Реймънд Чандлър
Плейбек (11)

XI

Кантори като тази на Клайд Ъмни под път и над път. Имаше ламперия от квадратни, шахматно разположени блокчета фурнир. Осветлението беше скрито, килимът от стена до стена, мебелите светли, столовете удобни, а хонорарите навярно безбожни. Прозорците с метални рамки се отваряха навън, а зад сградата имаше малък, но много приличен паркинг с имената па собствениците, изписани на табелки. Кой знае защо, мястото на Клайд Ъмни беше свободно, така че се възползувах аз. Може би си имаше шофьор, който го докарваше и вземаше от работа. Сградата беше четириетажна, нова-новеничка и заета изцяло от адвокатски кантори и лекарски кабинети.

Когато влязох, мис Върмилиа тъкмо се гласеше за дългия, изпълнен с усърден труд ден, като оправяше платиненорусата си прическа. Мина ми през ума, че не изглежда съвсем като утринно цвете. Прибра огледалцето си и се почерпи с цигара.

— Охо! Кого виждам! Самото олицетворение на мъжеството! На какво дължим тази висока чест?

— Имам среща с Ъмни.

— За теб той е „мистър Ъмни“, момчето ми.

— А за теб аз съм „батко“, малката.

Тя мигом се вбеси.

— Не ми викай „малката“, долнопробно ченге такова!

— А ти не ми викай „момчето ми“, първокласна секретарка такава! Какво ще правиш тази вечер? Само не ми казвай, че пак ще излизаш с четирима моряци.

Лицето й пребледня като платно. Пръстите й стиснаха като клещи преспапието. За една бройка да го запрати по мен.

— Кучи син! — изсъска злобно тя. После щракна някакво копче върху бюрото си и каза в микрофона: — Мистър Марлоу е тук, мистър Ъмни.

Облегна се назад и ме погледна така, както само тя можеше.

— Имам приятели, които така ще те подредят, че няма да имаш сили да си вържеш обувките.

— Виж я ти нея! Теб май някой специално те е обучавал — казах. — Да, ама човек като няма талант, нищо не помага.

Изведнъж и двамата избухнахме в смях. В този момент вратата се отвори и Ъмни подаде глава. Кимна ми да вляза, но очите му бяха приковани в платиненорусата красавица.

Аз влязох. След миг Ъмни затвори вратата и седна зад своето огромно бюро с форма на полукръг, облицовано със зелена кожа отгоре и отрупано с купища важни документи. Той беше изискан мъж, елегантно облечен, с възкъсички крака, въздългичък нос и възредичка коса. Имаше кротки кафяви очи, които изглеждаха твърде доверчиви за един адвокат.

— Да не би да задявате секретарката ми? — попита той с глас, който далеч не звучеше кротко.

— Ами! Просто си разменяхме комплименти.

Седнах в креслото срещу него и си придадох изражение, което можеше да мине и за учтиво.

— Стори ми се доста ядосана. — Той се настани в своето луксозно кресло и се постара да придобие много строг вид.

— И без това вече е ангажирана за три седмици напред. — казах. — А пък аз не мога да чакам толкова дълго.

— Внимавайте, Марлоу. Стойте по-далеч от нея. Тя е частна собственост. Вас няма дори да ви погледне. Тя не е просто прекрасна представителка на женския пол, но и умът й сече ката бръснач.

— Искате да кажете, че освен всичко друго, може да пише на машина и да стенографира ли?

— Освен какво друго? — Лицето му внезапно пламна. — Вижте какво, доста търпях нахалството ви. Затова внимавайте! Много внимавайте. Аз имам достатъчно влияние в този град, за да ви проваля напълно. А сега докладвайте, каквото имате да ми докладвате, кратко и ясно.

— Вие обадихте ли се във Вашингтон?

— Изобщо не ви засяга какво съм направил и какво не съм. От вас искам само да ми докладвате, и то веднага. Останалото е моя работа. Къде се намира в момента момичето?

Той се пресегна да вземе един красив, добре подострен молив и красив чистичък бележник. После остави молива и си наля чаша вода от някакъв сребрист термос на черни черти.

— Дайте да се спазарим — казах. — Вие ще ми кажете защо толкова държите да я откриете, а аз ще ви кажа къде е.

— В момента аз съм ваш работодател — отряза той. — И не съм длъжен да ви давам каквито и да било обяснения. — Все още се ежеше, но малко по малко предаваше фронта.

— Вие сте мой работодател само ако аз желая да работя за вас, мистър Ъмни. Нито съм докоснал чековете ви, нито сме подписвали договор.

