Ги дьо Мопасан
Един живот (10)

X

Печални бяха следващите дни, мрачни дни в дом, опустял сякаш след отсъствието на близкото, изчезнало завинаги същество, дни, наситени със страдание при вида на всеки предмет, с който си бе служила често мъртвата. Всеки миг в сърцето нахлуват спомени и го раняват. Ето креслото й, чадъра, оставен във вестибюла, чашата й, неприбрана от прислужницата. Във всички стаи има по нещо: ножиците й, някоя ръкавица, томчето с изтъркани от натежалите пръсти страници и хиляди дреболии, които придобиват болезнено значение, защото извикват в паметта хиляди дребни случки.

Преследва ви гласът й; струва ви се, че го чувате, иска ви се да избягате където и да е, да се изплъзнете от натрапчивите спомени на този дом. А трябва да останете, защото и други остават и също страдат в него.

Жана бе разнебитена освен това от спомена за своето откритие. Тази мисъл я гнетеше. Нараненото й сърце не заздравяваше. Страшната тайна увеличаваше нейната самотност. Ведно с последната й вяра рухна и сетното доверие в хората.

След известно време бащата отпътува, имаше нужда да се раздвижи, да промени въздуха, да излезе от мрачното униние, което все повече го завладяваше.

И големият дом, изпращаш от време на време навеки някой от обитателите си, заживя наново своя спокоен, равен живот.

А след време Пол се разболя. Жана бе като луда, прекара дванадесет дни, без да спи и почти без да яде.

Той оздравя; но у нея се загнезди ужасът от мисълта, че той може да умре. Какво ще стане с нея тогава? Какво ще прави тя? Неусетно в сърцето й се плъзна смътната потребност да има още едно дете. Скоро почна да мечтае за него, обзета изцяло от някогашното си желание да види около себе си две малки създания — момче и момиче. Тази мисъл почна да я преследва.

Обаче след случката с Розали тя живееше отделно от Жюлиен. При сегашните им отношения сближаването изглеждаше едва ли не невъзможно. Жюлиен имаше друга любов. Тя знаеше това, а и самата мисъл, че ще трябва да търпи наново ласките му, я караше да потръпва от погнуса.

И все пак тя би ги изтърпяла, тъй много я преследваше желанието да стане майка. Но Жана се питаше как биха могли да се подновят връзките им? Би умряла от унижение, ако той отгатнеше намеренията й. А Жюлиен явно не мислеше за нея.

Навярно щеше да се откаже от желанието си, но ето че всяка нощ започна да й се присънва момиченце. Виждаше го как си играе с Пол под явора. Понякога се чувствуваше изкушена да стане и да отиде, без да каже ни дума, при мъжа си, в стаята му. Два пъти даже се промъкна до вратата му. После се върна бързо, с разтуптяно от срам сърце.

Баронът бе отпътувал, майка й умря. Жана нямаше вече никого, с когото да се посъветва, комуто да довери съкровените си мисли.

Тогава реши да потърси абат Пико и да му повери в тайна изповед мъчно изпълнимите си намерения.

Завари го да чете требника си в своята овощна градина.

Поговориха няколко минути за едно, за друго и най-после, изчервена, Жана смотолеви:

— Бих искала да се изповядам, отче.

Той се стъписа и повдигна очилата си, за да я разгледа по-добре; след това се разсмя:

— Едва ли имате тежки грехове на съвестта си!

Тя се смути напълно и продължи:

— Не, но ще искам от вас един съвет… толкова… толкова мъчителен, че не смея да ви го кажа току-така.

Той промени веднага добродушния си вид и придаде на лицето си тържествено изражение.

— Е добре, дете мое, ще ви изслушам в изповедалнята, да вървим.

Но тя го задържа разколебана; стана й съвестно да говори за тези малко срамни неща в молитвената тишина на празната църква.

— Или не, отче, аз мога… мога… ако искате… ще ви кажа и тук какво ме води при вас. Ето, нека седнем там, под вашата беседка.

Тръгнаха бавно натам. Жана се чудеше как да му обясни, как да започне. Седнаха.

И тя заговори, като че се изповядваше:

— Отче… — разколеба се, пак повтори: — Отче… — и млъкна съвсем смутена.

Скръстил ръце на корема си, абат Пико чакаше. Като видя смущението й, той я насърчи:

— Е, какво, дъще, като че не смеете да говорите; хайде, смелост!

Тя се реши като страхливец, който се хвърля срещу опасността:

— Отче, искам да имам още едно дете.

Той не отговори, не я разбра. Тогава тя се опита да му обясни, ненамираща думи от смущение:

— Сега съм сама в живота; баща ми и мъжът ми не се разбират; майка ми умря и… и… — тя добави тихо, цялата изтръпнала — онзи ден насмалко не загубих сина си! Какво щеше да стане тогава с мене?

После млъкна. Свещеникът я гледаше озадачен.

— Е добре, какво искате да кажете?

Тя повтори:

— Искам да имам още едно дете.

Свещеникът се усмихна, свикнал с грубите шеги на селяните, които никак не се стесняваха пред него, и отвърна с хитро поклащане на главата си:

— Е добре, струва ми се, че това само от вас зависи.

Тя вдигна към него невинните си очи, запъна се от стеснение.

— Но… но… нали разбирате, след… след това… което знаете с… с прислужницата… мъжът ми и аз живеем… живеем напълно разделени един от друг.

