Ги дьо Мопасан
Един живот (13)

XIII

След два часа колата спря пред малка тухлена къщичка, построена сред овощна градина от подрязани във форма на хурки круши, край големия път.

Четири решетъчни беседки, обвити с богородички и повет, се издигаха в четирите ъгъла на градината, разделена на лехи със зарзават, с тесни пътеки помежду и овощни дървета по края.

Висок жив плет ограждаше отвред имението, а една нива го делеше от съседния чифлик. На стотина крачки от къщицата, по пътя, имаше ковачница. Другите най-близки жилища отстояха на един километър.

Околовръст се откриваше изглед към равнината Ко, цялата осеяна с чифлици, заобиколени с четири реда високи дървета, зад които се гушеха дворове с ябълки.

Жана искаше да си почине още с пристигането, но Розали не й позволи — страхуваше се да не изпадне пак в бленувания.

Годервилският дърводелец бе там, дошъл за настаняването. Веднага започнаха да нареждат донесените мебели в очакване на последната каруца, която щеше да пристигне скоро.

Това беше важна работа — тя изискваше продължителни умувания и разсъждения.

А след един час на вратата се показа каруцата и трябваше да я разтоварят под дъжда.

Привечер къщата бе в пълно безредие, със струпани наслуки предмети. Жана, смазана от умора, заспа веднага щом легна.

През следващите дни нямаше време да се разнежва, отрупана бе с работа. Зае се дори с известно удоволствие да разхубави новото си жилище, постоянно обзета от мисълта, че синът й ще се прибере да живее тук. Тапетите от старата й стая бяха поставени в трапезарията, която служеше същевременно и за гостна. Тя подреди особено грижливо една от двете стаи на първия етаж, наречена в мислите й „стаята на Пуле“.

За себе си запази другата стая, а Розали се настани горе, на тавана.

Грижливо подредената къщичка бе приятна и на първо време Жана се чувствуваше добре, макар че й липсваше нещо, без да си дава ясно сметка какво точно.

Една сутрин писарят на нотариуса във Фекан й донесе три хиляди и шестстотин франка, цената на мебелите, оставени в „Тополите“ и оценени от тапицер. Жана радостно трепна, като получи парите, и щом човекът си отиде, побърза да си сложи шапката и веднага се отправи към Годервил, за да изпрати на Пол тази неочаквана сума.

Както се бе забързала по широкия път, срещна Розали, която се връщаше от пазар. Без да се досети веднага за истината, слугинята се усъмни. А когато узна всичко — Жана не бе вече в състояние да скрие нещо от нея, — тя сложи кошницата си на земята и даде воля на гнева си.

Развика се с ръце на кръста, хвана господарката си с дясната ръка, взе кошницата в лявата и тръгна назад към къщи, все още разярена.

Щом се прибраха, слугинята поиска от Жана да й предаде парите. Тя й ги даде, но задържа шестстотин франка. Недоверчивата прислужница скоро прозря истината и Жана трябваше да й даде всички пари.

Розали се съгласи обаче да изпратят тези шестстотин франка на младия човек.

Той поблагодари след няколко дни.

„Ти ми направи голяма услуга, мамо, ние бяхме в дълбока мизерия.“

Въпреки всичко Жана не можеше да свикне в Батвил. Все й се струваше, че не диша както по-рано, че е още по-самотна, по-изоставена, загубена. Излизаше да се поразходи, стигаше до селцето Верньой, връщаше се през Трите брата, а прибереше ли се, пак ставаше, пак й се искаше да излезе, като че бе забравила да отиде точно там, където е трябвало, където е искала да иде.

И това се повтаряше всеки ден, без да може да проумее причината на тази странна потребност от движение. Но една вечер тя неволно произнесе една фраза, която й разкри тайната на нейното безпокойство. Като седна на вечеря, каза:

— О, колко ми се ще да видя морето!

Морето й липсваше тъй много, необятният й съсед от двадесет и пет години насам, морето със соления си въздух, с бурите, с рева, със силния вятър, морето, което виждаше всяка сутрин от прозореца си в „Тополите“; тя го вдъхваше ден и нощ, усещаше го до себе си, обикнала го бе, както се обича човек, без сама да съзнава това.

