Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Une vie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead(2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki(2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. —Добавяне

I

След като приготви куфарите си, Жана се приближи до прозореца. Дъждът не спираше.

Валеше като из ведро и цяла нощ дъждовните капки тропаха по стъклата на прозорците и по покривите. Надвисналото, натежало от вода небе сякаш се бе разкъсало и се изливаше над земята, размиваше я на каша, топеше я като захар. Внезапните пориви на бурята носеха топъл, тежък въздух. Придошли вади клокочеха из безлюдните улици, а къщите просмукваха влагата като гъби. Тя проникваше навътре и избиваше по стените от избата до тавана.

Излязла предната вечер от манастира, свободна най-сетне завинаги, изпълнена с желание да вкуси всички тъй дълго бленувани радости на живота, Жана се страхуваше да не би баща й да не се съгласи да тръгнат, ако времето не се разведри, затова за стотен път от сутринта се взираше изпитателно в кръгозора.

В този момент забеляза, че бе забравила да сложи в пътната си чанта календара. Откачи от стената малкия картон, разделен на месеци. Настоящата 1819 година бе написана със златни цифри посред някаква рисунка. Тя задраска с молив първите четири колонки, зачеркна всички имена на светии до втори май — деня на излизането й от манастира.

Нечий глас зад вратата извика:

— Жанет!

— Влез, татко! — отвърна Жана.

В стаята влезе баща й.

Барон Симон-Жак льо Пертюи де Во беше благородник от миналия век, добродушен човек. Възторжен поклонник на Жан-Жак Русо, той нежно обичаше природата, полята, горите, животните.

Понеже беше аристократ по рождение, изпитваше вродена омраза към революцията от 1793 година, но като философ по темперамент и либерал по възпитание, той се отвращаваше от тиранията с безобидна, голословна ненавист.

Голямата му сила и голямата му слабост бе неговата доброта, щедрата му готовност да даде, да приласкае, да прегърне, доброта, присъща на създател, разпиляна, без задръжка, някакво притъпяване на волята, разслабване на енергията, едва ли не порок.

Човек на теорията, той бе замислил цял план за възпитанието на дъщеря си — искаше да я направи щастлива, добра, пряма, нежна.

Тя живя до дванадесетгодишната си възраст в къщи, после, въпреки сълзите на майката, постъпи в „Сакре-Кьор“.

Баща й я държа там строго затворена, усамотена, далеч от хората и в неведение за живота. Искаше да му я върнат на седемнадесет години невинна и непорочна, та той сам да я посвети във всичко, да я обкръжи с разумна поезия и сред полята, сред оплодената земя да разбуди душата й, да размрази невежеството й, като й покаже наивната любов и безизкуствените ласки на животните, хармоничните закони на живота.

Жана излизаше сега от манастира лъчезарна, изпълнена с жизнени сили и жажда за щастие, готова да вкуси всички радости, всички чаровни случайности, които мислено бе вече преживяла в безделните си дни, в дългите нощи, в самотните си мечти.

Тя напомняше портрет от Веронезе с блестящите си руси коси, които сякаш се сливаха с кожата й, кожа на аристократка, бледорозова, осенена с лек, светъл кадифен мъх, забележим само под милувката на слънчевите лъчи. Очите й бяха сини, матовосини като на холандските фаянсови фигурки. Имаше малка бенка на лявата ноздра и друга вдясно на брадичката; там се къдреха няколко косъмчета, светли като кожата й, които едва личаха. Беше стройна, с оформена вече гръд и гъвкава снага. В звънливия й глас понякога звучаха остри нотки, но сърдечният й смях сееше радост около нея. Тя често вдигаше с привично движение ръце към слепите си очи, като че да приглади косите си.

Жана изтича към баща си, прегърна го и го разцелува.

— Е, какво, заминаваме ли? — запита тя.

Той се усмихна, разтърси дългите си, побелели вече коси и посочи с ръка към прозореца.

— Как искаш да пътуваме в такова време?

Но тя започна да го моли гальовно и нежно:

— Татко, моля ти се, нека да тръгнем! Времето ще се оправи следобед.

— Майка ти никога няма да се съгласи.

