Ги дьо Мопасан
Един живот (12)

XII

Само за една седмица Розали пое напълно ръководството на домакинството и на прислугата в замъка. Жана се подчиняваше безропотно, безучастна към всичко. Тя влачеше немощно нозе, както някога маминка, излизаше, облегната на ръката на прислужницата, която я разхождаше бавно, четеше й наставления, ободряваше я ту сопнато, ту нежно, отнасяше се с нея като с болно дете.

Постоянно разговаряха за миналото — Жана със свито гърло, едва сдържаща сълзите си, а Розали със спокойния глас на невъзмутима селянка. Старата прислужница често се връщаше на въпроса за разстроеното материално положение и най-сетне поиска да й дадат книжата. Жана, невежа в тия работи, ги криеше от нея, срамуваше се заради сина си.

В продължение на цяла седмица Розали ходеше всеки ден във Фекан при един познат нотариус, за да проучи книжата.

А една вечер, след като сложи господарката си да легне, тя седна до главата й и каза решително:

— Е, сега вече си легнахте, госпожо, така че можем да си поговорим.

И тя изложи материалното състояние. След уреждането на всички дългове щяха да им останат около седем-осем хиляди франка рента. Нищо повече.

Жана каза:

— Какво да се прави, гълъбче? Чувствувам, че не ще дочакам дълбока старост. Все ще ми стигнат.

Но Розали се разсърди:

— За вас ще стигнат може би, но нима няма да оставите нищо на господин Пол?

Жана трепна.

— Моля ти се, не ми говори никога за сина ми. Жестоко страдам при мисълта за него.

— Аз пък, напротив, ще ви говоря за него, защото вие не сте смела, виждате ли, госпожо Жана. Той прави глупости. Е, какво пък, няма вечно да ги прави я. Та той ще се ожени, ще има деца. Ще му трябват пари, за да ги възпита. Изслушайте ме добре — ще продадете „Тополите“.

Жана подскочи и седна в леглото си.

— Да продадем „Тополите“! Мислиш ли какво приказваш? О, никога! Само това не!

Но Розали не се смути:

— А пък аз ви казвам, че ще го продадете, защото се налага така.

И тя изложи своите пресмятания, проекти и доводи.

Ако продадат „Тополите“ и двата съседни чифлика на един купувач, намерен от нея, ще запазят четирите чифлика в Сен-Леноар. Освободени от всякакво задължение, те ще дават годишно осем хиляди и триста франка. Ще оставят настрана хиляда и триста франка годишно за поправка и поддържане на именията. Ще останат, значи, седем хиляди франка. Ще харчат пет хиляди годишно, а две хиляди ще слагат настрана за всеки случай.

Тя добави:

— Всичко друго сте изпояли. Свършено е. И да знаете — аз ще пазя ключа: а колкото до господин Пол, той няма да получи вече нищо, абсолютно нищо. Та той би ви измъкнал и последното петаче!

Жана плачеше безмълвно.

— Ами ако няма какво да яде? — прошепна тя.

— Ако е гладен, ще дойде да яде у нас. Тук винаги ще се намери легло и храна за него. Мислите ли, че той щеше да извърши всичките си щуротии, ако още от началото не му бяхте давали ни стотинка?

— Но той имаше дългове, щеше да бъде опозорен.

— А когато не ви остане нищо, ще престане ли? Вие платихте отлично, само че повече няма да плащате; от мене да го знаете. А сега лека нощ, госпожо! — И тя си отиде.

Жана не можа да заспи, потресена от мисълта да продаде „Тополите“, да си отиде оттук, да напусне дома, с който бе свързан целият й живот.

Когато на другия ден Розали влезе в стаята й, тя й каза:

— Миличка, никога не бих се решила да се отдалеча оттук.

Но прислужницата се разсърди:

— И все пак налага се така, госпожо. След малко ще дойде нотариусът с човека, който желае да купи замъка. Иначе след четири години няма да имате пукнат грош.

