Ги дьо Мопасан
Един живот (11)

XI

Три месеца тя не напусна спалнята си и толкова отслабна и пребледня, че я смятаха за загубена. После малко по малко се съвзе. Баща й и леля Лизон не я напуснаха вече, заселиха се и двамата в „Тополите“. От това сътресение й остана едно нервно заболяване — от най-малкия шум примираше и най-незначителните неща предизвикваха продължителни припадъци.

Нито веднъж не поиска подробности за смъртта на Жюлиен. Не беше ли все едно? Не знаеше ли достатъчно? Всички мислеха, че е нещастен случай, но тя не се заблуждаваше. Пазеше в сърцето си мъчителната тайна за прелюбодеянието, което й бе известно, и спомена за ненадейното и зловещо посещение на графа в деня на катастрофата.

Сега в душата й нахлуваха нежни, тихи и печални спомени за мимолетните любовни радости, с които мъжът й някога я бе дарил. Трепваше от време на време от неочакваните проблясъци на паметта си. Виждаше го пак такъв, какъвто бе през дните на годеничеството им, такъв, какъвто бе го любила в единствените си страстни часове, разцъфнали под яркото корсиканско слънце. Недостатъците му се намаляваха, грубостите му се заличаваха, дори и измяната му избледняваше, колкото по-далеч в миналото оставаше неговият затворен гроб. В прилив на неясна, следсмъртна признателност към човека, който я бе държал в обятията си, Жана прощаваше миналите страдания и мислеше само за щастливите мигове. Но времето течеше, месец след месец се изнизваха и посипваха със забрава, като с дебел слой прах, всички спомени и огорчения; и тя се предаде всецяло на сина си.

Той се превърна в кумир, единствена мисъл на трите заобикалящи го същества; и зацарува като тиранин. Между тримата му роби се породи даже някаква ревност — Жана нервно гледаше как детето горещо целува барона, след като е яздило на конче на коленете му. А леля Лизон, пренебрегвана и от него, както биваше винаги от всички, третирана понякога като слугиня от този властелин, който почти не можеше да говори още, се оттегляше в стаята да си поплаче и сравняваше незначителните ласки, изпросени с мъка, с прегръдките, предназначени за майка му и за дядо му.

 

 

Изминаха две спокойни години, от нищо несмутени, в непрестанни грижи за детето. В началото на третата зима решиха да отидат в Руан до пролетта. Цялото семейство се пресели там. Но щом пристигнаха в старата изоставена и влажна къща, Пол хвана толкова остър бронхит, че се уплашиха да не е болен от плеврит. Обезумели от страх, близките му заявиха, че той не може да живее без въздуха в „Тополите“ и щом оздравя, се върнаха там.

Занизаха се еднообразни и тихи години.

Винаги заедно около малкия, ту в стаята му, ту в голямата гостна, ту в градината, те изпадаха във възторг от сричането му, от смешните му изрази, от движенията му.

Майка му го наричаше галено „Поле“, а той не можеше да произнесе думата и казваше „Пуле“^[1]. Това будеше безкраен смях. Прякорът Пуле му остана. Наричаха го вече все така.

Понеже растеше бързо, едно от любимите занимания на тримата му близки или, както казваше баронът, „трите майки“, беше да мерят ръста му. На дървената облицовка до вратата бяха надраскали с молив множество малки чертички, показващи растежа му от месец на месец. Тази стълбица, кръстена „стълбичката на Пуле“, заемаше важно място в живота на всички.

Скоро в семейството придоби значителна роля кучето Сеч, пренебрегнато от Жана, предадена изцяло на сина си. Хранено от Людивин и подслонено в една стара бъчва до конюшнята, то живееше самотно, винаги вързано с верига.

Една сутрин Пол го забеляза и се развика да му го дадат да го прегърне. Заведоха го до кучето с безкрайна уплаха. Кучето се заумилква около детето и когато пожелаха да го отдалечат от него, Пуле се разрева. Отвързаха Сеч и го настаниха в къщата.

Той стана неразделен приятел на Пол; търкаляха се заедно, спяха един до друг на килима. Скоро Сеч легна и в леглото на другаря си, който не се съгласяваше да се раздели с него. Жана се вайкаше понякога заради бълхите. А леля Лизон я бе яд на кучето, че заема такова място в сърцето на детето, струваше й се, че животното е откраднало обичта, за която тя така жадуваше.

Нарядко разменяха посещения с Бризвил и Кутлие. Кметът и лекарят единствени редовно нарушаваха самотата на стария замък. След жестокото убийство на кучката и подозренията, които й вдъхваше свещеникът във връзка с ужасната смърт на графинята и Жюлиен, Жана не стъпваше вече в църква, разгневена срещу бога, че може да има такива служители.

От време на време абат Толбиак сипеше проклятия и открито споменаваше замъка, където витаел духът на злото, на вечния бунт, ужас и лъжа, духът на неправдата, разврата и порока. Така окачествяваше той барона.

Впрочем църквата му пустееше. Когато минаваше край нивите, където орачите тикаха ралата си, селяните не прекъсваха работата си, за да поговорят с него, дори не се обръщаха да го поздравят. Освен това считаха го за магьосник, защото бе изгонил злия дух, влязъл в една жена. Разправяха, че знаел тайнствени думи, за да разтуря магиите — те били според него дяволски шеги. Докосваше с ръце кравите, които даваха синкаво мляко, или си виеха опашките, мълвеше невнятни думи и изгубените вещи се намираха.

