Христо Калчев
Вълчи капан I (3)

III

Козела предполагаше, че до началото на август Брюксел ще заяви недвусмислено, намерението си да приеме България в Европейския съюз. Тестето с карти щеше да се напълни само с аса. Пинизът беше да седнеш на масата.

Козела си даваше сметка, че генерал Бойко Борисов отдавна си е купил куверт и е запазил най-хубавата маса в казиното. Местата около него също бяха резервирани. Най-верните му хора последваха генерала в политиката с неподлежаща на съмнение преданост, верни на вълчия си инстинкт и сигурни в бъдещите дивиденти. Сред шеги и закачки, какъвто всъщност беше българският политически живот, на хоризонта се появи абсолютно неясната политическа формация ГЕРБ и светкавично набра скорост. Българският народ за сетен път доказа, че е ненадминат в тъпотията си. Дай му врачка, магьосник, детрониран цар или набедена силна личност и той тутакси е готов да му повери проблемите си.

Бойко Борисов вървеше неудържимо към властта. Президентството не му трябваше, защото като мощ беше кухо отвсякъде. Той се стремеше към премиерския пост и без съмнение щеше да го получи, седнал на задната седалка в правителствената лимузина. Съседното място беше свободно, но Козела прекрасно знаеше, че не е за него.

* * *

Междувременно Флора преодоляваше мъката си в Претория, заобиколена от група верни идиоти. Козела беше прехвърлил всички имоти на нейно име. За да не я разсейва, отклони десет милиона евро в нарочна сметка и ги преведе в най-удобната за нея Южноафриканска банка. За всички тези действия Флора беше уведомена лично от него. Козела не обичаше посредници.

Срещнаха се в невзрачна кръчма, от която се виждаше старото пристанище на Пирея. Бяха си я харесали още когато смятаха, че ще живеят и ще умрат заедно, а Осип се разхождаше непослушно между масите, крадеше салфетки и си правеше лястовици от тях.

— Какво се случи, Йон? — попита тъжно Флора.

— Неизбежното — отвърна Козела, придърпа менюто и се зачете така, сякаш вътре бяха написани всички истини за миналото, настоящето и бъдещето.

— Не е честно да останеш жив! — подметна му тя малко преди да се разделят.

— Не се сещам за нищо честно на този свят — изпрати я джентълменски до таксито Козела.

* * *

Ченгенцето, което загина мърцина в тоалетната на смрадливата кръчма край Девин не беше пратено от Флора. То беше жертва на манията за внедряване в бандитски групи. Прекият му началник изискваше от него подробен доклад за всички съмнителни фигури, които се появяваха в района на Девин без точно определена цел. Хвърляше стръвта и очакваше да се окачи някоя дребна риба. Дори в най-смелите си мечти не можеше да си представи, че акула като Козела ще доплава до тези ширини. Всъщност, той така и нищо не разбра. Ченгенцето му докладва за забележителния старец с козята брада, който му бе направил впечатление с умението си да говори на всички библейски езици. Въпреки че не беше от най-контактните, помагаше на бармана да се оправи както с пияните немци и тъпите англичани, така и с изключително нетактичните шведи и непочтително ебливите им булки. Старчето запазваше удивително хладнокръвие дори при най-сложни ситуации. Видимо разполагаше с много пари, беше наел апартамент на последния етаж, но се задоволяваше с малко и не досаждаше с капризи, характерни за баровците. В курса по поведенчески науки в Симеоново, не бяха учили за подобен българин. Тъпите психолози втълпяваха в главите на курсистите набор дърти митологеми: българите са етнически толерантни, българите са трудолюбиви, българите са гостоприемни, българите са изключително добронамерени и завистта им е чужда по природа.

Ченгенцето беше достатъчно умно, за да установи още след първите си реални докосвания до живота, че българинът е точно обратното на тези митологеми. Затова старецът му се стори необичаен и без съмнение предизвика у него някакъв вид неосъзнато възхищение. То беше изписано на лицето му, когато патолозите го сложиха на дисекционната маса. Момчето най-малко очакваше да бъде застреляно от възпитания възрастен господин, а Козела на свой ред изобщо не искаше да го убива. Искаше го бизнеса.

* * *

Младен Михалев-Маджо се чувстваше като кур в хладка вода в битието си на сервитьор край Охридското езеро. Не ставаше за нищо. Боеше се да се появява в пиковите часове, защото през района преминаваха много българи. Скатаваше се, както го беше правел преди много години в казармата. Понякога му идваше да скъса главата на собственика до кръста или да купи целия му ресторант, заедно с принадлежните складове и да го хвърли от високо в езерото. Все пак не някой друг, а той бе собственик на Първа инвестиционна банка. Той контролираше движението на парите на половината от Балканите и само преди година като нищо можеше да сложи в джоба си цяла Македония. Маджо минаваше за гърмян заек. Все още сънуваше пищенето на куршумите пред входа на хотел „Севастопол“, пък и никога не можеше да забрави гранатомета, с който смятаха да го взривят. Дори най-приближените му хора не подозираха колко много ненавижда бившите си съдружници и приятели. И в най-добрите години на СИК той вече беше подготвил примка за всеки един от тях. Те му бяха нужни единствено като войници. Мястото им беше на бойното поле.

