Николай Кун
Старогръцки легенди и митове (111)

Одисей разказва за своите приключения

Кикони и лотофаги. Като отплувахме от Троя с попътен вятър — така започнал да разказва Одисей, — ние спокойно заплавахме по безбрежното море и по едно време стигнахме до земята на киконите. Завладяхме техния град Исмар, изтребихме всички мъже, взехме в плен жените, а града разрушихме. Аз дълго убеждавах спътниците си да отплаваме по-скоро за родината, но те не ме послушаха. В това време някои спасили се жители на град Исмар свикали киконите от околността на помощ и ни нападнаха. Те бяха толкова много, колкото листа има в гората, колкото цветя има напролет по ливадите. Дълго се сражавахме с киконите край нашите кораби, но те ни надвиха и трябваше да бягаме, за да се спасим. Аз загубих от всеки кораб по шестима смели гребци. Преди да излезем на открито море, три пъти извиквахме ония другари, които не бяха между нас, и едва тогава потеглихме, скърбейки за убитите спътници и радвайки се, че самите ние сме се отървали.

Току-що бяхме излезли на открито море, когато Зевс Гръмовержец изпрати срещу нас бога на северния вятър Борей. Той предизвика голяма буря в морето. Тъмни облаци се повлякоха по небето. Мрак обгърна всичко около нас. Три пъти откъсва бесният Борей корабните платна от мачтите. Най-после с големи усилия чрез гребане с веслата ние се добрахме до един пустинен остров. Два дни и две нощи чакахме на този остров, докато бурята утихне. На третия ден поставихме мачтите, разгънахме платната и продължихме пътуването си. Но не стигнахме до горещо обичаната родина. През време на бурята объркахме пътя. Едва на десетия ден от плаването спряхме до друг остров. Той беше островът на лотофагите. Накладохме огън на брега и започнахме да си готвим обед. Изпратих трима от моите спътници да разузнаят какъв народ населява острова. Лотофагите ги посрещнали любезно и им поднесли сладък лотос. Щом хапнали от него, спътниците ми забравили родината си и не желаеха да се върнат в родната Итака; искаха да останат завинаги на острова на лотофагите. Но ние насила ги закарахме на корабите и там ги вързахме, за да не избягат от нас. Незабавно заповядах на моите спътници да хванат веслата и колкото се може по-скоро да напуснем острова на лотофагите. Страхувах се и други да не хапнат от сладкия лотос и да забравят отечеството.

 

 

Одисей на острова на циклопите. Полифем. След дълго плаване стигнах с моите спътници до земята на свирепите циклопи, които не признават никакви закони. Те не се занимават със земеделие, но въпреки това земята сама им дава всичко в изобилие. В пещери живеят еднооки великани; всеки от тях се интересува само от семейството си; те не се събират на народни събрания. Ние не спряхме направо в тяхната страна. Навлязохме в залива на малък остров, разположен недалеч от острова на циклопите. Нито един човек никога не бе посещавал тоя остров, макар че той беше много плодороден. На тоя остров се въдеха в изобилие диви кози и тъй като те никога не бяха виждали човек, не се плашеха от нас. Спряхме на брега през нощта; спокойно преспахме на брега, а на другата сутрин се заловихме с лов на кози. На всеки от моите кораби се паднаха по девет кози, а на кораба, с който плавах аз, взех десет. След лова цял ден почивахме, пирувайки весело на брега. От земята на циклопите долитаха до нас техните гласове и блеенето на стадата им. На следната сутрин реших да отплавам със своя кораб до земята на циклопите, за да узная какъв народ са те. Бързо преплавахме тесния проток и спряхме до брега. Край самото море видяхме пещера, около която нагъсто растяха лаврови дървета и която беше заградена с ограда от грамадни камъни. Аз взех със себе си дванадесет сигурни другари, взехме и мях с вино и храна и влязохме в пещерата на циклопа. Както разбрахме по-късно, тоя циклоп бил страшно свиреп; живеел отделно от другите и усамотено пасял стадата си. Както и всички циклопи, той не приличаше на останалите хора. Беше великан, притежаваше страшна сила и имаше само едно око на челото. Когато влязохме в пещерата му, него го нямаше там, беше отишъл да пасе стадата си.