— Ще се съгласи, обещавам ти! Аз ще я придумам!

— Ако успееш да я склониш, аз нямам нищо против.

Жана се втурна към стаята на баронесата. Тя бе чакала деня на заминаването с все по-нарастващо нетърпение.

След постъпването си в „Сакре-Кьор“ не бе напускала Руан, понеже баща й не разрешаваше никакво развлечение преди определената от него възраст. Два пъти само я беше завел за петнадесет дни в Париж, но Париж също беше град, а тя бленуваше само за село.

Сега щеше да прекара лятото в тяхното имение „Тополите“, стар семеен замък, разположен на скалистия бряг при Ипор. Волният живот край морския бряг й обещаваше безкрайна радост. При това родителите й бяха уговорили вече да й подарят това владение, за да живее там завинаги след омъжването си.

Дъждът, който се лееше безспир още от предната вечер, беше първото голямо огорчение в живота й.

Но само след три минути тя изскочи от стаята на майка си и завика из цялата къща:

— Татко, татко! Мама е съгласна. Нареди да впрегнат!

Пороят не стихваше. Дори като че ли стана двойно по-силен, когато каретата се приближи до вратата.

Жана беше готова да се качи в колата, когато баронесата слезе по стълбата, поддържана от едната страна от мъжа си, а от другата от една едра камериерка, снажна и силна като момък. Тя беше нормандка от областта Ко и изглеждаше най-малко на двадесет години, макар че едва ли имаше осемнадесет. В семейството се държаха с нея почти като с втора дъщеря, защото беше млечна сестра на Жана. Казваше се Розали.

Главната й длъжност се състоеше в това — да подкрепя при ходене госпожата, която от няколко години, вследствие хипертрофия на сърцето, бе станала огромна и постоянно се оплакваше.

Задъхана, баронесата стигна до площадката на стария дом, погледна двора, където шуртяха вади, и промърмори:

— Сякаш не е съвсем разумно!…

Мъжът й отвърна, все още усмихнат:

— Вие така пожелахте, госпожа Аделаид!

Понеже тя носеше тържественото име Аделаид, той винаги притуряше и едно „госпожа“ с почтителен и леко подигравателен вид.

Тя направи още няколко крачки и се качи с мъка в колата. Яйовете се огънаха под тежестта й. Баронът седна до нея, а Жана и Розали се настаниха на отсрещната седалка.

Готвачката Людивин донесе купчина дрехи, натуряха ги на коленете си, донесе и две кошници и ги мушна под краката им. След това се покатери на капрата до чичо Симон и се загърна в голямо одеяло, под което изчезна цялата. Вратарят и жена му дойдоха да се сбогуват и затвориха вратичката на каретата. Те изслушаха последните нареждания за багажа, който трябваше да изпратят после с друга каруца, и колата потегли.

Кочияшът чичо Симон, навел глава и превил гръб под дъжда, се гушеше в дрехата си с тройна яка. Бурята стенеше, блъскаше стъклата, вода заливаше шосето.

Носена от бързия бяг на двата коня, каретата се спусна стремглаво по крайбрежната улица, мина край големите кораби, чиито мачти, напречни прътове и въжа се извисяваха печално като оголени дървета сред разплаканото небе. После се понесе по дългия булевард на хълма Рибуде.

Скоро излязоха сред ливадите. От време на време някоя удавена във вода върба с безжизнено и вяло отпуснати клони се очертаваше мрачно през дъждовната мъгла. Подкованите коне шляпаха из калта, а четирите колела изхвърляха пръски наоколо.

Всички мълчаха. Сякаш и мислите бяха натежали като влажната земя. Маминка, отпусната назад, опря глава и затвори очи. Баронът гледаше унило еднообразните и наводнени поля. Розали, с вързоп на коленете, се беше унесла, потънала в тъпа полудрямка, свойствена на хората от простолюдието. Само Жана като че ли се съживяваше под прохладните дъждовни струи като затворено растение, изнесено на свеж въздух, и нейната бликаща радост като разлистен храст пазеше сърцето й на завет от всяка печал. Макар че не говореше, искаше й се да пее, да протегне ръка през прозореца, да напълни шепата си с вода и да пие. Приятно й бе да се носи с бързия бяг на конете, да съзерцава безрадостната гледка с чувството, че е защитена от пороя.