Свикнал с безнравствеността и липсата на достойнство у селяните, той се изненада от това разкритие; изведнъж му се стори, че отгатва истинското желание на младата жена. Погледна я изпод очи, изпълнен с благосклонност и съчувствие към неволята й.

— Да, разбирам ви отлично. Разбирам, че… вашето вдовство ви тежи. Вие сте млада, здрава, с една дума, естествено е, съвсем естествено. — И той пак се усмихна, увлечен от веселия си нрав на селски свещеник; лекичко потупа ръката на Жана. — Това ви е позволено, напълно позволено, дори от божите заповеди. „Само в брака ще пожелаеш плътта“. А вие сте омъжена, нали? И не за да садите ряпа!

Тя на свой ред не разбра отначало намеците му. Но щом вникна в смисъла им, пламна съвсем смутена, със сълзи в очите.

— О! Отче! Какво говорите! Какво си помислихте! Кълна ви се… кълна ви се… — и тя се задави в ридания.

Той се учуди. Започна да я утешава:

— Хайде, хайде, не исках да ви наскърбя. Пошегувах се малко; та това не е забранено, когато човек е почтен. Разчитайте на мене. Аз ще се срещна с господин Жюлиен.

Тя не знаеше вече какво да каже. Искаше й се да се откаже от намесата му, боеше се да не би тя да бъде опасна и несръчна, но не посмя. Побърза да си отиде, като пошепна:

— Благодаря ви, отче.

Цяла седмица измина. Тя живееше в тревожно безпокойство.

Една вечер, по време на вечерята, Жюлиен я погледна особено, устните му се присвиха в подигравателна усмивка, която Жана познаваше вече. Той прояви дори спрямо нея едва забележимо насмешливо ухажване, а когато се разхождаха по широката алея на маминка, тихичко й пошепна на ухото:

— Изглежда, че сме се сдобрили.

Тя не отговори. Гледаше почти незабележимата вече ивица по земята, обрасла с нова трева. Следата от крака на баронесата се заличаваше, както се изтрива споменът. Сърцето й се сви, обляно от печал. Почувствува се загубена в живота, съвсем самотна.

— Аз нямам нищо против — подзе Жюлиен, — страх ме беше, че ще ти бъде неприятно.

Слънцето залязваше. Времето бе меко. Жана бе подтисната от желание да плаче, да излее сърцето си в приятелско сърце, да прегърне някого, да изкаже болките си. Ридания напираха в гърлото й; тя разтвори ръце и падна на гърдите на Жюлиен.

Заплака. Изненадан, той гледаше косите й и не можеше да види скритото на гърдите му лице. Помисли си, че тя го обича още и снизходително я целуна по свитата на кок коса.

Прибраха се, без да си продумат. Той я последва в стаята й и прекара нощта с нея. Предишните им отношения се подновиха. За него те представляваха задължение, но не неприятно, а тя ги понасяше като мъчителна и отвратителна необходимост, решена да ги прекъсне завинаги, щом се почувствува отново бременна.

Но скоро забеляза, че ласките на мъжа й бяха по-различни от предишните. Бяха по-изтънчени може би, но по-непълни. Той се държеше с нея като внимателен любовник, а не като спокоен съпруг.

Жана се учуди, започна да го наблюдава и не след дълго забеляза, че той се отдръпва, преди тя да може да зачене.

Тогава една нощ, притиснала устни до неговите, тя прошепна:

— Защо не ми се отдаваш напълно, както по-рано?

— За да не забременееш, дявол го взел! — засмя се той.

Тя изтръпна:

— А защо не искаш вече деца?

Той онемя от изненада.

— Хм! Какво говориш! С ума си ли си? Още едно дете! А, не, само това няма да го бъде! И едно ми е много, да врещи, да събира всички около себе си и да струва пари. Още едно дете! Покорно благодаря!

Тя го обви с ръце, целуна го, прегърна го влюбено и тихичко промълви:

— Моля ти се! Направи ме още веднъж майка!

Но той се разсърди, като че го бе оскърбила.

— Ама ти наистина не си с ума си! Избави ме от глупостите си, моля ти се!

Тя млъкна и се зарече да го принуди с хитрост да й даде бленуваното щастие.

Тогава се опита да продължава ласките си, преструваше се, че гори от страст, буйно го притискаше до себе си с неискрено упоение. Пусна в ход всички хитрини, но той се владееше и нито веднъж не се забрави.

Тогава, съвсем изтерзана от неутолимото си желание, стигнала до крайност, готова да пренебрегне всичко, да се реши на всичко, тя пак отиде при абат Пико.

Той привършваше обеда си. Беше се зачервил цял, защото след ядене получаваше винаги сърцебиене. Щом я видя, се провикна:

— Е, какво? — Желаеше да узнае резултата от своето посредничество.

Решителна, отхвърлила плахата си свенливост, Жана тутакси отговори:

— Мъжът ми не желае други деца.

Абатът се обърна заинтригуван към нея, готов да се порови с любопитството на свещеник в тайните на брачното ложе, които подслаждаха мисията му на изповедник. Той попита:

— Как така?

Тогава въпреки решителността си тя се смути при обяснението.

— Но той… той… той не иска да ме направи майка.

Абатът разбра, той бе вещ по тези въпроси. Заразпитва я за най-дребните подробности жадно, като обречен на пост и въздържание мъж.

