, заискри в слънчева светлина.

— Колко е красиво! — промълви развълнувано Жана.

— Да, хубаво е — отвърна виконтът.

Светлото спокойствие на тази утрин намираше отзвук в сърцата им.

Изведнъж зърнаха големите арки на Етрета, толкова високи, че корабите можеха да минават под тях. Скалистият бряг сякаш бе стъпил с два крака в морето. Пред първата арка се издаваше краят на остра бяла скала.

Стигнаха до брега. Баронът слезе пръв и докато придържаше лодката, като теглеше едно въже, виконтът взе Жана на ръце, за да я пренесе на сушата, без тя да си измокри краката. После, рамо до рамо, и двамата смутени от мимолетната прегръдка, те се изкачиха по твърдия каменист насип и чуха как чичо Ластик каза на барона:

— Според мен от тях става добра двойка.

Закуската в малката гостилница край брега беше чудесна. В лодката океанът заглушаваше гласовете и мислите и те мълчаха, но на масата се разприказваха, станаха бъбриви като ученици във ваканция.

Най-обикновените неща даваха повод за необуздана веселост.

Щом седна на масата, чичо Ластик грижливо скри в баретата си още димящата си луличка. Всички се разсмяха. Една муха, привлечена навярно от червения му нос, няколко пъти кацна на него. Когато той я прогонваше с ръка недостатъчно бързо, за да я улови, тя кацваше на муселинената завеска, изпоцапана от много нейни сестри, сякаш жадно дебнеше зачервения нос на моряка, и незабавно литваше отново, за да се настани върху него.

При всеки полет на насекомото избухваше луд смях. А когато старикът, отегчен от гъделичкането, измърмори: „Ама че нахална инатчийка!“ — Жана и виконтът се разсмяха до сълзи, превиваха се, задушаваха се, запушваха уста със салфетките, за да не викат.

След кафето Жана каза:

— Да бяхме се поразходили?

Виконтът стана. Но баронът предпочете да се изтегне на слънце върху пясъка.

— Вие идете, деца, ще ви чакам след един час тука.

Те пресякоха направо колибарското селце, отминаха малък замък, който приличаше на голям чифлик, и се озоваха сред открита продълговата долина.

Люшкането на морските вълни бе нарушило обичайното им равновесие и двамата се бяха почувствували отмалели. Соленият морски въздух събуди глада им, закуската ги опияни, а веселостта ги възбуди. Сега им се струваше, че ги обхваща лудост, искаше им се да се затичат буйно из полето, Жана чуваше шум в ушите си, развълнувана до дъното на душата си от нови мимолетни усещания.

Жаркото слънце припичаше. От двете страни на пътя се навеждаха зрели жита, клюмнали от жегата. Из житата, ръжта и морските тръстики край брега свиреха остро и пронизително щурци, безбройни като стръкчетата трева.

Никакъв друг шум не се чуваше под палещото небе. Неговата синева искреше и жълтееше, като че само след миг щеше да прелее в червено като нажежен метал.

Недалеч вдясно те забелязаха малка горичка и се отправиха към нея.

Притисната между две височинки, тясна пътечка се провираше под големи, сенчести дървета. Като навлязоха в нея, лъхна ги на плесен и влага, която прониква в дробовете и кара кожата да настръхне. Поради липса на свеж въздух и светлина не растеше трева; но мъх застилаше земята.

Те навлязоха още по-навътре.

— Погледнете, ей там ще можем да поседнем — каза Жана.

Две стари дървета бяха изсъхнали и през пролуката сред листака се изливаха потоци светлина, стопляха земята, съживяваха семената на тревите, глухарчетата и лианите, разпукваха чашките на малки бели цветенца, прозрачни като мъглата, и на вретеновидни дигитали. Пеперуди, пчели, охранени стършели, големи комари, прилични на скелети на мухи, хиляди крилати насекоми, розови и пъстри калинки, бръмбари със зеленикава окраска или други, черни и рогати, населяваха този светъл и топъл кладенец, издълбан в ледената сянка на гъстите тежки клони.

Жана и виконтът седнаха така, че главите им да са на сянка, а краката на слънце. Гледаха този дребен гъмжащ живот, разбуден от един слънчев лъч, и Жана, умилена, повтаряше непрекъснато:

— Колко е приятно! Колко е хубаво на село! Има мигове, когато бих желала да съм мушица или пеперуда, за да се скрия в тревата.

Заговориха за себе си, за навиците и вкусовете си с нисък и задушевен глас, както се правят признания. Той казваше, че бил преситен от обществото, уморен от суетния живот. Все същото, не можеш да срещнеш нищо истинско, нищо искрено.

