Чарлс Буковски
Живот и смърт в болницата за бедняци

Линейката бе пълна, но ми намериха едно място на горния етаж и потеглихме. Постоянно повръщах кръв и се страхувах, че ще изцапам хората отдолу. Пътувахме, слушайки сирената. Чуваше се като ехо, сякаш звукът не излизаше от нашата линейка. Бяхме определени за болницата на графството. Бедняци. Случаи на милосърдие. Всички страдахме от нещо, някои нямаше да се завърнат никога от там. Общото между нас бе, че всички бяхме без пари и че не бяха ни останали много шансове. Натоварени като сардели. Никога не съм вярвал, че една линейка може да побере толкова хора.

„Господи, ах, господи — чувах гласа на една негърка под мен, — никога не съм мислила, че нещо такова ще се случи на МЕН! Такова нещо, господи…“

Аз не гледах така на нещата. Играех си със смъртта от доста време. Не искам да кажа, че бяхме любовници, но се познавахме добре. Онази вечер се приближи повечко. И друг път беше ми се обаждала: остри болки в стомаха, на които аз упорито не обръщах внимание. Мислех, че съм твърдо мъжле и отдавах болката на лош късмет. Не й обръщах внимание. Напоявах я с уиски и си гледах работата. А работата ми беше да се напивам. Уискито бе виновно за всичко, трябваше да продължа само с вино.

Кръвта, която излиза от вътрешностите ми, няма онзи яркочервен цвят, който има кръвта от едно порязване. Тя е тъмнолилава, почти черна и вони. Вони по-лошо и от лайна. Цялата тази животворна течност вонеше по-лошо и от лайна.

Още един пристъп. Беше като нормално драйфане — когато излезе кръвта, се чувстваш по-добре. Но това беше само една илюзия… Всяко ново повръщане те отвежда по-близо до Баба Смърт.

„Господи, никога не мислех…“

Кръвта се изкачи и я задържах в устата си. Не знаех какво да направя. Ако я изплюех от високото си легло, щях да изцапам приятелчетата си отдолу. И така държах я в устата си и се опитвах да мисля какво да направя. Линейката зави и кръвта почна да тече. Е, човек трябва да запази някакво достойнство, дори и когато умира. Концентрирах се, затворих очи и я погълнах. Погнусих се. Но реших проблема. Надявах се, че ще пристигнем бързо, преди следващия пристъп.

Истина ви казвам, не мислех за Смъртта. Единствената ми мисъл беше: неудобно ми е; вече не контролирам онова, което ми се случва. Сякаш бяха ме притиснали до стената.

Линейката пристигна, а след това се намерих върху една маса и ме питаха: „Коя е моята религия, къде съм роден, дължа ли на държавата пари от предишно мое пребиваване в болницата? Кога съм роден, живи ли са родителите ми, семеен ли съм?“ Нали знаете, познатите неща. Говорят, сякаш всичко ти е наред; дори не правят усилие да покажат, че разбират, че умираш. А и въобще не бързат. Нещо, което някак те успокоява, но не това е причината, поради която го правят — просто ги мързи и не дават пукнат цент дали умираш, летиш или пърдиш. Грешка. Биха предпочели да не пърдиш.

После ме набутаха в един асансьор, който спря на някакъв етаж, приличащ на мрачен килер. Избутаха количката ми навън. Сложиха ме на едно легло и си тръгнаха. Изведнъж пред мен изскочи санитар и ми подаде малко хапче.

„Вземи това“ — каза. Глътнах хапчето, даде ми чаша вода и изчезна. От много време не бяха се държали толкова човешки с мен. Облегнах се назад и се огледах наоколо: 8–10 легла, заети с американски мъже. Всеки един от нас имаше по една чаша и кана вода върху нощното шкафче. Чаршафите изглеждаха чисти. Беше много мрачно и студено. Пространството се осветяваше от една малка гола крушка. До мен лежеше едър мъж, възрастен, над петдесетте, но огромен. Въпреки тлъстините си създаваше впечатление на много силен. Гледаше право нагоре и говореше на тавана.