После поразмисли няколко секунди и спокойно, сякаш говореше за добрата реколта, й очерта ловък план на действие, уточни всички подробности.

— Само едно средство имате, мило дете. Трябва да го накарате да повярва, че сте бременна. Той ще престане да се пази и вие наистина ще забременеете.

Тя пламна до корена на косите си, но решена на всичко, настоя:

— Ами… ами ако той не ми повярва?

Свещеникът знаеше отлично как могат да се управляват и държат в подчинение хората.

— Разкажете на всички за вашата бременност, разгласете я навред и той най-сетне ще повярва.

И сякаш за да се оправдае за тази хитрост, добави:

— Това е ваше право. Църквата търпи отношенията между мъжа и жената само с цел да се продължи човешкият род.

Тя последва хитрия съвет и след две седмици съобщи на Жюлиен, че мисли, че е забременяла.

— Не е възможно — подскочи той, — не е вярно!

Тя веднага му посочи основанието за опасенията си. Но той се успокои:

— А, почакай малко, ще видиш.

Всяка сутрин я питаше:

— Е, какво?

А тя неизменно отговаряше:

— Не, не още. Но не ми се вярва да съм се излъгала.

Сега вече и той се разтревожи ядосан, отчаян и в същото време изненадан.

— Нищо не разбирам — повтаряше той, — абсолютно нищо. Нямам представа как е станало! Да ме обесят, ако знам!

След един месец тя започна да разпространява навсякъде новината. Не казваше само на графиня Жилберт — деликатно и сложно чувство на свян я възпираше.

След първата си тревога Жюлиен не я доближи вече. После, вбесен, се примири със станалото и заяви:

— Ето дете, което иде неканено.

И отново почна да влиза в стаята на жена си.

Предвижданията на свещеника се сбъднаха напълно. Тя забременя.

Тогава в прилив на буйна радост и признателност към непознатото божество, в което вярваше, Жана се обрече на вечно целомъдрие и почна да заключва всяка нощ вратата си.

Отново се чувствуваше почти щастлива, учудваща се колко скоро се бе притъпила болката от смъртта на майка й. А тя си мислеше, че ще остане безутешна. Само за два месеца живата рана се затваряше. У нея остана само някаква разнежена печал, скръбен воал, забулил живота й. Струваше й се, че в живота й не е възможна вече никаква превратност. Децата й щяха да растат, да я обичат, а тя щеше да остарее спокойна и доволна, без да се занимава с мъжа си.

Към края на септември абат Пико направи официално посещение с ново расо, което бе носил само една седмица и бе успял вече да изцапа. Той представи заместника си абат Голбиак, съвсем млад, мършав свещеник, много дребен, с превзета реч и хлътнали очи, обкръжени с черни сенки, издаващи властна душа.

Старият свещеник бе назначен за доайен в Годервил.

Жана искрено се натъжи от неговото заминаване. Фигурата на добродушния свещеник бе свързана с всичките й спомени като млада жена. Той я венча, той кръсти Пол и погреба баронесата. Не можеше да си представи Етуван без шишкавия абат Пико, минаващ край чифликчийските дворове. Обичаше го, защото бе жизнерадостен и непринуден.

Той не изглеждаше доволен въпреки повишението си.

— Не е леко, не е леко, госпожо контесо — казваше той. — Осемнадесет години вече съм тука. Ех, енорията не е доходна и не струва кой знае колко. Мъжете са религиозни само от приличие, а жените, виждате ли, жените нямат добро държане. Момичетата минават през църквата за венчило едва след като са направили поклонение на Богородицата с наедрял корем и портокаловият цвят^[1] не се цени много в този край. И все пак аз го обичах.

Новият свещеник се червеше, правеше нетърпеливи движения.

— При мене всичко това ще трябва да се промени — каза той рязко. Приличаше на разярено дете — мършав и хилав в износеното си, но чисто расо.

Абат Пико го погледна изпод око, както поглеждаше, когато биваше развеселен, и поде:

— Знаете ли какво, абате, за да предотвратите това, ще трябва да оковете енориашите си във вериги; а и това едва ли би помогнало.

Дребният свещеник отговори натъртено:

— Ще видим.

А старият свещеник се усмихна и смръкна от емфието си.

— Възрастта и опитът ще ви уталожат, абате. Така ще отдалечите и последните верующи от църквата, и нищо повече. В този край вярват, но пазете се, дявол го взел! Бога ми, щом видя по време на проповед да влиза някое момиче, което ми изглежда дебеличко, аз си казвам: „Носи ми още един енориаш“ — и гледам да го омъжа. Вие не ще им попречите да грешат, виждате ли, но можете да намерите момъка и да не му позволите да изостави майката. Венчайте ги, венчайте ги, абате, не се занимавайте с нищо друго.

Новият свещеник отговори сурово:

— Ние мислим различно. Излишно е да настоявате.

И абат Пико започна пак да съжалява за селцето си, за морето, което виждал от прозорците на своя дом, за малките долчинки, подобни на фунии, където се разхождал и четял требника си, загледан в минаващите в далечината кораби.

Двамата свещеници се сбогуваха. Старият свещеник целуна Жана, а тя едва не заплака.

След една седмица абат Толбиак дойде отново. Той заговори за предприетите от него реформи като княз, влязъл във владение на княжеството си. Помоли виконтесата да не пропуска неделната служба и да се причестява всеки празник.