Жана седеше сломена и повтаряше:

— Не ще мога, никога не ще мога.

След един час раздавачът й връчи писмо от Пол, който искаше още десет хиляди франка. Какво да стори? Съвсем слисана, тя се посъветва с Розали. Слугинята вдигна ръце.

— Какво ви казах, госпожо? Ах, добре щяхте да се наредите вие двамата, ако не бях се върнала!

Покорна на волята на прислужницата си, Жана писа в отговор на младия мъж:

„Скъпи сине, не мога да направя вече нищо за тебе. Ти ме разори. Принудена съм да продам «Тополите». Но не забравяй, че винаги ще имаш къде да се подслониш, ако пожелаеш да се прибереш при старата си майка, на която причини толкова страдания.

Жана“

А когато пристигнаха нотариусът и господин Жофрен, бивш собственик на рафинерия за захар, тя ги прие лично и ги покани да разгледат подробно всичко.

След един месец тя подписа договора за продажбата и в същото време купи малка къщичка до Годервил, на голямото шосе за Монтивилие, в селцето Батвил.

А после чак до вечерта се разхожда съвсем сама по алеята на маминка, отпаднала духом, с разкъсано сърце; изпращаше прощален, сърцераздирателен привет на кръгозора, на дърветата, на проядената от червеи пейка под явора, на всички тъй добре познати неща, сраснали сякаш с мислите и душата й, на горичката, на височинката пред равнината, където често бе сядала, откъдето видя как тича граф дьо Фурвил в злокобния ден на смъртта на Жюлиен, на стария бряст с отнесен от вятъра връх, където често се бе облягала, на родната градина.

Розали дойде и я хвана под ръка, за да я принуди да се прибере.

Пред входа чакаше снажен двадесет и пет годишен селянин. Той поздрави дружелюбно, като че я познаваше отдавна.

— Добър ден, госпожо Жана, как сте? Мама ми заръча да дойда за пренасянето. Искам да зная какво ще вземете с вас, защото ще идвам от време на време, когато съм свободен от полска работа.

Беше синът на прислужницата, синът на Жюлиен, братът на Пол.

Стори й се, че сърцето й спря, а същевременно й се прииска да прегърне момъка.

Тя го гледаше, търсеше прилика с мъжа си, със собствения си син. Той бе румен, здравеняк, взел бе русите коси и сините очи на майка си и все пак приличаше на Жюлиен. В какво? По какво? Тя не знаеше, но имаше нещо негово в общия му израз.

Младежът каза:

— Ще ви бъда много задължен, ако можете веднага да ми покажете вещите.

Но тя не знаеше още какво ще реши да отнесе със себе си — новото й жилище беше много малко, затова помоли момъка да дойде пак в края на седмицата.

Пренасянето я увлече, внесе известно тъжно разнообразие в унилия й безрадостен живот.

Тя ходеше от стая в стая, избираше вещите, които й напомняха разни случки, близки на сърцето вещи, съставна част от нашия живот, едва ли не от самите нас, запомнени още от детинство, свързани с радостни или тъжни спомени, с отделни моменти от нашата история, безмълвни спътници на сладостни или скръбни часове, остарели и изтъркали се пред очите ни, с нацепена на места коприна и разкъсана подплата, с разклатени крака и избелели цветове.

Тя подбираше предметите един по един, често се колебаеше, смутена, като че й предстоеше да вземе важно решение, все се отмяташе, сравняваше достойнствата на две кресла или някое вехто писалище със старинна работна масичка.

Отваряше чекмеджета, мъчеше се да си припомни разни факти. А когато най-после решаваше: „Да, ще взема това!“ — сваляха предмета в трапезарията.

Тя пожела да запази обстановката на своята стая — леглото, тапетите, часовника, всичко.