— Но вие се заехте със случая. Взехте и аванс.

— Вярно, че мис Върмилиа ми даде един чек за двеста и петдесет долара като аванс и още двеста долара за текущи разходи. Но аз не съм осребрил чековете. Ето ги. — Извадих двата чека от портфейла си и ги оставих на бюрото пред него. — Задръжте си ги, докато решите със сигурност дали ви трябва детектив, или подлога и докато аз реша дали съм получил предложение за работа, или съм бил подлъган да участвувам в една игра, за която не знам нищо.

Той погледна чековете. Никак не му стана приятно.

— Но вие вече сте направили разходи — натърти той.

— Точно така, мистър Ъмни. Имах някой и друг спестен долар. Пък и служебните разходи не се облагат с данъци. Освен това се позабавлявах добре.

— Дебела глава имате, Марлоу.

— Сигурно, но в моята работа това е наложително. Иначе не бих издържал на конкуренцията. Казах ви, че момичето го шантажират. Вашите приятели във Вашингтон трябва да знаят защо. Ако е мошеничка — нищо против. Но аз трябва да знам. Освен това имам и друго предложение, пред което вашето просто бледнее.

— Значи сте готов за повече пари да минете на другата страна, така ли? — попита ядосано той. — Това ще бъде неетично.

Разсмях се.

— Значи признавате, че съм етичен. Ето че стигнахме донякъде.

Той извади една цигара и я запали с тумбеста запалка, която беше в тон с термоса и химикалките му.

— И все пак държането ви не ми харесва — изръмжа той. — Вчера аз знаех не повече, отколкото и вие самият. За мен нямаше съмнение, че една реномирана адвокатска кантора от Вашингтон едва ли ще иска от мен нещо, което да е в разрез с правната етика. И тъй като те съвсем спокойно можеха да се обърнат към полицията, за да арестуват момичето, предположих, че става въпрос за някаква семейна история, че е избягала съпруга или дъщеря или пък важна свидетелка, която не желае да се яви в съда и е избягала извън границите на щата, в който могат да я призоват да даде показания. Това бяха само предположения. Но тази сутрин нещата изглеждат малко по-иначе.

Той стана, отиде до прозореца и дръпна щорите, така че слънцето да не пада пряко върху бюрото му. Остана там, като пушеше и гледаше навън, после се върна и седна отново зад бюрото си.

— Тази сутрин — бавно продължи той с намръщен и замислен вид — говорих с колегите си от Вашингтон и разбрах, че тя е работила като доверена секретарка на богат и влиятелен човек — името му не ми беше съобщено — и че е изчезнала с някакви важни разобличителни документи от собствения му архив. Документи, които могат да го провалят, ако бъдат публикувани. Не ми бяха съобщени подробности. Може би е укривал доходите си от данъчните власти. Какво ли не правят хората днес!

— И тя е взела тези документи, за да го шантажира, така ли?

Ъмни кимна.

— Това се подразбира. Иначе нямат никаква стойност за нея. Когато клиентът на моите колеги — нека го наречем господин А — разбрал, че е избягала, тя вече била в друг щат. Тогава той прегледал архива си и открил, че някои документи липсват. Но не му се искало да се обажда в полицията. Предполага, че тя ще отиде някъде далеч, където да е в безопасност, и тогава ще започне да преговаря с него, за да му върне документите срещу тлъстичък откуп. Той иска да я издири, без тя да се усети, и да я притисне до стената, и то непременно преди да се е обърнала към някой безскрупулен адвокат, каквито за съжаление ги има много, и преди тоя безскрупулен адвокат да я е подучил как да избегне закона. Сега пък вие казвате, че някой я шантажирал. За какво по-точно?

— Ако вашата история се окаже вярна, може би този някой има възможност да провали играта й. Може би знае нещо, което ще я изложи и без да изравя другата пикантна историйка.

— Казвате, ако тази история се окаже вярна — рече той троснато. — За какво намеквате?