— Вие и аз — каза той — сме главата на селището. Ние трябва да го управляваме и да даваме достоен за подражание пример. Трябва да бъдем единни, за да сме силни и почитани. Ако църквата и замъкът си подадат ръка, селската хижа ще се бои от нас и ще ни се подчинява.

Религията на Жана бе изтъкана само от чувство — мечтателна вяра, която се таи у всяка жена; ако изпълняваше криво-ляво задълженията си, то бе най-вече по привичка, останала й от манастира — свободомислещата философия на барона отдавна бе оборила религиозните й убеждения.

Абат Пико се задоволяваше с малкото, което тя му даваше, и никога не я упрекваше. Но неговият заместник, щом не я видя на литургията миналата неделя, дотича тутакси строг и разтревожен.

Тя не искаше да скъса със свещеника и обеща да ходи, но в себе си реши да бъде редовна първите няколко седмици само от учтивост.

Малко по малко обаче свикна да ходи на църква и се поддаде на влиянието на този хилав, но праволинеен и властен абат. Той бе мистик и й допадаше със своята екзалтация и пламенност. Докосна у нея струната на религиозната поезия, скрита в душата на всяка жена. Непримиримата му строгост, презрението му към света и чувствените наслади, отвращението му от човешката суета, любовта му към бога, младежката му неопитност и неподатливост, суровото му слово и непреклонна воля даваха на Жана представа за християнските мъченици и невярващата вече, изстрадала жена се поддаваше на суровия фанатизъм на това дете — божи пратеник.

Той я водеше при Христа утешителя, показваше й как благочестивите религиозни радости ще успокоят всичките й страдания. И тя коленичеше в изповедалнята, принизяваше се доброволно, чувствуваше се малка и слаба пред този пастир, на вид петнадесетгодишен.

Скоро обаче той стана омразен на цялото село.

Непреклонно строг към себе си, той проявяваше и спрямо другите безпощадна нетърпимост. Едно нещо предизвикваше най-вече гнева и възмущението му — любовта. С увлечение говореше за нея в проповедите си, със силни изрази според църковния обичай, като хвърляше в селската аудитория гръмки фрази срещу плътската връзка. Сам той трепереше от ярост, тропаше с крак, цял във властта на образите, които извикваше в яростните си нападки.

Големите момчета и момичета се споглеждаха скришом в църквата. Старите селяни, които обичат да пускат шеги по тези въпроси, изказваха неодобрението си от нетърпимостта на дребния свещеник, връщайки се от църква към чифлика си между сина със синя блуза и чифликчийката с черна наметка. Целият край се вълнуваше.

Хората шушукаха помежду си колко бил строг в изповедалнята, какви сурови наказания налагал, как упорито отказал опрощение на момите, чиято девственост не е непокътната. Това даде повод за подигравки. През време на празничните литургии хората се смееха при вида на девойките, които оставаха по местата си, вместо да се причестяват с другите.

Скоро свещеникът почна да дебне влюбените, да пречи на срещите им като пъдар, преследващ бракониери. В лунните нощи той ги пъдеше от изкопите зад хамбарите или от гъстите морски тръстики по склоновете на ниските крайбрежни хълмове.

Веднъж издебна двама млади, които не се разделиха, като го видяха. Те се държаха през кръста и вървяха прегърнати сред едно каменисто долче.

Абатът извика:

— Ще престанете ли най-сетне, скотове такива?

Момъкът се обърна и му отговори:

— Гледайте си работата, отче, това не ви засяга.

Тогава абатът награби камъни и започна да ги хвърля по влюбените като по кучета.

Те побягнаха със смях; следващата неделя той ги изобличи поименно пред пълната с богомолци църква.

Младежите от селцето престанаха да ходят на божествените служби.

Всеки четвъртък свещеникът вечеряше в замъка, а и през седмицата идваше често да побеседва със своята духовна дъщеря. Тя се въодушевяваше като него, разискваше за отвлечени неща, ровеше се в древния заплетен арсенал на религиозните спорове.

Те се разхождаха двамата по голямата алея на баронесата, беседваха за Христос и за апостолите, за Дева Мария и за църковните отци, като че ги познаваха. Спираха се от време на време, задаваха си дълбокомислени въпроси, които ги навеждаха на мистични бълнувания: тя — унесена в поетични размисли, възлизащи като ракети към небето, а той — по-точен, обосноваващ се като вманиачен адвокат, заел се да докаже математически квадратурата на кръга.

Жюлиен се отнасяше към новия свещеник с голямо уважение и постоянно повтаряше:

— Този свещеник ми допада, не признава компромиси! — И охотно се изповядваше и причестяваше — не се скъпеше да дава пример!

Сега той отиваше почти всеки ден у Фурвилови, ходеше на лов с мъжа, който не можеше без него, и яздеше с графинята въпреки дъжда и лошото време. Графът казваше:

— Побъркали са се с това яздене, но то се отразява благотворно на жена ми.

Към средата на ноември се върна баронът. Беше променен, остарял, отпаднал, потопен в мрачна печал, обзела изцяло душата му. Любовта към дъщеря му изведнъж нарасна, сякаш тези няколко месеца на безрадостна самота бяха засилили нуждата му от обич, доверие и нежност.

Жана не му довери новите си възгледи, близостта си с абат Толбиак и религиозната си ревност; когато той видя за пръв път свещеника, почувствува, че у него се заражда силна враждебност към кюрето. И когато младата жена го попита вечерта:

— Как ти хареса?

