Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (17)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt(2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев(2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Вълчи капан I

Българска, първо издание

Редактор: Владо Даверов

Коректор: Катерина Георгиева

Художествено оформление: Слави Иванова

Предпечатна подготовка: ИК „Световит“

Издателска къща „Световит“, 2006

Печат: „Полипринт“ АД, Враца

История

  1. —Добавяне

I

В началото на 2002 година млад инженер от секцията за превантивен контрол на софийската полиция засече международен разговор до Холандия от уличен телефон. Момчето нямаше откъде да знае, че от едната страна на линията е издирваният от години наркобарон Сретен Йосич, известен като Йоца Амстердама. Още по-малко да предположи, че в Амстердам на телефонната слушалка беше Козела.

Разговорът изглеждаше съвсем обикновен, дори скучен.

— Кога ще ми върнеш петте лева? — попита на развален български софийският кореспондент.

— Пет лева са много пари, ще почакаш! — бе отговорът.

Мъжете си размениха по една цветиста псувня, след което затвориха.

Инженерът остана като гръмнат. Прочете текста няколко пъти и го занесе на прекия си началник, възрастен полицай, един от малкото, помнещи зората на изкуството „подслушване“. Полицаят веднага се досети, че нещо не е наред. Очакваше го пенсия след година, но реши да заложи на два коня. Обади се по секретния телефон на малкия Маргин и му продиктува текста дума по дума. След което си измисли работа в МВР, пренебрегвайки субординацията почука на вратата на главния секретар.

Двайсет минути след засечения разговор, двама души знаеха за холандската връзка.

На бандитски жаргон „пет лева“ означаваха пет милиона евро. За малкия Маргин, а и за генерал Бойко Борисов беше ясно, че става дума за наркотици в индустриални количества. Такива пари се разиграваха само между крупни фигури от престъпния бизнес.

Малкият Маргин вярваше само на брат си. Още на същия ден се срещна с него във Виенската сладкарница на хотел „Кемпински“. Говориха за незначителни неща, за да напълнят с баласт бръмбарите, пръснати по всичките маси и цветарници.

Информация беше предадена малко преди да се разделят, на площада пред хотела.

— В България се върти играч! — подхвърли Малкия Маргин. — Знаеш ли кой е?

— Знам! — кимна Големия. — Прави се на образцов татко в пенсионерски квартал. Черпи пияниците и се пазари с домоуправителката за цената на парното. Йоца Амстердам.

* * *

Генерал Борисов рядко пушеше в кабинета си. Предпочиташе пури. След минути трябваше да докладва на министъра. „По-добре да съобщя направо на вестниците, а не на този тъпан!“ — отряза с гилотината края на пурата, повъртя я в ръцете си, обади се на секретарката да не пуска никого и си наля чаша уиски.

Генералът имаше славата на подреден човек. Познаваше структурите на министерството по-добре от всеки друг. Разчиташе на не повече от десетина души, а министър Петканов не беше между тях. Нещо повече, генералът знаеше, че Петканов е най-голямата информационна банка на медиите в министерството, което си беше чиста проба перфектно разработен начин за осведомяване на престъпниците.

Свържете ме с амстердамската полиция, с отдел „Наркотици“! — нареди генералът.

Загаси пурата и изхвърли остатъка от уискито.

* * *

Козела постигна това, което целеше, после затвори телефона. От известно време беше в Холандия, но не в Амстердам, а в малък град Хилверсум — център на повечето холандски телевизии. „Чий го дървя в това тъпо село?“ — попита себе си, гледайки намръщен небето. Канеше се да вали за трети път от сутринта. Влезе в бара на мотела, където бе наел скромна стая, поръча си водка с вода, намигна на сащисания барман и се загледа в малкия канал под прозореца. По него гордо плуваше патица. „Да ти еба майката!“ — напсува я Козела. От скука, или колкото да мине на следващата точка от дневния ред.

За разлика от Маргините и генерал Борисов, Козела много добре знаеше с кого е говорил. Познаваше Сретен Йосич от времето, когато забърсваше сополите си с ръкави.

