Реймънд Чандлър
Плейбек (13)

XIII

Къщата беше на една лъкатушна тиха уличка между Сан Винсенте и Сънсет Булевард. До нея водеше дълга алея, имаше заден вход и малка вътрешна градинка отпред. Тя отключи вратата, запали лампите навсякъде и изчезна, без да каже дума. Мебелите в хола бяха разностилни, но приятни и беше уютно. Стоях прав и чаках, докато тя се върна с две високи чаши. Беше си свалила палтото.

— Сигурно си била омъжена някога — казах.

— Не потръгна. От брака ми остана тази къща и малко пари, но не съм се стремила към това. Той беше добър човек, само че не бяхме един за друг. Умря — при самолетна катастрофа, беше военен летец. Много често се случва. Знам едно градче близо до Сан Диего, пълно е момичета, което са били съпруги на загинали при катастрофи военни летци.

Отпих една глътка и оставих чашата си.

Взех нейната чаша и я сложих до моята.

— Спомняш ли си, че вчера сутринта ми каза да престана да се пуля в краката ти?

— Имаше нещо такова.

— Само се опитай пак да ми попречиш!

Прегърнах я и тя се сгуши в мен, без да каже дума. Взех я на ръце и не знам как намерих спалнята. Оставих я на леглото. Бавно вдигнах полата над красивите й дълги крака, обути в найлонови чорапи, докато се откриха белите бедра. Изведнъж тя протегна ръце и притегли главата ми към гърдите си.

— Звяр такъв! Не може ли да поугасим тия лампи?

Отидох до вратата и изгасих лампата. Остана само меката светлина от коридора, Когато се обърнах, тя бе до леглото, гола като Афродита, току-що родена от пяната на Егейско море. Стоеше гордо изправена, без свян и без следа от похотливост.

— По дяволите! Навремето човек поне можеше бавно да съблече една жена. А сега тя вече е в леглото, преди да си откопчал горното копче на ризата си.

— Тогава си откопчавай проклетото копче!

Отметна завивките и легна на леглото безсрамно гола. Красива гола жена, която не се срамува от голотата си.

— Харесват ли ти краката ми?

Не й отговорих.

— Вчера сутринта — промълви унесено тя — ти казах, че едно нещо ми харесва у теб: не пускаш ръка, и че едно не ми харесва. Знаеш ли какво имах предвид?

— Не.

— Че не ме накара да направя това още тогава.

— Държането ти хич не беше окуражително.

— Че нали уж си детектив! А сега, моля те, угаси всичките лампи.

 

 

Много скоро тя шептеше в тъмното „Скъпи мой, скъпи, скъпи“ с онзи много особен глас, с който говори една жена само в такива особени моменти. А след това бавното, нежно отпускане, спокойствие, тишина.

— Е, сега насити ли се на краката ми? — попи та унесено тя.

— Никой мъж не може да им се насити. Споменът за тях ще го преследва, независимо колко пъти се е любил с теб.

— Ужасен си! Направо си отвратителен! Ела по-близо.

Сложи глава на рамото ми и се почувствувахме много близки.

— Не те обичам — каза тя.

— Не ти и трябва. Но нека не ставаме цинични. Има и такива мигове на блаженство, макар да са само мигове.

Тялото й, топло и стегнато, се притискаше до моето. Цялата преливаше от живот. Красивите й ръце здраво ме прегърнаха.

 

 

И отново онзи сподавен вик в тъмнината, после — тишина и отпускане.

— Мразя те! — каза тя, долепила устни до моите, — Не за това, а защото съвършенството не се повтаря. При нас то дойде твърде рано. Никога няма да те видя, а и не желая да те виждам. Трябва да бъде завинаги или никога вече.

— А как само се правеше на изпечена фльорца, която е видяла какво ли не в живота!

— Ами ти? Но ето че и двамата сгрешихме. Нямаше смисъл. Целуни ме по-силно.

Изведнъж вече я нямаше в леглото, без да чуя звук, без да усетя движение.

След малко лампата в коридора светна и тя застана на вратата, облечена с дълга домашна роба.

— Довиждане — каза спокойно. — Ще ти поръчам такси. Чакай го отвън.

— А Ъмни?

— Жалък мухльо! На него му трябва някой, които да крепи самочувствието му, да му създава усещане за сила и власт. Този някой съм аз. Тялото на една жена не е чак толкова свещено, че да не може да се използува. Особено когато не и е пра вървяло в любовта.

И изчезна. Станах, облякох се и преди да изляза се ослушах. Не чух нищо. Извиках, но отговор не последва. Едва стъпих на тротоара, и таксито спря до мен. Погледнах назад. Къщата тънеше в мрак.

Там не живееше никой. Всичко бе просто един сън. Само дето някой ми бе поръчал такси. Качих се и се прибрах у дома.