Баронът отговори:

— Този човек е инквизитор! Сигурно е много опасен!

Когато по-късно узна от селяните, с които дружеше, за строгостите на младия свещеник, за насилническите му прояви, за неговите гонения срещу вродените нагони и закони, в сърцето му избуя силна ненавист.

Той спадаше към старите философи, поклонници на природата, умиляваше се пред гледката на съединението на две живи твари, прекланяше се пред някакво пантеистично божество и настръхваше от католическото схващане за бога, приписващо му буржоазни наклонности, езуитски гняв и деспотична отмъстителност, смаляващо смътно предугажданото от него миросъздание, съдбоносно, безпределно, всемогъщо — сътворение, което обхваща едновременно живота, светлината, земята, мисълта, растението, скалата, човека, въздуха, животното, звездата, бога и насекомото, което твори, защото самото то е творение, по-силно от нечия воля, по-необятно от нечий разум, създаващо без цел, без причина и без край във всички посоки и всички форми в безбрежния простор, покорно на повелите на случайността и на съседството на слънцата, раздаващи топлина на планетите.

Творението включваше в себе си всички зародиши, мисълта и животът се развиваха в него, както се развиват цветовете и плодовете по дърветата.

За барона размножаването бе великият основен закон, свещен, божествен акт, заслужаващ почит, изпълнение на неясната и вечна воля на битието. И от чифлик на чифлик той поведе пламенна борба против неотстъпчивия свещеник, враг на живота.

Жана, отчаяна, призоваваше господа, умоляваше баща си, но той отговаряше неизменно:

— Трябва да се борим срещу подобни хора. Това е наше право и наше задължение. Те не са човечни. — И като разтърсваше дългите си бели коси, той повтаряше: — Те нямат нищо човешко, не разбират нищо, абсолютно нищо. Действуват под влияние на пагубна заблуда. Те са противоестествени. — И той викаше: — Противоестествени! — сякаш хвърляше проклятие.

Свещеникът усещаше врага, но държеше да остане господар на замъка и на младата жена, затова чакаше подобри времена, сигурен в крайната победа.

Освен това една идея го преследваше неотстъпно: открил бе случайно любовната връзка между Жюлиен и Жилберт и искаше да я прекъсне на всяка цена.

Той пристигна един ден при Жана и след продължителен мистичен разговор я помоли да се съюзи с него, за да се бори и да срази злото в собственото си семейство, да спаси две застрашени души.

Тя не го разбра и поиска да узнае за какво намеква. Той отвърна:

— Не е дошъл още часът. Ще ви видя пак наскоро — и си отиде неочаквано.

Зимата беше към края си, клисава зима, както казват по селата — влажна и топла.

Абатът дойде отново след няколко дни и заговори неясно за някаква недостойна връзка между хора, които би трябвало да бъдат безупречни. Дълг било, казваше той, на тия, които са в течение на тези връзки, да ги прекъснат с всички възможни средства. После се впусна във възвишени разсъждения, хвана ръката на Жана и я закле да отвори очи, да разбере и да го подкрепи.

Този път тя разбра, но мълчеше ужасена при мисълта за всички мъчителни последици, които биха сполетели спокойния й засега дом; и тя се престори, че не разбира какво иска да й каже свещеникът. Тогава той престана да се колебае и заговори ясно:

— Предстои ми да изпълня тежко задължение, госпожо графиньо, но не мога да постъпя иначе. Свещеническият ми сан ми повелява да не ви оставя в неведение за нещо, което бихте могли да спрете. Знайте впрочем, че вашият съпруг поддържа престъпно приятелство с госпожа дьо Фурвил.

Тя сведе в покорно безсилие глава.

— Какво мислите да правите сега? — подзе свещеникът.

— Какво искате да направя, отче? — смотолеви тя.

Той отговори буйно:

— Да се възпротивите на тази греховна страст.

Тя се разплака и каза горчиво:

— Но той ми измени вече с една слугиня. Не ме слуша. Не ме обича, оскърбява ме винаги, щом изкажа съжаление, което не му допада. Какво мога да сторя аз?

Без да отговори направо, свещеникът се провикна:

— Значи, вие скланяте глава? Примирявате се? Съгласявате се? Прелюбодеянието е под покрива ви и вие го търпите? Престъплението се върши пред очите ви, а вие извръщате поглед? И вие сте съпруга? Християнка? Майка?

Тя хълцаше:

— Какво искате да сторя?

— Всичко друго — отвърна той, — но не и да позволявате това безчестие. Всичко, казвам ви. Напуснете го! Бягайте от този опозорен дом!

— Но аз нямам пари, отче — каза тя, — а ми липсва и смелост; и после как да си отида, без да имам доказателства? Нямам дори право да сторя това.

Свещеникът се изправи цял треперещ:

— Малодушието ви съветва така, госпожо, аз ви смятах друга. Вие сте недостойна за божието милосърдие.

Тя падна на колене:

— О, моля ви, не ме изоставяйте, посъветвайте ме!

Той каза рязко:

— Отворете очите на господин дьо Фурвил. Негов дълг е да прекъсне тази връзка.

При тази мисъл ужас обзе Жана.

— Но той ще ги убие, отче! А аз бих извършила донос! Само това не! Никога!

Тогава абатът вдигна ръка като за проклятие, извън себе си от гняв.