Тесногръд и фанатичен, той страстно се увличаше в изучаване на религиозните книги, описващи явяването на дявола на земята, различните прояви на неговата мощ, скритите му разнообразни въздействия, присъщите му способи и обичайните му хитрини. Тъй като се смяташе, специално призван да се бори срещу тази съдбоносна и загадъчна сила, той бе научил всички заклинателни изрази, посочени в църковните ръководства.

Непрестанно му се струваше, че лукавият броди в мрака и латинското изречение: „Sicut leo rugiens circuit quoerens quern devoret“^[2] не излизаше от устата му.

Той почна да всява страх, скритата му мощ навяваше ужас. Дори събратята му, невежи селски свещеници, за които Велзевул е част от вярата и които смесват религията с магията, смутени от дребнавите предписания за обреди в случай на проява на силата на злото, смятаха абат Толбиак едва ли не за магьосник и го тачеха както за магическата власт, която предполагаха, че има, така и за безупречната строгост на живота му.

Когато срещнеше Жана, той не я поздравяваше.

Това положение тревожеше и докарваше до отчаяние леля Лизон, която не проумяваше с плахата си душичка на стара мома как може да не се ходи на църква. По всяка вероятност тя бе благочестива и навярно се изповядваше и причестяваше, но никой не знаеше това, нито пък искаше да знае.

Когато останеше сама, съвсем сама с Пол, тя тихичко му говореше за добрия дядо господ. Той я слушаше разсеяно, докато му разказваше необикновените истории за сътворението на света. Но когато му казваше, че трябва много, много да обича добрия дядо боже, той питаше понякога:

— Къде е той, лельо?

Леля Лизон показваше с пръст небето.

— Там горе, Пуле, само че не бива да казваш на никого. — Тя се боеше от барона.

Но един ден Пол й заяви:

— Добрият дядо боже е навсякъде, но не и в църквата. — Говорил бе с дядо си за тайнствените откровения на леля си.

Момчето караше десетата си година. Майка му изглеждаше четиридесетгодишна. То бе яко и буйно, катереше се смело по дърветата, но не знаеше много неща. Уроците го отегчаваха, бързаше да ги прекъсне. А всеки път, когато баронът го задържаше малко по-дълго време над книгата, Жана довтасваше незабавно.

— Остави го да си поиграе — казваше тя. — Не бива да го изморяваш. Толкова е малък! — За нея Пол беше все още на шест месеца или на година. Тя едва ли си даваше сметка, че той ходи, тича, говори като малък мъж. Живееше в постоянна тревога да не би да падне, да не настине, да не се загрее, когато се движи, да не яде много да си разстрои стомаха или пък малко, та да не порасне.

Когато Пол стана на дванадесет години, възникна голямо затруднение — първото причастие.

Една сутрин Лиза дойде при Жана и й изтъкна, че не могат да оставят по-дълго малкия без религиозно образование и без да изпълни първите си задължения на християнин. Тя се обоснова по всички възможни начини, приведе хиляди доводи и преди всичко се позова на мнението на хората, с които дружаха. Майката се колебаеше смутена и нерешителна, твърдеше, че може да почакат още малко.

След един месец обаче, когато бе на гости на виконтеса дьо Бризвил, дамата я запита случайно:

— Навярно тази година вашият Пол ще приеме първото си причастие?

Неподготвена за въпроса, Жана отвърна:

— Да, госпожо.

Тази проста думичка я накара да се реши и без да се довери на барона, тя замоли Лиза да заведе детето на уроците по закон божи.

В продължение на един месец всичко вървеше благополучно, но една вечер Пуле се върна с пресипнало гърло. На другия ден се разкашля. Уплашена, майка му го разпита и узна, че свещеникът го изпъдил до края на часа в предверието на течение, защото се държал лошо.

Тя го задържа при себе си и сама го научи на религиозната азбука. Но абат Толбиак въпреки горещите молби на Лизон отказа да го допусне между причестяващите се, понеже не бил достатъчно подготвен.

Същото стана и следната година. Тогава баронът, разярен, заяви гневно, че детето няма нужда да вярва в бабини деветини и в наивния символ на преобразяването, за да стане честен човек. Решиха да го възпитават по християнски, но не като набожен католик, а когато станеше пълнолетен, щеше да бъде свободен да избере каквато си ще религия.

Известно време след това Жана отиде на гости у Бризвил, но те не й върнаха посещението. Тя се учуди, като познаваше педантичната вежливост на съседката си, но маркиза дьо Кутлие й откри надменно причината за тази въздържаност.

Поради положението на мъжа си, неоспоримата си титла и значителното си богатство маркизата се смяташе един вид царица на нормандската аристокрация и управляваше като истинска владетелка, говореше свободно, беше приветлива или студена според случая, правеше забележки, даваше съвети, поздравяваше, бъркаше се във всичко. Когато Жана я посети, дамата каза сухо след няколко ледени думи:

— Обществото се дели на две класи: хора, вярващи в бога, и тия, които не вярват. Едните, макар и най-ниско поставени в обществото, са наши приятели, равни нам; другите не представляват нищо за нас.