Под ожесточения дъжд от лъсналите задници на конете се вдигаха облачета пара.

Лека-полека баронесата задряма. Лицето й, оградено от шест правилни, олюляващи се масури, постепенно се отпускаше, меко поддържано от трите дебели гънки на шията й, чиито последни извивки се губеха в широко разлятата й гръд. При всяко вдишване главата й се издигаше и спускаше, бузите й се издуваха, а из полуотворените й устни излизаше звучно хъркане. Мъжът й се наведе към нея и леко сложи малък кожен портфейл в скръстените на тлъстия й корем ръце.

Докосването я събуди, тя погледна портфейла още не съвсем разсънена с мътен недоумяващ поглед. Портфейлът падна и се разтвори. В каретата се пръснаха златни монети и банкноти. Баронесата се разбуди напълно, а веселостта на дъщеря й се изля в буен смях.

Баронът събра парите, постави ги на коленете на жена си и каза:

— Ето, мила, какво остана от чифлика „Елто“. Продадох го, за да поправя „Тополите“, където ще живеем често занапред.

Тя преброи шест хиляди и четиристотин франка и ги мушна невъзмутимо в джоба си. От тридесет и един наследени чифлика те продаваха вече деветия. Имаха все пак около двадесет хиляди ливри рента в земи, които при добро управление лесно можеха да докарат тридесет хиляди франка годишно.

Понеже живееха скромно, този доход би могъл да им стига, ако в дома им не зееше вечно една бездънна яма — тяхната доброта. Тя пресушаваше парите в ръцете им, както слънцето пресушава водите на блатата. Парите течаха, бягаха, изплъзваха се, изчезваха безследно. Как? Никой не знаеше. От време на време някой от двамата казваше: „Не знам как стана, но днес похарчих сто франка, без да съм купил нещо особено.“

Лекотата обаче, с която раздаваха парите си, беше най-голямото щастие в живота им и между тях цареше съвършено и трогателно разбирателство по този въпрос.

Жана попита:

— Е, красив ли е сега моят замък?

— Ще видиш, момичето ми — весело отвърна баронът.

Проливният дъжд постепенно затихна. Остана нещо като мъгла, прехвръкваше ситен дъждовен прашец. Облачният свод сякаш се издигна, побеля и внезапно през някакъв невидим прорез над ливадите косо се плъзна дълъг слънчев лъч.

Облаците се разкъсаха, блесна небесна синевина. Прорезът нарасна, сякаш се раздра воал, а над земята се раздипли ведро, лазурно, дълбоко небе.

Полъхна свеж, сладостен ветрец, като че земята щастливо въздъхна. От градините и горичките край пътя долиташе от време на време игрива песен на птичка, която суши крилцата си.

Свечеряваше се. Всички в колата вече спяха освен Жана. На два пъти спираха в ханчета, за да отдъхнат конете и да им дадат малко зоб и вода.

Слънцето беше залязло. В далечината звъняха камбани. В едно малко село запалиха фенерите, а на небето заблестяха рой звезди. От време на време се мяркаха осветени къщи; те прорязваха мрака като огнени точки. И внезапно иззад един хребет, между клоните на елите, изплува луната, червена, огромна, като че още сънна.

Беше тъй приятно, че бяха свалили стъклата на прозорците. Жана си почиваше, уморена от мечти, наситена на щастливи видения. Понякога, изтръпнала от седенето в едно и също положение, тя отваряше очи, поглеждаше навън и виждаше как пробягват в светлата нощ дърветата на някой чифлик или как крави, налягали тук-там в полето, вдигаха глави. После заемаше ново положение, опитваше се да улови нишката на вече наченатия сън, но постоянното трополене на колата шумеше в ушите й, изнуряваше мисълта й и тя пак затваряше очи с натежало тяло и душа.

