Реймънд Чандлър
Плейбек (1)

I

Гласът в слушалката звучеше рязко и властно, но аз не го чувах добре, защото я държах обратно и защото не се бях събудил напълно. Обърнах я несръчно и измърморих нещо.

— Не чувате ли? Казах, обажда се Клайд Ъмни, адвокатът.

— Адвокатът Клайд Ъмни, значи. Аз пък си мислех, че сте няколко души.

— Вие сте Марлоу, нали?

— Аха, сигурно. — Погледнах часовника си. Беше шест и трийсет сутринта, когато далеч не съм В най-добрата си форма.

— Не ставайте нагъл, млади човече.

— Съжалявам, мистър Ъмни. Но аз съвсем не съм млад. Аз съм стар, уморен и без капка кафе в стомаха си. Какво мога да направя за вас, сър?

— Искам да посрещнете влака от Чикаго в осем часа, да откриете сред пътниците едно момиче, да я проследите, докато се настани някъде, и да ми докладвате. Ясно ли е?

— Не.

— Как така не? — сопна се той.

— Нямам достатъчно сведения, за да се заема със случая.

— Аз съм Клайд Ъм…

— Няма нужда! — срязах го аз. — Че ще взема да изпадна в истерия. Давайте по-накратко, само най-главното. А може би някой друг детектив ще ви свърши по-добра работа. Аз никога не съм работил във Федералното бюро.

— Мис Върмилиа, моята секретарка, ще бъде в кантората ви след половин час. Тя ще ви даде необходимите сведения. Много е способна. Надявам се — вие също.

— Аз съм още по-способен, но не и на празен стомах. Нека дойде тук, моля.

— Къде е това „тук“?

Дадох му адреса си на Юка Авеню и му обясних как да ме намери секретарката му.

— Добре — неохотно се съгласи той, — но да се разберем за едно. Момичето не трябва да знае, че я следят. Това е много важно. Аз действувам от името на една много влиятелна адвокатска кантора във Вашингтон. Мис Върмилиа ще ви даде пари за някои текущи разходи и ще ви изплати аванс от двеста и петдесет долара. Разчитам на вашите големи способности. И да не си губим повече времето в приказки.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър Ъмни.

Той затвори. Станах с мъка от леглото, взех душ, избръснах се и тъкмо пиех третото кафе, когато на вратата се позвъни.

— Аз съм мис Върмилиа, секретарката на мистър Ъмни — каза тя с доста превзет глас.

— Заповядайте, влезте.

Куклата си я биваше. Беше в бял шлифер с колан, без шапка, с добре поддържана платиненоруса коса, носеше ботушки в тон с шлифера, сгъваем найлонов чадър и имаше синьо-сиви очи, които ме гледаха така, сякаш съм изтърсил мръсна дума. Помогнах й да си съблече шлифера. Миришеше на хубаво. Доколкото можех да преценя, краката й не бяха чак неприятни за гледане. Беше обула тънки като паяжина черни чорапи. Вторачих се в тях, особено когато кръстоса крак връз крак и се понаведе, за да й запаля цигарата.

— „Кристиан Диор“ — каза тя, като отгатна моите твърде неприкрити мисли. — Друго не нося. Огънче, моля.

— Днес май носите доста повечко — рекох, като щракнах запалката.

— Не обичам да ме свалят толкова рано сутрин.

— А по кое време ще обичате, мис Върмилиа?

Тя се усмихна доста кисело, прерови основно чантата си и ми подхвърли един светлокафяв плик.

— Мисля, че тук ще намерите всичко, което ви е нужно.

— Е, чак пък всичко!

— Я не се занасяй, глупак такъв! Знам доста неща за теб. Защо, мислиш, мистър Ъмни избра точно теб? Аз го накарах. И стига си се пулил в краката ми.

Отворих плика. В него имаше друг залепен плик и два чека на мое име. На единия — за двеста и петдесет долара — пишеше: „Аванс за извършена професионална услуга“. Другият беше за двеста долара и на него бе отбелязано: „Аванс на Филип Марлоу за евентуални разходи“.

— За изхарчените пари ще се отчиташ на мен, много точно — рече мис Върмилиа. — А пиенето ще си го плащаш сам.

Другия плик не отворих — поне в момента.

— Отде-накъде Ъмни си мисли, че ще се заема със случай, за който нищо не знам?

— Ще се заемеш! Не те караме да вършиш нищо лошо. Можеш да разчиташ на думите ми.

— А мога ли да разчитам и на още нещо?

— О, за това ще поговорим на чашка някоя дъждовна вечер, когато не съм прекалено заета.

— Дадено!

Отворих и другия плик. В него имаше снимка на някакво момиче. Позата разкриваше вродена непринуденост или богат опит пред фотоапаратите. Косата й беше тъмна, можеше да е и рижа, имаше високо открито чело, сериозен поглед, изпъкнали скули, нервни ноздри и уста, която не издаваше нищо. Това бе едно лице с фини черти, доста напрегнато, и не изглеждаше никак щастливо.

— Виж отзад! — нареди мис Върмилиа.

На гърба на снимката ясно беше написано на машина:

„Име: Елинор Кинг. Висока метър и шейсет и два. Около двайсет и девет годишна. Коса тъмна, кестеняво-рижа, гъста, естествено чуплива. Изправена стойка, плътен ясен глас, облича се добре, но не е екстравагантна. Гримира се с мярка. Особени белези няма. Характерни жестове: има навика, когато влиза в стая, да върти очи, без да движи глава. Когато е притеснена, почесва дланта на дясната си ръка. Левичарка, но умее да го прикрива. Играе добре тенис, плува и се гмурка отлично, издържа на пиене. Неосъждана, но в полицията имат отпечатъци от пръстите й.“

— Значи все пак не й е съвсем чиста работата — рекох, като погледнах мис Върмилиа.

— Нямам никакви други сведения. Това е всичко. Просто следвай указанията и толкоз.

— Не се споменава друго име, мис Върмилиа. На двайсет и девет една такава кукла няма начин да остане неомъжена. Не се казва дали носи халка, или някакви други бижута. Това ме озадачава.

Тя погледна часовника си.

— По-добре върви да се озадачаваш на гарата. Нямаш много време. — И стана. Помогнах й да си облече белия шлифер и и отворих вратата.

— Със собствената си кола ли дойдохте?

— Да. — Тя тръгна да излиза, сетне се обърна и каза: — Едно нещо ми харесва у теб. Не пускаш ръка. И имаш приятни обноски… в известен смисъл.

— Да пускаш ръка е мръсна тактика.

— И едно нещо не ми харесва. Познай какво!

— Съжалявам. Нямам представа… само дето някои хора ме мразят, задето съм още жив.

— Аз нямах предвид точно това.

Слязох след нея по стълбите и отворих вратата на автомобила й. Евтина работа — нищо и никакъв кадилак. Тя кимна леко и плавно потегли надолу по хълма.

Аз се качих горе и наблъсках едно-друго в пътната си чанта, за всеки случай.