Ги дьо Мопасан
Един живот (2)

II

За Жана започна прелестен, волен живот. Тя четеше, мечтаеше, скиташе съвсем сама из околностите. Бродеше бавно и без цел по пътищата, унесена в мечти, или се спускаше тичешком в лъкатушните долчинки, чиито ридове бяха покрити със златното руно на цъфнали глогини. Острият им, сладък дъх, засилен от горещината, я упойваше като уханно вино. А далечният шум на разбиващите се в брега вълни леко замайваше мисълта й.

Обзета от нега, тя се отпускаше понякога сред острата трева на склона; или пък, щом забележеше внезапно при някоя извивка на хребета като че изрязан в тревата триъгълен къс море, искрящо синьо под слънчевите лъчи, с платноходка на хоризонта, чувствуваше се обхваната от необуздана радост, от някакво тайнствено предчувствие за щастието, което витаеше над нея.

Покоят и ведрината на този край, спокойните меки линии на хоризонта й вдъхваха любов към самотата и тя тъй дълго се застояваше по хълмовете, че малки диви зайчета почваха да подскачат в краката й.

Често се затичваше по брега, гонена от лекия крайбрежен ветрец, цяла тръпнеща от прелестната наслада да се движи, без да усеща умора, като рибите във водата или лястовичките във въздуха.

Тя сееше навред спомени, както сеячът хвърля семена в земята, спомени, които пускат корени до края на живота. Струваше й се, че пръска частица от сърцето си по всички гънки на тези долчинки.

Почна да се къпе с увлечение. Силна, смела, несъзнаваща опасността, Жана плуваше навътре, докато се изгубеше от погледа. Добре й беше в студената прозрачно синя вода, която я носеше и полюшваше. Щом се отдалечеше от брега, тя се обръщаше на гръб със скръстени на гърдите ръце, зареяла поглед в бездънната синева на небето, по което бързо прелиташе лястовица или белият силует на чайка. Чуваха се само далечният ромон на вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, и смътният шепот на земята, който се плъзгаше по гребена на вълните, неясен, почти неуловим. После Жана се изправяше и в изблик на буйна радост надаваше резки викове, пляскаше водата с ръце.

Понякога, когато навлезеше много навътре, идваха да я търсят с лодка.

Прибираше се в замъка, побледняла от глад, но лека, игрива, с усмивка на уста и озарени от щастие очи.

Баронът от своя страна замисляше смели земеделски начинания. Искаше да прави опити, да въведе усъвършенствувания, да изпробва нови сечива, да развъди чужди породи добитък. Той прекарваше част от деня в разговори със селяните, които поклащаха глава, недоверчиви към неговите почини.

Често излизаше в морето с моряците от Ипор. След като прегледа околните пещери, извори и скали, той пожела да лови риба като прост моряк.

Във ветровити дни, когато издутите от вятъра платна гонят по гребена на вълните корместите лодки и когато от всеки борд се влачи чак до дъното голямата раздвижена мрежа, следвана от стада моруни, той държеше с разтреперана от вълнение ръка тънката връв, която трепваше, щом уловената риба почнеше да се мята.

През лунните нощи ходеше да изтегля мрежите, поставени привечер. Обичаше да слуша скриптенето на мачтата, да вдъхва острия, прохладен нощен въздух. След дълго лутане, докато намери шамандурите, ориентирайки се по някоя изпъкнала скала, върха на камбанарията или фара на Фекан, той изпитваше удоволствие да стои неподвижно под първите огнени лъчи на изгряващото слънце, от които хлъзгавите гърбове на ветрилообразните писии и тлъстите кореми на калканите на палубата лъщяха.

По време на ядене разказваше възторжено за разходките си, а маминка на свой ред му казваше колко пъти е минала по голямата алея с тополите вдясно, край чифлика на Куйар, защото другата алея не била много слънчева.

Предписали й бяха „повече движение“ и тя се разхождаше ожесточено. Щом нощният хлад се разнасяше, тя слизаше облегната на ръката на Розали, загърната в наметката си и два шала, скрила глава под черна качулка, върху която мяташе още една червена плетена кърпа.