В пещерата на циклопа имаше много кошници със сирене и ведра и други съдове с кисело мляко. В пещерата бяха направени кошари за агнета и ярета. Моите спътници започнаха да ме надумват да задигнем най-хубавите агнета и ярета, както и сиренето и да избягаме на кораба, но аз за нещастие не ги послушах. Искаше ми се да видя самия циклоп. Не след дълго дойде и циклопът. Той хвърли на земята край входа на пещерата грамаден сноп дърпа. Като видяхме циклопа, от страх ние се завряхме в най-тъмния кът на пещерата. А циклопът вкара стадото си в пещерата, затули входа с една скала и започна да дои козите и овцете. Като ги издои, накладе огън, за да си приготви храна. В този миг ни забеляза и грубо ни попита с гръмовен глас:

— Кои сте вие? Отде сте дошли? Навярно скитате без работа по моретата, причинявайки нещастия на народите.

— Всички сме гърци — отговорих аз на циклопа, — тръгнали сме с кораб от Троя. Бурята ни повлече тук. Молим те да ни приемеш дружелюбно като гости. Знаеш, че Зевс наказва оня, който обижда странниците и не им дава гостоприемство.

— Личи, че си дошъл тук отдалеч, чужденецо — свирепо ми кресна циклопът, — щом мислиш, че аз се боя от твоите богове. Какво ме интересува Зевс! Аз не се страхувам от Зевсовия гняв! Нямам никакво намерение да ви щадя! Ще правя това, което искам! Казвай къде са корабите ти!

Аз разбрах с каква цел ме пита циклопът за моя кораб и му отвърнах:

— Корабът ми се разби поради бурята о крайбрежните скали, само аз и спътниците ми се спасихме.

Циклопът нищо не ми отвърна. Той бързо хвана с грамадните си ръце двама от моите спътници, удари го о земята и ги уби. После насече телата им на части, свари ги и ги изяде. Ние изпаднахме в неописуем ужас и започнахме да се молим на Зевс за спасение. А циклопът, като свърши ужасната си вечеря, спокойно се опъна на земята и заспа. Аз исках да го убия и вече извадих меча си, но като погледнах грамадната скала, с която беше затулил входа, разбрах, че така няма да се спасим. Настана утрото. Циклопът пак уби двама от моите спътници. Като ги изяде, изкара стадото от пещерата и затвори входа със скалата. Дълго мислих по какъв начин да се спасим и накрая измислих. В пещерата намерих грамадна греда, прилична на мачта. Циклопът сигурно е искал да си направи от нея тояга. Отсякох с меча си края на гредата, подострих я, обгорих я на жаравата и я скрих. Вечерта циклопът се върна със стадото си. И сега уби двама от моите спътници и като свърши отвратителната си вечеря, искаше да си легне да спи. Но аз се приближих до него и му предложих чаша вино. Изпи циклопът виното, поиска още и ми каза:

— Налей ми още и кажи как те казват; искам да ти приготвя подарък.

Налях му втора чаша, той поиска трета, налях му и трета. Подавайки му я, казах на циклопа:

— Искаш да знаеш името ми? Наричат ме Никой.

— Е, слушай сега, Никой, тебе ще те изям последен — това ще ти бъде подаръкът от мене — така ми отговори със смях циклопът.

Изпи той и третата чаша, опи се, търколи се на земята и заспа. Тогава аз дадох знак на другарите, грабнахме подострената греда, запалихме края й в огъня и изгорихме с него окото на циклопа. От страшната болка той зарева, измъкна от окото си димящия кол и започна да вика на помощ другите циклопи. Те дотичаха и започнаха да питат:

— Какво стана с тебе, Полифеме? Кой ти причини зло? Да не са отвлекли стадата ти? Защо ни разбуди? Полифем им отговаряше с диво реване:

— Погубва ме Никой — не със сила, а с хитрост. Циклопите се разсърдиха и креснаха на Полифем:

— Щом никой не ти е причинил зло, тогава няма защо така да ревеш! Ако пък си заболял, такава е волята на Зевс, но нея никой не може да я отмени.

