Чарлс Буковски
Раждането, животът и смъртта на един ъндърграунд вестник

Досега в къщата на Джо Хайънс бяха уредени няколко събирания, на които най-често ходех пиян, така че не си спомням кой знае колко около прохождането на „Отвореното путле“^[1] — един ъндърграунд вестник. По-късно ми казаха какво е станало. По-точно, какво съм вършил.

Хайънс: „По едно време започна да крещиш. Каза, че искаш да почистиш къщата, като почнеш от количката за инвалиди. Онзи в нея ревна, а другите побегнаха. Удари някого с бутилка по главата.“

Чери (съпругата на Хайънс): „Отказа да си тръгнеш, изпи цял галон уиски и ми каза, че ще ме качиш на библиотеката, за да ме чукаш.“

„Направих ли го?“

„Не.“

„Е, добре, някой друг път тогава.“

Хайънс: „Слушай, Буковски, ние се опитваме да се организираме, а щом се появиш ти, проваляш всичко. Ти си най-лошият пияница, когото познавам.“

„О’кей, подавам си оставката. Ай стига, бе. Кой се интересува от вестника ти?“

„О, не, искаме да отговаряш за една рубрика. Смятаме, че си най-добрият писател в Лос Анджелис.“

Вдигнах чашата си. „Това е непоносима обида. Не съм дошъл тук, за да ме обиждате.“

„Добре. Може би си най-добрият писател в Калифорния.“

„Ето пак. Продължавате да ме обиждате!“

„Както и да е, искаме да отговаряш за една рубрика.“

„Аз съм поет.“

„Каква е разликата между поезията и прозата?“

„Поезията казва много неща за малко време. Прозата казва много малко, но надълго и нашироко.“

„Искаме те за една рубрика в «Отвореното путле».“

„Сипи ми едно и съм с вас.“

Сипа ми. Бях с тях. Довърших си питието и тръгнах за моята барака. По пътя се сетих за грешката, която бях готов да направя. Станал съм почти на петдесет и още скитам с тия дългокоси и брадати хлапаци. О, господи, готино, татенце, готиничко. Войната е лайно. Войната е ад. По дяволите — не воювай тогава. Тези неща ми бяха ясни преди петдесет години. Не ми бяха чак толкова интересни. А, да не забравим и дрогирането. Жестоко, бейби.

Вкъщи намерих бира, обърнах четири кутии и написах първата статия. Разказах за оная сто и трийсеткилограмова проститутка, която бях чукал някога във Филаделфия. Хубава беше. Поправих грешките, ударих една чекия и си легнах.

… Всичко започна на първия стаж в наетата от Хайънс къща. Бяха дошли някакви налудничави доброволци. Работата бе нещо ново за тях и всички, освен мен, подхвърчаха от ентусиазъм. Поогледах жените, за да реша на коя да хвана задника, но всички изглеждаха и се дърпаха еднакво: деветнайсетгодишни, мръсни блондинки, с тесни дупета, малки цици, заети, замаяни и по определен начин горди, без и те самите да знаят защо. Когато им пусках пияните си ръце, оставаха хладни, не реагираха.

Много хладни.

„Виж какво, дядка, единственото нещо, което искаме да видим, че вдигаш, е знамето на Северен Виетнам.“

„Е, о’кей, няма страшно, така или иначе — путката ти вони.“

„Пфу, какъв вулгарен старец, толкова си… гнусен!“

И си тръгваха, въртейки чаровните си задници, и държейки в ръце вместо прекрасната розова главичка — някакво списание с ченгета, които преследват младежите и затварят баровете по Сънсет Стрийп. А аз — най-големият жив поет след Одън, да не мога да еба дори едно куче.

Вестникът се задържа доста. Чери се притесняваше, като ме виждаше фиркан до козирката да хвърлям сладострастни погледи на петгодишната й дъщеря. Нещата се усложниха, когато малката започна да сяда в коленете ми и гледайки ме в очите, да казва: „Харесвам те, Буковски. Говори ми. Ще ти донеса бира, Буковски.“

„Върни се бързо, сладурче!“

Чери каза: „Слушай, Буковски, порно-старче…“

„Чери, децата ме обичат. Не съм виновен аз.“

Момиченцето, Заза, пристигна с бирата. Мушна се в прегръдката ми. Отворих бирата.

„Харесвам те, Буковски! Разкажи ми една приказка.“

„Добре, миличко. И така имало едно време един старец и едно красиво момиченце, които се загубили в гората…“

Чери каза: „Слушай, порно-дъртак…“

„Цъ, цъ, цъ, Чери, имаш мръсно подсъзнание!“

Чери се качи на втория етаж, търсейки Хайънс, който в това време сереше. „Джо, Джо, трябва вестникът да се махне оттук! Непременно!…“

Намериха някаква празна двуетажна сграда и в една тъмна вечер, пиейки питието си и държейки фенерче, помагах на Джо да изскубне залепения до къщата телефонен апарат. Свързахме отново жиците и се сдобихме с безплатен телефон. По същото време един друг ъндърграунд вестник в Лос Анджелис обвини Джо, че им откраднал списъка с абонатите. Разбира се, знаех, че Джо беше човек с идеали, с морални принципи и задръжки и това го накара да подаде оставката си от службата в метрото. Затова подаде оставката си и в другия ъндърграунд вестник. Джо беше нещо като Христос. Естествено.