Но ето че спряха. Мъже и жени застанаха пред вратичката на колата с фенери в ръце. Бяха пристигнали. Жана тутакси се разсъни и скочи чевръсто. Баща й и Розали внесоха почти на ръце изтощената баронеса, докато един чифликчия им светеше. Тя охкаше отпаднала и повтаряше постоянно със слаб, замиращ глас:

— Ах, боже мой, бедни мои деца!

Не пожела нито да яде, нито да пие, легна си и веднага заспа.

Жана и баронът вечеряха сами, един срещу друг. Те се споглеждаха усмихнати, протягаха си ръце през масата и обзети и двамата от детинска радост, тръгнаха да разглеждат възстановения замък.

Той беше едно от тия високи и обширни нормандски жилища, нещо средно между замък и чифлик, иззидани от бели, посивели от времето камъни, и достатъчно просторни, за да подслонят цял род.

Грамаден вестибюл пресичаше къщата от единия до другия край. Големи врати извеждаха от двете страни. Над входа се разклоняваше двойно стълбище, като оставаше празно място по средата, а двете му крила се съединяваха на първия етаж и образуваха нещо като мост.

В партера надясно се влизаше в обширен салон с тапети с кичести клонки, между които прехвръкваха птички. Всички мебели, тапицирани с гоблени, представяха басните на Ла Фонтан и Жана радостно потръпна, като зърна стола, който бе обичала като дете и на който бе изобразена баснята за лисицата и щъркела.

До салона се намираше библиотеката, пълна със стари книги, и други две неизползувани помещения. Вляво бе столовата с подновена дървена резба, стаите за бельото и за съдовете, кухнята и една малка баня с вана.

Целият първи етаж бе пресечен от коридор, по който се редяха десетте врати на десетте стаи. Съвсем в дъното вдясно се намираше стаята на Жана. Влязоха в нея. Баронът я беше подновил, използувайки чисто и просто тапети и мебели, които стояха ненужни на тавана.

Много старинни тапети от фламандски произход населяваха стаята с чудновати образи.

Девойката радостно възкликна, като видя леглото си. Четири големи черни птици от полиран дъб поддържаха леглото в четирите ъгъла, сякаш бяха негови пазители. Напречните страни на кревата представляваха резба от широки плетеници цветя и плодове, а четири изкусно украсена колонки, увенчани с капители в коринтски стил, придържаха корниз от преплетени рози и амури.

Леглото се издигаше величествено и изящно въпреки строгостта, която му придаваше потъмнялото от времето дърво. Кувертюрата и балдахинът блестяха като два небосвода. Бяха направени от старинна тъмносиня коприна, изпъстрена тук-таме с големи линии, бродирани със сърма.

След като се налюбува на леглото си, Жана вдигна свещника, за да разгледа какво изобразяват тапетите. Млад благородник и млада дама, облечени по най-чудноват начин в зелено, червено и жълто, разговаряха под синьо дърво с узрели бели плодове. Тлъст заек в същия цвят пасеше сива трева.

Точно над двете действуващи лица на условна далечина се виждаха пет малки закръглени къщички с островърхи покриви, а по-горе, почти по небето — яркочервена вятърна мелница. Всичко това бе преплетено с големи шарки, изобразяващи цветя.

Гоблените на другите две страни много напомняха първия, само че на тях от къщурките излизаха четири човечета, облечени по фламандски, вдигнали ръце към небето в знак на крайно изумление и гняв.

На последния гоблен беше изобразена дама. До заека, който все още пасеше, лежеше, проснат на земята като мъртъв, младежът. Впила взор в него, младата дама пронизваше гърдите си с шпага, а плодовете на дървото бяха почернели. Жана бе загубила вече надежда да разбере нещо, когато зърна в един ъгъл някакво толкова микроскопично животинче, че ако заекът бе жив, би могъл да го лапне като стрък трева. И все пак това бе лъв.

Тогава тя разпозна злополучната легенда за Пирам и Тисба и макар че се усмихна на наивността на рисунките, стана й драго, че ще бъде обкръжена от тази любовна история, която ще й нашепва безспир скъпи надежди, и всяка нощ над съня й ще витае тази древна, легендарна обич.