Почувствувала нападката, Жана отвърна:

— Не може ли да се вярва в бога, без да се ходи на църква?

— Не, госпожо — отвърна маркизата, — вярващите се молят богу в неговия храм, както ако искате да видите хората, отивате в дома им.

Жана поде засегната:

— Бог е навсякъде, госпожо. Колкото до мене, аз вярвам от все сърце в добротата му, но не чувствувам присъствието му, когато някои свещеници застанат между мен и него.

Маркизата стана:

— Свещеникът носи знамето на църквата, госпожо; който не следва това знаме, е срещу него и срещу нас.

Жана стана също, цяла тръпнеща.

— Вие вярвате, госпожо, в бога на една партия. Аз пък вярвам в бога на честните хора.

Тя се поклони и излезе.

Селяните също я осъждаха помежду си, че Пол не взе първото си причастие. Самите те не ходеха на църква, почти не се изповядваха и се причестяваха само на Великден според изричното предписание на църквата. Но с децата бе друго; никой от тях не би дръзнал да възпита детето си извън този общ закон, защото религията си е религия.

Жана почувствува неодобрението и душата й възнегодува срещу тия условности, срещу тия сделки със съвест, срещу всеобщото малодушие и подлостта, затаена във всички сърца, която пред хората взима толкова добродетелни маски.

Баронът пое ръководството в учението на Пол и почна да му предава латински. Майката препоръчваше само едно:

— Главно не го уморявай! — И бродеше неспокойно около занималнята — баща й й бе забранил да влиза вътре, защото непрекъснато прекъсваше заниманията, за да пита: „Не ти ли е студено на краката, Пуле?“ Или: „Не те ли боли глава, Пуле?“ Или прекъсваше учителя: „Не го карай да говори толкова много, ще пресилиш гърлото му.“

Щом се отървеше от урока, Пол се занимаваше с градинарство с майка си и леля си. Те се бяха пристрастили сега към обработването на земята. Напролет и тримата садяха фиданки, сееха семена, изпадаха във възторг от покълването и поникването им, подкастряха клони, беряха цветя и правеха букети. Най-голямата грижа на младежа бе производството на салата. Бяха му предоставили четири големи лехи в зеленчуковата градина и той садеше с известно усърдие марули, римски, цикорски, комуцински, кралски и всички познати видове салати. Копаеше, поливаше, плевеше, присаждаше, подпомаган от двете майки, караше ги да работят като надничарки. Често можеха да ги видят коленичили с часове сред лехите, с изпоцапани рокли, заети да набождат корените на разсада в дупчици, издълбани с едно отвесно бутване на пръста им в почвата.

Пуле растеше, стана петнадесетгодишен, стълбичката в салона бележеше метър и петдесет и осем сантиметра, но по ум си оставаше дете — невежа, наивен, задушен между полите на двете жени и добрия старец, отживял века си.

Най-сетне една вечер баронът заговори за колежа. Жана тутакси се разхълца. Леля Лизон, ужасена, се сгуши в един тъмен ъгъл.

Майката каза:

— Каква нужда има да знае толкова много? Ще го направим земеделски стопанин, селски благородник. Ще обработва земите си като много други благородници. Ще проживее до дълбока старост щастлив в този замък, където сме живели преди него ние и където ще умрем. Какво повече може да искаме?

Но баронът поклащаше глава:

— Какво ще отговориш ти, ако на двадесет и пет години той ти каже: „Аз не съм нищо, не знам нищо по твоя вина, заради майчиния ти егоизъм. Чувствувам се негоден за работа, неспособен да се издигна, а не бях създаден за незначителен, скромен и до смърт скучен живот, на какъвто ме обрече твоята недалновидна майчина обич.“

А тя все плачеше и умоляваше сина си:

— Кажи, Пуле, нали никога няма да ме упрекнеш, че много съм те обичала?

И високото момче обещаваше учудено:

— Не, мамо!

— Заклеваш ли ми се?

— Да, мамо.

— Искаш да останеш тук, нали?

— Да, мамо.

Тогава баронът решително повиши глас:

— Жана, ти нямаш право да разполагаш с живота му. Постъпваш подло и едва ли не престъпно — жертвуваш детето си за собственото си щастие.

Тя скри лице в ръце, заплака неудържимо и зашепна през сълзи:

— Аз бях тъй злочеста… толкова страдах! А сега, когато съм спокойна с него, ми го отнемат… Какво ще стане с мен?… Съвсем сама…

Баща й стана, седна до нея и я прегърна.

— Ами аз, Жана?

Тя обви ръце около шията му, целуна го буйно и още задъхана от плач, промълви:

— Да, имаш право… може би… татко. Луда бях, но толкова изстрадах. Съгласна съм да отиде в колежа.

Без да си дава много добре сметка какво мислеха да правят с него, и Пуле се разхленчи.

Тогава „трите майки“ с ласки и целувки го ободриха. Качиха се да си легнат със свити сърца и всички си поплакаха в леглата, дори и баронът, който дотогава се владееше.

Решиха да дадат момчето в началото на годината в Хавърския колеж. През лятото го глезиха повече от всякога.