„Дръж добре фенерчето!“ — каза.

Сутринта телефонът иззвъня. Беше моят приятел Великият Манго на Вечното Дрогиране.

„Ханк?“

„Да.“

„Снощи вкъщи дойде Чери.“

„И какво?“

„Носеше някакъв списък. Беше много развълнувана. Искаше да го скрия. Каза, че Дженсън ги преследва. Скрих го в мазето зад рисунките, които Джими Джуджето направи, преди да умре.“

„Чука ли я?“

„Ами! Много е кльощава. Ребрата й щяха да ме нарежат на парчета, ако бях опитал.“

„Но си ебал Джими Джуджето, който тежеше само четирийсет кила?“

„Да, ама той беше много издръжлив.“

„Сериозно?“

„Да, бе.“

Затворих.

В следващите пет броя „Отвореното путле“ излезе със заглавия като: „ОБИЧАМЕ СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ НА ЛОС АНДЖЕЛИС“, „О, КОЛКО МНОГО ОБИЧАМЕ СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ НА ЛОС АНДЖЕЛИС“, „ОБИЧАЙТЕ, ОБИЧАЙТЕ, ОБИЧАЙТЕ СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ НА ЛОС АНДЖЕЛИС“.

Така трябваше. Имахме списъка.

Една вечер Дженсън и Джо излязоха на вечеря. После Джо ми каза, че всичко е „наред“. Не знам кой кого е чукал, нито какво е ставало под масата. А и не ме интересуваше.

Скоро открих, че освен младежите с брадите и перлите ме четяха и други.

В Лос Анджелис се намира новата Федерална палата — модерна и параноична сграда с дълги редове от кабинети в стил „Кафка“, всеки един от тях отдаден на собствения си абсурден онанизъм. Всичко живее за сметка на всичко и расте като червей от топлината и непохватността на ябълката. Платих четирийсет и пет цента за един час паркинг или по-точно ми дадоха билет за тази сума. Влязох във Федералната Палата през украсен с фрески вход, който би могъл да направи Диего Ривера, ако му отнемеха 9/10 от чувствителността. Усмихнати американски моряци, индианци и войници, стремящи се да изглеждат величествени сред евтино-жълтото, гнило-зеленото, напикано-синьото.

Бяха ме извикали в отдел „Кадри“. Знаех, че не е за повишение. Взеха писмото и ме оставиха да чакам четирийсет и пет минути, за да се почувствам като лайно. Част от старата и позната песен: „Ти имаш лайна в червата си, а ние нямаме.“ За щастие утеших се с досегашния си опит, представяйки си минаващите покрай мен жени, легнали в леглото ми с вдигнати крака и с оная работа в устата им. Веднага усетих нещо огромно между краката си — огромно, поне за моята надареност — и бях принуден да забода поглед в пода.

Накрая дойде да ме извика една черна, добре облечена, слаба и приятна секретарка негърка, с много достойнство и запазена жизненост, чиято усмивка показваше, че ще ме тъпчат и тя го знае, а и подсказваше, че няма нищо против да ме понапикае и тя малко. Някак си улесни нещата. Не че имаше някакво значение.

Влязох.

„Седнете.“

Човек зад бюрото. Все същата и позната история. Седнах.

„Господин Буковски?“

„Да.“

Каза ми името си. Изобщо не ми пукаше.

Облегна се назад. Погледна ме от креслото си.

Сигурен към, че очакваше да види някой млад, по-хубав, по-лъскав, някой, който да изглежда по-умен, пооправен… А аз бях стар, уморен, безразличен. Имаше посивяла коса и беше аристократичен тип, ако разбирате за какво говоря. Имам предвид, че никога не се е навеждал да вади от земята цвекло с пръчка, сред сбирщина от мокри гърбове^[2], нито е попадал петнайсет-двайсет пъти в дупката на затвора с алкохолици. Никога не е сърбал лимони в шест часа сутринта. Беше без риза, защото знаеше, че температурата към обяд щеше да стигне 120°. Бедняците познават смисъла на живота. Богатите трябва да го предвиждат. И тогава се сетих за китайците. Странно, нали? Руснаците се поохлабиха, само китайците, които сега започват отначало, се осъзнават, може би, погнусени от лайната. Но както и да е, не ме интересува политиката. Накрая всички тях ги ебе историята. А мен времето ме е разкъсало — разпръснат, разрушен, нищо не ми е останало.

„Господин Буковски?“

„Да.“

„Ама, вижте… някой ни осведоми…“

„Да. Продължавай.“

„… че не сте женен за майката на вашето дете.“

Представих си го как украсява елха с чаша в ръка.

„Вярно е. Не съм женен за майката на четиригодишното си дете.“

„Плащате ли издръжката на детето?“

„Да.“

„Колко?“

„Няма да ви кажа.“

Пак се облегна назад. „Трябва да разберете, че ние, държавните служители, сме длъжни да се съобразяваме със закона…“

Не се чувствах виновен за нищо и не му отговорих.

Чаках.

Къде сте момчета? Къде си Кафка? Лорка, убит насред прашната улица, къде си? Хемингуей, ти твърдеше, че те преследва ЦРУ и никой, освен мен, не ти повярва…

Тогава, възрастният, аристократичният, устроеният, сивият тип, който никога не — беше събирал цвекло, се обърна, порови в едно малко, лъскаво чекмедже зад гърба си и извади оттам пет-шест екземпляра от „Отвореното путле“.