„… а беше толкова добро момче, едно толкова чисто и добро момче, търсеше работа, каза, че иска тази работа, аз казах: «харесваш ми, момче, имаме нужда от добър готвач, един добър и честен готвач, а аз познавам честните хора, момче, добрия характер аз го виждам, работи с мен и жена ми и считай, че имаш работа за цял живот…» и той каза: «да, господине», точно така каза, изглеждаше радостен и аз казах: «Марта, намерихме едно добро момче, едно добро и честно момче; няма да ни свие парите, както другите мръсници.» И така излязох и купих много пилета, почти две дузини пилета. Марта разбира от пилета, бива си я за тая работа. Кол Сандърс изобщо не я достига. Отидох и купих двайсет пилета за уикенда. Щеше да бъде добър уикенд. Двайсет пилета купих. Щяхме да съсипем Кол Сандърс. Без работа щяхме да го оставим. Един толкова добър уикенд ти оставя двеста долара суха пара. Момчето дори ни помогна да ги нарежем, направи го по време на почивката си. Марта и аз нямахме деца. Започна много да ми харесва това момче. Марта приготви пилетата в кухнята, всичко приготви… Пилетата бяха сготвени по деветнайсет различни начина, дори от задниците ни излизаха пилета. Единственото нещо, което трябваше да направи момчето, бе да приготви бифтеците и пържолите. Пилетата бяха готови. И о, господи, какъв страшен уикенд беше. Петък вечер, събота и неделя. Момчето работеше добре и беше приятно на вид. Беше добре да го имаш до себе си. Пускаше шеги. Викаше ми «Кол Сандърс», а аз му виках «синко». Кол Сандърс и син — ето какво бяхме ние. Когато затворихме в неделя вечерта, бяхме полумъртви от умора, но щастливи. Не беше останало нито едно парче пиле. Хората чакаха на опашка за маса, беше препълнено. Такова нещо очите ми не бяха виждали. Заключих вратата, сложих по едно малко уиски й седнахме уморени, но щастливи, и пийвахме. Момчето изми чиниите и избърса пода. Каза: «И така, Кол Сандърс, в колко часа да дойда утре?» Казах му да дойде в 6.30, взе си шапката и си тръгна. «Ето едно наистина добро момче, Марта» — казах и тръгнах към касата да преброя печалбата. Касата беше ПРАЗНА! Добре чухте — касата беше ПРАЗНА! И парите от предишните два дни в кутията с пурите беше намерил. Толкова добро момче… Не разбирам… казах му, че при мен ще има работа за цял живот, така му казах. Двайсет пилета. А Марта разбира от пилета… И това момче, това лайно избяга с парите, момчето…“

После започна да крещи. Какви ли не крясъци съм чул в живота си, но нещо подобно — никога. Надигаше се от каишките си и крещеше. Помислих, че каишките ще се скъсат. Леглото скърцаше, стената връщаше крясъците до ушите ни. Този човек се намираше в кошмарна агония. Не беше кратък крясъкът му, ехтеше. После млъкна. Ние, 8-10-ната американски мъже, всички болни, изтегнати в леглата си, се наслаждавахме на тишината.

Пак почна да говори. „Беше толкова добро момче, харесвах лицето му. Ако искаше, можеше да остане при мен завинаги. Пускаше хубави шеги и беше добре да го имаш до себе си. Отидох и купих двайсет пилета. Двайсет пилета. Двеста долара изкарваш при един добър уикенд. Момчето ми викаше Кол Сандърс…“

Наведох се и повърнах кръв на пода.

На другия ден дойде една медицинска сестра и ме сложи в носилка. Още повръщах кръв. Чувствах се много слаб. Бутна ме до асансьора.

Техникът застана зад рентгена. Прицели се в една точка на корема ми и каза да стоя прав. Бях омаломощен.

„Не мога да стоя прав, чувствам се много слаб“ — казах.

„Стой неподвижно“ — каза техникът.

„Не мисля, че мога“ — казах.

„Стой неподвижно.“

Усетих, че падам назад.

„Падам“ — казах.

„Не падай!“ — каза.

„Неподвижен“ — каза сестрата.

Паднах. Паднах, сякаш бях от ластик. Не разбрах как се озовах на пода. Чувствах се много лек. Сигурно бях.

„Дявол да те вземе“ — каза техникът.

Сестрата ме вдигна и ме бутна към апарата.

„Не мога да стоя прав — казах. — Мисля, че умирам. Не мога да стоя прав. Съжалявам, но не мога да стоя.“

„Неподвижен“ — каза сестрата.

Падах, чувствах, че падам.

„Съжалявам“ — казах.

„Върви по дяволите — каза техникът. — Две ленти изхабих с теб. Тези филми струват пари!“

„Съжалявам“ — казах.

Сестрата ме вдигна и пак ме сложи в носилката. Закара ме до асансьора, подсвирквайки си.

Извадиха ме от подземието и ме сложиха в една голяма, ама много голяма стая. Почти 40 души умираха там вътре. Жиците на звънците бяха отрязани, а огромни дървени врати, дебели дървени врати, облицовани с ламарина, ни изолираха от лекарите и медицинските сестри. Бяха вдигнали решетки около леглото и ми казаха да използвам писоара, но аз въобще не обичам писоара, особено за да повръщам там кръвта си и още по-малко да сера. Ако някой някога открие удобен и годен за употреба писоар, ще спечели омразата на лекарите и медицинските сестри за всички времена и още по-нататък.