— Останете си във вашия позор и вашето престъпление; вие сте по-виновна от тях. Вие сте услужливата благосклонна съпруга. Нямам вече работа тук!

И той си отиде толкова разярен, че цялото му тяло трепереше.

Тя тръгна след него замаяна, готова да отстъпи, едва ли не да обещае. Но свещеникът все още трепереше от възмущение и крачеше бързо, като размахваше от яд големия си син чадър, висок почти колкото него.

Той зърна Жюлиен, който стоеше до оградата и даваше нареждания за кастренето на дърветата, и свърна наляво, за да мине през чифлика на Куйар. Постоянно повтаряше:

— Оставете ме, госпожо, нямам какво повече да ви кажа.

Точно на пътя му, посред двора, купчина деца от чифлика и от съседните къщи, струпани около колибката на кучката Мирза, гледаха любопитно нещо, съсредоточени и безмълвни. Сред тях баронът, с ръце на гърба, също гледаше с любопитство. Човек би го взел за учител. Но щом забеляза свещеника, той побърза да се отдалечи, за да не бъде принуден да го срещне, поздрави и заговори.

Жана казваше умолително:

— Дайте ми няколко дни, отче, и елате пак в замъка. Ще ви разкажа какво съм могла да сторя и какво съм подготвила! Ще обсъдим заедно.

Те стигнаха до групата деца. Свещеникът се доближи, за да види какво ги интересува толкова много. Кучката се окучваше. Пред къщичката й пет малки кученца лазеха вече около майка си, а тя ги лижеше нежно, легнала настрана, измъчена. В момента, когато свещеникът се наведе, сгърченото животно се изпъна и се показа шесто кученце. Хлапетата, обзети от радост, запляскаха с ръце и се развикаха: „Ето още едно! Ето още едно!“ За тях това беше игра, естествена игра, в която нямаше нищо нечисто. Те наблюдаваха раждането, както биха гледали падането на ябълките.

Абат Толбиак отначало се спря слисан. После в пристъп на необуздана ярост вдигна големия си чадър и заудря с все сила по главите на скупчените деца. Изплашените хлапета си плюха на петите. И той внезапно се намери сам пред обхванатата от родилни мъки кучка; тя се мъчеше да стане. Но той дори не я дочака да се вдигне на лапите си, а започна да я налага озверен с все сила. Вързаното куче не можеше да избяга, виеше страшно и се мяташе под ударите му. Той счупи чадъра си. Тогава, като се видя обезоръжен, стъпи върху кучката, започна яростно да я мачка, да я тъпче, да я смазва. Тя роди под тежестта му едно последно кученце. С един зверски удар на тока си той доуби окървавеното животно, което още мърдаше сред квичащите новородени кученца, слепи, тромави, търсещи вече цицките на майка си.

Жана беше избягала. Но свещеникът внезапно усети, че някой го хваща за гърлото, триъгълната му шапка отхвръкна от силна плесница; баронът го дотътра до оградата и го изхвърли разгневен на пътя.

Когато господин льо Пертюи се върна, видя дъщеря си коленичила — тя хълцаше сред малките кученца и ги събираше в полата си. Той тръгна с бързи крачки към нея и извика, размахвайки ръце:

— Ето го! Ето го твоя божи служител! Видя ли го сега?

Чифликчиите се притекоха, взеха да разглеждат изтърбушеното животно. Старата Куйар заяви:

— Как е възможна такава свирепост!

Жана прибра седемте кученца и реши да ги отгледа.

Опитаха се да ги хранят с мляко. Три умряха на другия ден. Чичо Симон обиколи цялата местност, за да намери млечна кучка. Кучка не намери, но донесе една котка и заяви, че и тя ще свърши работа. Убиха още три кученца и повериха последното на тази дойка от друга порода. Тя го осинови незабавно, легна на хълбока си и му подаде цицките си.

За да не изтощи втората си майка, кучето бе отбито след две седмици и Жана се нагърби да го храни сама с биберон. Нарече го Тото, но баронът решително промени името и го кръсти Сеч.

Свещеникът не стъпи вече в замъка, но следващата неделя изсипа от амвона клетви, закани и проклятия срещу замъка, казваше, че язвата трябва да се гори с нажежено желязо, анатемосваше барона, който се забавляваше с това, неясно и плахо намекваше за новите любовни похождения на Жюлиен. Виконтът беше вбесен, но страхът от скандал укроти гнева му.

А от проповед на проповед свещеникът продължаваше да възвестява отмъщението си, предричаше, че часът на божия съд наближава, че всички негови врагове ще бъдат сразени.

Жюлиен написа на архиепископа почтително, но енергично писмо. Абат Толбиак бе застрашен от немилост. Той млъкна.

Срещаха го да се разхожда сам с големи крачки и екзалтирано лице. Жилберт и Жюлиен го забелязваха много често по време на разходките си с кон ту далече, като черна точка в края на полето, ту на стръмния бряг, ту зачетен в требника си в някоя тясна долчинка, през която трябваше да минат. Те обръщаха конете, за да го избягнат.

Пролетта бе настъпила; тя съживяваше любовта им, хвърляше ги всеки ден в прегръдките им един на друг, ту тук, ту там, под всеки заслон, където ги отнасяше ездата им.

Понеже листата на дърветата бяха още редки, а тревата — влажна, те не можеха както през лятото да потънат в горските гъсталаци и избираха за тайните си прегръдки най-често подвижната колиба на един овчар, изоставена още от есента на върха на стръмния рид Вокот.

