Ги дьо Мопасан
Един живот (14)

XIV

От този момент тя престана да излиза, почти не се движеше. Ставаше всяка сутрин в същия час, поглеждаше през прозореца какво е времето, слизаше долу и сядаше пред камината в трапезарията.

Седеше така по цели дни, неподвижна, впила поглед в пламъците. Жалките й мисли блуждаеха без посока, следваха печалния низ на злочестините й. В малката стая постепенно се спущаше здрач, а тя се раздвижваше само за да притури дърва в огъня. Розали донасяше лампата и се развикваше:

— Хайде, госпожо Жана, поразмърдайте се малко, иначе и тази вечер няма да имате апетит!

Често не можеше да се откъсне от някоя натрапчива мисъл или се измъчваше за глупости — най-незначителните неща придобиваха огромно значение в болния й мозък.

Тя живееше най-често с миналото, с далечното минало, преследвана от спомените за ранното си детство и сватбеното пътешествие в Корсика. Отдавна забравените живописни изгледи от този остров често изплувваха пред нея сред главните на камината. Спомняше си всички подробности, всички дребни случки, лицата, срещнати там. Постоянно й се привиждаше лицето на водача Жан Риволи; понякога й се струваше дори, че чува гласа му.

После си спомняше блажените години от детинството на Пол, когато той я караше да разсажда салати и тя коленичеше върху тлъстата земя заедно с леля Лизон, двете си съперничеха коя повече да угоди на детето, надпреварваха се чий разсад ще се прихване по-добре и коя от двете ще получи повече салати.

Устните й мълвяха съвсем тихо: „Пуле, миличък Пуле“, като че ли разговаряше с него. Блуждаещата й мисъл се спираше на тази дума и тя се опитваше понякога с часове да напише с пръст в празното пространство буквите, съставящи това име. Чертаеше ги бавно пред огъня, въобразяваше си, че ги вижда, после си внушаваше, че греши и почваше отново с трепереща от умора ръка главното „П“, силеше се да напише името докрай, а щом свършеше, почваше пак отначало.

Най-сетне объркваше всичко в изнемога, рисуваше други думи, възбуждаше се до полуда.

Беше в плен на всички мании, присъщи на самотниците. Всяка дреболия, сложена не на място, я дразнеше.

Розали често я принуждаваше да ходи, извеждаше я на пътя. Но само след двадесет минути Жана заявяваше:

— Не мога повече, мила — и сядаше край канавката.

Скоро всяко движение й стана противно и тя все повече се залежаваше в леглото си.

Още от детинство бе запазила упорито една неизменна привичка — ставаше веднага след като изпиеше чаша мляко с кафе. Страшно много държеше на тази закуска. Би се лишила по-мъчно от нея, отколкото от каквото и да било друго. Всяка сутрин чакаше идването на Розали с нетърпение, граничещо с физическа възбуда, и щом сложеха на нощната й масичка пълната чаша, сядаше на леглото и я изпразваше наведнъж, с известно лакомство. После отхвърляше завивките и почваше да се облича.

Постепенно обаче свикна да си помечтава малко, оставила чашата върху чинийката. После пак лягаше в леглото. От ден на ден тя все по-дълго се излежаваше лениво, докато най-после Розали идваше разярена и я обличаше насила.

Нямаше вече и помен от воля. Всеки път, когато прислужницата й искаше съвет, питаше я за нещо, искаше мнението й, тя отвръщаше:

— Прави, каквото искаш, мила.

Смяташе се пряко и неотстъпно преследвана от зла съдба. Станала бе фаталистка като ориенталците. Свикнала да вижда как се пръсват мечтите й и рухват надеждите й, тя не смееше вече нищо да предприеме, колебаеше се по цели дни, преди да направи най-простото нещо, уверена, че непременно ще направи лош избор и всичко ще свърши зле.

Непрекъснато повтаряше:

— Не ми провървя на мене в живота!