Сеч живееше също в крайна възбуда. Още вечерта на пристигането той се настани в долното отделение на кухненския бюфет и бе невъзможно да го изместят оттам. Ден и нощ лежеше неподвижен, само се обръщаше сегиз-тогиз с глухо ръмжене.

Но щом настъпваше нощта, ставаше, довличаше се до градинската врата, като се блъскаше в стените; прекарваше навън няколко минути, връщаше се, клякаше на задните си крака пред още топлата печка и щом двете му господарки отидеха да си легнат, почваше да вие.

По цяла нощ виеше така със стенещ, жален вой, спираше понякога за известно време и пак подемаше още по-пронизително. Вързаха го в една бъчвичка пред къщата. Сега пък виеше под прозорците. Сложиха го пак в кухнята, беше недъгав и щеше скоро да умре.

Жана загуби съня си; тя чуваше как старият пес вие и драще безспир. Като че ли се мъчеше да се ориентира в новото жилище, разбирайки, че не е у дома си.

Нищо не можеше да го успокои. През деня дремеше, сякаш угасналият му взор и съзнанието за неговата недъгавост му пречеха да се движи, докато се движат и живеят другите същества, но щом паднеше здрач, почваше да броди без отдих, сякаш само в тъмнината, когато всички са като слепи, той се осмеляваше да живее и да се движи.

Една сутрин го намериха мъртъв. Изпитаха голямо облекчение.

Зимата наближаваше. Жана бе в плен на непобедимо отчаяние, на остра болка, раздираща душата, на някаква мрачна, подтискаща печал.

Никакво развлечение не прекъсваше скуката. Никой не се интересуваше от нея. Широкият друм пред вратата се простираше наляво и надясно почти винаги пуст. От време на време изтрополяваше каручка, карана от червендалест мъж с издута от вятъра блуза, подобна на син балон. Понякога бавно минаваше волска кола или пък се виждаха в далечината двама приближаващи се селяни — мъж и жена, съвсем малки на хоризонта. После те нарастваха, а отминеха ли къщата, пак се смаляваха, ставаха малки като буболечки, ей там, съвсем на края на бялата ивица, която се проточваше, докъдето поглед стига, и ту се изкачваше, ту слизаше ведно с гънките на вълнообразния терен.

Когато поникна трева, едно момиченце в къса рокличка започна да минава всяка сутрин пред оградата, подкарало две мършави крави — пасеше ги край пътя. Вечер то се връщаше със същата ленива походка, като всеки десет минути правеше по една крачка зад добичетата.

Жана сънуваше всяка нощ, че все още живее в „Тополите“. Тя се виждаше отново там, както някога, с баща си и маминка, а понякога дори и с леля Лизон. Изживяваше повторно в сънищата си забравени, безвъзвратно минали неща, въобразяваше си, че поддържа госпожа Аделаид в разходките й по нейната алея. След всяко пробуждане потъваше в сълзи.

Неотстъпно мислеше за Пол. „Къде ли е той? Как ли е сега? Мисли ли понякога за мен?“ — питаше се тя. Когато се разхождаше бавно по неравния път между двата чифлика, тя предъвкваше всички най-мъчителни мисли. Страдаше най-вече от нестихваща ревност към непознатата жена, отнела сина й. Само тази ненавист я задържаше и й пречеше да направи постъпки, да го потърси, да стигне до него. Струваше й се, че вижда метресата, права пред вратата, да я пита: „Какво търсите тук, госпожо?“ Майчината й гордост се бунтуваше от възможността за подобна среща. Надменната гордост на жена, останала винаги непорочна, неопетнена, без слабости, още повече я ожесточаваше срещу всички прояви на малодушие у хората, станали роби на долна плътска страст, която осквернява дори сърцата. Тя се отвращаваше от човечеството, когато мислеше за нечистите тайни на плътта, за унизителните ласки, за всички отгатнати от нея потайности, които обясняват неразривността на някои любовни връзки.

Мина пролетта, мина и лятото.

Но когато отново настъпи есента с продължителните си дъждове, сиво небе и мрачни облаци, тя се почувствува тъй уморена от живота, че се реши да направи грамадно усилие, за да си възвърне Пол.