Подхвърли ги на масата, сякаш бяха мръсни говна. Посочи към тях с ръцете си, които никога не бяха брали лимони.

„Имаме основание да смятаме, че вие сте авторът на тези статии, имам предвид «Бележките на един развратен старец».“

„Да.“

„Какво ще кажете за тях?“

„Нищо.“

„И това вие наричате писателска работа?“

„Това е най-доброто, което бих могъл да напиша.“

„Имам двама сина, които учат журналистика в един от най-добрите колежи, и НАДЯВАМ СЕ…“

Посочи към страниците, мръсните говна, с ръка, обсипана с пръстени, която никога не бе работила по фабриките, нито бе влизала в затвора и каза:

„Надявам се, че синовете ми никога няма да пишат като вас.“

„Можеш да бъдеш спокоен.“ — обещах му.

„Буковски, мисля, че нашата среща приключи.“

„Да“ — казах. Запалих цигара, станах, почесах разкапания си корем и излязох.

Втората среща бе по-кратка, отколкото очаквах. Естествено занимавах се с важната си и глупава служба, когато мегафонът изръмжа:

„Хенри Чарлз Буковски, в кабинета на директора!“

Оставих работата си, взех разрешение от личното си плашило и отидох до кабинета. Секретарят на директора, едно старо и сиво човече, ме изгледа отгоре до долу.

„Вие ли сте Чарлз Буковски?“ — попита разочарован.

„Да, мой човек!“

„Последвайте ме, моля!“

Последвах го. Огромна сграда. Изкачихме няколко стъпала, минахме по един дълъг коридор и влязохме в голяма мрачна стая, която водеше до друга, още по-голяма и още по-мрачна. Двама мъже седяха в единия край на поне стометрова маса. Седяха под единствената светлина в стаята. А на другия й край — един стол за мене…

„Заповядайте“ — каза секретарят и си отиде.

Направих няколко крачки. Двамината станаха.

Ето ни в мрака, едва разпръскван от слабата светлинка. Необяснимо защо през главата ми мина мисълта за някакви убийства.

И си помислих: в Америка сме, татенце, Хитлер умря. А може би не?

„Буковски?“

„Да.“

Подадохме си ръце.

„Седнете.“

Готино, бейби.

„Да ви представя господин… от Вашингтон“ — каза единият, който беше от тукашните велики говна.

Нищо не отговорих. Хубав абажур. Дали е направен от човешка кожа?

Говореше господин Вашингтон. Държеше досие с куп книжа вътре.

„И така, господин Буковски…“

„Слушам.“

„Вие сте на четиридесет и седем години и работите от единадесет години за Правителството на Щатите?“^[3]

„Да.“

„Първият ви брак е продължил две години и половина. След това сте получили развод и бихме желали да узнаем кога сте сключили брак с дамата, която днес е ваша съпруга.“

„Не съм сключвал брак.“

„Имате едно дете, нали?“

„Да.“

„На колко години е?“

„На четири.“

„Не сте ли женен?“

„Не.“

„Плащате ли издръжката за детето?“

„Да.“

„Колко?“

„Почти законното.“

Облегна се назад на стола си. За около четири-пет минути никой не проговори.

И тогава върху масата се появиха няколко екземпляра от „Отвореното путле“.

„Вие ли водите рубриката «Бележките на един развратен старец»?“ — попита господин Вашингтон.

„Да.“

Подаде един екземпляр на господин Лос Анджелис.

„Виждали ли сте този екземпляр?“

„Не, не съм го виждал.“

Най-отгоре на рубриката ми беше нарисуван един огромен кур с крака, един ГИГАНТСКИ, подвижен кур. Разказвах как веднъж, когато бях фиркан, скъсах задника на един приятел, обърквайки го с моето гадже. После две седмици не ме оставяше на мира. Историята беше истинска.

„И това вие наричате писане?“ — попита господин Вашингтон.

„Не знам какво да ви кажа. Но смятам, че е много смешна история. Не мислите ли, че е смешна?“

„А… рисунката?“

„Подвижният кур ли?“

„Да.“

„Не съм го рисувал аз.“

„Не се ли занимавате с подбора на илюстрациите?“

„Вестникът се монтира всеки вторник вечерта.“

„Не сте ли там всеки вторник вечерта?“

„Предполага се, че трябва да съм тук всеки вторник вечерта:“

Известно време мълчаха, прелистваха „Отвореното путле“ и преглеждаха статиите ми.

„Знаете ли — каза господин Вашингтон, — не би имало проблем, ако продължавахте да се занимавате с поезия, но сега, когато пишете тези неща…“

Показа вестника.

Почаках две минути и трийсет секунди. После казах: „Да не би това да означава, че трябва да смятаме ръководството на Държавната поща за ново поколение литературни критици?“

„О, не, не! — каза господин Вашингтон. — Нямахме това предвид.“

Седях и чаках.

„Пощенските служители трябва да се държат по определен начин. Вие сте публични лица. Трябва да сте пример за благоприличие.“

„Изглежда — казах, — заплашвате с уволнение моята свобода да се изразявам. Нещо, което навярно ще заинтересува Синдикатът…“

„Бихме предпочели да не пишете такива неща…“

„Господи, в живота на всеки човек идва един момент, в който да реши дали да стои прав или да избяга. Избирам първото.“

Млъкнаха.