При мисълта за раздялата майка му често въздишаше. Приготви му дрехи, като че му предстоеше пътуване за десет години. Най-сетне една октомврийска сутрин, след безсънна нощ, двете жени и баронът се качиха с него в каретата и двата коня препуснаха.

Бяха ходили по-рано и бяха избрали мястото му в общата спалня и в класната стая. Жана, подпомогната от леля Лизон, прекара деня в нареждане на малкото му шкафче. Понеже то не побра и четвъртината от донесените дрехи, тя отиде при директора, за да поиска още едно. Повикаха и домакина. Той изтъкна, че толкова бельо и разни други неща само ще пречат, без никога да дотрябват, и отказа да даде още едно шкафче, като се позова на правилника. Отчаяната майка реши да наеме стая в малък съседен хотел и заръча на собственика сам да носи на Пуле всичко, от което би имал нужда, при първо искане на детето.

После се разходиха по вълнолома да погледат пристигащите и заминаващите кораби.

Над града се спусна тъжна вечер. Почнаха да палят лампите. Влязоха да вечерят в някакъв ресторант. Никой не бе гладен. Гледаха се с овлажнели очи, докато пред тях слагаха една след друга чиниите и ги отнасяха почти непобутнати.

После бавно се отправиха към колежа. От всички страни се стичаха деца от всички възрасти, водени от семействата си или от прислужниците. Много от тях плачеха. В големия, слабо осветен двор се чуваше плач. Жана и Пуле се прегръщаха дълго. Леля Лизон стоеше настрана, съвсем забравена, завряла лице в кърпата си. Щом почувствува, че ще се разнежи, баронът съкрати сбогуването и повлече дъщеря си. Каретата чакаше пред вратата. Качиха се и тримата вътре и се върнаха в „Тополите“ през нощта.

От време на време някой изхълцваше в мрака.

На другия ден Жана плака чак до вечерта. А на по-другия накара да впрегнат файтона и замина за Хавър. Пуле изглеждаше примирен с раздялата. За пръв път в живота си той имаше другари и жаден за игра, не се свърташе на стола си в приемната.

Жана идваше през ден, а в неделя го извеждаше. Като не знаеше какво да прави през учебните часове в очакване на междучасието, тя седеше в приемната — не й стигаше сила и смелост да се отдалечи от колежа. Директорът я повика при себе си и я помоли да идва по-рядко. Тя не се вслуша в препоръката.

Тогава той я предупреди, че ако продължава да пречи на сина си да играе през междучасията и постоянно смущава работата му, ще се види принуден да й го върне; и той предупреди с няколко думи барона. Тя остана в „Тополите“, под надзор, като пленница.

Чакаше всяка ваканция по-нетърпеливо от детето.

Постоянна тревога държеше в напрежение душата й. Почна да броди из околността сама с кучето Сеч по цели дни, с блуждаеща мисъл. Понякога седеше по цели следобеди на скалистия бряг, загледана в морето. Или пък слизаше през горичката до Ипор по пътя на някогашните си разходки, чийто спомен я преследваше. Колко далеч, далеч бе времето, когато тя — младо момиче, опиянено от блянове — се разхождаше по същите тия места.

Всеки път, когато видеше сина си, струваше й се, че са били разделени десет години. И всеки месец той възмъжаваше, а тя старееше. Баща й можеше да мине за нейн брат, а леля Лизон, повехнала още на двадесет и пет години и немръднала оттогава, изглеждаше като нейна по-възрастна сестра.

Пуле съвсем не се занимаваше. Повтори четвърти клас, изкара криво-ляво трети, но се наложи да повтаря и втори. Бе вече двадесетгодишен, когато постъпи в класа по реторика.

Станал бе строен рус юноша с гъсти бакембарди и едва наболи мустачки. Сега вече той си идваше всяка неделя в „Тополите“. Понеже отдавна вземаше уроци по езда, наемаше чисто и просто някой кон и изминаваше разстоянието за два часа.

Още от заранта Жана излизаше да го пресрещне с лелята и барона, който постепенно се прегърбваше и ходеше по старчески, с ръце зад гърба, като че ли за да не падне по очите си.

Те вървяха бавничко по шосето, седяха понякога край канавката и се взираха в далечината дали няма да зърнат ездача. Щом той се появеше като черна точка на бялата ивица, тримата близки махаха с кърпички. А той препускаше с коня си и долиташе като вихър — Жана и леля Лизон примираха от страх, а дядото се възхищаваше и викаше „браво“ в безсилен възторг.

Макар че Пол беше с една глава по-висок от майка си, тя все още се отнасяше с него като с пеленаче, все още го питаше:

— Не ти ли е студено на краката, Пуле?

А когато той се разхождаше пред входа след закуска и пушеше цигарата си, тя отваряше прозореца, за да му извика:

— Не излизай гологлав, моля ти се, ще хванеш хрема!

Тръпнеше тревожно, когато той си тръгваше през нощта, на кон.

— Най-важното е да не препускаш много бързо, мой малък Пуле, бъди благоразумен, мисли за бедната си майка. Не бих го понесла, ако с теб се случи нещо.

Но ето че една събота сутрин тя получи писмо от Пол, че нямало да дойде на другия ден, защото негови приятели били организирали някакво забавление и поканили и него.

Целия неделен ден я терзаха тревожни мисли, като че ли над нея бе надвиснало нещастие. А в четвъртък не изтрая, замина за Хавър.

