Николай Кун
Старогръцки легенди и митове (30)

Ниоба

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Ниоба, жената на тиванския цар Амфион, имала седем синове и седем дъщери. Гордеела се с децата си Танталовата дъщеря. Хубави като млади богове били те. Боговете дали на Ниоба щастие, богатство и прекрасни деца, но Танталовата дъщеря не била благодарна на това.

Веднъж дъщерята на слепия прорицател Тирезий, пророчицата Манто, минавайки по улиците на седмовратата Тива, приканвала всички тиванки да принесат жертви на Латона и децата и — близнаци: златокъдрия, далекострелящ Аполон и девствената Артемида. Тиванките се отзовали на призива на Манто, украсили главите си с лаврови венци и отишли при олтарите на боговете. Само Ниоба, горда със своето могъщество и с изпратеното й от боговете щастие, не искала да иде и да принесе жертви на Латона.

Изпълнените с високомерие думи на Ниоба смутили тиванките. Но все пак те направили жертвоприношенията си. Тиванските жени смирено молели великата Латона да не се гневи.

Богиня Латона чула надменните елова на Ниоба, Тя повикала децата си Аполон и Артемида и оплаквайки се от Ниоба, им казала.

— Гордата Танталова дъщеря тежко ме оскърби, мене, вашата майка. Тя не вярва, че съм богиня! Ниоба не ме признава, макар че по сила и слава аз отстъпвам само на Хера, великата Зевсова жена. Нима вие, деца, не ще отмъстите за това оскърбление? Защото, ако вие оставите Ниоба без отмъщение, хората ще престанат да ме тачат като богиня и ще разрушат моите олтари. Та дъщерята на Тантал оскърби и вас. Сравнява ви вас, безсмъртните богове, със своите смъртни деца. Тя е толкова надменна, колкото и баща й Тантал!

Стрелометецът Аполон прекъснал майка си:

— О, свършвай по-скоро! Нищо повече не казвай! С жалбите си ти само забавяш наказанието!

— Стига! Не говори! — извикала гневно и Артемида. Обвити в един облак, разгневените брат и сестра бързо се понесли от върха на Кинт към Тива. Златните стрели зловещо подрънквали в стрелниците им. Аполон и Артемида стигнали до седмовратата. Тива. Аполон невидим се спрял на равното поле край градските стени, където тиванските младежи се упражнява ли във военни игри. Когато далекострелният Аполон, загърнат от облака, застанал край стените на Тива, двама Ниобини синове — Исмен и Сипил, облечени в пурпурни плащове, препускали на буйни коне. Изведнъж Исмен извикал — една златна стрела на Аполон пронизала гърдите му. Той изпуснал златните поводи и паднал мъртъв на земята. Сипил чул страшния звънтеж на тетивата на Аполоновия лък; той искал да се спаси на бързия си кон от страшната опасност. Лети е най-голяма скорост Сипил по полето — както моряк, който се спасява от страшна буря, лети по морето, разпънал всички платна на кораба. Смъртоносната стрела настигнала Ниобиния син; тя се забила в гърба му до самия врат. Синовете на Ниоба Файдим и Тантал се борели, здраво хванали се един друг с ръце. Блеснала във въздуха стрела и пронизала и двамата. Те паднали със стон. Смъртта едновременно угасила светлината на живота в очите им, едновременно изпуснали те последно дихание. Тича към тях брат им Алпенор, иска да ги вдигне, обгръща изстиналите им тела, но и неговото сърце бива пронизано от Аполонова стрела и той пада бездиханен върху телата на братята си. Аполон улучил другия син на Ниоба Дамасихтон в бедрото, до самото коляно; Дамасихтон иска да изтръгне от раната златката стрела, но ненадейно друга стрела се забива със свистене в гърлото му. Последният от Ниобините синове, младият Илионей, вдига ръце към небето и се моли на боговете:

— О, олимпийски богове, смилете се, пощадете ме.

Неговата молба трогнала страшния Аполон. Но вече е късно! Златната стрела е излетяла от тетивата и не може да се върне. Тя пронизала сърцето и на последния син на Ниоба. Вестта за голямото нещастие бързо стигнала до Ниоба. Със сълзи на очи слугите съобщават и на Амфион за гибелта на синовете му.

Амфион не можел да понесе загубата им, той сам пробил гърдите си с остър меч.

Ниоба ридае, наведена над телата на синовете и мъжа си. Тя целува изстиналите им устни. Сърцето й се къса от страданието. В отчаяние нещастницата протяга ръце към небето. Но не за милост се моли тя. Нещастието не е смекчило сърцето й. Тя гневно се провиква:

— Радвай се, жестока Латоно! Весели се, докато се насити сърцето ти с моята скръб! Ти победи, съпернице! О не, що казвам аз, ти не си победила! Аз, нещастната, все пак имам повече деца, отколкото ти щастливата! И макар че около мене са многото бездиханни тела на мои деца, все пак аз те победих, все пак на мене ми останаха повече деца, отколкото имаш ти.

Едва Ниоба замлъкнала, и се чул страшният звънтеж на тетива. Ужас обзел всички. Единствена Ниоба останала спокойна, нещастието й вдъхнало смелост.

Не току-тъй се чул звънтеж от тетивата на Артемидиния лък. Една от дъщерите на Ниоба, които стояли в дълбока печал около телата на братята си, пада, поразена от стрелата. Ето пак иззвънтява тетивата и пада втора Ниобина дъщеря. Шест златни стрели една подир друга излетели от тетивата на Артемидиния лък и бездиханни лежат шест прекрасни, млади дъщери на Ниоба. Останала само най-малката дъщеря. Тя се хвърлила към майка си и се укрила в полите, в гънките на роклята й.

Нещастието сломило гордото сърце на Ниоба.

— Остави ми поне най-малката дъщеря, велика Латоно! — моли се Ниоба, изпълнена със скръб. — Поне едничка ми остави!

Но не се смилила богинята и Артемидината стрела пронизва и най-малката дъщеря.

Ниоба стои права, заобиколена от телата на дъщери, синове и мъж. Сякаш се е вкаменила от скръб. Вятърът не развява косата й. Лицето й е бледо, без капчица кръв; не мъждука живот в очите й, не бие сърцето в гърдите й, само скръбни сълзи се ронят от нейните очи. В студен камък са се превърнали членовете й. Извива се буен вихър и отнася Ниоба в нейната родина Лидия. Там, горе на планината Сипил, стои вкаменената Ниоба и вечно лее скръбни сълзи.