Чакане.

Чакане.

Прелистваха „Отвореното путле“.

Господин Вашингтон: „Господин Буковски…“

„Да.“

„Ще продължите ли да пишете статии за Пощата?“

Бях написал нещо, което според мен бе повече хумористично, отколкото задълбочено, но може би наистина имам развратено съзнание.

Този път аз ги накарах да чакат. След малко отговорих:

„Не, освен ако вие ме принудите да го направя.“

Чакаха. Беше като партия шах, където всеки се надяваше противникът да направи погрешния ход: да покаже пионките си, рицарите, архиепископите, царя, царицата, червата си. А докато вие четете това парче, аз губя проклетата си работа. Готино, братко. Изпратете пари, бира и венци в Касата за милосърдие — получател: Чарлз Буковски.

Господин Вашингтон стана.

Господин Лос Анджелис стана.

Господин Чарлз Буковски стана.

Господин Вашингтон каза: „Мисля, че срещата ни приключи.“

Подадохме си ръце, като змии, замаяни от слънцето.

Господин Вашингтон каза: „Между другото, да не скочите от някой мост…“

(Любопитно: дори не беше ми минало през ума нещо такова.)

„… от десет години не се е случвало.“

(Десет години ли? Кой ли е бил последното бедно канарче?)

„И така“ — казах.

„Господин Буковски — каза господин Лос Анджелис, — върнете се към вашата работа.“

Еба ми се майката, докато намеря пътя до моя етаж в този кафковски подземен коридор, а когато успях, всички мои малоумни колеги (онанисти от първа категория) почнаха да крещят:

„Ей, пич, къде беше, бе?“

Какво искаха?

„Още чернички ли си скъсал бе, пич?“

Отговорих им с мълчание. Много неща можеш да научиш от стария добряк Чичо Сам.

Продължиха да крещят, да скачат, да пъхат палци в духовните си гъзове. Бяха наистина уплашени. Бях Костелив Орех и ако успееха да счупят Костеливия Орех, значи можеха да счупят всичко.

„Искаха да ме направят шеф“ — им казах.

„И какво стана, татенце?“

„Казах им да набутат по едно топло говно в задника си.“

Директорът мина по коридора и всички му засвидетелстваха скромното си уважение, но аз, Буковски, грациозно запалих пура, хвърлих кибрита на пода и погледнах към тавана, сякаш големи и прекрасни мисли минаваха през главата ми. Глупости. Черепът ми беше празен. Единственото нещо, от което имах нужда, беше половин галон уиски и пет-шест студени бири…

Вестникът се разрастваше или поне така изглеждаше и редакцията му се премести някъде в Мелроуз. Не исках да отивам там, защото всички бяха толкова глупави, ама толкова глупави, такива сноби, и знаете ли, нещо не беше наред. Нищо не се променяше. Историята на Човешкото Чудовище се движи много бавно. И тези бяха същите лайна като онези, които видях, когато за първи път посетих вестника на колежа в Лос Анджелис през 1939 и 1940 г. — всички до един — шумни идиоти с шапчици, които пишат скапани, глупави историйки. И толкова важни и нечовечни, че не биха могли да те забележат. Журналистите са най-лошата част на човешкия род. Боклукчиите, които събират дамски превръзки по кенефите, са по-добри, разбира се.

Хвърлих един поглед на тези отрепки от колежите, тръгнах си и никога не се завърнах.

Сега. „Отвореното путле“. Осем години по-късно.

С едно материалче в ръка. Чери — в кабинета. Чери — на телефона. Много сериозна. Не трябва да изтърва нито „гък“. Или — Чери без телефон. Пише нещо на един лист. Пак не трябва да говоря. Все същата история. Тези трийсет години нищо не промениха. А Джо Хайънс, тичащ наоколо като маниак, вършещ велики дела, сновящ нагоре-надолу по стълбите. Кабинетът му беше нависоко. Почти недостижим. А бедните копелета — в задната стая, за да може Джо да наблюдава подготовката на текстовете за печатницата. Даваше на бедното копеле трийсет и пет долара седмично за шейсет часа работа, а бедното копеле беше доволно, пускаше си брада и погледът му се интелектуализираше и бедното копеле продължаваше да пише своите третокачествени текстове. Да реве с Бийтълс по мегафоните и телефонът да звъни постоянно. А Джо Хайънс, издателят, ВИНАГИ ТИЧАШЕ НЯКЪДЕ, ПО НЯКАКВА ВАЖНА РАБОТА. Само че, четейки вестника следващата седмица, се чудех къде толкова тичаше. Не му личеше многото тичане.

„Отвореното путле“ продължи да излиза още известно време. Работата ми беше добра, но вестникът си оставаше все същия боклук. Миришеше на труп…

Всеки втори петък се свикваше събиране на сътрудниците. Участвах в няколко от тях. Но когато видях резултатите, не стъпих повече. Ако вестникът искаше да продължи да живее, това си беше негова работа. Държах се на разстояние. Слагах текстовете си в един плик и ги пъхах под вратата.

Хайънс ми позвъни; „Имам една идея, искам да ми събереш най-добрите поети и писатели, които познаваш, за да издадем една литературна антология.“

Събрах ги. Издаде я. И ченгетата заведоха дело срещу него за разпространение на порнографска литература.