Останалите мебели бяха смесица от всевъзможни стилове. Мебели, оставали в семейството от всяко поколение, които превръщат старите къщи в същински музеи, където всичко е смесено. От двете страни на великолепен скрин в стил Луи XIV, обкован с блестящи медни плочки, стояха кресла в стил Луи XV, все още обвити в старата коприна на цветчета. Бюро от розово дърво бе поставено пред камината, на която имаше под кръгъл похлупак един часовник от времето на Империята.

Той представляваше бронзов кошер, висящ на четири мраморни колонки над градина с позлатени цветя. Тънко махало излизаше от кошера през продълговат отвор и разхождаше вечно над цветята пчеличка с крилца от емайл. На предната страна на кошера бе вдълбан цифреник от цветен фаянс.

Часовникът отзвъни единадесет часа. Баронът целуна дъщеря си и се оттегли в стаята си.

Жана си легна със съжаление.

Тя хвърли последен поглед на стаята си и чак тогава загаси свещта. Но вляво от леглото, което само откъм главата се допираше до стената, имаше прозорец, откъдето сноп лунна светлина струеше и се разливаше по пода като светло петно.

По стените пробягваха отражения, бледи отблясъци, които нежно милваха застиналите в любов Пирам и Тисба.

През другия прозорец, откъм краката, Жана съзираше голямо дърво, окъпано в мека светлина. Тя се обърна настрана, затвори очи, но след малко ги отвори наново.

Струваше й се, че още се полюлява, друсана от каретата, в главата й все още шумеше тропотът на колелата. Тя полежа отначало неподвижно, като се надяваше, че така най-сетне ще заспи. Но безпокойството на душата й полека-лека се предаде и на тялото й.

Усети тръпки по краката си, нарастващо трескаво възбуждение. Тогава стана и боса, с голи ръце, прилична на привидение в дългата си нощница, прекоси светлото петно, разляно на пода, отвори прозореца и се загледа навън.

Нощта беше светла като ден. Девойката разпозна мястото, което бе обичала някога в най-ранното си детство.

Право срещу нея се жълтееше като масло сред нощната светлина обширна морава. Две гигантски дървета се извисяваха на двата й края пред замъка: на север — един явор, а на юг — липа.

В края на просторната ливада малка горичка заграждаше имението, защитено от морските бури с пет реда стари брястове, разкривени, превити, разядени, пресечени като покрив от вечно бушуващия морски вятър.

Този своеобразен парк граничеше отляво и отдясно с дълги алеи от стройни тополи, наричани peuples в Нормандия. Те разделяха жилищата на собствениците на двата съседни чифлика, единия на семейство Куйар, а другия на семейство Мартен.

Тези тополи бяха дали и името на замъка. Отвъд оградата се простираше обширна, необработена равнина, обрасла с тръстики, където ден и нощ морският вятър свистеше и лудуваше. По-нататък равнината внезапно свършваше с бяла, стръмна, стотина метра висока скала, чието подножие се къпеше от морските вълни.

Жана виждаше в далечината набраздената повърхност на вълните, сякаш заспали над звездите.

Умиротворена в отсъствие на слънцето, земята излъчваше всичките си ухания. Около долните прозорци се виеше жасмин и тежкият му мирис се смесваше с лекия дъх на разпукващите се листа. Полъхваше тих ветрец и донасяше острия вкус на солен въздух и изпаренията на гнили водорасли.

Девойката дишаше с наслада. Полският покой я успокои като освежителна баня.

Всички твари, които се пробуждат с настъпването на вечерта и крият невзрачното си съществуване в нощната тъмнина, пълнеха здрача с безшумното си суетене. Големи птици прелитаха във въздуха без крясък, като семки, като петна. Бръмчене на невидими насекоми леко докосваше слуха. Нещо тихо пробягваше по росната трева и по пясъка на пустите пътеки.

Само няколко печални жаби отправяха към луната своя кратък, еднообразен зов.

Жана усещаше сърцето си разширено, изпълнено е шепоти като светлата нощ, в него внезапно нахлуваха хиляди бродещи желания, подобни на нощните зверове, които шумоляха край нея. Тя се чувствуваше близко сродена с тази жива поезия. Струваше й се, че в меката белота на нощта пробягват свръхчовешки трепети, туптят неуловими надежди, носи се като че ли дъхът на щастието.