Колибата стоеше самотна, изправена на колелетата си, на петстотин метра от брега, точно там, където долината стръмно се спускаше към морето. Не можеха да бъдат изненадани, защото оттам се виждаше полето, а конете, вързани за стръките, ги чакаха да се уморят от целувки.

Но един ден, точно когато напущаха убежището си, забелязаха абат Толбиак, седнал почти скрит в морските тръстики край брега.

— Трябва да оставяме конете си в дола — каза Жюлиен, — могат отдалече да ни издадат.

И те свикнаха да връзват конете си в една падинка на обраслия в шубраци дол.

А една вечер, когато се прибираха двамата в „Ла Врийет“, за да вечерят с графа, срещнаха етуванския свещеник, който излизаше от замъка; той им направи път да минат и ги поздрави, без да срещне погледите им. Обзе ги безпокойство, но то бързо се разсея.

Един следобед Жана четеше до камината; навън духаше силен вятър (беше началото на май). Ненадейно тя зърна граф дьо Фурвил. Той вървеше пеш и толкова бързаше, че тя помисли, че се е случило нещастие.

Бързо слезе да го посрещне и когато застана срещу него, помисли, че е обезумял. Графът беше с големия кожен каскет на глава, който той носеше само в къщи, облечен бе с ловджийската си блуза и тъй бледен, че червеникавите му мустаци, които обикновено не се открояваха на руменото му лице, изглеждаха огнени. Очите му блуждаеха погледът му се местеше безсмислено. Той прошепна:

— Жена ми е тука, нали?

Загубила ума и дума, Жана отвърна:

— Не, не съм я виждала днес.

Тогава той седна, сякаш краката му се подкосиха, махна каскета и машинално избърса с кърпа челото си няколко пъти. После изведнъж скочи, приближи се до младата жена, протегна двете си ръце, отворил уста, готов да я заговори, да й повери някаква ужасна мъка, после се спря, погледна я втренчено и издума като в бълнуване:

— Но той е ваш мъж… вие също… — и побягна към морето.

Жана се затича да го спре, викаше го, умоляваше го със свито от ужас сърце и си мислеше: „Той знае всичко! Какво ли ще направи! О! Дано не ги намери!“

Не можеше да го стигне, а той не я слушаше. Вървеше право пред себе си, без да се колебае, устремен към целта си. Прескочи рова, тръгна с исполински крачки през тръстиките и стигна до скалистия бряг.

Изправена на обраслата с дървета височина, Жана дълго го следи с очи; после, като го изгуби от погледа си, се прибра, терзана от безпокойство.

А той свърна надясно и почна да тича. Бурното море влачеше вълните си. Грамадни, съвсем черни облаци се носеха с луда бързина, отминаваха, следвани от други, и всеки от тях обливаше брега с бесен порой. Вятърът свистеше, виеше, навеждаше ниско тревата, огъваше младите жита, грабваше големи бели птици, подобни на къдели пяна, и ги отнасяше далече от морето. Дъждовните капки се лееха безспир, шибаха лицето на графа, мокреха бузите и мустаците му, свличаха се по тях, изпълваха ушите му с шум, а сърцето му със смут.

Там долу пред него се откриваше дълбоката теснина на дола Вокот. Не се виждаше нищо друго освен овчарската колиба до празната кошара. За стръките на подвижната къщичка бяха привързани два коня. От какво можеха да се опасяват в такава буря?

Щом ги забеляза, графът легна по корем и почна да се влачи по ръце и колена, подобен на някакво чудовище с голямото си изкаляно тяло и косматата шапка. Той пропълзя чак до самотната колиба и се мушна отдолу, за да не го забележат през пролуките на дъските. Конете се раздвижиха, като го усетиха. Той бавно преряза поводите им с извадения от по-рано нож. Изви се вихър и животните побягнаха, подгонени от градушката, която шибаше наклонения покрив на дървената къщурка; тя се тресеше на колелата си.

Повдигнал се на колене, графът долепи око до процепа под вратата и погледна вътре.

Не помръдваше. Сякаш чакаше нещо. Мина доста време. И ненадейно той се изправи целият в кал, от главата до краката. Бутна с безумно движение резето, което затваряше вратата отвън, сграбчи стръките и разтърси колибата, като че искаше да я строши на парчета. После внезапно се впрегна в нея, прегънал високата си снага в отчаяно усилие, и почна да тегли като вол, задъхвайки се. Повлече към стръмния склон подвижната къщурка и тия, които бяха заключени в нея.

Те викаха отвътре, удряха с юмруци вратичката, без да разбират какво им се е случило.

Когато стигна до горния край на стръмнината, той пусна лекото жилище и то се затъркаля по наклонената урва. Ускоряваше своя ход, носеше се лудо, все по-бързо, подскачаше, спъваше се като животно, стръките се удряха в земята.

Стар просяк, скрит в един трап, видя как колибата профуча стремително над главата му. Чу ужасните викове, които излизаха от дървения сандък.

Изведнъж колибата загуби едното си колело — то се откъсна при блъскането, а тя падна на една страна и се запремята надолу като топка, както би се изтърколила от върха на някоя планина изтръгната из основи къща. Стигна до ръба на последния сипей, подскочи, описа дъга, падна в пропастта и се счупи като яйце.