А Розали се провикваше:

— Ами какво бихте казали, ако трябваше да работите, за да си изкарвате хляба, ако бяхте принудена да ставате всеки ден в шест часа сутринта, за да ходите на работа като надничарка? Има много жени, които са принудени да правят това, а когато остареят, умират в нищета.

— Помисли си само — отвръщаше Жана, — аз съм съвсем сама, синът ми ме изостави.

А Розали изпадаше в ярост:

— Голямо чудо! Че какво от това! Ами децата, които отиват войници? Ами тези, които се преселват в Америка?

Америка беше за нея някаква неясна страна, където човек отива да печели пари и никога не се връща.

Тя продължаваше:

— Някой ден все трябва да се разделим с децата си, защото старите и младите не могат да живеят заедно. — И в заключение казваше жестоко: — Добре де, какво щяхте да кажете, ако бе умрял?

Жана не намираше отговор на това.

С омекването на времето през първите пролетни дни силите й се възвърнаха малко, но тя използуваше това съживяване само за да потъне още повече в мрачните си мисли.

Като се качи една сутрин на тавана да търси нещо, случайно отвори сандъче, пълно със стари календари. Запазили ги бяха според обичая на живеещите на село.

Стори й се, че пред нея застанаха сами миналите години. Спря се пред купчината четвъртити картони, обзета от странно, необяснимо вълнение.

Взе ги и ги свали долу в трапезарията. Имаше календари с най-различни размери, големи и малки. Почна да ги подрежда на масата по години. Изведнъж й попадна първият календар, който бе донесла със себе си в „Тополите“.

Тя се загледа продължително в него, в зачеркнатите от нея дни сутринта на заминаването й от Руан, на другия ден след излизането й от манастира. И заплака. Плачеше тихо и унило, със скръбните сълзи на стара жена, оплакваща злочестия си живот, проснат на масата пред нея в тези картони.

Неочаквано у нея назря една мисъл, която скоро се превърна в страшна, постоянна и ожесточена мания. Искаше да си спомни ден по ден какво е правила в живота си.

Набоде по стените и по тапетите един до друг пожълтелите картони, заседяваше се с часове ту пред един, ту пред друг и се питаше: „Какво ми се случи през този месец?“

Подчертавала бе незабравимите дати в живота си и понякога успяваше да си припомни цял месец, възкресяваше една по една дребните случки, станали пред или след някое важно събитие, съчетаваше ги, свързваше ги една с друга.

След упоритото съсредоточаване, с напрягане на паметта и усилие на волята си успя да си припомни почти напълно първите две години, прекарани в „Тополите“, далечните спомени от живота й възкръсваха с необикновена лекота и яркост.

Но следващите години се губеха сякаш в мъгла, разбъркваха се, застъпваха се една друга. Случваше се да стои дълго, навела глава над календара, устремила мисъл към миналото, без да успее да си спомни дали именно в този картон може да намери даден спомен.

Така от календар на календар тя обхождаше стаята, където висяха тези паметници от миналите дни като изображения на страдалческия й път. Слагаше внезапно стола си пред някой от тях, взираше се в него застинала, чак до настъпването на нощта, ровейки в паметта си.

После, когато жизнените сокове се размразиха под слънчевата топлина, когато житата покараха по нивите, когато дърветата се разлистиха и ябълките в двора цъфнаха като розови кълба и изпълниха с аромата си равнината, Жана бе обхваната от силна възбуда.

Не я сдържаше вече на едно място. Ходеше насам-натам, влизаше и излизаше по сто пъти на ден, понякога се луташе далеч покрай чифлиците, изгаряна от трескаво съжаление.

Всяка маргаритка, сгушена в гъстата трева, всеки слънчев лъч, плъзнал се между листата, всяка локвичка вода в издълбания от каруците път, където се оглеждаше небесната синева, извикваха у нея вълнение, тя изпадаше в умиление и смут, изживяваше наново някогашните усещания — като отглас на вълненията й като младо момиче, когато мечтаеше из полето.