И тя започна да мечтае за любов.

Любов! От две години вече нейното приближаване изпълваше Жана с нарастващо безпокойство. Сега тя бе свободна да обича, оставаше само да го срещне, него…

Какъв ще бъде той? Тя не знаеше, а и не се питаше. Щеше да бъде той, това беше важното.

Едно само й беше ясно — че ще го обожава с цялата си душа и той ще милее за нея с всичката сила на сърцето си. Те ще се разхождат в такива вечери под светлия звезден прах. Ще вървят ръка за ръка, притисната един до друг, ще слушат туптенето на сърцата си, ще усещат топлината на раменете си, ще сливат любовта си със сладостната яснота на летните нощи, така силно свързани един с друг, че ще проникнат лесно, само със силата на обичта си, до най-съкровените си мисли.

И това ще трае вечно в безоблачното щастие на неописуемата им любов.

Изведнъж й се стори, че го чувствува тук, до себе си, и тутакси смътна чувствена тръпка пробягна от краката до главата й. Неволно притисна ръце до гърдите си, като че искаше да прегърне своя блян. По устните й, подадени към неизвестното, премина нещо и тя едва не примря, стори й се, че дъхът на пролетта й дари любовна целувка.

Внезапно някъде зад замъка, по пътя, чу стъпки в нощта. И в устрема на възторжената си душа, в пристъп на вяра в невъзможното, вяра в съдбоносните случайности, в божествените предчувствия, в романтичните прищевки на съдбата, тя си помисли: „Ами ако е той?“ Заслуша се тревожно в отмерените стъпки на минувача, сигурна, че той ей сега ще спре пред решетката и ще поиска да пренощува у тях.

Когато той отмина, тя се натъжи, едва ли не изпита разочарование. Но после си даде сметка, че надеждата й е само плод на силна възбуда и се усмихна на безумието си.

Тогава, успокоена донякъде, Жана се впусна в по-разумни мечти. Опита се да прозре в бъдещето, да нахвърли картината на бъдещия си живот.

Тя ще живее с него тук, в тихия замък над морето. Навярно ще има две деца — син за него, дъщеря за себе си. Виждаше как децата тичат по тревата между явора и липата, а бащата и майката ги следят с очаровани очи и разменят над главичките им погледи, изпълнени със страст.

Дълго, дълго стоя така замечтана, а луната, завършила своя нощен път по небосклона, се канеше вече да изчезне в морето. Захлади се. На изток хоризонтът започна да бледнее. В чифлика вдясно пропя петел. Други му отговориха от чифлика вляво. Техните пресипнали гласове, заглушени от стените на кокошарниците, идваха сякаш много отдалече. А по безбрежния небосвод, неусетно побелял, гаснеха звездите.

Някъде изцвърча тихо пробудена птичка, из листата се понесоха отначало плахи, после по-смели звънки, радостни чуруликания, предаваха се от клон на клон, от дърво на дърво.

Внезапно Жана почувствува, че я залива светлина. Тя вдигна отпуснатата на ръцете си глава и замижа, ослепена от блясъка на зората.

Планина от пурпурни облаци, полускрити зад голямата алея с тополите, хвърляше кървави отблясъци над пробудената земя. Разкъсало ярките облаци, слънцето бавно изплува, като сипеше огън по дърветата, равнините, океана и целия кръгозор.

Жана бе извън себе си от щастие. Буйно преливаща радост, безпределно умиление пред блясъка на природата заля отмалялото й сърце. Нейното слънце! Нейната зора! Началото на нейния живот! Изгревът на нейните надежди! Тя простря ръце към лъчезарния простор, изпита желание да прегърне слънцето, да говори, да извика нещо божествено като това раждане на деня. Но стоеше скована в безсилен възторг. Тогава закри лице с ръце, усети сълзи в очите си и сладостно заплака.

Когато повдигна глава, дивната гледка на зараждащия се ден бе вече изчезнала. Тя се почувствува успокоена. Малко уморена, като че изтрезняла. Просна се на леглото си, без да затвори прозореца, помечта още няколко минути и заспа толкова дълбоко, че не чу в осем часа зова на баща си и се събуди едва когато той влезе в стаята й.