След тези думи циклопите се разотидоха. Дойде утрото. С гръмки охкания Полифем отмахна от входа скалата и започна да пуща стадото на полето, опипвайки с ръце гърба на всяка овца и на всяка коза. Тогава, за да спася другарите си, навързах по три овена заедно и под средния привързах по един от моите другари. Самият аз пък, като се вкопчих с ръце в гъстата вълна на един грамаден овен, любимец на Полифем, увиснах под него. Овните с привързаните под тях мои спътници минаха покрай Полифем. Последен вървеше овенът, под който висях аз. Полифем го спря, започна да го гали и да му се оплаква за нещастието си; за това, че му е причинил зло дръзкият Никой. Най-сетне той пусна да мине и този овен. Така ние се спасихме от сигурна смърт. Побързахме да откараме стадото на Полифем към кораба, където ни чакаха другарите. Аз не им позволих да оплакват загиналите. Качихме се бързо на кораба, като взехме със себе си овцете на Полифем, и отплавахме от брега. Когато се отдалечихме на такова разстояние, от което се чува още човешки глас, аз високо се провикнах към циклопа:

— Слушай, циклопе! Със своята жестокост ти сам си навлече наказанието на Зевс. Няма вече да убиваш и да изяждаш нещастни пътници.

Циклопът ме чу, в яростта си вдигна една скала и я запокити в морето. Скалата насмалко щеше да разбие носа на кораба. От падането на скалата морето се развълнува. Една грамадна вълна подхвана моя кораб и го захвърли към брега. Но аз оттласнах кораба от брега с един прът и ние отново заплавахме по морето. Като се отдалечихме, извиках на Полифем:

— Знай, Полифеме, че тебе те ослепи Одисей, царят на Итака!

Дивият циклоп зави от злоба и гръмогласно извика:

— Сбъдна се пророчеството, което чух от прорицателя! Аз си мислех, че Одисей е някакъв страшен великан, а не такъв нищожен червей като тебе!

Полифем започна да моли баща си Посейдон да ме накаже, задето му отнех зрението. Той пак грабна една скала, още по-голяма от първата, и я запрати в морето. Скалата падна зад кърмата на кораба. Грамадна вълна подхвана моя кораб и го захвърли далеч в морето. Така ние се спасихме. Благополучно стигнахме до острова, където чакаха останалите кораби. Там принесохме богати жертви на боговете. След като прекарахме нощта на брега на този остров, на следния ден се отправихме по-нататък по безбрежното море, скърбейки за загиналите другари.

 

 

Одисей на Еоловия остров. Скоро пристигнахме на острова на Еол. Целият Еолов остров, плаващ по морето, е заобиколен с неразрушима медна стена, а бреговете му се издигат като отвесни скали из морските вълни. На тоя остров живее Еол с жена си, с шестима синове и шест дъщери. Щастлив и спокоен беше животът на Еол. Дните си той прекарваше, пирувайки весело със своето семейство в богатите си чертози. Цял месец Еол ни чествува с пирове и слуша разказите ми за подвизите на героите при Троя.

Най-сетне помолих Еол да ни пусне да си заминем за родината. Той се съгласи. На прощаване ми даде голям мях, завързан със сребърна връв. В този мях бяха поставени подчинените на Еол ветрове. На свобода беше оставен единствено Зефир. Той трябваше да кара корабите ни към родна Итака. Еол забрани да развързваме меха дотогава, докато пристигнем в родината. Но великият Зевс не бе ми отредил да се завърна в родината. Когато на десетия ден от плаването се показа вече Итака, боговете ме потопиха в дълбок сън. А моите спътници започнали да говорят помежду си, че Еол сигурно ми с дал много злато и сребро, сложено в меха, щом не позволявам да се развързва. Подтикнати от любопитство, моите спътници развързали меха. Ветровете изскочили от него и вдигнали страшна буря в морето. От шума на бурята аз се събудих и в отчаянието си исках да се хвърля в морето, но се покорих на съдбата и като се загърнах в плаща си, легнах на кърмата.

Бурята отново ни отнесе до острова на Еол. С един от моите спътници аз отидох в Еоловия дворец и помолих Еол втори път да ми помогне да се завърна в родината. Но Еол се разсърди. Изгони ме от двореца си и каза, че никога няма да помага на такъв като мене, когото боговете ненавиждат и преследват. Проливайки горчиви сълзи, аз напуснах Еоловия дворец.