Пол й се стори променен, без сама да си дава сметка в какво. Изглеждаше оживен, говореше с възмъжал глас. И ненадейно й каза като нещо съвсем естествено:

— Знаеш ли, мамо, понеже ти дойде днес, аз и тази неделя няма да дойда в „Тополите“, защото пак ще се забавлявам.

Тя бе поразена, дъхът й замря, сякаш й бе казал, че ще замине за Америка. Едва се овладя най-сетне и го попита:

— О, Пуле! Какво ти е? Кажи ми, какво става с тебе?

Той се разсмя и я целуна:

— Абсолютно нищо, мамо, ще се забавлявам с приятели, това е естествено за възрастта ми.

Жана не намери подходящ отговор, а когато остана сама в каретата, странни мисли нахлуха в главата й. Тя не познаваше вече своя Пуле, някогашния малък Пуле. За пръв път забеляза, че той е голям, че не е вече нейн, че ще живее свой живот, без да се занимава с тях, старите. Струваше й се, че за един ден той се е преобразил. Как! Нима този силен брадат юноша с изявена воля бе нейният син, клетото й малко дете, което я караше по-рано да разсажда салати?

В продължение на три месеца Пол идваше да вижда близките си само от време на време, постоянно обзет от очевидното желание да си тръгне по-скоро, като всяка вечер гледаше как да спечели някой час. Жана се безпокоеше, а баронът постоянно повтаряше, за да я успокои:

— Остави го. Та той е на двадесет години.

Но една сутрин някакъв зле облечен възрастен човек попита с немски акцент:

— Госпоза виконтесата? — След много церемониални поклони той измъкна от джоба си измърсен портфейл и заяви: — Имам една книзка за вас — и й подаде разгънато парче омазнена хартия.

Тя прочете листа, препрочете го, погледна евреина, прочете още веднъж и попита:

— Какво означава това?

Човекът обясни раболепно:

— Сте ви каза. Вас син имасе нузда от малко пари и понезе знаех, це вие сте добра майка, саех му нестицко.

Тя цяла трепереше.

— Но защо не е поискал от мене?

Евреинът й обясни надълго и нашироко, че това било дълг от игра на карти и трябвало да се изплати на другия ден преди обед, а понеже Пол не бил пълнолетен, никой нямало да му заеме и „цестта му стесе да се компрометира“ без любезната услуга, която той оказал на момъка.

Жана искаше да извика барона, но не можеше да стане, вълнението я беше парализирало. Най-сетне тя каза на лихваря:

— Бъдете така любезен да позвъните.

Той се поколеба, страх го беше от някаква примка. Смотолеви:

— Ако преца, сте дойда друг път.

Тя поклати отрицателно глава. Той позвъни. Зачакаха безмълвни един срещу друг.

Щом баронът дойде, веднага разбра каква е работата. Разписката бе за хиляда и петстотин франка. Той плати хиляда и каза на човека, като го гледаше право в очите:

— И слушайте, повече да не ми се мяркате пред очите!

Евреинът поблагодари, поклони се и изчезна.

Дядото и майката заминаха незабавно за Хавър. Като пристигнаха в колежа, узнаха, че от един месец Пол не бе стъпвал там. Директорът бе получил четири писма, подписани от Жана, с които тя го уведомяваше за неразположението на сина си и след това за хода на болестта му. Всяко писмо бе придружено от медицинско свидетелство, всичките подправени, разбира се. Поразени, те стояха и се гледаха един друг.

Директорът, огорчен, ги заведе в полицията. Майката и дядото преспаха в хотела. На другия ден намериха младежа при една държанка в града. Дядо му и майка му го отведоха в „Тополите“, без да разменят ни дума по целия път. Скрила лице в кърпата си, Жана плачеше. Пол гледаше равнодушно полето.

В продължение на една седмица се разкри, че през последните три месеца той бе направил петнадесет хиляди франка дългове. Кредиторите не се бяха явили по-рано, защото знаеха, че той скоро ще стане пълнолетен.

Не му поискаха никакви обяснения. Искаха да го спечелят с кротост. Хранеха го с деликатеси, галеха го, глезеха го. Беше пролет. Въпреки страховете на Жана наеха лодка в Ипор, за да се разхожда на воля в морето. Не му даваха кон, за да не иде в Хавър.

Той прекарваше дните в безделие, раздразнителен, а понякога и груб. Баронът се безпокоеше за недовършеното му образование. Жана полудяваше при мисълта за нова раздяла, но все пак се чудеше какво да прави с него.

Една вечер той не се прибра. Узнаха, че е тръгнал е лодката заедно с двама моряци. Майка му, извън себе си от страх, слезе гологлава чак до Ипор през нощта.

Няколко мъже чакаха на плажа завръщането на лодката. Далеч в морето блесна светлинна. Лодката се приближаваше, полюляваше се. Пол не беше в нея. Накарал бе да го отведат в Хавър.

Полицията го дири напразно, не можаха да го намерят. Момичето, което го бе приютило първия път, също бе изчезнало безследно, като си продало вещите и платило наема. В стаята на Пол в „Тополите“ намериха две писма от тази блудница, която изглеждаше безумно влюбена в него. Тя споменаваше за пътуване в Англия, казваше, че намерила необходимите средства.