И ето тя почваше своето безкрайно пътешествие по права линия от ъгъла на замъка до първите храсти на горичката, влачейки натежалия си ляв крак, с който бе очертала вече по цялата дължина на алеята две прашни бразди изсъхнала трева — едната на отиване, другата на връщане. Тя беше наредила да поставят по една пейка на двата края на този път и всеки пет минути се спираше и казваше на бедната търпелива прислужница, която я поддържаше:

— Да поседнем, момичето ми, изморих се малко.

При всяко спиране оставяше на едната пейка плетената си кърпа за глава, на другата — единия си шал, после другия, качулката, наметката. Така на двата края на алеята се натрупваха две големи купчини дрехи, които Розали носеше в свободната си ръка, когато се прибираха за обед.

Следобед баронесата подновяваше разходката си с по-вяла походка, с по-продължителни почивки и си подремваше от време на време по един час на шезлонга на колелца, който изкарваха навън.

Тя наричаше тези разходки „моите упражнения“, както казваше „моята хипертрофия“.

Лекарят, с когото се бе съветвала преди десет години, понеже страдаше от задух, бе споменал за хипертрофия. Оттогава тази дума, чието значение почти не разбираше, заседна здраво в съзнанието й. Тя караше упорито барона, Жана и Розали да прислушват сърцето й, което никой не можеше вече да чуе — тъй дълбоко бе затънало в затлъстялата й гръд. Но енергично отказваше да я прегледа друг лекар да не би да й открие някое друго заболяване. При всеки повод говореше за „своята“ хипертрофия, и то така често, като че тази болест бе присъща само на нея, като че й принадлежеше като някаква рядкост, върху която другите нямаха никакво право.

Баронът казваше „хипертрофията на жена ми“, а Жана — „хипертрофията на мама“, както биха казали „роклята, шапката или чадъра“.

На младини тя била много хубава и по-тънка и от тръстика. Като се натанцувала с всички мундири на Империята, прочела „Корин“^[1] и плакала над този роман, който оставил в нея неизгладими следи.

Колкото повече натежаваше тялото й, толкова душата й се отдаваше на все по-поетични пориви, а когато затлъстяването я прикова в креслото, мисълта й започна да се рее сред любовни приключения, чиято героиня бе самата тя. Особено много предпочиташе някои измежду тях, извикваше ги постоянно в мечтите си, както латерната, когато я въртим, повтаря една и съща мелодия. Всички сантиментални романси, в които ставаше дума за пленници и лястовици, неизбежно овлажняваха ресниците й. Тя обичаше дори някои непристойни песни на Беранже само защото в тях звучаха печални нотки.

Стоеше често с часове неподвижна, углъбена в мечти. Жилището й в „Тополите“ й допадаше много, понеже доставяше декор за романите, които си измисляше. Със заобикалящите го горички, с пустата равнина, със съседството на морето то й напомняше книгите на Валтер Скот, които тя четеше от няколко месеца насам.

В дъждовни дни се затваряше в стаята си, за да прегледа своите „реликви“, както тя обичаше да казва — всичките й стари писма: от майка й, от баща й, писмата от барона, когато била негова годеница, както и разни други.

Държеше ги затворени в писалището си от акажу с медни сфинксове по ъглите и казваше с особен глас:

— Розали, дете мое, донеси ми чекмеджето със спомените.

Малката прислужница отваряше писалището, вземаше чекмеджето и го слагаше на един стол до господарката си. Тя започваше да чете бавно едно по едно писмата, като от време на време си поплакваше над някое от тях.

Понякога Жана заместваше Розали и разхождаше маминка, която й разказваше спомени от детството си. Девойката сякаш виждаше себе си в тези някогашни истории и не можеше да се начуди на еднаквостта на мислите и сродството на желанията им. Защото всяко сърце си въобразява, че то първо е трепнало под напора на усещания, които са карали да туптят сърцата на първите хора и ще продължават да вълнуват сърцата и на последните мъж и жена.

Бавният им ход съответствуваше на бавния разказ, прекъсван от време на време от пристъпите на задух. Тогава мисълта на Жана прескачаше започнатия разказ и се устремяваше към бъдещето, преизпълнено с радости, упиваше се от надежди.