Обществото! О, тя би желала да го опознае, но предварително бе убедена, че на село е далеч по-хубаво.

Колкото по-близки ставаха сърцата им, толкова по-церемониално звучаха техните „господине“ и „госпожице“, но и все по-често погледите им се срещаха усмихнати. Струваше им се, че някаква нова доброта и всеобхватна обич блика от сърцата им, че ги интересуват хиляди неща, за които никога по-рано не са се грижели.

Върнаха се, но не намериха барона, който бе тръгнал пеш към „Момино сборище“, висока пещера, надвиснала на скалистия бряг. Останаха да го чакат в гостилничката.

Той се върна едва в пет часа вечерта след дълга разходка по брега.

Качиха се отново в лодката. Тя се понесе плавно с попътен вятър, без никакво клатушкане, сякаш не се движеше. Ветрецът полъхваше на бавни, топли вълни, опъваше за миг платното, после пак го свличаше надиплено около мачтата. Непрозрачната водна шир сякаш бе мъртва, а слънцето, изтощено от знойните си лъчи, следваше своята орбита и бавно се доближаваше до водата.

Зашеметени от морето, всички се умълчаха отново.

— Как бих искала да пътувам! — заговори най-сетне Жана.

— Да, но тъжно е да се пътува сам — подзе виконтът. — Трябва да са поне двама, за да си споделят впечатленията.

Тя се замисли.

— Вярно е… и все пак аз обичам да се разхождам сама… Колко хубаво е да мечтаеш сам!…

Той я изгледа продължително и каза:

— И двама могат да мечтаят хубаво.

Жана сведе очи. Намек ли беше това? Може би. Тя се загледа в далечината, сякаш искаше да надзърне отвъд хоризонта, после бавно промълви:

— Бих искала да отида в Италия… и в Гърция… Да, да! В Гърция… и в Корсика! Там сигурно е толкова диво и хубаво!

Него го привличаше Швейцария с хижите и езерата си.

— Не — възразяваше тя, — бих предпочела съвсем нови страни, като Корсика, или съвсем древни, пълни със спомени, като Гърция. Колко ли е приятно да намериш следите на тези народи, чиято история знаеш още от детинство, да видиш местата, където са ставали велики събития!

Не толкова екзалтиран, виконтът заяви:

— Мен пък ме привлича много Англия; там има какво да научим.

И те пребродиха вселената, като спореха за прелестите на всяка страна, от полюсите до екватора, възхищаваха се от въображаемите гледки и от особените нрави на някои народи като китайците и лапландците и най-сетне заключиха, че с умерения си климат, прохладно лято и мека зима, с богатите си поля и зелени гори, с пълноводните си спокойни реки, с култа си към изкуството, който не е съществувал никъде другаде след златния век на Атина, най-хубавата страна на света е Франция.

После се умълчаха.

Слънцето се спускаше все по-ниско и сякаш се обливаше в кърви. От далечния предел на океана до пенливата диря на лодката по водата като ослепително блестяща пътека се плъзгаше широка светла ивица.

Последният полъх на вятъра стихна. Всички гънки по водата се изгладиха. Неподвижното платно се обагри в червено. Просторът замря в безпределен покой, безмълвен пред срещата на две стихии. Морската шир, гигантска невеста, огъваше под небето блестящата си течна утроба и чакаше огнения си жених, който се спущаше към нея. Той се устреми по-бързо надолу, пламтящ, сякаш жадуващ прегръдка. Стигна до нея и постепенно тя го погълна.

Тогава откъм хоризонта повея хлад. Трепет надипли раздвижената гръд на водата, сякаш погълнатото светило изпрати на света своята миротворна въздишка.

Здрачът не се задържа дълго. Нощта се разгърна, осеяна със звезди. Чичо Ластик хвана веслата. Всички забелязаха, че морето фосфоресцира. Един до друг, Жана и виконтът гледаха подвижните светлини, които лодката оставяше след себе си. Почти без да мислят, в унесено съзерцание, те се любуваха със сладостно блаженство на вечерта. Жана бе опряла едната си ръка на пейката. Като че случайно съседът й я докосна с пръст. Изненадана, щастлива и смутена от това тъй леко докосване, тя не помръдна.

Когато се прибра вечерта в стаята си, почувствува се така странно развълнувана, толкова разнежена, че всичко я караше да плаче. Погледна стенния часовник и си помисли, че малката пчеличка тупти като сърце, приятелско сърце. Помисли си, че тя ще бъде свидетел на целия й живот, че ще съпътствува радостите и горестите й със своето бодро и отмерено тиктакане; и тя спря позлатената мушица, за да целуне крилцата й. Какво ли не би целунала Жана! Спомни си, че бе скрила в дъното на едно чекмедже стара някогашна кукла. Потърси я и я погледна с такава радост, каквато човек изпитва при среща с любим приятел. Притисна я до гърдите си и обсипа с горещи целувки изписаните бузи и ленените къдри на играчката. И с куклата в ръце тя се замисли.