Тя бе потръпвала от същите усещания, вкусвала бе сладостта и смущаващото опиянение на топлите дни в очакване на бъдещето. А и сега, когато бе свършено с бъдещето, изпитваше всичко това. Сърцето й все още се радваше на тия неща, но и страдаше същевременно, като че вечната радост на пробудената природа, която проникваше в изсъхналата й кожа, в изстиналата й кръв и в сломената й душа, й носеше само бледо, болезнено очарование.

Струваше й се, че нещо около нея се бе променило. Слънцето като че ли грееше по-слабо, отколкото по време на нейната младост, небето не беше тъй синьо, полята — тъй зелени, а и цветята, по-бледи и не тъй уханни, съвсем не опияняваха както преди.

Имаше обаче дни, когато се чувствуваше проникната от такова блаженство, че пак почваше да мечтае, да се надява, да очаква. Защото въпреки настървената жестокост на съдбата, нима може човек да не се надява, когато времето е хубаво?

Тя вървеше, вървеше с часове напред, сякаш гонена от душевната си възбуда. Понякога спираше внезапно и сядаше край пътя, замисляше се над безрадостни неща. Защо не бе обичана като другите жени? Защо не бе опознала поне обикновеното щастие на едно спокойно съществуване?

Понякога забравяше за миг, че е стара, че нищо вече не я чака освен няколко мрачни самотни години, че е изминала житейския си път. И както някога, на шестнадесет години, тя изграждаше скъпи на сърцето си планове, измисляше чаровни бъдещи мигове. Но скоро суровото усещане за действителността я връхлиташе. Тя се прегърбваше, като че върху нея е паднала тежест и е смазала кръста й, поемаше бавно назад към къщи и шепнеше: „О, безумна, безумна старице!“

Сега пък Розали й повтаряше постоянно:

— Стойте си спокойно, госпожо, за какво има толкова да се вълнувате?

А Жана отговаряше печално:

— Какво искаш, аз съм като Сеч през последните му дни.

Една сутрин слугинята влезе по-рано в стаята й, сложи на нощната масичка чашата мляко с кафе и каза:

— Хайде, пийте бързо. Дени ни чака пред вратата. Ще отидем в „Тополите“, имам работа там.

Жана толкова се развълнува, че едва не припадна. Облече се, разтреперана от възбуждение, зашеметена, отмаляла при мисълта, че ще види отново скъпия си дом.

Над земята блестеше лъчезарно небе; развеселеното конче препускаше от време на време в галоп. Когато влязоха в селцето Етуван, Жана усети, че се задушава, сърцето й силно заби. А щом зърна тухлените стълбове на оградата, тя неволно простена тихичко: „Ох! Ох! Ох!“ — като че при тази гледка сърцето й се обърна.

Разпрегнаха каручката у Куйар. Докато Розали и синът й отидоха по работата си, чифликчиите предложиха на Жана да се разходи из замъка и й дадоха ключовете, понеже собствениците отсъствуваха.

Тя тръгна сама, приближи се до стария замък откъм морето и се спря да го разгледа. Нищо не се бе променило отвън. По потъмнелите зидове на огромната сива сграда играеше весела слънчева усмивка. Всички капаци бяха затворени.

Откъртено сухо клонче падна на роклята й, тя вдигна очи — отронило се бе от явора. Жана се приближи до дебелото дърво с гладка белезникава кора и го погали като живо. Кракът й се спъна в тревата в парче гнило дърво, последна останка от пейката, на която тъй често бе сядала с близките си, същата, която поставиха в деня на първото посещение на Жюлиен.

Стигна до двукрилата врата на вестибюла и я отвори с голяма мъка — тежкият ръждясал ключ не можеше да се обърне. Най-сетне ключалката се поддаде на усилието й с остро скърцане на пружината. Вратата също се запъна, Жана я блъсна и я отвори.

Веднага, едва ли не тичешком, тя се изкачи в стаята си. Не можа да я познае, бе тапицирана със светла хартия. Но щом отвори прозореца, всичко в нея се обърна при вида на любимия кръгозор, горичката, брястовете, полето и морето, осеяно с тъмни платна, като че неподвижни в далечината.