Страстта на младия мъж навярно бе поохладняла вече.

И тя му написа отчаяно писмо:

„Мило мое дете, заклевам те да се върнеш при мене. Помисли, че съм стара и болна, през цялата година съвсем сама с една прислужница. Сега живея в малка къщичка до шосето. Много е тъжно. Но ако ти си тук, всичко би се променило за мене. Само теб имам на този свят, а цели седем години не съм те виждала. Никога не ще узнаеш колко бях злочеста и колко разчитах на теб. Ти бе мой живот, мой блян, единствена надежда, едничка обич, а те няма, изостави ме.

О, върни се, миличък Пуле, върни се да ме прегърнеш, върни се при старата си майка, която отчаяно простира ръце към теб.

Жана“

Той отговори няколко дни по-късно:

„Скъпа мамо, и аз искам само едно — да дойда да те видя, но нямам нито стотинка. Изпрати ми малко пари и ще дойда. И без това имах намерение да дойда при тебе, за да ти говоря по един проект, който ще ми даде възможност да изпълня желанието ти.

Безкористната обич и привързаност на тази, която бе моя спътница в тежките дни, които преживявам, са безгранични. Не е възможно да продължавам така, без да призная публично вярната й любов и преданост. Впрочем тя има много добри обноски, ти сама ще можеш да ги оцениш. Много е образована и постоянно чете. С една дума, нямаш представа какво е била тя винаги за мене. Бих бил животно, ако не й засвидетелствувам своята признателност. Ще дойда да ти поискам разрешение да се оженя за нея. Ти ще ми простиш лудориите и ще заживеем всички заедно в новата ти къща.

Ако я познаваш, ти веднага би ми дала съгласието си. Уверявам те, че е съвършена и много изискана. Ще я обикнеш, сигурен съм. Колкото до мене, не бих могъл да живея без нея.

Чакам с нетърпение отговора ти, мила мамо; и двамата те целуваме от все сърце.

Твой син виконт Пол дьо Ламар“

Жана бе смазана. Тя стоеше неподвижно с писмото на колене, отгатнала хитростта на момичето, което бе задържало постоянно сина й, не го бе оставило да дойде ни веднъж, чакало бе своя час — когато старата отчаяна майка, безсилна да устои на желанието да прегърне детето си, ще прояви слабост, ще се съгласи на всичко. Остра болка от упоритото предпочитание на Пол към това създание разкъсваше сърцето й. Тя повтаряше:

— Той не ме обича! Той не ме обича!

Влезе Розали. Жана промълви:

— Сега той иска да се ожени за нея.

Прислужницата подскочи възмутена:

— О, госпожо, вие не ще позволите това. Господин Пол не бива да прибере тази уличница!

Отпаднала, но възмутена, Жана отвърна:

— Никога не ще позволя това, миличка! Щом той не иска да дойде, аз ще го намеря и ще видим коя от нас двете ще излезе по-силна.

И веднага писа на Пол, за да му извести за идването си и да си определи среща с него другаде, но не и в жилището на тази никаквица.

В очакване на отговора тя почна да се стяга за път. Розали натрупа в един стар куфар бельото и дрехите на господарката си. Като сгъваше една рокля, стара селска рокля, тя се провикна:

— Та вие нямате какво да сложите на гърба си! Няма да ви позволя да отидете така. Ще станете за срам и парижанките ще ви сметнат за слугиня.

Жана не възрази. Двете жени отидоха заедно в Годервил, избраха плат на зелени квадрати и го дадоха на селската шивачка. После се отбиха при нотариуса господин Русел, който прекарваше всяка година по петнадесетина дни в столицата, за да се осведомят от него. Самата Жана не беше ходила в Париж от двадесет и осем години.

Той й даде безброй наставления как да избегне колите, как да се пази от крадците, посъветва я да пришие парите в подплатата на дрехите си, да държи в джоба си само необходимата сума, разправи й надълго за ресторантите с умерени цени и посочи два-три, посещавани от жени. Посъветва я да отседне в хотел „Нормандия“, до железопътната гара — и той спирал там. Можела да се представи там от негово име.