— Откъдето и да я подхванеш, се разплита като чорап. Вас ви будалкат, мистър Ъмни. Помислете само къде ще пази човек важни документи като тези, за които говорите — ако чак толкова се налага да ги пази? Естествено не и там, където може да ги намери една секретарка. И ако не е знаел предварително, че документите липсват, как е могъл да разбере кой влак е взела? Освен това, макар че си е купила билет за Калифорния, тя е могла да слезе където си поиска. Следователно трябва да са я следили, докато е пътувала във влака, а ако е било така, защо беше нужно да я посрещам аз? Още нещо — тази работа, както я представяте вие, би била по силите на някоя голяма детективска агенция с клонове във всеки щат. Глупаво е да се залага само на един човек. Ето, вчера аз я изпуснах. И пак мога да я изпусна. За да се следи едно лице както трябва в който и да е средноголям град, са необходими поне шест души и нито един по-малко — поне шестима! Детективът също трябва да яде, да спи и да си сменя ризата. Ако следи обекта с кола, трябва му втори човек, който веднага да го замести, докато се намери място за паркиране. В големите магазини и в хотелите може да има по пет-шест изхода. А какво направи нашето момиче? Мота се на гара „Юниън“ цели три часа пред очите на всички. И какво направиха вашите приятели във Вашингтон? Изпратиха ви една снимка, обадиха ви се по телефона и продължиха да си гледат телевизия.

— Много убедително — рече той. — Още нещо да кажете?

Лицето му беше съвсем безизразно.

— Още малко. Защо си е сменила името, щом не е предполагала, че я следят? И защо е улеснила толкова много преследвачите си, ако е предполагала, че я следят? Казах ви, че с тая работа се занимават още двама. Единият е детектив от Канзас Сити, казва се Гобъл. Вчера той беше в Есмералда. Знаел е точно къде да я търси. Някой му е казал. За да не я изгубя, аз трябваше да я следвам и да подкупя шофьора да разбере по радиотелефона накъде пътува таксито й. В крайна сметка за какво бях нает аз?

— Ще стигнем и дотам — отсече Ъмни. — Кой още, казвате, се занимава с пея?

— Един безделник па име Мичъл. Тукашен е. Срещнал я във влака. Направил й резервация в Есмералда. Те двамата са ей така — долепих двата си пръста, за да му покажа, — само дето тя не може да го понася. Но той знае нещо за нея и с това й е взел страха. Държи я, защото знае коя е тя, откъде идва, какво й се е случило там и защо се опитва да се скрие под друго име. Чух достатъчни от разговора им, за да разбера това, но недостатъчно, за да ми се изяснят нещата.

Ъмни каза язвително:

— Естествено, че е била под наблюдение и във влака. Вие какво си мислите, че си имате работа с идиоти ли? Вас ви използувахме просто като примамка — за да разберем дали тя има съучастници. При вашата репутация — каквато и да е тя — разчитах, че ще се поизфукате, точно колкото тя да ви забележи. Предполагам, че знаете какво е „японско преследване“?

— Знам. Трябва нарочно да позволиш на следения обект да те забележи и уж да ти се измъкне, така че да го поеме друг, тъкмо когато се е успокоил, че отзад е чисто.

— Точно това направихте вие. — Той ми се ухили презрително. — Но все още не сте ми казали къде се намира тя.

Не исках да му казвам, но знаех, че ще се наложи. Вече бях поел донякъде работата и като му върнах парите, исках само да изкопча малко по-вече сведения.

Пресегнах се и взех от бюрото чека за двеста и петдесет долара.

— Ще го задържа като заплащане за всичко, включително и за текущите разходи. Тя е регистрирана под името мис Бети Мейфийлд в хотел „Каса дел Пониенте“ в Есмералда. Тъпкана е с пари. Но вашата компетентна организация сигурно вече знае това.

Станах.

— Благодаря за авантата, мистър Ъмни.

Излязох и затворих вратата. Мис Върмилиа вдигна поглед от списанието си. Някъде откъм бюрото й се чу слабо, приглушено изщракване.

— Съжалявам, че бях груб — казах. — Не съм си доспал.

— Няма нищо. Просто се поизсили. Като посвикна, мога и да започна да те харесвам. Ти си доста симпатичен, макар че има нещо просташко в теб.

— Благодаря — рекох и се упътих към вратата. Не бих казал, че изглеждаше преизпълнена с копнеж, но не ми се видя и чак толкова недостижима, колкото пакет контролни акции от „Дженеръл Мотърс“.

Обърнах се и пуснах дръжката на вратата.

— Дали пък довечера няма случайно да завали? Май щяхме да обсъждаме нещо на чаша кафе в някоя дъждовна вечер. Ако не си прекалено заета.

Тя ме изгледа спокойно, с хитро пламъче в очите.

— Къде?

— От теб зависи.

— Да намина към вас?

— Ще бъде страшно мило от твоя страна. Тоя кадилак може и да ме издигне в очите на кредиторите ми.

— Нямах точно това предвид.

— И аз.

— Към шест и половина, да речем.

— Разчитам на теб.

Погледите ни се сляха. Побързах да изляза.