* * *

Съдбата понякога си прави шеги. Много отдавна, като младши офицер в българската милиция току-що назначен в отдел „Престъпления към личността“, доведоха пъпчив косовар. Бяха го арестували при гостуването на футболен мач на „Цървена звезда“. Обвинението беше опит за убийство. Капитан Иван Милетиев не се интересуваше от футбол и трябваше да му се обяснява надълго и широко, че „Цървена звезда“ играят в България поради отнетото домакинство в Белград. Още по-чудно му се струваше хлапак като този, който стоеше срещу него и го гледаше нагло в очите, да посегне на холандско хлапе, само защото е от противниковия отбор.

— Откъде си, тарикат? — попита Козела.

— От Смедеревска паланка — отговори му гордо момчето.

— А къде е Смедеревска паланка? — заинтересува се капитан Милетиев.

— Близо до Амстердам, друже! — отвърна младокът.

Отговор, който неудържимо разсмя капитан Милетиев. Когато десетина години по-късно Аркан му представи един от воеводите си, той веднага разпозна същия нагъл тип.

— Още ли живееш близо до Амстердам? — сериозно го попита капитана.

— Вече имам къща там — отговори му „тигърът“ на Желко Разнятович.

Иван Милетиев не му повярва.

Следващите години Сретен не само се изкачи до най-високите нива на сръбската мафия в Амстердам, наречена още „Белградска група“, но стана и дясна ръка на Дуя Бесирович — лидер на организацията.

Когато Дуя търсеше килър, за да разчисти сметките с най-добрия си приятел — воевода на отбрана група идиоти, тероризиращи Белград, Йошка сам се предложи.

Уби го като куче в нощен клуб край Амстердам и предизвика незапомнена престрелка между местната полиция и сръбските бандити от Рембранд насам. Дуя Бесирович почина в болница. Макар никой да не се съмняваше, че зад смъртта му стои Сретен Йосич от град Смедеревска паланка.

Това бе началото на големия бизнес. Сретен Йосич наследи организацията на Дуя Бесирович и стана най-могъщия престъпник от Източна Европа. „Гордост за бивша Югославия и настояща Сърбия, която взе да се смалява като шагренова кожа. Да му еба майката!“ — допи водката си Козела. Погледна отегчен през прозореца и видя отново как патицата тържествено се завръща към дома си. „Ако мине още един път, ще я застрелям! Ще я застрелям с обич!“

* * *

Генерал Бойко Борисов знаеше, че са засекли разговор на Сретен Йосич, но дори не предполагаше, че от другата страна на жицата бе неговият кумир — генерал Иван Милетиев. Бойко Борисов имаше диплом за пожарникар — най-печеният. В добрите си години Иван Милетиев преподаваше в Симеоново „Международни комуникации“ на бъдещите шпиони и контраразузнавачи. Пожарникарите не влизаха в това число. Дори тези, които ставаха научни работници. Защото Бойко се подписваше като доктор на науките. Винаги искаше да е сред първите и успяваше.

Сретен Йосич беше голяма хапка за него. Престъпник от световна класа. Не му пукаше от главни секретари, нито от министри на вътрешните работи. Купуваше ги като билети за кино и ги късаше, когато му скимне. Освен това Сретен Йосич нямаше нищо общо с кариерата на Борисов. Държеше се прилично. Не предизвикваше пожари. Стоеше далеч от наводнения. Последните четири години живееше кротко на бул. „Христо Ботев“ с трите си деца и сръбската си жена Вера. Въртеше около десет милиарда евро и през свободното си време се плацикаше на басейна „Мария Луиза“. Беше под наблюдение.

Борисов естествено имаше информация, че Сретен Йосич е издирван от полициите на Сърбия, Холандия, Германия, Австрия, Гърция, Белгия, Южна Африка, Канада и Тайланд за около 20 тежки престъпления, между които три убийства на полицаи от различни страни. Това най-му тежеше. Приемаше убийството на колега за лично посегателство. Но като генерал от българската полиция, той знаеше и друго: Сретен Йосич неслучайно бе жив. Всеки можеше да го застреля, когато пожелае. Сретен Йосич неслучайно се разхождаше на свобода. Всеки можеше да го арестува, когато поиска. Изводът беше прост като бобена чорба: Сретен Йосич беше здраво завързан с политиците, а политиците командваха парада. Изберете си най-честния от тях!

Козела искаше да преебе едновременно двама сериозни противници. „Като подавам такъв голям залък като Сретен на българската полиция, осъждам на смърт Бойко. Като осъждам на смърт Бойко, освобождавам пространство. Като освобождавам пространство, в него няма да присъства най-големия от големите — Сретен!“

Козела не за първи път през живота беше прав.