От шест години между Париж и Хавър сновеше железницата, за която се говореше навред. Но потънала в скръбта си, Жана още не бе виждала движените от пара коли, които направиха цял преврат в страната.

А Пол все не отговаряше.

Тя почака седмица, две, пресрещаше всяка сутрин на пътя раздавача и го спираше с трепет.

— Нямате ли нещо за мене, чичо Маланден?

А той отговаряше неизменно с пресипнал от променливото време глас:

— И този път нищо, добра ми госпожо.

Сигурно онази жена пречеше на Пол да отговори.

Тогава Жана реши да тръгне веднага. Искаше да вземе и Розали със себе си, но прислужницата отказа, за да не се увеличат пътните разноски.

Тя не позволи на господарката си да вземе повече от триста франка.

— Ако ви дотрябват още, ще ми пишете и аз ще отида при нотариуса да го помоля да ви изпрати. Ако ви дам повече, ще отидат в джоба на господин Пол.

И една декемврийска сутрин те се качиха в каручката на Дени Льокок, който дойде да ги вземе, за да ги откара на гарата. Розали щеше да придружи господарката си дотам.

Най-напред се осведомиха за цените на билетите и когато всичко бе уредено и багажът — таксуван, зачакаха пред железопътните релси и се мъчеха да отгатнат как ли ще се движи машината, толкова погълнати от тази загадка, че забравиха нерадостния повод за пътуването на Жана.

Най-сетне далечно изсвирване ги накара да обърнат глави и те забелязаха черната машина, която постепенно нарастваше. Тя долетя със страхотен шум, мина край тях, повлякла след себе си дълга верига от малки къщички на колела; кондукторът отвори вратичката, Жана прегърна през сълзи Розали и се качи в едно от тия отделения.

Розали викаше развълнувана:

— Довиждане, госпожо, добър път и до скоро виждане!

— Довиждане, миличка.

Чу се още едно изсвирване и веригата от вагони се размърда отначало бавно, после по-бързо и най-сетне полетя с шеметна бързина.

В купето на Жана двама господа дремеха, облегнати в двата ъгъла.

Тя гледаше как се нижат полета, дървета, чифлици и села, замаяна от голямата скорост, с чувството, че е попаднала в нов живот, отнесена в нов свят, различен от света на нейната тиха младост и на еднообразния й живот.

Привечер влакът пристигна в Париж.

Един носач взе куфара на Жана и тя го последва объркана, блъскана от хората, несвикнала да се движи в шумната тълпа, тичаше след носача, страхуваше се да не го изгуби от погледа си.

Когато се озова в канцеларията на хотела, тя побърза да съобщи:

— Идвам от името на господин Русел.

Хотелиерката, едра, сериозна жена, седнала пред бюрото, я попита:

— Кой е този господин Русел?

Жана поде смутена:

— Ами нотариусът от Годервил, който всяка година отсяда при вас.

Дебелата жена заяви:

— Възможно е. Не го познавам. Стая ли искате?

— Да, госпожо.

Едно момче пое куфара и се качи по стълбата пред Жана.

Сърцето й бе свито. Тя седна пред малка масичка и поиска да й донесат бульон и пилешко крилце. Не бе хапвала нищо от заранта.

Вечеря унило при светлината на една свещ; мислеше за хиляди неща, спомни си как мина през същия този град на връщане от сватбеното си пътешествие, спомни си първите прояви на характера на Жюлиен, доловени по време на престоя им в Париж. Но тогава тя бе млада, бодра, доверчива. Сега се чувствуваше стара, плаха, безсилна, вълнуваше се от най-дребни неща. Щом се нахрани, седна до прозореца и се загледа в многолюдната улица. Искаше й се да излезе, но не посмя. „Непременно ще се загубя“ — мислеше си тя. Легна си и духна свещта.

Но шумът, чувството, че се намира в непознат град и вълненията от пътуването не й даваха да заспи. Часовете течаха. Уличният шум лека-полека затихна, а тя все не можеше да заспи, възбудена от неспокойствието на големите градове. Привикнала бе на тихия и дълбок сън на полята, който обхваща всичко — хора, животни и растения, и сега чувствуваше около себе си някакво тайнствено движение. До нея долитаха почти неуловими гласове, проникнали сякаш през стените на хотела. От време на време подът изскърцваше, отваряше се врата, проехтяваше звънец.