 

 

Одисей у лестригоните. Отново поехме по морето. Шест денонощия плавахме и накрая стигнахме до някакъв остров. Навлязохме в тих залив. Единадесет от моите кораби спряха до брега и моите спътници ги изтеглиха на крайбрежния пясък. А своя кораб аз оставих навътре в залива. Изкачих се на една скала, за да огледам околността. Никъде не се виждаха нито стада, нито обработени ниви; само тук-таме се издигаше пушек. Изпратих трима от спътниците си да разузнаят кой живее на острова. Те тръгнаха. Недалеч от голям град, при един кладенец, моите спътници срещнали една мома с огромен ръст; тя ги завела в града — в двореца на баща си Антифат, владетеля на лестригоните. В двореца те видели Антифатовата жена, на ръст колкото висок хълм. Тя заповядала да извикат мъжа й, който в това време бил на събрание на старейшините. Той дошъл тичешком, хванал едного от спътниците ми, разкъсал го и от месото му и сготвил ядене. Другите мои спътници хукнали да бягат и пристигнаха на корабите. А Антифат свикал лестригоните. Те дотичаха до брега на морето, започнаха да къртят цели скали и да разбиват корабите ни. Чу се трясък от разбиваните съоръжения, чуха се и виковете на избиваните. Лестригоните избиха всичките ми спътници от единадесетте кораба и като ги набучиха на колове, отнесоха ги в своя град. Аз едва се спасих с моя кораб. Сега от дванадесетте кораба ми остана само един.

 

 

Одисей на острова на магьосницата Кирка (Цирцея). Дълго плавахме ние по безбрежното море, проливайки сълзи по загиналите другари. Най-сетне стигнахме до остров Еея, където живееше прекраснокосата вълшебница Кирка, дъщеря на бог Хелиос. Два дни прекарахме на брега на тих залив. На третия ден, след като препасах меч и взех копието си, аз навлязох навътре в острова. От една висока скала видях в далечината дим, който се издигаше иззад гората. Реших да се върна при корабите и да изпратя неколцина спътници да разузнаят кой живее на острова. По пътя към кораба успях да убия с копие грамаден елен. Занесох го на кораба, сготвихме го и като се подкрепихме с ядене и с вино, заспахме при шума на морските вълни. На сутринта разделих спътниците си на два отряда. Начело на единия застанах аз, а за началник на другия поставих Еврилох. Хвърлихме жребий кой да отиде навътре в острова: на Еврилох се падна да отиде с дванадесетте си другари.

Те заминаха. Бързо стигнали до двореца на Кирка. Около двореца бродели опитомени лъвове и вълци. Като видели спътниците ми, те притичали към тях и започнали да се галят като кучета, които се умилкват около своите стопани — така ги била укротила с вълшебно питие Кирка. В това време от двореца се донесло до моите спътници звънко пеене. Моите спътници извикали от двореца Кирка. Тя излязла и любезно ги помолила да влязат. В двореца им поднесла вино в чаши, като смесила в него сок от вълшебна трева. Изпили виното моите спътници, а Кирка, докосвайки всеки поотделно с жезъла си, превърнала всичките в свине, като им оставила само разума. Запряла Кирка свинете в свинарника и им хвърлила на тях, проливащи горчиви сълзи, желъди за храна. Спасил се беше само Еврилох — той не влязъл в двореца заедно с другите.

Еврилох дотича до кораба и с ужас разказа за нещастието, сполетяло моите спътници. Аз веднага тръгнах за двореца на Кирка, мислейки само за едно: как да спася спътниците си. По пътя ми се яви в образа на прекрасен юноша бог Хермес. Той ме научи как да освободя другарите си от властта на магьосницата и ми даде един чудодеен корен, който трябваше да направи магиите на Кирка безвредни за мене. Пристигнах в двореца на Кирка. Тя любезно ме посрещна, въведе ме в двореца и като ме покани да седна на богата украсено кресло, поднесе ми вълшебно питие. Аз спокойно го изпих. А тя ме докосна с жезъла си и каза:

— Хайде сега отивай в свинарника и се търкаляй там заедно с другите.

Но аз, като извадих меча си, както ми беше поръчал Хермес, нахвърлих се върху магьосницата и я заплаших, че ще я убия. Кирка падна на колене пред мене.

— О, кой си ти? — извика тя. — Никой досега не е могъл да се спаси от моето вълшебно питие. Зная, ти си хитроумният Одисей! На мене отдавна ми предсказа Хермес, че ще дойдеш при мене. Хайде скрий меча си в ножницата!