Тримата обитатели на замъка заживяха безмълвни и мрачни в адски душевни терзания. Косите на Жана, и без това сиви, сега побеляха. Тя се питаше наивно защо съдбата я наказва така.

Получи писмо от абат Толбиак:

„Госпожо, божията десница тегне над вас. Вие му отнехте детето си. Той ви го взе на свой ред и го хвърли в ръцете на една уличница. Няма ли да прогледнете при тази поука на небето? Безкрайно е милосърдието на всевишния. Може би той ще ви прости, ако коленичите пред него. Аз, скромният негов служител, ще ви отворя дверите на неговия храм, ако дойдете да почукате на тях.“

Тя дълго проседя с писмото на колене. Прав бе може би свещеникът. И религиозните съмнения почнаха да глождят съвестта й. Може би бог е отмъстителен и ревнив като хората? Пък и нали, ако не проявява ревност, никой не би се боял от него, никой не би го обожавал вече. Навярно за да го опознаем по-добре, той се проявява пред хората с присъщите на тях чувства. И малодушното съмнение, което подтиква към черквата колебливите, смутени души, я завладя. Тя изтича скришом една вечер по здрач до дома на свещеника, падна на колене пред мършавия абат и помоли за опрощение.

Той й обеща половинчато опрощение, понеже бог не можел да излее цялото си милосърдие над покрив, под който бил подслонен човек като барона.

— Скоро ще почувствувате — заяви той — божията милост.

И наистина два дни по-късно тя получи писмо от сина си. Обезумяла от мъка, тя сметна това за начало на обещаното от абата облекчение на страданията й.

„Скъпа мамо, не се безпокой. Аз съм в Лондон, здрав съм, но имам голяма нужда от пари. Нямаме ни стотинка и не всеки ден ядем. Тази, която е с мене и която обичам с цялата си душа, изхарчи всичкото си имущество, за да не ме напусне — пет хиляди франка. Разбираш, че за мене е дълг на чест да й върна преди всичко тази сума. Ще бъдеш добра, нали, да ми заемеш петнадесетина хиляди франка от наследството на татко, понеже скоро ще бъда пълнолетен. Ще ме избавиш от голямо затруднение.

Сбогом, скъпа мамо, целувам те от все сърце, както и дядо и леля Лизон. Надявам се да те видя скоро.

Твой син, виконт Пол дьо Ламар“

Той й бе писал! Не бе я забравил! Жана съвсем не обърна внимание на това, че й иска пари. Ще му пратят, щом няма! Какво значение имат парите! Той й бе писал!

Тя се затече разплакана да занесе писмото на барона. Извикаха и леля Лизон. Прочетоха отново дума по дума това листче, което им говореше за него. Обсъдиха всеки израз.

Минала внезапно от пълна безнадеждност към упоителна надежда, Жана бранеше Пол:

— Той ще се върне, ще се върне, щом пише.

Баронът, по-трезв, промълви:

— Все едно, той ни напусна заради тази продажница. Значи, я обича повече от нас, щом не се поколеба да го направи.

Мигновена жестока болка прониза сърцето на Жана и у нея тутакси пламна омраза срещу любовницата, която й беше откраднала сина. Нестихваща, дива омраза, ненавист на ревнива майка. Дотогава цялата й мисъл бе съсредоточена в Пол. Почти не й идваше на ум, че една никаквица е причина за неговите блудства. Но внезапно забележката на барона извика образа на съперницата, разкри й нейната съдбоносна власт. Тя почувствува, че между нея и тази жена почва ожесточена борба и разбра, че би предпочела по-скоро да загуби сина си, отколкото да го дели с другата.

И цялата й радост се стопи.

Изпратиха петнадесет хиляди франка и в продължение на пет месеца не получиха никакво писмо.

После дойде пълномощник на Пол, за да уреди подробностите по наследството на Жюлиен. Жана и баронът признаха без спор всички сметки, отказаха се дори от правото на ползуване, което се пада на майката. Пол се прибра в Париж и получи сто и двадесет хиляди франка. Той написа през следните шест месеца четири писма, в които накъсо ги осведомяваше за себе си и накрая ги уверяваше студено в обичта си: „Работя — твърдеше той, — създадох си положение на борсата. Надявам се да дойда да ви целуна някой ден в «Тополите», скъпи мои.“

Не казваше ни дума за любовницата си, но това мълчание бе по-красноречиво, отколкото ако бе писал четири страници за нея. Жана чувствуваше в ледените писма да се таи онази жена, вечната неумолима неприятелка на майките — любовницата.

Тримата самотници обсъждаха какво да сторят, за да спасят Пол. Не изнамериха нищо. Да отпътуват за Париж? Имаше ли смисъл?

Баронът казваше:

— Да го оставим да изживее това увлечение. Той сам ще се върне при нас.

Животът им бе плачевен.

Жана и Лизон ходеха заедно на църква, тайно от барона. Доста дълго нямаха писмо, докато една сутрин едно отчаяно известие ги ужаси.