От салона взе няколко кресла, чиито рисунки бе обичала още от ранно детство — щъркела и лисицата, лисицата и гарвана, щуреца и мравката и печалния рибар. А като бродеше веднъж по всички ъгли на жилището, което скоро щеше да напусне, тя се качи на тавана.

Стъписа се от почуда. Какви ли не разнообразни вещи имаше тук, някои счупени, други замърсени или качени, кой знае защо — сигурно не са се харесвали вече или са били заменени с други. Съзря хиляди играчки, познати някога и внезапно изчезнали, без да се сети вече за тях, дребни предмети, с които си бе служила, стари, незначителни вещи, които се бяха търкаляли петнадесет години край нея; виждала ги бе всеки ден, без да ги забелязва, а сега, намерени там, на тавана, край други още по-стари предмети, запомнени от времето на първото й идване в „Тополите“, придобиваха особено значение на забравени свидетели, на отново срещнати приятели. Те й наподобяваха хора, с които дълго дружим, без да ни се доверят, и внезапно някоя вечер при най-незначителен повод, почват да бъбрят безспир и да разкриват неподозирани страни на душата си.

С трепетно сърце минаваше от предмет на предмет и мълвеше:

— Я виж! Аз пукнах тази китайска чаша една вечер, няколко дни преди сватбата ми. Ах, ето малкото мамино фенерче и бастуна, който татко счупи, когато искаше да отмести лоста на вратата, набъбнал от дъжда.

Там имаше и много непознати ней неща, които не й напомняха нищо, принадлежали на дедите или прадедите й, вещи, потънали в прах, заточеници от друг век, натъжени от забвението си, от това, че никой не знае тяхната история и приключения, защото никой не бе виждал хората, които са ги избирали, купували, притежавали и обичали. Никой не бе познавал ръцете, които са ги докосвали нежно, и очите, които са им се любували.

Жана ги пипаше, обръщаше ги в ръцете си, пръстите й се отпечатваха върху напластения прах. Тя се застояваше сред тези вехтории под бледата светлина, която струеше от малките прозорчета на покрива.

Разглеждаше внимателно трикраки столчета, питаше се дали не й напомнят нещо, видя един бакърен леген и продънен мангал, които й се сториха познати, и още куп излезли от употреба кухненски съдове.

Подбра вещите, които искаше да вземе със себе си, слезе долу и изпрати Розали да ги свали. Прислужницата, възмутена, отказваше да свали тия боклуци; но Жана, макар и съвсем безволна, този път не отстъпи и Розали трябваше да й се подчини.

Една сутрин младият чифликчия, синът на Жюлиен, Дени Льокок, дойде с каруцата, за да пренесе първата част от багажа. Розали го придружи, за да следи за разтоварването и да постави мебелите на подходящите места.

Останала сама, Жана почна да броди из стаите на замъка в пристъп на ужасно отчаяние; в изблик на екзалтирана обич тя прегръщаше всичко, което не можеше да вземе със себе си — големите бели птици от тапицериите в салона, старите свещници, всичко, което се изпречваше на пътя й. Като луда ходеше от стая в стая с плувнали в сълзи очи. После излезе, за да се сбогува с морето.

Наближаваше краят на септември, над земята бе сякаш надвиснало схлупено, сиво небе. Вълните се разстилаха тъжни и жълтеникави, докъдето поглед стига. Тя дълго стоя права на скалистия бряг, в главата й се въртяха мъчителни мисли. Най-сетне с настъпването на нощта се прибра. Този ден тя се измъчи не по-малко, отколкото в най-скръбните моменти на живота си. Розали се бе върнала и я чакаше. Тя бе във възторг от новото жилище, казваше, че било много по-весело, отколкото този огромен замък-ковчег, който дори не беше край пътя.

Жана плака цялата вечер.

Откакто знаеха, че замъкът е продаден, чифликчиите едва й оказваха дължимата почит, наричаха я помежду си „Лудата“, без да знаят защо, отгатнали навярно чрез първобитния си инстинкт нарастващата й болезнена сантименталност, възторжената й мечтателност и целия смут в клетата й, потресена от злочестината душа.