Бях добър човек. Обадих му се. „Хайънс?“

„Да.“

„Знам, че имаш проблеми около тази история, и затова реших да пиша безплатно за теб. Доларите, които бих получил, нека отиват за съдебните разноски.“

„Благодаря ти много“ — каза.

И ето как Джо Хайънс имаше на разположение най-доброто перо на Америка, без да плаща пукнат цент.

Една вечер ми позвъни Чери.

„Защо не идваш на събиранията на стъф?^[4] Много му липсваш.“

„Какво? Какво, по дяволите, говориш Чери? Дрогирана ли си?“

„Не, Ханк, сериозно ти говоря. Всички те обичаме. Ела на следващото събиране, моля те!“

„Ще си помисля.“

„Мъртви са без теб.“

„Мъртви са и с мен.“

„Имаме нужда от теб, приятелю.“

„Ще си помисля, Чери.“

Отидох. Самият Хайънс подхвърли нещо от рода, че на първия юбилей на вестника виното, путките, лайфът и сексът ще потекат в изобилие.

Влязох с настроение, очаквайки да видя хората, налягали по пода да се чукат, а вместо това намерих само някакви дребни същества, които работят. Напомняха ми, така прегърбени и грозни, възрастните бродирачки, които получават платовете през стари, вонящи, пълни с мишки асансьори. Стогодишни, мъртви, горди и невротизирани, работеха, работеха, работеха, за да създадат някой милионер в Ню Йорк, във Филаделфия, в Сейнт Луис.

А пък тези тук, в „Отвореното путле“, бачкаха без пари, а Джо Хайънс, този варварин и дебелак, се разхождаше нагоре-надолу зад тях, с ръце на гърба, внимавайки всеки доброволец точно да изпълнява дълга си.

„Хайънс. Хайънс, мръсно копеле! — изревах, влизайки. — Управляваш пазар за роби, приличаш на Саймън Легри Мръсника. Ако става дума за полицията и номерата на Вашингтон, призоваваш към справедливост, а ти самият си най-голямата свиня. Хитлер, умножен по сто, търговец на роби, копеле! Пишеш срещу дивотиите, а после вършиш същите и по-лоши. Кой, по дяволите, смяташ, че си бе, педераст? Кой дявол смяташ, че си?“

Всички от стъфа бяха свикнали с моето държание и мислеха, че каквото и да кажа, ще с чиста глупост, и че Хайънс беше Истината.

Самият Хайънс дойде при мен и ми тикна тесте ленти в ръката.

„Седни — каза, — опитваме се да увеличим тиража. Сложи от тези ленти на всеки вестник. Пращаме непродадените броеве на евентуални абонати…“

Хайънс, сладкото момче, Любовникът на Свободата, използваше методите на големите фирми. Промиването на мозъци надминаваше себе си.

Дойде пак и взе лентите.

„Много бавно работиш.“

„Я се еби, майчице. Нали щяхме да се давим в шампанско, а сега гълтам мастило…“

„Ей, Енди!“

Извика един клет роб с изпито лице и ръце като клечки. Горкичкият Енди, умираше от глад. Всички гладуваха в името на Делото. Освен Хайънс и жена му, които живееха в двуетажна къща и бяха изпратили едно от децата си в Частен Колеж. На всичкото отгоре Хайънс имаше едно татенце в Кливланд, шеф на Плейн Дилър и с толкова мангизи, че не знаеше какво да ги прави.

Накрая Хайънс ме изхвърли заедно с още един тип. Док Стънлей, милия — така мисля се казваше — и жена му. Когато излизахме спокойно от задната врата, поделяйки на три една бутилка евтино вино, ни настигна ехтящият глас на Джо Хайънс:

„Вървете по дяволите и кракът ви да не е стъпил повече тук, освен твоя, Буковски!“

Онанист, но знаеше кой спасява вестника му…

Още едно съдебно дело от полицията. Този път заради публикуване снимката на една путка. Хайънс беше забъркал голяма каша. Искаше или вестникът му да се качи на върха, или да го закрият и да се отърве. Много трудно се справяше. Интерес към вестника проявяваха само онези, които бачкаха безплатно, и другите, които получаваха по трийсет и пет долара седмично. Но Хайънс не си губеше времето и успя да чука две от сътрудничките.

„Защо не се махнеш от онази мръсна работа и не дойдеш да работиш при нас?“ — ме попита.

„Колко?“

„Четирийсет и пет долара седмично. Включително и рубриката ти. Всяка сряда ще разнасяш с колата си вестници, а аз ще ти плащам бензина. От време на време ще пишеш по някоя специална статия. Работно време от единайсет до седем и половина. Петък и събота си свободен.“

„Ще си помисля.“

Пристигна бащата на Хайънс от Кливланд. Напихме се заедно в къщата на Хайънс. Чери и Джо не изглеждаха доволни от Таткото. А Таткото знаеше да пие. Не давайте хашиш на Таткото. И аз знаех да пия. Цяла нощ се наливахме с уиски.