Един следобед, както си почиваха двете на пейката в дъното на парка, забелязаха изведнъж в края на алеята някакъв дебел свещеник, който идваше към тях.

Той поздрави отдалеч, усмихна се, поздрави отново, когато се приближи, и се провикна:

— Е, госпожо баронесо, как сме?

Беше селският свещеник.

Родена във века на философите, възпитана в дните на революцията от слабо вярващ баща, маминка почти не ходеше на черква, макар че обичаше свещениците с присъщата на жените вродена набожност.

Тя съвсем беше забравила абата Пико, местния свещеник, и като го видя, се изчерви, извини се, че не го е посетила първа. Но добрият човечец съвсем не изглеждаше засегнат. Той изгледа Жана, изрази задоволството си от добрия й вид, седна, сложи на коленете си триъгълната си шапка и избърса челото си. Беше много пълен, червендалест и обилно се потеше. Често-често вадеше от джоба си огромна кърпа на квадрати, напоена с пот, и я прокарваше по лицето и врата си. Но едва прибрал влажната кърпа в дълбоките джобове на расото си и нови капки пот избиваха по кожата му, падаха върху издутото на корема му расо и образуваха малки кръгли петна по полепналия из пътя прах.

Беше веселяк, истински селски свещеник, снизходителен, приказлив и добродушен. Разказа им множество историйки, говори за местните хора. Не даде вид да е забелязал, че двете му енориашки още не бяха ходили на черква: баронесата поради леност, съчетана с безверие, а Жана, защото бе твърде щастлива, че се е отървала най-после от манастира, където религиозните обреди й бяха дошли до гуша.

Дойде и баронът. Пантеистичната му религия го правеше равнодушен към догмите, но той беше любезен с абата, когото познаваше малко, и го задържа за вечеря.

Свещеникът съумя да се понрави благодарение на несъзнателната ловкост, която се развива при боравене с човешките души дори и у най-посредствените хора, призвани случайно да упражняват власт над своите ближни.

Баронесата се държеше мило с него, привлечена може би от сходството, което сближава сродните натури. Пълнокръвието и затрудненото дишане на шишкото допадаха на нейните задъхани тлъстини.

При десерта кюрето изпадна в много добро настроение, стана фамилиарно непринуден, както се полага при завършване на весели угощения.

Внезапно той се провикна, сякаш му хрумна щастлива мисъл:

— Ами че аз имам нов енориаш, когото трябва да ви представя, господин виконт дьо Ламар.

Баронесата, която познаваше на пръсти всички местни благородници, попита:

— Да не би да е от семейството на Ламар дьо л’Йор?

Свещеникът се поклони:

— Да, госпожо, синът на починалия миналата година виконт Жан дьо Ламар.

Тогава госпожа Аделаид, която най-много от всички обичаше аристокрацията, зададе редица въпроси и научи, че след като продал семейния замък и платил дълговете на баща си, младият момък си устроил временно домакинство в един от трите чифлика, които притежавал в общината Етуван. Тези владения му доставяли всичко на всичко пет-шест хиляди ливри рента, но виконтът бил разумен и пестелив по характер, смятал да живее просто в това скромно жилище две-три години, за да събере средства и да се ожени изгодно, без да прави дългове или да ипотекира чифлиците си.

— Очарователно момче! При това толкова порядъчно, толкова кротко! Само че едва ли му е много весело тука.

Баронът каза:

— Доведете го у нас, отче, така все ще се поразвлича от време на време.

И заговориха за друго.

Когато преминаха в салона след кафето, свещеникът поиска позволение да се разходи из градината, свикнал бил да се пораздвижва след ядене. Баронът го придружи. Те крачеха бавно край бялата фасада на замъка, после се връщаха обратно. Сенките им — едната слаба, другата закръглена, с шапка като гъба на главата, бягаха ту пред тях, ту зад тях според това дали вървяха срещу луната, или й обръщаха гръб. Свещеникът дъвчеше някаква цигара, която бе измъкнал от джоба си. Той обясни ползата от нея със селска откровеност.

— За по-лесно оригване, че май мъчно ми се смила храната.

После внезапно се вгледа в небето, по което плуваше ясната луна, и промълви:

— Никога не можеш да се наситиш на тази гледка!

И отиде да се сбогува с дамите.