А аз, като турих меча в ножницата, накарах Кирка да се закълне, че няма да ми причини зло. Тя ми се закле с ненарушимата клетва на боговете. След като даде обещанието. Кирка ме помоли да остана в двореца и ми предложи да си почина. Съгласих се. Докато си почивах, прислужничките на Кирка, дъщери на богове на реки и потоци, приготвиха великолепна трапеза. След като си починах, облякох се в разкошни дрехи, влязох в чертога за пиршества, седнах край масата, отрупана с богати ястия, и потънах в тежък размисъл. От скръб не можех нищо да ям. Кирка ме попита коя е причината за моята печал. Отговорих й, че няма да хапна нищо дотогава, докато тя не върне предишния образ на моите спътници. Веднага Кирка изведе от кочината свинете, мазна ги с вълшебен мехлем, върна им предишния вид и ги направи дори по-красиви и по-силни, отколкото бяха по-рано. Моите спътници се зарадваха, като ме видяха. Тяхната радост трогна даже Кирка. Магьосницата ме помоли да отида до морския бряг, за да взема останалите там мои спътници и да ги доведа всичките в двореца й. Аз тутакси изпълних молбата на Кирка и доведох всичките си спътници, макар че Еврилох ги надумваше да не се доверяват на коварната магьосница. Когато всички се събраха в двореца на Кирка, тя ни устрои великолепен пир.

Цяла година преживяхме ние в двореца на Кирка. След като изтече годината, аз замолих Кирка да ни пусне да си отидем в родината. Голямата магьосница се съгласи. Тя ми каза, че преди да се върнем в родината, аз трябва да посетя царството на мрачния Хадес и там да запитам сянката на тиванския прорицател Тирезий за своята съдба. Кирка ми обясни как да стигна до входа на подземното царство на сенките и ме научи как трябва да принасям жертви или да призовавам сенките на умрелите. Изслушах наставленията на богинята, и започнах да свиквам другарите за път. От врявата на нашите подвиквалия се събудил. Елпенор, който спеше на плоския покрив на двореца. Той набързо скочи от леглото си и като забрави, че се намира на покрив, изтичал към викащите го другари, но падна на земята и се преби. Като видяхме как загина нашият прекрасен приятел, ние горчиво го оплакахме. Не можахме да го погребем веднага, понеже трябваше час по-скоро да заминем на далечен път — до края на земята, до входа за царството на мрачния Хадес.

 

 

Одисей слиза в царството на Хадес. Когато открих на другарите си закъде ще пътуваме сега, те изпаднаха в ужас; но подчинявайки се на моята заповед, качиха се на кораба и ние отплавахме за далечния север. Магьосницата Кирка ни изпрати попътен вятър. Бързо тласкаше той напред нашия кораб. Най-после стигнахме до водите на беловласия Океан и спряхме до брега на печалната страна на кимерийците, където никога не свети на хората бог Хелиос. Тая страна е вечно покрита със студена мъгла, вечно я обгръща като в дебела пелена нощни дрезгавина. Там изтеглихме на брега нашия кораб, взехме със себе си дадените ни от Кирка овца и черен овен за принасяне в жертва на подземните богове и тръгнахме към мястото, където край висока скала Кокит и Пирифлегетон се вливат в Ахерон. Като пристигнахме там, изкопах с меча си дълбока яма, извърших над нея три възлияния с мед, с вино и с вода, посипах всичко с ечемичено брашно и заклах над ямата жертвите. Кръвта на жертвите се стичаше в ямата. На голяма тълпа се струпаха при ямата души на умрели и се запрепираха коя от тях първа да пие жертвена кръв. Тук имаше души на моми (годеници), на младежи, старци и на мъже, убити в боеве. Ужас обзе и мене, и моите спътници. Изгорихме жертвите и извикахме по име мрачния бог Хадес и жена му богиня Персефона. Аз извадих меча си и застанах пред ямата, за да не допускам душите на умрелите до нея. Първа се приближи душата на младия Елпенор. Неговата душа беше стигнала преди нас до вратата на царството на душите на умрелите. Елпенор ме помоли да извършим погребение на тялото му, за да може душата му да намери успокоение в царството на Хадес. Обещах да изпълня молбата му. До ямата долетя и душата на майка ми Антиклея. Като напуснах Итака, майка ми беше още жива. Колкото и мъчно да ми беше, аз и нея не допуснах да се приближи до ямата, тъй като пръв трябваше да пие кръв прорицателят Тирезий. Най-сетне душата на Тирезий се яви. Като се напи с кръв, безплътната душа се обърна към мене и ми каза, че бог Посейдон, земетръсецът, е разгневен срещу мене, задето съм ослепил сина му, циклопа Полифем. Но съм щял да стигна в родината си против волята на Посейдон — така ми предсказа Тирезий — само ако моите спътници не закачат биковете на Хелиос на остров Тринакрия. Но ако моите спътници убият някои от тези бикове, ще ги постигне гибел; ще се спася единствен аз и след големи премеждия ще се завърна вкъщи. Там ще отмъстя на кандидатите за ръката на жена ми, но после ще взема едно весло на рамо и ще трябва да странствувам дотогава, докато срещна народ, който не познава мореплаването и никога не е виждал кораби; ще позная този народ по това, че срещнат от мене човек ще ме попита защо нося на рамо лопата. В тая страна трябва да принеса жертва на Посейдон и едва след това да се завърна у дома. А там трябва да принеса богата жертва на всички богове; само в такъв случай ще живея спокойно в Итака до самата си смърт. Ето какво ми предсказа прорицателят Тирезий; след това той се отдалечи. Аз видях много души. Душата на моята майка ми разказа, след като се напи с кръв, какво е ставало в родната Итака до смъртта й и ме успокои, като каза, че са живи и баща ми Лаерт, и Пенелопа, и младият Телемах. Исках да прегърна нежно обичаната си майка и триж протягах към нея още, но и трите пъти нейната лека сянка се изплъзваше. В царството на Хадес видях сенките на мнозина герои, но не съм в състояние да изброя всички, за това не би ми стигнала и цялата нощ. Вече е късно, време е да прекратя разказа си, време е всички да отидем да почиваме.