„И така, най-добрият начин да се отървем от Свободния Печат е да унищожим будките им, да ги изгоним от улиците, да счупим няколко глави. Така ставаше на времето. Имам пари. Мога да наема няколко силни кучета. Можем да вземем и Буковски.“

„Дявол да те вземе — изрева Хайънс-младши, — не ми се слушат глупостите ти, ясно ли ти е?“

Таткото ме попита: „Ти какво мислиш, Буковски?“

„Много хубава идея. Подай ми бутилката.“

„Буковски е параноик“ — кресна Хайънс-младши.

„Пише за вас“ — каза Таткото.

„Той е най-добрият писател в Калифорния“ — каза Хайънс-младши.

„Най-добрият писател-параноик в Калифорния“ — го поправих.

„Синко — каза Таткото, — имам много пари. Искам да издигна вестника ти. Единственото нещо, което трябва да направим, е да…“

„Не, не, не! — викна Джо Хайънс. — Не издържам вече!“ И излезе тичешком от къщата. Какво прекрасно същество е този Джо Хайънс. Излезе от къщата. Пих още малко и казах на Чери, че ще я кача на библиотеката и ще я чукам. Таткото каза, че ми отстъпва първото място, но после е неговият ред. Чери ни ругаеше, а Джо Хайънс тичаше по улицата с трепереща душа…

Вестникът продължи да излиза веднъж седмично. Дойде денят на съдебното дело. Прокурорът попита Хайънс: „Бихте ли се съгласили на секс в устата по стъпалата на Кметството?“

„Разбира се — каза Хайънс, — но нещо такова би попречило на движението.“

Ах, Джо, помислих си, тук бъркаш. Трябваше да кажеш: „Бих предпочел в самото Кметство — там, където най-често се случва нещо такова.“

Когато съдията попита адвоката на Хайънс какво символизира женският полов орган на корицата, адвокатът отговори:

„В известен смисъл по този начин изглеждат всички неща… Така изглеждат нещата, татенце.“

Загубиха делото — както можеше да се очаква — и направиха обжалване.

„Натиск — каза Джо Хайънс на малкото представители на пресата, които се появиха, — най-малкото полицейски натиск.“

Какъв умник само с този Джо Хайънс…

Следващия път чух Джо Хайънс по телефона:

„Буковски, току-що купих пушка за сто и двайсет долара. Жестоко оръжие. Ще убия човек.“

„Къде си сега?“

„В бара под вестника.“

„Идвам веднага.“

Когато пристигнах, видях го да се разхожда пред бара.

„Ела — каза ми, — ще те черпя една бира“

Седнахме. Магазинът беше пълен. Хайънс говореше много високо. Гласът му сигурно се чуваше чак в Санта Моника.

„Ще му пръсна мозъка. Ще го убия тоя кучи син!“

„Кого, момчето ми? Защо искаш да го убиеш, момчето ми?“

Погледна право пред себе си.

„Готино, бейби. Защо искаш да го убиеш мръсника, кажи?“

„Чука жена ми. Ето защо.“

„О!“

Остана така, гледайки пред себе си. Беше като на кино. Но на скапан филм.

„Страшно оръжие — каза Джо. — Слагаш пълнителя и стреляш десет пъти. Автомат. Копелето ще стане на парчета.“

Джо Хайънс.

Прекрасният мъж с червеникавата брада.

Готино, бейби.

Попитах го: „А антивоенните статии, които пишеше? А текстовете за любовта? Какво стана с тях? Как да ги разбирам?“

„Ох бе, Буковски, наистина ли си взел на сериозно тези пацифистични лайна?“

„Мм… не знам… предполагам, че не.“

„Казах му, че ще го убия, ако не се махне, а като влизам вкъщи, го виждам да седи на канапето ми. В собствения ми дом. Я ми кажи сега, ти какво щеше да направиш?“

„Това мирише на частна собственост, не разбираш ли? Еби му майката. Забрави го! Махни се. Остави ги“

„Ти това ли щеше да направиш?“

„След трийсетте години — винаги. След четирийсетте става по-лесно. Но ако бях на двайсет, бих се побъркал. Първите изгаряния болят най-много.“

„Ще го убия, мръсника. Ще му пръсна ебания череп!“

Целият бар ни слушаше. Любов, бейби, любов.

Казах му: „Хайде да се смитаме оттук.“

Пред бара Хайънс падна на колене и изрева, един страшен рев, траещ четири минути. Чу се чак в Детройт. Вдигнах го и го заведох до колата си. Хвана се за дръжката на вратата, свлече се на колене и пусна още един подобен свински рев — съобщение до Детройт. Беше се вкопчил за Чери, горкичкият. Вдигнах го, сложих го да седне, влязох и аз, потеглих на север към Сънсет, после на изток, а когато спрях на светофара на ъгъла между Сънсет и Вермонт, пусна още един. Запалих пура. Останалите шофьори гледаха мъжа с червената брада, който беснееше.

Няма да спре, помислих си. Трябва да му ударя един. Но когато светна зелено, спря и тръгнахме. Плачеше.

Не знаех какво да кажа. Нямах право да кажа.

Смятах да го заведа при Монго Гиганта на Вечното Дрогиране. Монго е затънал до гуша в лайна. Може би щеше да даде няколко и на Хайънс. Що се отнася до мен, не бях живял с жена четири години. Бях много далече от тези работи, за да мога да му помогна.

Следващият път щом го прихване, ще го ударя, си помислих. Няма да мога да изтрая още един рев.