Той ли е съпругът, обещан от хиляди тайни гласове, изпратен на пътя й от всеблагото провидение? Той ли е човекът, създаден за нея, комуто ще обрече живота си? Нима те са двамата предопределени, чиито чувства ще се съединят, щом се срещнат, ще се слеят неразривно и ще породят любовта?

Тя не изпитваше още бурните пориви, влудяващото очарование, дълбоките сътресения, които според нея бяха присъщи на страстта; и все пак, струваше й се, че е започнала да го обича, защото понякога, когато мислеше за него, се чувствуваше съвсем отмаляла. А тя мислеше постоянно за него. Сърцето й туптеше в негово присъствие. Червеше се и бледнееше, щом срещнеше погледа му, и тръпнеше, щом чуеше гласа му.

Жана спа малко тази нощ.

От ден на ден все повече я завладяваше вълнуващото желание да обича. Постоянно се вглеждаше в себе си, допитваше се до маргаритките, облаците, до хвърлените във въздуха монети.

Една вечер баща й каза:

— Докарай се хубаво утре сутрин.

— Защо, татко? — попита тя.

— Тайна — отвърна баща й.

А когато на другата сутрин слезе долу свежа, облечена в светлата си рокля, масата бе отрупана с кутии бонбони, а на един стол имаше огромен букет.

В двора влезе кола с надпис: „Лера, сладкар във Фекан. Сватбени банкети“. Подпомогната от един готвач, Людивин измъкваше през задната вратичка на колата много големи плоски кошници, от които се разнасяше приятен аромат.

Пристигна и виконт дьо Ламар. Панталоните му бяха опънати и пристегнати под малките лачени обувки, които подчертаваха изящните му крака. През отвора на силно вталения му дълъг редингот се подаваше на гърдите дантелено жабо. Изящна връзка, преметната няколко пъти го принуждаваше да държи високо хубавата си тъмнокоса глава с отсенка на строго благородство.

Изглеждаше по-различен от обикновено. Имаше особен вид, който облеклото придава неочаквано и на най-познатите лица. Жана гледаше смаяна, като че го виждаше за първи път. Той й се струваше съвършен благородник, аристократ от главата до петите.

Виконтът се поклони усмихнат:

— Е, кръстнице, готова ли сте?

— Но какво? Какво става? — прошепна тя.

— Ей сега ще узнаеш — каза баронът.

Пред входа спря впрегната карета. Госпожа Аделаид слезе от стаята си разкошно облечена, опряна на Розали, която така се смути от елегантната външност на господин дьо Ламар, че баронът му каза тихо:

— Какво ще кажете, виконте, май че нашата прислужница ви намира по вкуса си!

Виконтът пламна до уши, престори се, че не чу, грабна огромния букет и го поднесе на Жана. Тя го пое още по-изненадана. Качиха се и четиримата в каретата. Готвачката Людивин донесе на баронесата студен бульон, за да се подкрепи, и заяви:

— Наистина, госпожо, също като на сватба.

Щом стигнаха в Ипор, всички слязоха от колата и докато прекосяваха селцето, моряците излизаха от къщите си в новите си дрехи, чиито гънки още личаха, ръкуваха се с барона и тръгваха след тях като на процесия.

Предложил ръка на Жана, виконтът вървеше начело заедно с нея.

Когато дойдоха пред църквата, всички се спряха. Едно дете от хора понесе високо пред себе си големия сребърен кръст, последвано от друго момченце в червено и бяло, което държеше котле със светена вода с потопена в него китка за ръсене.

След тях тръгнаха трима стари певци, единият от които накуцваше, тръбачът и най-сетне свещеникът. Позлатеният епитрахил с извезан кръст се повдигаше на издутия му корем. Той се усмихна и кимна с глава за поздрав, после, с полузатворени очи, размърдал устни за молитва, с ниско нахлупена шапка, се запъти към морето след своя облечен в черковни одежди щаб.

На плажа, около една нова лодка, окичена с гирлянди, чакаше цяла тълпа. Мачтата, платното, въжата бяха покрити с дълги панделки, които се развяваха от лекия вятър, а на задната част се виждаше името Жана, написано със златни букви.

Чичо Ластик, стопанин на лодката, построена с парите на барона, се запъти към процесията. При вида на кръста всички мъже свалиха едновременно шапки, а няколко богомолки с качулки на глава и черни широки наметки, които падаха на големи гънки от раменете им, коленичиха в кръг.