Все още исках да сера, но не успявах. Разбира се, даваха ми само мляко и стомахът ми се беше разкъсал на две. Така не можех да изпратя до задника си нищо. Една медицинска сестра ми предложи твърдо месо с полуизпечени моркови и картофено пюре. Отказах. Знаех, че това, което искаха, беше още едно празно легло. Странно нещо. Беше втората или третата нощ, която прекарвах там. Чувствах се изнемощял. Успях да сваля преградата и станах от леглото. Стигнах до кенефа и седнах. Напънах се. Седях там и се напъвах. Нищо. Само едно езерце кръв.

После главата ми почна да се върти, подпрях се с една ръка на стената и повърнах кръв. Дръпнах казанчето и излязох. Бях по средата на коридора, когато кръвта ми пак се надигна до устата ми. Паднах. Повърнах кръв на пода. Не знаех, че хората имат толкова кръв. Повърнах още.

„Идиот — изджафка едно старче от леглото си, — млъкни вече, за да заспим.“

„Извинявай, другарю“ — казах и припаднах.

Сестрата се ядоса. „Копеле — каза, — нали ти казах да не сваляш преградата на леглото. Мръсници, душата ми вадите всяка вечер.“

„Путката ти вони — й казах. — Би трябвало да работиш в публичен дом в Тихуана.“

Стисна ме за косата, вдигна главата ми и ме шамароса здраво. Два пъти.

„Вземи си думите назад — каза, — вземи си думите назад!“

„Флорънс Найтингейл, обичам те“ — казах.

Пусна ме и излезе от стаята. Носеше плам и жизненост тая дама, харесваше ми. Търкулнах се в собствената си кръв, цапайки нощницата си. Щях да й покажа аз на нея. Флорънс Найтингейл се върна с още една садистка, сложиха ме на един стол и бутнаха стола до леглото ми.

„Много шум, много дяволски шум!“ — каза старецът и беше прав. Сложиха ме в леглото и Флорънс вдигна решетките. „Кучи сине, стой мирно, иначе следващия път ще те смачкам.“

„Направи ми една свирка — казах. — Направи ми една свирка, преди да тръгнеш.“

Погледна ме със зяпнала уста. Имам много трагично лице. Някои жени го харесват. Очите й, големи и страстни, бяха заковани в моите. Вдигнах чаршафа и дръпнах нощницата си нагоре. Заплю ме в лицето и излезе.

После дойде шефката…

„Господин Буковски — каза, — не можем да ви прелеем кръв. Нямате кръводарителски актив.“

Усмихна се. Осведомяваше ме, че ще ме оставят да умра.

„Добре“ — казах.

„Искате ли да се видите със свещеника?“

„Защо?“

„В картона ви пише, че сте католик.“

„Така съм го писал.“

„Как така?“

„Всъщност бях. Когато някой пише «без религия», го съсипват с въпроси.“

„Но ние сме ви картотекирали като католик, господин Буковски“

„Вижте, не мога да говоря. Умирам. О’кей, добре, католик съм и каквото друго си щете.“

„Не можем да ви прелеем кръв, господин Буковски.“

„Чуйте, баща ми работеше в графството. Мисля, че има някаква кръводарителска програма. Музей на Графството на Лос Анджелис. Някой си господин Хенри Буковски. Ненавижда ме.“

„Ще проверим…“

Докато аз бях горе, нещо ставаше с документите ми долу. Не видях жив лекар до четвъртия ден, когато вече бяха научили, че баща ми, който ме мразеше, е добър човек с постоянна работа и че има един син, пияница и хаймана, който умира, и че този добър човек бе дал кръв за кръводарителската програма, и така ме закачиха за една бутилка, и я изпразниха в мен. Тринайсет пинти кръв и тринайсет пинти глюкоза… Без прекъсване. Медицинската сестра тичаше нагоре-надолу като луда, за да намества иглата.

… По едно време се събудих и видях свещеника да стои над главата ми.

„Падре — казах, — върви си, моля те. Мога да умра и без теб.“

„Искаш да си отида ли, синко?“

„Да, падре.“

„Загубил си вярата ли?“

„Да, загубил съм вярата си.“

„Който е кръстен за католик, остава завинаги католик, синко.“

„Глупости, падре.“

Един старец от съседното легло каза: „Падре, падре, искам аз да ти говоря. Говори ми, падре.“

Свещеникът отиде при него. Аз чаках да умра. Знаете много добре, че не умрях тогава, защото как, по дяволите, щях да ви разказвам тази история сега…

… Закараха ме в някаква стая с един негър и един бял. Белият получаваше свежи рози всеки ден. Отглеждаше рози и ги продаваше на цветарниците. В момента, разбира се, не отглеждаше нищо. Черният имаше много сериозно сърдечно заболяване. Лежахме и белият говореше за отглеждането на розите и за това, колко много имаше нужда от една цигара, господи, колко се нуждаеше от една цигара. Аз не драйфах кръв. Вече я изкарвах само отзад. Май че бях се спасил. Току-що ми бяха изпразнили една пинта кръв и бяха извадили иглата.