„Бедна мамо, загубен съм, остава ми само да си пръсна черепа, ако не ми се притечеш на помощ. Една сделка, която според мене имаше всички изгледи за успех, пропадна, а аз дължа осемдесет и пет хиляди франка. Ако не платя, чакат ме позор, разорение, невъзможност да правя каквото и да е занапред. Загубен съм. Повтарям ти, по-скоро ще си пръсна черепа, отколкото да преживея този срам. И сигурно бих го сторил вече без ободренията на жената, за която никога не говоря и която е моето провидение.

Целувам те от все сърце, скъпа мамо, може би за последен път. Сбогом.

Пол“

Свитъците книжа, приложени към писмото, даваха подробни обяснения за катастрофата.

Баронът отговори със следната поща, че ще вземат необходимите мерки. И замина за Хавър, за да се осведоми по-подробно, да заложи земите си, да набави пари и да ги изпрати на Пол.

Младият мъж отговори с три писма, изпълнени с възторжени благодарности и страстни излияния, известяваше, че незабавно ще дойде да прегърне скъпите си близки.

Той не дойде.

Изтече цяла година.

Жана и баронът тъкмо щяха да заминат за Париж, за да направят последен опит да го вразумят, когато Пол им съобщи с няколко реда, че е отново в Лондон и организира някакво предприятие за параходи под фирмата „Пол дьо Ламар и сие“. Той пишеше: „Положението ми е осигурено, а може би и богатството. Освен това не рискувам нищо. Сами виждате облагите. Когато ви видя, ще имам вече добро положение в обществото. Само чрез подобни сделки човек може днес да излезе от затрудненията си.“

След три месеца параходното дружество бе обявено в несъстоятелност, а директорът — подведен за нередности в търговските книжа. Жана получи нервен припадък, който продължи няколко часа. Тя се разболя.

Баронът замина отново за Хавър, осведоми се, срещна се с адвокати, пълномощници, довереници, лихвари, установи, че дефицитът на дружество „Дьо Ламар“ възлиза на двеста тридесет и пет хиляди франка и повторно заложи земите си. Замъкът „Тополите“ и двата чифлика бяха натоварени с голяма ипотека.

Една вечер, както уреждаше последните формалности в кабинета на един адвокат, той падна на паркета, поразен от апоплектичен удар.

Изпратиха куриер да предупреди Жана. Когато тя пристигна, баронът бе вече мъртъв.

Тя отнесе тялото му в „Тополите“ така смазана, че бе по-скоро вцепенена, отколкото отчаяна в скръбта си.

Абат Толбиак отказа да опее тялото в църква въпреки отчаяните молби на двете жени. Баронът бе погребан по здрач, без никакъв религиозен обред.

Пол узна за станалото от един агент, ликвидатор на фалиралото му дружество. Той все още се укриваше в Англия. Писа, за да се извини, че не е дошъл — бил научил много късно за нещастието. „Впрочем, понеже ти ме спаси от затруднение, моя мила мамо, аз се връщам във Франция и много скоро ще те прегърна.“

Жана живееше в такова униние, че като че ли нищо не разбираше.

Към края на зимата леля Лизон, шестдесет и осем годишна тогава, се разболя от бронхит, който се превърна в белодробно възпаление, и тя угасна тихо, като шепнеше:

— Бедничката ми Жана, ще помоля всеблагия бог да се смили над тебе!

Жана я изпрати до гробищата, видя как пръстта засипва ковчега и се отпусна на земята с едничкото желание да умре и тя, да не страда вече, да не мисли, но една здрава селянка я взе на ръце и я отнесе в къщи като малко дете.

Когато се прибра в замъка, след петте нощи, прекаран с край леглото на старата мома, Жана покорно позволи на непознатата да я сложи в леглото. Селянката се държеше с нея нежно, но властно. Разнебитена от умора и страдания, съвсем изтощена, Жана заспа дълбоко.

Събуди се към полунощ. Някаква жена спеше в едно кресло. Коя беше тя? Жана не я познаваше; наведена на края на леглото си, тя се опитваше да различи чертите й на треперливата светлина на фитила, плаващ над олиото в една кухненска чаша.

И все пак струваше й се, че беше виждала вече това лице. Но кога? Къде? Жената спеше спокойно, свела глава на рамото си, с паднала на земята шапчица. Беше може би четиридесет или четиридесет и пет годишна, здрава, румена, набита, силна. Големите й ръце висяха от двете страни на креслото, косите й бяха почнали да посивяват. Жана я гледаше настойчиво, с помътена мисъл, пробудена от трескавия сън, който обикновено настъпва след големи нещастия.

Разбира се, тя бе виждала това лице! Дали по-рано? Или наскоро? Не знаеше и тази натрапчива мисъл я дразнеше и вълнуваше. Стана тихичко, за да погледне отблизо спящата. Приближи се на пръсти. Беше същата жена, която я повдигна на гробищата и я сложи после да легне. Смътно си припомни това.

Но дали я бе срещала другаде, в друг момент на живота си? Или пък й се виждаше позната само от неясния днешен спомен? Освен това как се бе озовала тя в стаята й? Защо?

Жената повдигна клепачи, забеляза Жана и се изправи бързо. Застанаха една срещу друга тъй близо, че гърдите им се докосваха. Непознатата измърмори:

— Как? Вие сте станали? Ще се разболеете, легнете си, моля ви се!

— Коя сте вие? — попита Жана.

