Николай Кун
Старогръцки легенди и митове (43)

Полифем, Акид и Галатея

Прекрасната нереида Галатея обичала сина на Симетида, младия Акид, а и Акид обичал нереидата. Не само Акид бил запленен от Галатея. Грамадният циклоп Полифем видял веднъж прекрасната Галатея, когато тя изплувала от вълните на лазурното море, сияейки със своята хубост, и пламнал в безумна любов по нея. О, колко голяма е силата ти, златна Афродито! Ти вдъхна любов и на суровия циклоп, към който никой не смеел да се приближи, за да не пострада, и който презирал боговете олимпийци! Полифем изгаря от огъня на любовта. Той забравил овцете в пещерите си. Дивият Циклоп започнал дори да полага грижи за красотата си. Започва да разчесва сплъстената си коса с търнокоп и да подрязва рошавата си брада със сърп. Дори не бил вече такъв див и кръвожаден.

Точно по това време доплавал до бреговете на Сицилия прорицателят Телем. Той предсказал на Полифем:

— Единственото око, което имаш на челото си, ще бъде извадено от героя Одисей.

В отговор на прорицателя Полифем грубо се засмял и извикал:

— Лъжеш ти, най-глупав измежду прорицателите! Вече друго същество е завладяло окото ми!

Недалеч в морето се вдавал скалист хълм; той стръмно се спускал към вечно шумящите вълни. Полифем често идвал със стадото си на този хълм. Там той сядал, като слагал до краката си своята тояга, голяма колкото корабна мачта, изваждал свирката си, направена от сто тръстикови цеви, и започвал да я, надува, колкото му сила държи. Дивите звуци от свирката на Полифем се разнасяли далеч по морето, по планини и долини. Стигали те и до Акид и Галатея, които често седели в една прохладна пещера на морския бряг, недалеч от хълма. Полифем свирел на свирката си и пеел. Изведнъж той рипнал като бесен бик. Полифем съзрял Галатея и Акид в пещерата на морския бряг и закрещял с такъв гръмотевичен глас, че ехо от него се обадило чак от Етна:

— Виждам ви! Добре, добре, това ще бъде последната ви среща!

Изплашила се Галатея и побързала да се хвърли в морето. Родните морски вълни я защитили от Полифем. Ужасен, Акид търси спасение в бягство. Той протяга ръце към морето и извиква:

— О, помогни ми, Галатейо! Родители мои, спасете ме, укрийте ме!

Циклопът подгонва Акид. Той откъртил от планината цяла скала, замахнал и я хвърлил по Акид. Макар че Полифем го засегнал само с края на скалата, нещастният младеж бил целият затиснат от този край и смазан. Изпод края на скалата потекла като поток алената кръв на Акид. Постепенно аленият цвят на кръвта се губи, потокът става все по-светъл и по-светъл. Ето по цвят той вече прилича на река, размътена от пороен дъжд. Постепенно той се избистря. Изведнъж скалата, която смазала Акид, се, разцепила на две. В пукнатината зашумяла зелена тръстика и от нея изтича бистър, прозрачен поток. От потока се подал до кръста младеж със синкав цвят на лицето, с венец от тръстика на главата. Това бил Акид — той станал речен бог.