На единия край на лодката застана свещеникът между двете деца от хора, а на другия — тримата стари псалтове, кирливи под белите си одежди, брадясали, важни. Те пееха с пълно гърло в ясната утрин, вперили поглед в нотите.

Всеки път, когато те спираха, за да си поемат дъх, тръбачът продължаваше да се дере сам. Малките му сиви очички се губеха в пълните му с въздух бузи. Той толкова много се напъваше, като свиреше, че кожата на челото и врата му сякаш се отлепваше.

Неподвижно и прозрачно, морето като че ли присъствуваше благоговейно на кръщението на своята ладия. Малки вълнички, високи колкото един пръст, се къдреха тихо на брега и лекичко, като гребло, прошумоляваха по чакъла. А големите бели чайки прелитаха с разперени крила, описваха дъги в синьото небе, отдалечаваха се, връщаха се, кръжаха над коленичилата тълпа, сякаш и те искаха да видят какво става там.

Църковното пеене завърши с едно „амин“, което се проточи цели пет минути. Свещеникът изфъфли с неясен глас няколко латински думи, от които се чуха само звънливите окончания.

После обиколи лодката, поръси я със светена вода и почна да мънка oremus^[1], застанал до борда срещу кръстника и кръстницата, които стояха неподвижни, хванати за ръка.

Младият мъж още пазеше важното изражение на красивото си лице, но девойката, обзета от внезапно вълнение, съвсем отмаляла, се разтрепера и зъбите й затракаха. Мечтата, която я преследваше неотлъчно от известно време, изведнъж, като в халюцинация, й се стори действителност. Някой бе споменал за сватба, тук свещеник благославяше, хора в одежди пееха молитви. Нея ли венчаваха?

Нервна тръпка ли пробягна по пръстите й, или чувството, което напираше в сърцето й, се предаде по вените и на сърцето на съседа й. Разбра ли той, отгатна ли, или и той като нея бе обзет от любовен шемет? Или пък просто знаеше от опит, че никоя жена не може да му устои? Тя забеляза внезапно, че той стиска ръката й, отначало лекичко, после по-силно, още по-силно, до болка. И без лицето му да трепне, без някой да забележи, той промълви, да, разбира се, съвсем отчетливо промълви:

— Жана, само да поискате, това ще бъде нашият годеж!

Тя наведе глава с бавно движение, което може би означаваше „да“. А свещеникът, който още ръсеше със светена вода, пръсна няколко капки по пръстите им.

Обредът свърши. Жените се изправиха. Връщането стана в пълен безпорядък. Кръстът в ръцете на детето бе загубил своето достойнство, носеше се бързо, люшкаше се наляво-надясно или силно се накланяше напред, като едва не го удряше по носа. Свещеникът не се молеше вече, а препускаше след него. Псалтовете и тръбачът свиха в една уличка и изчезнаха — отидоха да се преоблекат по-скоро, а моряците бързаха на групички. Една и съща мисъл сякаш пораждаше в главата им миризма на кухня, удължаваше крачките, пълнеше устата със слюнки, слизаше чак до корема и караше червата да къркорят.

В „Тополите“ ги чакаше славна закуска.

На двора под ябълките бе сложена голяма маса. Шестдесет души моряци и селяни насядаха около нея. Баронесата седеше в средата между двамата свещеници — на Ипор и на „Тополите“. Срещу нея бе седнал баронът между кмета и жена му, мършава, позастаряла селянка, която леко кимаше на всички страни. Лицето й беше тясно, стегнато в голяма нормандска забрадка — същинска кокоша глава с бяла качулка, — а очите й бяха кръгли и вечно учудени. Тя ядеше бързо-бързо, по мъничко, като че кълвеше с носа си от чинията.

Седнала до кръстника, Жана тънеше в блаженство. Не виждаше нищо, не разбираше нищо, мълчеше със замаяна от радост глава.

— Как е малкото ви име? — попита тя.

— Жюлиен — отвърна той, — не знаехте ли?

Тя не му отговори, но си помисли: „Колко често ще повтарям това име!“

Когато обедът свърши, оставиха двора на разположение на моряците и минаха от другата страна на замъка. Баронесата се зае да прави упражнението си, поддържана от барона. Двамата свещеници вървяха от двете й страни. Жана и Жюлиен се отправиха към горичката, тръгнаха по сенчестите пътеки. Неочаквано той хвана ръцете й.

— Кажете, искате ли да бъдете моя жена?

Жана и този път наведе глава; и понеже той шепнеше: „Отговорете ми, моля ви се!“ — тя бавно вдигна поглед към него и той прочете отговора в очите й.