„Ей, къде отиваме?“

„При Монго.“

„О, не! Недей там. Мразя този тип! Ще ми се подиграва! Той е жестоко копеле!“

Прав беше. Монго имаше добро, но жестоко съзнание. Нямаше да помогне с нищо, ако отидехме. Нито пък аз успявах. Продължих да карам.

„Слушай — каза Хайънс. — Имам едно гадже тук наблизо. Две улици по на север. Остави ме там. Тя ме разбира.“

Завих на север.

„Слушай — казах му. — Не убивай пича!“

„Защо?“

„Защото ти си единственият, който публикува работите ми.“

Заведох го при мацката, изчаках, докато му отвори вратата, и си тръгнах. Едно хубаво ебане щеше да го успокои. И на мен ми беше необходимо…

След известно време Хайънс ми каза, че напуска дома си.

„Не издържах повече. Една вечер се изкъпах и се готвех да я чукам, за да й дам да разбере, а тя знаеш ли какво направи?“

„Какво?“

„Като ме видя, че се приближавам, излезе тичешком от къщи. Каква кучка!“

„Слушай, Хайънс. Знам ги тия номера. Няма да кажа нито дума против Чери, защото пак ще се съберете и ще си спомниш всички мръсотии, които съм говорил за нея.“

„Никога няма да се върна.“

„А-хъ.“

„Реших да не убивам онова копеле.“

„Добре.“

„Ще го поканя на бокс. По всички правила. Треньор, ринг, ръкавици, всичко.“

Два бика, каращи се за кравата. За една кльощава крава. Но в Щатите губещият постоянно печели кравата. Майчинско чувство? По-тежък портфейл? По-дълъг член? Един господ знае… Когато Хайънс изкукурига окончателно, нае един тип с лула и вратовръзка да му ръководи вестника. Беше очевидно вече, че „Отвореното путле“ умираше. Но никой не се интересуваше от това, освен доброволците и зле платените сътрудници. Само те се радваха на вестника. Не беше чак толкова добър, но и не беше много лош. Съдържаше и моята рубрика: Бележки на един Развратен Старец. Сега вестникът се издаваше от Лула-Вратовръзката. Никаква разлика. А междувременно чувах: „Джо и Чери пак се събраха. Джо и Чери се разделиха. Джо и Чери пак се събраха. Джо и Чери…“

Една студена, синкава нощ, сряда, отидох до будката, за да купя „Отвореното путле“. Бях им дал едно от най-добрите си парчета и исках да видя дали имат смелостта да го пуснат. Имаше само броят от миналата седмица. Синият вятър миришеше на мърша: играта беше свършила. Купих дванайсет кутии бира, върнах се вкъщи и се напих до козирката. Винаги съм се готвел за края, а когато дойдеше, никога не съм бил готов. Откачих плаката от стената и го изхвърлих на боклука: ОТВОРЕНОТО ПУТЛЕ. СЕДМИЧНИК ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.

Правителството вече нямаше за какво да се притеснява. Бях се превърнал пак в един спокоен гражданин.

Тираж — двайсет хиляди. Ако бяхме го направили шейсет, без семейни трагедии, без атаките от страна на полицията, щяхме да успеем. Не успяхме.

На следващия ден се обадих по телефона. Момичето, което вдигна, плачеше. „Опитахме се да те намерим снощи, Буковски, но никой не знаеше къде живееш. Страшно е. Свърши. Край. Телефонът постоянно звъни. Сама съм тук. Следващият вторник ще се съберем всички сътрудници тук, за да видим какво можем да направим. Но Хайънс взе всичко — текстовете, списъка с абонатите, дори и Ай Би Ема, който не беше негов. Нищо, нищо не остана.“

О, какъв сладък глас имаш, бейби, толкова сладък и тъжен глас, бих те скъсал — помислих.

„Искаме да започнем един хипарски вестник. Ъндърграундът вече не върви. Моля те, ела у Тони във вторник вечерта.“

„Ще се опитам“ — казах, знаейки, че няма да отида. Две години почти и — край. Победиха ченгетата, победи градът, победи правителството. Благоприличието пак зае мястото си по улиците. Куките може би вече няма да ме глобяват, когато видят колата ми. И Елтридж Кливър няма да ни праща бележки от скривалището си. Вестникът „Лос Анджелис таймс“ пак ще триумфира по павилионите. Исусе и Сладка Божа Майко, Животът е тъжен. Оставих на момичето адреса и телефона си, надявайки се, че някога може да се срещнем (ех ти, Хариет, не се обади въобще).

Появи се Брайън Палмър, политическият коментатор. Поканих го да седне, отворих две бири.

