Николай Кун
Старогръцки легенди и митове (82)

Хектор в Троя. Прощаването на Хектор с Андромаха

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

И ето че Хектор влязъл през Скейската врата в Троя. Веднага го заобиколили жени и деца и започнали да го разпитват за своите мъже и бащи. Но Хектор нищо не им казал; заръчал им само да се молят на боговете олимпийци. Хектор побързал към двореца на Приам. В двореца го срещнала майка му Хекуба. Тя искала да донесе вино на Хектор, за да подкрепи силите си, но той отказал. Помолил майка си да свика троянките, за да занесат по-скоро като дар на Атина Палада разкошно наметало, да принесат на богинята големи жертви и да я помолят да укроти свирепия Диомед. Хекуба на часа изпълнила молбата на сина си. А той бързо се запътил за чертозите на Парис.

Хектор заварил Парис тъкмо когато той спокойно оглеждал въоръжението си; тук била и отвлечената от него Елена; тя разпределяла работата между прислужничките. Хектор започнал да укорява Парис, задето седи без работа вкъщи, докато троянците са застрашени от гибел. Парис отговорил на Хектор, че той се готви за бой, че и прекрасната Елена го подканва да излезе на бойното поле. Елена се обърнала с любезни думи към Хектор и го помолила да седне и да си почине от бойните подвизи, а мъжа си Парис укорявала за неговото нехайство, за това, че той не се срамува да бездействува. Елена изказала съжаление и за това, че Троя е сполетяна от толкова много беди заради нея, но това станало не по нейна вина, а по вина на Парис. Хектор обаче отказал да си почине в дома на Парис, той бързал по-скоро да види жена си и сина си, преди да се върне пак в боя. Хектор не знаел ще има ли случай после още веднъж да се види с тях, ще се върне ли жив от битката, или боговете му отреждат да загине от ръцете на гърците.

Дошъл в двореца си Хектор, но не заварил там Андромаха и сина си. Прислужничките му казали, че жена му, като се научила, че гърците притискат троянците, изтичала със сина си до градските стени и там стои, проливайки сълзи.

Хектор стремително излязъл от двореца си и побързал към Скейската врата. До самата врата срещал Андромаха; след нея прислужничка носела малкия му син Астианакс; момченцето било прекрасно като първата утринна звезда. Андромаха хванала Хектор за ръка и през сълзи му казала:

— О, мъжо! Твоята храброст ще те погуби! Ти не жалиш нито мене, нито сина ни. Скоро аз ще бъда вдовица — гърците ще те убият. Без тебе за мене е по-добре да не живея, Хекторе. Та нали си нямам никого освен тебе. Нали ти си за мене всичко — и баща, и майка, и съпруг. О, съжали се над мене и сина ни! Не излизай на бой: заповядай на троянските воини да застанат при смокиненото дърво, защото само там стените на Троя могат да бъдат разрушени.

Но блестящият с шлема си Хектор отговорил на жена си:

— Всичко това безпокои и самия мене. Но за мене би било позор да остана отсам стените на Троя и да не участвувам в битката. Не, аз трябва да се бия начело на всички за славата на моя баща. Зная положително, че ще настане ден, когато свещената Троя ще загине. Но не това ме опечалява; опечалява ме твоята съдба; това, че ще те отведе в плен някакъв грък и там, в чужбина, ти като робиня ще тъчеш за чужденка и ще й носиш вода. Ще те видят там, като плачеш, и ще кажат: „Това е жената на Хектор, който надминаваше по сила и храброст всички троянски герои.“; и тогава твоята скръб ще стане още по-голяма. Не, по-добре е да ме убият, преди да видя как ще те поведат в плен, преди да чуя твоя плач.

Като казал това, Хектор се приближил до сина си и искал да го прегърне, но малкият Астианакс с писък се притулил до гърдите на бавачката си; изплашил се от развяващата се върху Хекторовия шлем конска грива. Андромаха и Хектор нежно се усмихнали на момченцето. Хектор снел шлема си, сложил го на земята, взел Астианакс на ръце и го целунал. После повдигнал сина си високо нагоре и помолил гръмовержеца Зевс и всички безсмъртни богове:

— О, Зевсе, и вие, безсмъртни богове! Моля ви, направете така, че моят син да стане също тъй знаменит всред гражданите, както съм и аз. Нека бъде могъщ и нека царува в Троя. Нека един ден, когато се завръща от бой, да кажат за него, че превъзхожда по мъжество баща си. Нека той разгромява враговете и радва сърцето на майка си.

Така молел боговете Хектор. После подал Астианакс на жена си. Андромаха притиснала до гърди сина си и през сълзи му се усмихвала. Хектор изпаднал в умиление, прегърнал нежно Андромаха и й казал:

— Не скърби, Андромахо. Никой от героите не ще ме изпрати против волята на съдбата в царството на мрачния Хадес. Никой няма да избегне съдбата си: нито храбрият, нито страхливецът. Иди си, любима, вкъщи, залови се с тъкане, предене, наглеждай прислужничките. Ние пък, мъжете, ще се грижим за военните работи, а най-много от всички ще се грижа за тях аз.

Хектор турил шлема си и бързо се запътил към Скейската врата. Тръгнала си и Андромаха, но често се обръщала и гледала със сълзи на очи как се отдалечава Хектор. А когато се върнала вкъщи плачеща, заплакали с нея и всички прислужнички: те не се надявали Хектор да се завърне от боя невредим.

При Скейската врата Хектор бил настигнат от Парис, който бързал за боя в бляскави медни доспехи.

— Братко — казал му Хектор, — аз зная, че нито един справедлив човек не може да не цени твоите подвизи, но ти често отиваш на бой без желание. И аз често пъти се измъчвам, като слушам как те ругаят троянците. Но да отидем по-скоро при войските.