След това почна да броди из голямото пусто жилище. Гледаше познатите петна по стените, спря се пред малка дупчица, издълбана в гипса от барона, той често се забавляваше — за спомен от младините си — да се фехтува срещу стената, щом минеше край това място.

В стаята на маминка намери все още забодена зад една врата в тъмния ъгъл до леглото изящна карфица със златна главичка, забита някога от нея самата (тя си спомняше сега) и търсена после в продължение на години. Никой не я бе намерил. Взе я като скъпоценна реликва и я целуна.

Ходеше навсякъде, търсеше и откриваше почти неуловими следи по завесите в стаите, които не бяха сменени, виждаше наново чудноватите образи, които нашето въображение често придава на рисунките по платовете, на мрамора, на сенките по замърсените от времето тавани.

Движеше се безшумно, съвсем сама в огромния безмълвен замък, като в гробница. Целият й живот бе погребан тук. Слезе в салона. Там беше тъмно от затворените капаци и известно време не можа да види нищо. После погледът й свикна с тъмнината и тя постепенно различи високите тапицерии с пръснатите по тях птици. Две кресла стояха пред камината, като че някой току-що бе станал от тях. Дори дъхът на стаята, нейният особен дъх, както всяко същество има своя миризма, смътен и все пак ясно доловим дъх, приятен, неопределен мирис на старо жилище, проникваше в Жана, навяваше й спомени, замайваше я. Тя стоеше задъхана, вдишваше дъха на миналото, вперила очи в двете кресла. И изведнъж, в някакво мимолетно видение, породено от нейната натрапчива мисъл, й се стори, че вижда, видя, както тъй често ги бе виждала, баща си и майка си да греят краката си на огъня. Отстъпи назад ужасена, блъсна се в ръба на вратата, опря се, за да не падне, с очи, все още приковани върху креслата.

Видението бе изчезнало.

Няколко минути бе като зашеметена, после бавно се съвзе, поиска да избяга, уплаши се, че е полудяла. Погледът й случайно падна на рамката на вратата, на която се облягаше, и тя забеляза стълбичката на Пуле.

Леките чертички се катереха на неравни разстояния по боядисаната рамка, а изрязаните с ножче цифри сочеха годините, месеците и растежа на сина й. Почеркът бе ту на барона, по-едър, ту нейният — по-дребен, ту малко разкривеният почерк на леля Лизон. Стори й се, че някогашното дете бе там, пред нея, с русите си коси, залепило челце до стената, за да измерят ръста му.

Баронът викаше:

— Жана, той е порасъл с един сантиметър за месец и половина!

В прилив на безумна любов тя почна да целува дървената облицовка.

Но отвън я викаха. Чуваше се гласът на Розали:

— Госпожо Жана, госпожо Жана, чакат ви за обед!

Излезе замаяна. Не разбираше вече какво й говорят.

Яде, каквото й поднесоха, слушаше, без да схваща за какво става дума, може би разговаряше с чифликчиите, които се осведомяваха за здравето й, поднесе страни за целувка, целуна самата тя протегнатите към нея бузи и отново се качи в каручката.

Когато високият покрив на замъка се загуби от погледа и между дърветата, нещо болезнено се скъса в гърдите й. Почувствува със сърцето си, че завинаги се прощава със своя дом.

Върнаха се в Батвил.

Когато се канеше да влезе в новото си жилище, забеляза под вратата нещо бяло; раздавачът бе мушнал там в нейно отсъствие едно писмо. Позна веднага, че е от Пол, отвори го с тревожен трепет.

Той пишеше:

„Мила мамо, не ти писах по-рано, защото не исках да те карам да идваш напразно в Париж, тъй като самият аз трябва непременно да дойда при тебе. В настоящия момент ме сполетя нещастие, намирам се в крайно затруднение. Жена ми е на смъртно легло, след като роди момиченце преди три дни: нямам нито стотинка. Не знам какво да правя с детето; портиерката го храни с биберон, както може, но боя се, че ще го загубя. Не би ли могла да го прибереш? Съвсем не зная какво да сторя, а нямам пари да му взема дойка. Отговори с обратна поща.