Изведнъж към два часа сутринта, когато се унасяше в сън, в съседната стая се разкрещя жена. Жана бързо седна в леглото си. После пък й се стори, че чува мъжки смях. С приближаването на деня я завладяваше все повече мисълта за Пол и щом се развидели, тя се облече.

Той живееше на улица „Соваж“, в Сите. Смяташе да отиде пеш, покорна на наставленията на Розали да пести. Времето беше хубаво. Студеният въздух щипеше кожата. По тротоарите сновяха забързани хора. Тя тръгна колкото може по-бързо по улицата, която й посочиха. На края трябвало да свие надясно, после наляво, след това щяла да излезе на някакъв площад и там трябвало отново да пита за пътя. Не намери площада; попита един хлебар и той я упъти на друга страна. Тръгна наново, заблуди се, залута се, упътиха я пак и съвсем се обърка.

Вървеше вече уплашена, почти наслуки. Тъкмо когато щеше да се реши да извика файтон, забеляза Сена. Тръгна по кея.

След около час излезе на улица „Соваж“, съвсем тъмна уличка. Спря се пред вратата толкова развълнувана, че не можеше да пристъпи ни крачка повече.

Пуле бе тук, в тази къща!

Усети как се разтрепераха коленете и ръцете й. Влезе най-подир, тръгна по някакъв коридор, зърна портиерската стаичка и попита, подавайки една монета:

— Бихте ли могли да се качите и да кажете на господин Пол дьо Ламар, че една стара жена, приятелка на майка му, го чака долу?

— Той не живее вече тук, госпожо — отвърна вратарят.

Тръпки я побиха. Тя прошепна задавено:

— Ах! А къде… къде живее той сега?

— Не зная.

Зави й се свят, насмалко щеше да падне; постоя известно време, без да продума, най-сетне се овладя с върховно усилие и промълви:

— Кога замина?

Човекът я осведоми подробно:

— Ето две седмици вече. Тръгнаха си ей така една вечер и не се върнаха вече. Дължаха на всички в квартала: нали разбирате, затова не си оставиха адреса.

Пред очите на Жана заиграха светлини, лумнаха буйни пламъци, сякаш някой стреляше с пушка. Една настойчива мисъл я крепеше, вдъхваше й сила да се държи на краката си, привидно спокойна, с будна мисъл: искаше да узнае къде е Пол и да го намери.

— Значи, не каза нищо, като си отиваше?

— О! Съвсем нищо, те избягаха, за да не платят, това е то.

— Но сигурно все пак изпраща някого да вземе писмата му?

— Ни веднъж, а и аз не бих ги дал. Пък и те надали получаваха десет писма на годината. Впрочем аз им занесох горе едно писмо два дни преди да офейкат.

Нейното писмо навярно. Тя каза бързо:

— Вижте какво, аз съм майка му, дойдох да го търся. Ето ви десет франка. Ако научите нещо за него или имате някакво известие, елате при мене в хотел „Нормандия“, на улица „Хавър“, добре ще ви възнаградя.

— Разчитайте на мене, госпожо — отвърна той.

И тя си отиде.

Тръгна наново, без да се интересува накъде. Ускоряваше крачките си, като че бързаше по някаква важна работа. Промъкваше се край стените, блъскана от минувачи с пакети в ръце. Пресичаше улиците, без да гледа идващите коли, обсипвана с ругатни от кочияшите. Спъваше се в бордюрите на тротоарите, без да ги забелязва, тичаше право пред себе си като обезумяла.

Ненадейно се озова в някаква градинка. Усети такава умора, че приседна на една пейка. Изглежда, че дълго бе седяла така, обляна в сълзи, без да съзнава нищо, защото минувачите се спираха да я гледат. После почувствува, че й става много студено; стана и тръгна пак; краката й едва я държаха, беше страшно отпаднала и изтощена.