Маджо обаче нямаше как да предвиди, че ще дойде време да сключва сделки с властта и да предаде тези, които броеше за най-нищожни от всичките си противници — братята Маргини.

* * *

Напоследък Сретен Йосич спеше зле и цветовете в сънищата му потъмняваха. На колана му вече висяха скалповете на Поли Пантев, Дебелия Миле, лъжливото прокурорче Николай Колев и бившата барета Владимир Димов. Най-важният от тях липсваше. Бойко Борисов успя да се измъкне невредим от политическия капан, който му заложиха неколцина евтини политици от царската партия. Нещо повече, дори спечели мажоритарни избори и продължи да издухва като есенна шума потенциалните кандидати за всякакви постове в държавата. От гледна точка на бизнеса Сретен имаше много по-голям интерес да се сприятели с него. Той в никакъв случай не разглеждаше своето присъствие в холандския затвор и бъдещото си екстрадиране като някаква драма. Освобождаването му нямаше да струва повече от 300 хиляди евро. Нито разпадащата се Сърбия, нито нищожната Македония имаха дори най-малък шанс да пробият в Европейския съюз в близките 25 години. Перспективата беше единствено България, а Бойко Борисов нямаше алтернатива за премиерското място. Откъдето и да го погледнеш — златна кокошка. Като фатален недостатък на бившето пожарникарче се очертаваше необявената цена на борсата за политици.

Сретен знаеше прекрасно, че всичко на този свят се купува. Което не става с малко пари, става с много. Очакваше с нетърпение акциите на селянчето от Банкя, обаче онзи упорито отказваше да излезе на пазара. Все пак Йоцо Амстердама не забравяше, че именно Бойко Борисов, в качеството си на главен секретар на МВР го беше арестувал. И то заради една звезда. Заслужаваше си куршума отвсякъде. Затова му издаде смъртна присъда, но не бързаше да я изпълни. На този етап жив кандидат за премиер на България вършеше по-добра работа, отколкото мъртво ченге.

* * *

Козела следеше възхода на Бойко Борисов от терасата на плаващия хотел в Девин и в общи линии беше стигнал вече до същия извод като тъпото косоварче Сретен. Бойко не трябваше да се закача. Стратегически по-добре изглеждаше перспективата да се намери пътека към него, а още по-добре да му се напипа слабото място. Козела си даваше сметка, че Бойко не е лесна дъвка за дъвчене и затова още повече се ядосваше на сълзливата Флора и нещастните килърчета, които му пращаше. Отклоняваха вниманието му от най-важното. Вместо да организира всички налични сили, трябваше да се пази от попикани аматьорчета, наети да го убият със собствените му пари.

Козела няколко пъти отскочи до Гърция, откъдето разговорите му с Претория бяха значително по-защитени. „Не се дръж като тъпа путка! — тегли една майна на Флора той — Живели сме заедно, обичали сме се, доколкото това е възможно. Отгледахме предател и той си получи заслуженото. Какво искаш от мен?“ „За теб е по-добре да си мъртъв“ — отвърна му кротко Флора. „Аз съм мъртъв отдавна, ако това те успокоява, мила! — ядоса се Козела — По мъртъв няма да стана, дори да ми пратиш сто килърчета!“ След това тресна телефона и застреля в движение подскачащия край уличната кабина шлифер, без дори да го погледне в лицето. Беше го забелязал от сутринта и знаеше съвсем сигурно защо го следва по кривите улици на Пирея.

Маджо водеше по точки в битката за Бойко Борисов поради простата причина, че беше предал на правосъдието достатъчно доказателства, за да осъдят цивилизовано двама незначителни гангстери — братята Маргини. Междувременно те успяха да отсвирят Доктора. Той едва ли бе очаквал някога да доживее до дълбока старост, макар че се постара да се прикрие добре, преди да се захване с кокошкарските си номера.

Просто да не повярваш, че такъв играч, свързан още със стария Фатик и истинската контрабанда ще си позволи да затъне в тъпи провинциални конфликти, в отвличания, рекетчета и какви ли не идиотщини. Иначе нямаше нито една причина да е жив. Поли Пантев открадна кокаина на Сретен, а Доктора открадна парите на Поли Пантев. Стигна се до невероятната простотия, наследник на една от най богатите български фамилии като Поли да бъде погребан с държавни пари.

Някъде в разплитането на тази верига на Маджо му хрумна, че като нищо може да свърши по същия начин и реши да остане сам на бойното поле. С Бойко бяха стари приятели. Маджо трябваше да признае, че копелето се оказа по-умно от всички тях. ВИС и СИК на практика не съществуваха. Нито един от групировките не успя да легализира бизнеса си. Те си останаха кокошкари, а Бойко, без да му пука им тегли един шут в задника и сега даваше приеми на висши държавни мъже, наконтен като на сгоден циганин брат му. Случваше се това да докарва Маджо до бяс. Ако имаше дори най-малка възможност, щеше да удуши бившия си авер с папионката му. Но фактите си бяха факти — Бойко вървеше уверено към премиерския стол, а Маджо се криеше маскиран като келнер в най-кирливия ресторант край Охридското езеро.