В навечерието на заминаването тя случайно влезе в конюшнята. Стресна я ръмжене. Беше Сеч, за когото от месеци насам не се бе сетила. Сляп, парализиран, достигнал много късна за животните възраст, той влачеше жалкото си съществуване върху сламена постеля, наглеждан от Людивин, която не го забравяше. Жана го взе на ръце, целуна го и го отнесе в къщи. Дебел като буренце, той едва се влачеше на разкривените си вдървени крака и лаеше като дървено кученце-играчка.

Най-сетне настана последният ден. Жана спа в бившата стая на Жюлиен, понеже нейната бе изпразнена.

Стана от леглото си изнемощяла и задъхана като след усилено тичане. Колата с куфарите и останалата покъщнина бе вече натоварена на двора. Зад нея бе впрегната друга каручка, двуколка — тя щеше да откара господарката и прислужницата.

Чичо Симон и Людивин трябваше да останат сами до идването на новия собственик. После щяха да се оттеглят при роднини. Жана им бе отредила скромна пенсия. Освен това те имаха и спестявания. Бяха вече много стари, ненужни и прекалено бъбриви слуги. Мариус се бе оженил и отдавна бе напуснал замъка.

Към осем часа заваля дъжд, леден дъжд, носен от лекия морски ветрец. Наложи се да опънат покривки върху каручката. Листата на дърветата вече капеха.

На масата в кухнята бяха сложени чаши мляко с кафе и пара се вдигаше от тях. Жана седна пред своята чаша и я изпи на малки глътки, после стана и каза:

— Да вървим!

Сложи шапката и шала си и докато Розали й обуваше галошите, промълви със свито гърло:

— Спомняш ли си, миличка, как валеше, когато тръгнахме от Руан за „Тополите“?…

Тя сякаш се задави, хвана с две ръце гърдите си и падна възнак в несвяст. Повече от час бе като мъртва. После отвори очи; обхванаха я спазми, придружени от потоци сълзи.

Когато се поуспокои малко, тя се чувствуваше така отмаляла, че не можеше да стане. Но Розали се страхуваше от нова криза, ако забавят тръгването, затова отиде да извика сина си. Те хванаха Жана, повдигнаха я, отнесоха я и я сложиха в каручката на дървената пейка, покрита с излъскана кожа. Старата прислужница се качи до нея, зави краката й, покри раменете й с дебело палто, отвори чадъра над главата й и извика:

— Бързо, Дени, да се махаме оттук!

Младежът се покатери до майка си, приседна на края по липса на място и подкара коня в силен тръс; двете жени заподскачаха от неравния му бяг.

Когато на края на селото завиха по пътя, забелязаха, че някакъв човек ходи напред-назад по шосето — абат Толбиак като че дебнеше заминаването им.

Той се спря да направи път на колата. С една ръка бе повдигнал расото си, за да не го изцапа от локвите по пътя, виждаха се мършавите му крака в черни чорапи, обути в огромни кални обувки.

Жана сведе очи, за да не срещне погледа му. А Розали, която знаеше всичко, побесня от яд.

— Простак! Простак! — мърмореше тя. После хвана сина си за ръка и каза: — Шибни го веднъж с камшика!

Точно когато минаваше край свещеника, момъкът бутна засилената каручка в дълбоката бразда от колелата, избликна силна струя и заля черковника от глава до пети.

Розали се обърна сияеща и му посочи юмрука си, докато свещеникът се бършеше с голямата си носна кърпа.

Пътуваха вече пет минути, когато Жана ненадейно се развика:

— Забравихме Сеч!

Трябваше да спрат. Дени слезе и изтича да вземе кучето, а Розали държеше поводите.

Най-сетне младият мъж пристигна с дебелото безформено, космато животно на ръце и го сложи между полите на двете жени.