Щом се разби в камънаците, старият просяк, който я бе видял да профучава, слезе със ситни стъпки през къпините. Воден от благоразумието си на селянин, той не се осмели да се приближи до смачкания сандък, а отиде до съседния чифлик да съобщи за случилото се.

Притекоха се хора. Вдигнаха отломките и откриха две тела — изранени, смазани, окървавени. Челото на мъжа бе пробито, а лицето — премазано. Челюстта на жената висеше, откъсната при едно блъсване. Счупените им крайници бяха меки, сякаш под месото им вече нямаше кости.

Разпознаха ги все пак. Почнаха да обсъждат надълго причината за това нещастие.

— Какво ли са търсили в тази колиба? — каза една жена.

Тогава бедният старец разказа, че те сигурно са се подслонили там, за да се скрият от бурята, а буйният вятър навярно е преобърнал и търкулнал надолу колибата. И обясни, че самият той мислел да се скрие там, но видял привързаните за стръките коне и разбрал, че мястото е заето.

— Иначе с мен щеше да стане същото — добави той доволно.

Някакъв глас каза:

— Дали нямаше да е по-добре?

Тогава старчето изпадна в ужасна ярост:

— Защо щеше да е по-добре? Защото аз съм беден, а те богати ли? Погледнете ги сега…

Треперещ, дрипав, мокър до кости, мръсен, с чорлава брада и дълги коси, провиснали изпод издънената му шапка, той посочи двата трупа с края на кривака си и заяви:

— Всички сме равни там долу…

Междувременно дойдоха и други селяни, гледаха изпод вежди с неспокоен, подозрителен, изплашен, користен и малодушен поглед. После почнаха да разискват какво да правят. Решиха да отнесат телата в замъците с надеждата да получат възнаграждение. Приготвиха две коли. Сега пък възникна ново затруднение — едни искаха чисто и просто да постелят със слама дъното на колите; други бяха на мнение да поставят дюшеци, за приличие.

Жената, намесила се по-рано в разговора, извика:

— Ами че те ще се напоят с кръв тези дюшеци! Ще трябва да ги перем с жавелова вода!

А един дебел чифликчия с весело лице отвърна:

— Нали ще ни платят! Колкото по-хубаво, толкова по-скъпо!

Доводът бе убедителен. Двете каруци с високи колела и без яйове потеглиха в тръс — едната надясно, другата наляво. При всяко друсане по дълбоките бразди от колелата те разтърсваха и люшкаха останките на тези същества, които се бяха прегръщали и нямаше вече да се срещнат.

 

 

Щом видя как колибата се търкаля по стръмната урва, графът с все сила побягна под бурята и дъжда. Той тича няколко часа така, пресичаше пътища, прескачаше насипи, пробиваше плетища. Прибра се привечер в къщи, без сам да знае как.

Уплашените слуги го чакаха и му обадиха, че двата коня току-що се бяха върнали без ездачите — конят на Жюлиен бе последвал другия.

Тогава господин дьо Фурвил се олюля; с прекъснат от вълнение глас промълви:

— Навярно им се е случило нещо в това ужасно време. Нека всички тръгнат да ги търсят.

Тръгна отново и той. Но щом се скри от погледите им, свря се под една къпина и впери взор в пътя, откъдето щеше да дойде мъртва, умираща или осакатена, обезобразена завинаги тази, която той все още обичаше с дива страст.

Скоро пред него мина каруца със странен товар. Спря се пред замъка и влезе. Това беше, да, това беше тя. Ужасна тревога го прикова на място, безумен страх да не узнае, ужас пред истината. Сгушен като заек, той не мръдваше, изтръпваше при най-малкия шум.

Почака час, може би два. Колата не излизаше. Помисли, че жена му издъхва. Мисълта да я види, да срещне погледа й го изпълни с такъв ужас, че той внезапно се уплаши да не би да го открият в скривалището му и да го принудят да се прибере, за да присъствува на агонията й, и избяга по-навътре в гората. После изведнъж му мина през ум, че тя може би има нужда от помощ, че навярно никой не може да се погрижи за нея и се затича като луд назад.

При входа срещна градинаря и му извика:

— Е, какво?

Човекът не смееше да отговори. Тогава господин дьо Фурвил почти изрева:

— Мъртва ли е?

— Да, господин графе — пошепна слугата.

Той изпита голямо облекчение. Тутакси по кръвта и по напрегнатите му мускули се разля спокойствие. С твърда стъпка изкачи стъпалата на голямата парадна стълба.

Другата каруца пристигна в „Тополите“. Жана я забеляза отдалеч, видя дюшека, отгатна, че върху него лежи тяло, и разбра всичко. Така силно се развълнува, че се строполи в несвяст.

Когато дойде на себе си, баща й придържаше главата й и мокреше с оцет слепите й очи. Той попита колебливо:

— Знаеш ли?…

— Да, татко — прошепна тя, но когато поиска да стане, не можа — чувствуваше силни болки.

Същата вечер роди мъртво дете — момиченце.

Жана не видя погребението на Жюлиен и не узна нищо за него. Едва след ден-два забеляза, че леля Лизон се бе върнала. В трескавите кошмари, които я преследваха, тя упорито се мъчеше да си припомни кога старата мома си бе отишла от „Тополите“, по кое време и при какви обстоятелства. Но дори когато мисълта й бе ясна, не успя да си припомни всичко, сигурна бе само, че я бе видяла след смъртта на маминка.