Твой любещ те син Пол“

Жана се отпусна на стола, едва има сили да повика Розали. Когато прислужницата дойде, те прочетоха заедно писмото още веднъж и дълго мълчаха двете, седнали една срещу друга.

Най-подир Розали заговори:

— Ще отида да взема малката, госпожо. Не можем да я оставим така.

— Върви, мила — отвърна Жана.

Те млъкнаха пак, после прислужницата продължи:

— Сложете си шапката, госпожо, и да отидем в Годервил при нотариуса. Ако онази умре, господин Пол трябва да се ожени за нея заради детето един ден.

И Жана си сложи шапката, без да каже нито дума. Дълбока, затаена радост нахлу в сърцето й, коварна радост, която тя на всяка цена искаше да скрие, отвратителна радост, от която се червеше и ликуваше в съкровените дълбини на душата си — любовницата на сина й щеше да умре!

Нотариусът даде на прислужницата подробни указания; тя го накара да й ги повтори няколко пъти, после сигурна, че няма да допусне грешка, заяви:

— Бъдете спокойни, аз ще уредя всичко.

Жана прекара два дни в душевен смут, неспособна да мисли за каквото и да било. На третата сутрин получи кратко писъмце от Розали — тя съобщаваше, че ще се върне с вечерния влак. Нищо повече.

Към три часа Жана накара един съсед да впрегне кабриолета си и да я отведе на гарата в Бьозвил, за да посрещне прислужницата си.

Тя стоеше права на перона, устремила поглед в правите релси, които бягаха пред нея и се съединяваха някъде далече на хоризонта. Поглеждаше от време на време часовника. Още десет минути! Още пет! Още две! Време е вече! Нищо не се показваше по релсите в далечината. После изведнъж забеляза бяло петънце дим, а под него черна точка, която ставаше все по-голяма и по-голяма, приближаваше се с пълна скорост. Най-сетне тежката машина забави ход и мина с грохот край Жана. Тя се вгледа жадно във вратичките на вагоните. Няколко от тях се отвориха; почнаха да слизат хора, селяни с блузи, чифликчийки с кошници, дребни буржоа с меки шапки. Най-сетне зърна Розали с вързоп дрехи на ръце.

Искаше да се спусне към нея, но се уплаши да не падне — краката й се бяха подкосили. Щом я видя, прислужницата се приближи до нея с обичайното си спокойно изражение.

— Добър вечер, госпожо, ето че се върнах, но не беше лесно.

Жана прошепна задавено:

— Е, какво?

Розали отвърна:

— Какво ли, умря снощи. Венчаха се, ето и детето.

И тя й подаде детето, което не се виждаше от пелените.

Жана го пое машинално, те излязоха от гарата и се качиха в кабриолета.

— Господин Пол ще дойде след погребението, навярно утре, по същото време — добави Розали.

Жана промълви:

— Пол… — и не каза нищо повече.

Слънцето слизаше към хоризонта, заливаше със светлина раззеленилите се ниви, изпъстрени тук-таме със златните цветове на рапицата и алени макове. Безпределен покой цареше над притихналата земя, в която покълваха семената. Кабриолетът се носеше бързо, селянинът цъкаше с език, подканваше кончето.

Жана гледаше право пред себе си. Лястовици се виеха и пресичаха като ракети небето. Неусетно слаба топлинка, топлина на жива плът мина през дрехите й, разля се по краката й, проникна в тялото й — топлината на малкото създанийце, заспало на коленете й.

Обхвана я безкрайно вълнение. Тя бързо откри лицето на детето, което още не бе видяла — дъщерята на нейния син. А когато крехкото създание, сепнато от ярката светлина, отвори сините си очички и размърда устни, Жана буйно го прегърна, вдигна го в ръцете си и го обсипа с целувки.

А Розали с доволен вид й се скара:

— Хайде, хайде, госпожо Жана, стига вече, ще я разплачете. — После добави, като че ли в отговор на собствената си мисъл: — Ето, виждате ли, животът не е никога нито тъй добър, нито тъй лош, както си мислим ние.