Искаше да й покаже как е разхубавил замъка, нейния замък.

Тази част, която гледаше към полето, бе отделена от пътя с обширен двор, засаден с ябълки. Пътят, наречен междуселски, минаваше край селските плетища и се сливаше половин миля по-нататък с широкото шосе между Хавър и Фекан.

Една права алея водеше от дървената ограда до входа на замъка. От двете страни на двора покрай граничните ровове на двата чифлика се редяха жилищата за прислугата, ниски постройки, иззидани от морски камъни и покрити със слама.

Покривът на замъка беше подновен, всички дървени части — възстановени, стените — поправени, стаите — облепени с нови тапети, всичко вътре беше прясно боядисано. Новите сребристобели капаци и пресните замазвания се отделяха като петна по голямата сива фасада на стария, потъмнял от времето замък.

Другата страна на замъка, на която се намираше един от прозорците на Жана, гледаше в далечината морето над горичката и стената от обрулени от вятъра брястове.

Хванати под ръка, Жана и баронът обиколиха всичко, не пропуснаха нито едно кътче. После се разходиха бавно по дългите алеи с тополите, които заграждаха парка. Под дърветата бе поникнала трева, тя застилаше земята със зеления си килим. Горичката в дъното бе прелестна с преплетените си лъкатушни пътеки, разделени с жив плет. Изневиделица изскочи заек, уплаши девойката, прескочи насипа и се понесе към крайбрежните морски тръстики.

Понеже след закуската госпожа Аделаид, все още изтощена, заяви, че ще си почива, баронът предложи на Жана да слязат до Ипор.

Те се запътиха натам, като минаха най-напред през селцето Етуван, където се намираха „Тополите“. Трима селяни ги поздравиха, сякаш ги познаваха открай време.

Навлязоха в горичките, които се спущат чак до морето по склоновете на лъкатушна долчинка.

Скоро се показа селцето Ипор. Жени седяха по праговете на къщите, кърпеха дрипите си и следяха с поглед минаващите. Стръмната улица с вада по средата и купища отпадъци пред вратите миришеше остро на саламура. До вратниците на мръсните колиби съхнеха кафяви мрежи, по които като сребърни парички се бяха закачили тук-там блестящи люспи. От колибите се носеха зловонията на многочислени семейства, натъпкани в една-единствена стая.

Няколко гълъба обикаляха край вадата, търсеха да клъвнат нещо.

Жана гледаше наоколо и всичко й се струваше ново и интересно като театрален декор.

Внезапно, като завиха покрай една стена, тя съгледа морето, гладко, матовосиньо, ширнало се докъдето поглед стига.

Спряха срещу плажа да погледат. В открито море се белееха като птичи криле платна. Отдясно и отляво се възправяше високият стръмен бряг. От едната страна погледът се спираше на някакъв нос, а от другата — крайбрежната линия се виеше безкрайно, докато се превърне в почти неуловима чертичка.

В едно от близките заливчета се виждаха пристанище и къщи. Малки вълнички, подобни на ресни от пяна в края на морето, се разбиваха с лек шум в камъните по брега.

Изтеглени на наклонения каменист бряг, лодките на местните жители лежаха на една страна, обърнали към слънцето издутите си, насмолени стени. Неколцина рибари ги стягаха за вечерния прилив.

Един моряк се приближи да им предложи риба и Жана купи калкан. Тя пожела да го отнесе сама в „Тополите“.

Тогава човекът предложи услугите си да ги разходи някой път по морето и няколко пъти поред повтори името си, за да го запаметят добре: „Ластик, Жозефен Ластик.“

Баронът обеща да го запомни.

Тръгнаха назад към къщи.

Жана се измори да носи сама голямата риба — провря бащиния си бастун през хрилете й и двамата хванаха по един край. Те изкачваха весело склона, бъбреха като деца, с облъхвано от вятъра лице и блеснали очи, а калканът малко по малко натежаваше в ръцете им и метеше земята с тлъстата си опашка.