„Ще ти донеса аз цигари, Хари.“

„Боже мой, благодаря ти, Ханк.“

Станах от леглото.

„Дай ми пари.“

Хари ми подаде няколко дребни.

„Ако пуши, ще умре“ — каза Чарли. Чарли беше черният.

„Какво, по дяволите, Чарли? Една-две цигари никога никого не са убили.“

Излязох от стаята и слязох до фоайето. В чакалнята имаше автомат за цигари. Чарли, Хари и аз се изтегнахме, пушейки. Това стана сутринта. Към обяд дойде лекарят и сложи един апарат на Хари. Машината се изплю, пръдна и измуча.

„Пушил си, нали?“ — попита лекарят.

„Не, докторе, наистина, не съм ги докосвал.“

„Кой от вас му донесе цигари?“

Чарли гледаше в тавана. И аз гледах в табана.

„Изпушѝ още една цигара и ще ритнеш камбаната“ — каза лекарят.

После взе апарата и си тръгна. Когато излезе, извадих пакета изпод възглавницата.

„Дай ми една“ — каза Хари.

„Чу ли какво каза лекарят?“ — каза Чарли.

„Да — казах, изпускайки едно лале от син прекрасен дим, — чу ли какво каза лекарят — още една цигара и ще ритнеш камбаната.“

„Предпочитам да умра щастлив, отколкото да живея в нещастие“ — каза Хари.

„Не мога да поема отговорността за смъртта ти, Хари — казах. — Ще подам цигарите на Чарли и нека той да прави, каквото си ще.“

Подхвърлих пакета на Чарли, който беше на средното легло.

„Добре, Чарли — каза Хари, — хвърли ми го.“

„Не мога да направя такова нещо, Хари, не мога да те убия, Хари.“

Чарли пак ми върна цигарите.

„Айде, Ханк, дай ми една. Айде де, Ханк.“

„Не, Хари.“

„Моля те, на колене ти падам бе, приятелю, само една!“

„Ох, за бога!“

Подхвърлих му целия пакет. Ръката му трепереше, когато вадеше цигарата.

„Нямам кибрит, кой има кибрит?“

„Ох, за бога“ — казах.

Подхвърлих му кибрита…

Дойдоха и ме закачиха за нова банка кръв. Около десет минути по-късно се появи баща ми. С него беше и Вики, толкова пияна, че едва се крепеше на краката си.

„Любов моя! — каза. — Миличкият ми!“

Залитна и се хвана за ръба на леглото.

Погледнах стария.

„Копеле — казах, — как ти мина през ума да я доведеш тук пияна?“

„Любовнико, не щеш ли да ме видиш? А, любовнико?“

„Бях те предупредил, да не се захващаш с такава жена.“

„Тя няма пукнат цент, копеле, купил си уиски, напил си я и си я довел тук.“

„Аз съм ти го казвал, Хенди, боклук е. Казвал съм ти го — тя е лоша жена.“

„Не ме ли обичаш вече, любовнико?“

„Махни я веднага от тук… СЕГА, ВЕДНАГА!“ — казах на стария.

„Не, не, искам да видиш от какъв сой е жена ти.“

„Знам каква жена имам. А сега, изведи я от тука или, в името на бога, изваждам иглата от ръката си и ти я забивам в гъза!“

Старият я изведе навън. Облегнах се назад върху възглавницата.

„Хубаво маце“ — каза Хари.

„Знам — казах, — знам.“

… Спрях да сера кръв. Дадоха ми един списък с храни, които трябваше да ям, и ми казаха, че първото питие ще ме убие. Казаха ми също, че ще умра, ако не се оперирам. Скарах се страшно с една лекарка японка относно операцията и смъртта. Казах й — „никаква операция“, а тя излезе, въртейки гневно задника си. Хари беше още жив, когато си тръгнах, и се грижеше нежно за цигарите си.

Поразходих се под слънцето, за да видя как ще ми се отрази. Отрази ми се много добре. Движението продължаваше. Тротоарите въобще не бяха се променили. Чудех се дали да чакам автобуса или да се обадя на някой да дойде и ме вземе. Влязох в едно заведение, за да се обадя. Първо седнах и изпуших една цигара. Барманът дойде и поръчах бутилка бира.

„Какво ново?“ — попита.

„Нищо особено“ — отговорих. Отиде си. Сипах бира в чашата, погледах я малко и изпих половината. Някой пусна монета в джубокса и музиката засвири. Животът ми се видя малко по-добър. Допих чашата си, налях още и се запитах дали ще ми се вдигне отново патката. Огледах се наоколо — никаква жена. И направих следващото най-добро движение — вдигнах чашата и я пресуших.