А жената разтвори ръце, прегърна я, повдигна я отново и я отнесе на леглото й, силна като мъж. Докато я слагаше нежно върху постелята й, наведена ниско над нея, тя се разплака и буйно почна да я целува по бузата, по косите, по очите, мокреше лицето й със сълзите си и шепнеше задавено:

— Бедна моя господарке, госпожица Жана, бедна ми господарке, не ме ли познавате?

Жана извика:

— Розали, моето момиче! — обви шията й с ръце, притисна я и я целуна. И те се разридаха двете, тясно прегърнати, смесиха сълзите си, не можеха да се откъснат от прегръдките си.

Розали първа се успокои.

— Хайде, трябва да бъдете разумна — каза тя, — за да не настинете. — После прибра завивките, оправи леглото, сложи пак възглавницата под главата на бившата си господарка, а Жана продължаваше да хълца, цяла разтреперана от старите възпоминания, нахлули в душата й.

Най-сетне тя успя да попита:

— Как така се върна, мила моя?

— И таз добра! — отвърна Розали. — Можех ли да ви оставя така, съвсем сама сега!

Жана добави:

— Запали свещта да те видя.

Розали донесе свещта, постави я на нощната масичка и те дълго се гледаха, без да продумат. После Жана протегна ръка на бившата си прислужница и прошепна:

— Не бих те познала, момичето ми, променила си се много, знаеш ли, но все пак не толкова, колкото аз.

А Розали се загледа в тази жена с побелели коси, слаба и повехнала, която бе напуснала млада, хубава и свежа, и отвърна:

— Вярно, че сте се променили, госпожо Жана, и при това повече, отколкото трябва. Но помислете си също, че ето вече има двадесет и четири години, откак не сме се виждали.

Те пак млъкнаха, унесени в мисли. Най-сетне Жана промълви:

— Щастлива ли беше поне ти?

Розали се запъна колебливо от страх да не събуди някой твърде мъчителен спомен:

— Но… да… да, госпожо. Не мога да се оплача. Бях по-щастлива от вас… това е сигурно. Само едно все ми тежеше на сърцето — че не останах тук… — После млъкна внезапно, сепна се, че без да съобрази, се докосна до болния въпрос.

Но Жана поде кротко:

— Какво да се прави, момичето ми. Не винаги постъпваме според желанията си. Ти също си вдовица, нали? — Гласът й трепна неспокойно и тя добави: — Имаш ли други… други деца?

— Не, госпожо.

— Ами той, твоят син… какво стана? Доволна ли си от него?

— Да, госпожо, добро момче е той и славно работи. Ожени се преди шест месеца и пое чифлика, а аз се връщам при вас.

Жана прошепна, разтреперана от вълнение:

— Нима няма да ме напуснеш вече, момичето ми?

Розали отсече решително:

— Разбира се, госпожо, така съм си нагласила работите.

И пак замълчаха и двете за известно време.

Жана неволно сравняваше техните две съществования, но без горчивина, примирена вече с жестоките неправди на съдбата. Тя каза:

— Как се държеше мъжът ти с тебе?

— О! Добър мъж бе той, госпожо, и не бе ленив; съумя да натрупа пари. Умря от гръдна болест.

Тогава Жана седна на леглото и пожела да узнае всичко.

— Хайде, разкажи ми всичко, моето момиче, целия си живот. Това ще бъде благотворно за мене днес.

И Розали доближи стола си, седна и почна да разправя за себе си, за къщата си, за своите познати, навлизаше в дребни подробности, скъпи на селяните, описваше двора, смееше се на отдавна минали неща, които й напомняха приятни отлетели мигове, повишаваше постепенно тон, свикнала да заповядва като чифликчийка. Най-подир заяви:

— Сега си имам всичко. От нищо не се боя. — После се смути и добави по-ниско: — И все пак на вас дължа това. Затова трябва да знаете, че не искам заплата. Ах, не! И дума да не става! А ако не сте съгласна, ще си отида!

— Да не искаш да ми служиш даром? — подзе Жана.

— Ама разбира се, госпожо. Пари ли? Вие да ми давате пари? Че аз имам почти колкото вас. Знаете ли какво ви остава с всичките ви ипотеки, заеми и неизплатени лихви, които растат при всеки падеж? Знаете ли? Не, нали? Е добре, мога да ви уверя, че едва ли имате десет хиляди ливри доход. И десет хиляди няма дори, чувате ли? Но аз ще приведа всичко в ред, и то скоро.

Тя пак заговори високо, ядосваше се, възмущаваше се от пренебрежението към материалните интереси, от надвисналото разорение. И понеже по лицето на господарката й се плъзна бегла разнежена усмивка, Розали извика с негодувание:

— Не бива да се смеете, госпожо, защото без пари човек е нищожество!

Жана хвана ръцете й и ги задържа в своите. После промълви бавно, преследвана от натрапчива мисъл:

— Нямах късмет аз. Всичко ми вървеше наопаки. Съдбата ме преследваше жестоко.

Но Розали поклати глава.

— Не бива да говорите така, госпожо, не бива. Вие се омъжихте за лош мъж, това е всичко. Човек не трябва да се омъжва така, без дори да познава бъдещия си съпруг.

И те продължиха да разговарят за живота си като две стари приятелки.

Слънцето изгря, а те още разговаряха.