Така рекъл Одисей. Но всички събрани започнали да го молят да продължи да разказва; молели го и царица Арета, и цар Алкиной. Всички били готови да слушат Одисей чак до зори. И той продължил разказа си.

— В царството на Хадес видях и душата на цар Агамемнон. Горчиво се оплакваше той от жена си Клитемнестра и от Егист, които го убили — него, микенския цар — в деня на завръщането му. Душата на Агамемнон ме съветваше да не се доверявам след завръщането си в Итака на моята жена Пенелопа. Видях и душите на Ахил, Патрокъл, Антилох и Аякс Телемонид. На Ахил разказах за големите подвизи на сина му Неоптолем и той се зарадва, макар че преди това горчиво се оплакваше от безрадостния живот в царството на умрелите и казваше, че предпочита да бъде последният ратай на земята, отколкото да бъде цар в царството на душите на умрелите. Аз исках да се помиря с великия Аякс — бях го обидил тежко, когато спорехме кой от нас да вземе Ахиловите доспехи, — но Аякс си отиде мълчешком, без да ми каже поне една дума. Видях и съдията на умрелите, цар Минос. Видях и мъченията на Тантал и на Сизиф. Най-после се приближи до мене и душата на най-големия от героите, Херакъл, докато самият той прекарваше на Олимп, всред безсмъртните богове. Чаках да се приближат душите и на други велики герои от минали времена, но душите нададоха такъв ужасен писък, че уплашен, аз изтичах към кораба. Опасявах се, че богиня Персефона ще изпрати ужасната горгона Медуза.

Бързо спуснахме кораба във водите на беловласия Океан и оставихме страната на кимерийците. Скоро благополучно стигнахме до остров Еея, спряхме на брега и се отдадохме на спокоен сън.

 

 

Плаването на Одисей покрай острова на сирените и покрай Сцила и Харибда. На другия ден погребахме тялото на Елпенор, над гроба насипахме висока могила. Узнала за нашето връщане, на морския бряг дойде и магьосницата Кирка; подир нея вървяха прислужничките й, те донесоха на кораба голямо количество разкошно приготвена храна и мехове с вино. Пирувахме на морския бряг, докато падна нощ. А когато моите спътници легнаха да спят, вълшебницата Кирка ми разказа какви опасности ми предстоят из пътя и ме научи как да ги избягвам.

Едва бе заруменяла зората на небето, когато аз събудих другарите си. Спуснахме кораба в морето, гребците в такт натиснаха веслата и корабът се понесе в открито море. Попътен вятър наду корабните платна и ние спокойно заплавахме по морето. Вече наближавахме острова на сирените. Тогава аз се обърнах към спътниците си:

— Приятели! Сега трябва да минем покрай острова на сирените. Със своето пеене те увличат минаващите оттук моряци, подлагат ги на жестоки мъчения и ги убиват. Целият им остров е покрит с костите на разкъсаните от тях хора. На вас ще ви запуша ушите с мек восък, за да не чувате пеенето на сирените и да не загинете, а вие пък ще ме завържете о мачтата; магьосницата Кирка ми разреши да чуя пеенето на сирените. Ако аз, очарован от тяхното пеене, ви замоля да ме отвържете, вие още по-яко ме свържете.