Искаше й се да изпие една чаша бульон в някой ресторант, но не смееше да влезе в тия заведения, обзета от срам и страх, стеснително й бе, че скръбта й така явно личеше. Спираше се за миг пред вратите, поглеждаше вътре, виждаше насядалите по масите хора, които се хранеха, и побягваше плаха. „Ще вляза в следващия“ — казваше си тя. Но и в него не влизаше.

Най-сетне купи от един хлебар малко кръгло хлебче и почна да яде, като продължаваше да върви. Беше много жадна, но не знаеше къде да отиде да пие вода, затова така си и остана.

Мина под някакъв свод и се озова в друга градина, обкръжена с аркади. Разпозна Пале Роаял.

Стоплена малко от слънцето и ходенето, тя пак седна за известно време.

В градината влизаха хора, елегантна тълпа, разговаряха, усмихваха се, поздравяваха, щастлива тълпа от красиви жени и богати мъже, чийто живот е само разкош и радости.

Замаяна от тази бляскава навалица, Жана стана, за да се махне, но изведнъж й хрумна мисълта, че тук някъде може би ще срещне Пол. И тя почна да снове назад-напред от единия до другия край на градинката с плаха, забързана походка, като се заглеждаше в лицата.

Хората се извръщаха да я гледат, сочеха я със смях. Тя забеляза това и се отдалечи оттам, помисли си, че може би се присмиват на облеклото й, на роклята на зелени квадрати, избрана от Розали и ушита по нейни указания от шивачката в Годервил.

Не се осмеляваше вече дори да попита минувачите за пътя. Все пак най-сетне се престраши и намери хотела си.

Останалата част от деня прекара на един стол до леглото си, без да помръдне. Вечеря както предишната вечер със супа и малко месо. След това си легна. Вършеше всичко машинално, по навик.

На другия ден отиде в полицията, за да намерят детето й. Не можаха да й обещаят нищо. Казаха й, че щели да се погрижат.

Тогава тя пак заскита по улиците. Все се надяваше да срещне Пол. Чувствуваше се по-самотна, по-изгубена и по-нещастна в тази многолюдна тълпа, отколкото сред пустите поля.

Когато вечерта се прибра в хотела, казаха й, че някакъв човек я търсил от името на господин Пол и щял да дойде пак на другия ден. Кръвта нахлу буйно в сърцето й, тя не мигна цялата нощ. Ами ако беше идвал той? Разбира се, той е бил, макар че не го позна по описанието, което й направиха.

Към девет часа сутринта някой почука на вратата. Тя извика: „Влезте!“ — готова да се спусне с разтворени обятия. Представи й се непознат мъж. Докато й се извиняваше за безпокойството и обясняваше, че е дошъл да иска някакъв дълг на Пол, тя усещаше, че плаче, не искаше той да забележи това и изтриваше с върха на пръстите си сълзите, щом се покажеха в ъглите на очите й.

Узнал за пристигането й от портиерката на улица „Соваж“ и понеже не можел да намери младия господин, решил да се обърне към майката. И той й подаде парче хартия. Тя го пое машинално, прочете някаква цифра — деветдесет франка, извади пари и плати.

Този ден не излезе.

На другия ден се явиха други кредитори. Тя даде всичко, което й оставаше, запази само двадесетина франка. Писа на Розали, за да й съобщи за положението си.

В очакване на отговора на прислужницата си Жана скиташе по цял ден, без да знае какво да прави, къде да убие зловещите, безконечни часове, нямаше никой, комуто да каже топла дума, който да разбере злочестината й. Вървеше без път, измъчвана от нуждата да замине, да се завърне там, в малката си къщичка, край безлюдното шосе.

Само преди няколко дни не можеше да живее там, подтискаше я скръб, а сега, напротив, чувствуваше, че би могла да живее само там, където бяха пуснали корен печалните й привички.

Най-сетне една вечер получи писмо и двеста франка. Розали й пишеше.

„Госпожо Жана, върнете се незабавно, нищо повече няма да ви пратя. Колкото до господин Пол, аз сама ще отида да го търся, щом ни се обади. Поздравявам ви.

Вашата слугиня Розали“

Сутринта, когато Жана тръгна обратно за Батвил, валеше сняг и беше страшен студ.