„Хайънс — каза, — сложи дулото в устата си и натисна спусъка.“

„Какво стана?!“

„Оръжието блокира. Продаде го.“

„Можеше да опита отново.“

„Голям кураж се иска дори и за един път.“

„Прав си. Извини ме. Имам страшно главоболие.“

„Искаш ли да научиш какво стана?“

„Да. Става дума и за собствената ми смърт.“

„Беше вторник вечерта, опитвахме се да печатаме вестника. Взехме твоята история, която за щастие беше доста дълга, а ние нямахме достатъчно материали. Пристигна Хайънс, фиркан, със стъклени очи. Пак беше се скарал с Чери.“

„А-хъ!“

„Да. Не успяхме да се справим. А Хайънс все се намесваше. Накрая се качи горе и заспа на канапето. Откакто се измъкна, работата потръгна. Справихме се, трябваха ни още четирийсет и пет минути, за да го качим на печатната машина. И знаеш ли какво се случи?“

„Хайънс се събуди.“

„Как се сети?“

„Усещам ги тия работи.“

„Настояваше той да закара вестника до печатницата. Тръгна и въобще не стигна. На следващия ден намерихме бележката му, а кабинетите бяха празни — Ай Би Ема, списъка с абонатите, всичко…“

„Това го знам. Нека погледнем по̀ иначе на нещата: той започна цялата тази работа, той има правото да я приключи.“

„Но Ай Би Ема не беше негов. Ще има проблеми.“

„Хайънс е свикнал с проблемите. С тях живее. Не може иначе. Би трябвало да го чуеш как вие.“

„Но, Ханк, какво ще стане с всички тези хора, които дадоха много за Делото? Момчетата с вестници в обувките? Момчетата, които спяха по пода?“

„Палките влизат винаги в техните задници, Палмър. Това е исторически доказано!“

„Говориш като Монго.“

„Най-често Монго е прав, въпреки че е голямо копеле.“

Поприказвахме още малко, после и това свърши.

Един черен мъжага дойде да ме види по време на работа онази вечер. „Ей, братко, чух, че вестникът ви е спрял?“

„Така е, братко, откъде разбра?“

„Прочетох го в «Лос Анджелис Таймс», на първа страница, втора колонка. Развълнувани са. Кефят се страшно.“

„Сигурно е така.“

„Обичахме вестника, приятелю. И рубриката ти. Много силна.“

„Благодаря ти, братле.“

През почивката за закуска (точно в десет и двайсет и четири) излязох и купих „Лос Анджелис Таймс“. Влязох в отсрещното барче, поръчах бира за един долар, купих пура и седнах на една маса под светлината.

„ОТВОРЕНОТО ПУТЛЕ“ ФАЛИРА

„Отвореното путле“, вторият най-голям ъндърграунд вестник на Лос Анджелис, прекрати излизането си, както заявиха редакторите му в четвъртък. Вестникът се закри десет седмици преди втората си годишнина.

„Големите дългове, проблемите с разпространението, съдебното решение да заплати глоба от три хиляди долара за обида на обществените нрави през октомври допринесоха за разпадането на вестника“ — каза Майк Енгел, главен редактор. Същият твърди, че тиражът на вестника е около 20 000 броя.

Но Енгел, а и другите редактори, смятат, че вестникът „Отвореното путле“ би могъл да продължи да се издава и че закриването му е решение на неговия собственик — Джо Хайънс, 35-годишен.

Когато редакторите пристигнали в сряда сутринта в редакцията на вестника на Мелроуз авеню 4369, намерили бележка, оставена от Хайънс, в която се казвало (предлагаме ви откъс):

„Вестникът постигна културната си цел. В политическата област никога не е бил особено ефективен. Това, което четем днес на страниците му, е почти същото като онова, което публикувахме година по-рано.

Като артист, длъжен съм да прекъсна една работа, която не се развива… дори и да е мое дело, дори и да е печеливша.“

Допих си бирата и се върнах на работното си място…

Няколко дни по-късно намерих бележка в пощенската си кутия.

10,45 Понеделник

Ханк,

тази сутрин (през уикенда отсъствах) открих бележка от Чери Хайънс. Пише, че е с децата, че е болна и в тежко състояние. Живее на Дъглас стрийт №… Не мога да намеря Дъглас стрийт на проклетата карта, но исках да те осведомя за бележката.

Бърни

Два дни по-късно телефонът звънна. Не беше някакво възбудено маце. Беше Бърни.

„Джо Хайънс е в града.“

„Аз и ти — също“ — казах.

„Джо се върна при Чери.“

„Сериозно ли?“

„Преместват се в Сан Франциско.“

„Добър избор.“

„Идеята за хипарския вестник не върви.“

„Да. Извинявай, че не дойдох, бях фиркан.“

„Няма страшно. Слушай. Засега съм зает. Но когато се освободя, искам да се видим.“

„Защо?“

„Намерих един спонсор с петдесет хиляди долара.“

„Петдесет хиляди ли?“

„Да. Мангизи, не е шега работа. Иска да почне нов вестник.“

„Гледай да не се загубим, Бърни. Винаги съм те харесвал. Помниш ли онзи път, когато почнахме да пием в четири следобед, приказвахме цяла нощ и свършихме в единайсет сутринта?“

„Да. Фантастична вечер. За възрастта си ти си най-силният пияч, когото познавам.“

„Да. Да не се изгубим, Бърни.“

„Изключено е. А ти през това време — чакай.“

„Добре, добре.“

Влязох в тоалетната и направих едно прекрасно сране. Легнах в леглото, ударих една чекия и заспах.

Бележки

[1] Тук писателят пародира известното ъндърграунд списание Open City („Отборен град“), където доста време е бил постоянен сътрудник. ↑

[2] Мокри гърбове (wet-backs) така наричат мексиканците, които влизат нелегално в САЩ, преплувайки Рио Гранде. ↑

[3] Буковски е работил на държавна служба в Съобщенията. ↑

[4] Игра с думите staff — щаб, персонал, в думата stuff; която на жаргон означава наркотик. ↑