Едва бях изрекъл тези думи, когато изведнъж попътният вятър престана. Другарите ми свалиха корабното платно и се заловиха за веслата. Виждаше се сече островът на сирените. Аз запуших с восък ушите на моите спътници, а те тъй здраво ме завързаха о мачтата, че не можех да се помръдна. Нашият кораб бързо плаваше покрай острова, а оттам се носеше омайното пеене на сирените.

— О, доплавай при нас, велики Одисее! — тъй пееха сирените. — Насочи кораба си към нас, за да се насладиш на нашето пеене. Нито един моряк не отминава, без да е чул нашето сладостно пеене. След като се наслади от него, той ни напуща, научил много неща. Ние знаем всичко — и какво са изпатили по волята на боговете край Троя гърците, и какво става по земята.

Очарован от пеенето на сирените, аз дадох знак на другарите си да ме отвържат. Но помнейки моите нареждания, те още по-яко ме свързаха. Моите спътници извадиха восъка от ушите си и ме отвързаха от мачтата едва тогава, когато островът на сирените се беше скрил от очите ни.

Спокойно плаваше все по-нататък корабът, но изведнъж аз чух в далечината ужасен шум и забелязах някакъв дим. Знаех, че това е Харибда. Другарите ми се изплашиха, изтърваха веслата и корабът спря. Обиколих спътниците си и почнах да ги насърчавам.

— Приятели! Много беди претърпяхме ние, много опасности избягнахме — тъй им казвах аз, — опасността, която ни предстои сега да превъзмогнем, не е по-страшна от онази, която изпитахме в пещерата на Полифем. Затова не губете кураж, наблягайте по-силно върху веслата! Зевс ще ни помогне да избегнем гибелта. Насочете кораба настрана от мястото, където се вижда димът и се чува ужасният шум. Карайте по-близо до скалата!

Насърчих аз другарите. Те наблегнаха с всички сили върху веслата. Но за Сцила не им казах нищо. Аз знаех, че Сцила ще изтръгне от мене само шестима спътници, а в Харибда бихме загинали всички. Сам аз, забравил наставленията на Кирка, грабнах копието и зачаках нападение от Сцила. Напразно я търсех с очи.

Корабът бързо плаваше по тесния проток. Ние виждахме как Харибда поглъщаше морската вода; около грамадната й паст клокочеха вълни, а дълбоко във вътрешността й също като в котел кипяха морска тиня и пръст. А когато тя изригваше погълнатото, водата наоколо кипеше и бушуваше със страшен грохот и солени пръски стигаха до самия връх на скалата. Побледнял от ужас, гледах Харибда. В това време ужасната Сцила протегна и шестте си шии с шестте грамадни уста с по три реда зъби и грабна шест от моите спътници. Видях само как се преметнаха във въздуха ръцете и краката им и чувах как ме призоваваха на помощ. Сцила ги излапа при входа на пещерата си; напразно нещастните протягаха с молба ръце към мене. С големи усилия ние отминахме Харибда и Сцила и заплавахме към острова на бог Хелиос — Тринакрия.

 

 

Одисей на остров Тринакрия. Гибелта на Одисеевия кораб. Скоро се показа в далечината островът на бог Хелиос. Ние все повече се приближавахме до него. Аз вече ясно чувах мученето на говедата и блеенето на овцете на Хелиос. Помнейки предсказанието на Тирезий и предупреждението на магьосницата Кирка, започнах да убеждавам спътниците си да отминем острова и да не спираме на него. Исках да избегнем голяма опасност. Но Еврилох ми възрази:

— Колко жесток си ти, Одисее! Самият ти си сякаш излят от мед, за тебе няма умора. Ние се изморихме; колко пощи прекарахме без сън, а ти ни забраняваш да слезем на брега, за да си починем и да се подкрепим с храна. Опасно е да плаваме по морето нощем. Често пъти дори против волята на боговете загиват кораби, когато нощно време ги застигне вдигнатата от яростните ветрове буря. Не, ние трябва да спрем на брега, а утре в зори ще продължим пътя си.

И останалите спътници бяха съгласни с Еврилох. Аз разбрах, че няма да можем да избегнем нещастието. Спряхме до острова и изтеглихме кораба на брега. Накарах спътниците да ми дадат тържествена клетва, че няма да убиват от биковете на бог Хелиос. Приготвихме си вечеря и докато се хранехме, със сълзи на очи си спомняхме за нашите другари, отвлечени от Сцила. След като се навечеряхме, всички спокойно легнахме да спим на брега.

През нощта Зевс изпрати ужасна буря. Бесният Борей страшно зарева, облаци покриха цялото небе, тъмната нощ стана още по-мрачна. На сутринта ние вмъкнахме кораба си в една крайбрежна пещера, за да не пострада от бурята. Още веднъж помолих другарите да не докосват стадата на Хелиос и те ми обещаха да изпълнят молбата ми. Цял месец духаха неблагоприятни ветрове и ние не можехме да тръгнем. По едно време всичките ни запаси се изчерпаха. Наложи се да се храним с онова, което добивахме чрез лов и риболов. Глад започна все по-силно и по-силно да измъчва моите спътници. Веднъж аз бях отишъл навътре в острова, за да помоля насаме боговете да ни изпратят попътен вятър. В усамотение почнах да се моля на боговете олимпийци да ми помогнат. Незабелязано боговете ме потопиха в дълбок сън. Докато съм спал, Еврилох наговорил моите спътници да убият няколко говеда от стадото на бог Хелиос. Той им казал, че като се завърнат в родината, ще умилостивят бог Хелиос, като му построят богат храм и му посветят скъпоценни дарове. Дори ако боговете ги погубят заради убиването на биковете, по-добре е да бъдат погълнати от морето, отколкото да загинат от глад.

Моите спътници послушали Еврилох. Избрали те от стадото най-добрите бикове и ги убили. Част от месото им принесли в жертва на боговете. Вместо жертвено брашно си послужили с дъбови листа, а вместо вино употребили вода, тъй като не ни беше останало вече нито брашно, нито вино. Принасяйки жертва на боговете, те започнали да пекат месо на огньовете. В това време аз се събудих и тръгнах към кораба. Отдалеч подуших миризмата на печено месо и разбрах какво е станало. В ужас се провикнах:

— О, велики богове на Олимп! Защо ми изпратихте сън! Моите спътници извършиха голямо престъпление — убиха бикове на Хелиос.

Между това нимфата Лампетия уведомила бог Хелиос за станалото. Великият бог се разгневил. Той се оплакал на боговете каква щета са му нанесли моите спътници и се заканвал да слезе завинаги в царството на мрачния Хадес и никога да не свети вече на боговете и хората. За да умилостиви бога на слънцето, Зевс обещал да разбие със светкавица кораба ми и да погуби всичките мои спътници.

Напразно упреквах спътниците си за това, което са извършили. Боговете ни изпратиха страшно знамение: одраните от биковете кожи се движеха като живи, а месото издаваше жално мучене. Шест дни бушува бурята и през шестте дни моите спътници изтребваха Хелиосови бикове. Най-сетне на седмия ден бурята престана и задуха попътен вятър. Ние тутакси потеглихме. Но едва се беше скрил от погледа ни остров Тринакрия, когато гръмовержецът Зевс струпа над главите ни страшни облаци. Налетя с вой Зефир, вдигна се ужасна буря. Нашата мачта се счупи като съчка и падна на кораба. При падането си тя строши главата на кормчията и той се цамбурна мъртъв в морето. Блесна светкавица на Зевс и разби кораба на трески. Всичките ми спътници бяха погълнати от морето. Спасих се единствен аз. Едвам успях да хвана парче от счупената мачта и надлъжната греда на моя кораб и ги свързах заедно. Бурята стихна. Задуха Нот. Той ме понесе право към Харибда! Тя в това време с рев поглъщаше морска вода. Едва успях да се хвана за клоните на едно смокинено дърво, което растеше на скала до самата Харибда, и увиснах на тях точно над ужасната Харибда. Дълго чаках Харибда да изригне заедно с водата мачтата и гредата. Най-после те изплаваха от чудовищната й паст. Аз се пуснах от клоните на смокиненото дърво и полетях надолу право върху остатъците от моя кораб. Така се спасих от смърт, като отбягнах пастта на Харибда. Спасих се по волята на Зевс и от чудовищната Сцила. Тя не забеляза как плувах по вълните на бушуващото море.

Девет дни се носих по безбрежното море и най-сетне вълните му изтикаха на острова на нимфата Калипсо. Но за това аз вече ви разказвах, Алкиное и Арето; разказах ви и след какви големи опасности стигнах до вашия остров. Не би било разумно, ако започнех отново да ви разказвам за това, а на вас би било отегчително да ме слушате.

Тъй завършил Одисей разказа си за своите приключения.