Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Истории от 4×100 без шопска салата

Издателство Арт клуб „Херос“, Стара Загора, 2012

Първо издание

Художник на корицата: Камелия Мирчева

История

  1. —Добавяне

Бях завършил преди година военното училище и — късмет! — пращат ме командировка в София. Обадих се на няколко колеги, с които заедно учихме. Чукнахме си среща в ресторант „България“.

Първата ми работа беше да се настаня в хотел. Нямах избор — най-евтино беше във ведомствения на МНО. Взех ключ от рецепцията и се качих в стаята. Имаше две легла — едното точно срещу вратата, другото в чупката на стената. Естествено харесах второто и оставих куфарчето си на него, за да разбере евентуалния ми другар по стая, че е заето. Когато излизах от хотела ми направи впечатление едно предупреждение — вратите се заключват в 22,30 ч. и закъснелите не се допускат вътре. Отметнах го в главата си и забързах.

В ресторанта заформихме купон. Както ние си знаем. Обаче в мен часовникът тиктака и като наближи 22, викам на аверите:

— Пичове, аз бях до тук!

И обясних ситуацията. А те:

— Ама ние сега почваме!

И в края на краищата решихме да отида и си взема багажа.

Отивам аз в хотела. Какичката на регистратурата ми вика:

— Ключът е горе.

Качвам се и нахълтвам в стаята — нали бързам. Оооооооооооо! Точно срещу вратата, в леглото, с цъкната нощна лампа, по комбинезонче, загънато до кръста с чаршаф, чете книга прелестно младо създание от женски род. Като отворих вратата, то надигна очи, измери ме и пак ги наведе.

Викам си: оплеска я в бързината, Андрея, сбъркал си стаята. Правя лека крачка назад — не, стаята е същата! Опъвам шия навътре — куфарът ми е на другото легло. Влязох, отидох до него.

— Явно е станала грешка — рекох сконфузено — Сложили са ви в „мъжка“ стая. Но аз няма да спя тук, не се притеснявайте.

Девойчето надигна очички, приклепа с мигли и каза:

— Но аз не се притеснявам…

И пак ги наведе към книгата.

Взех си куфара и си излязох. Като минавах край рецепцията, щукна ми да поискам обяснение от администраторката. Тя се сконфузи, зарови се в бумагите си и войнствено запита:

— Как ви е името?

— Андрея.

— Е, това Я е объркало колежката! — тържествено заключи тя и ме погледна с укор.

Ами да — къде съм тръгнал с това изкилифенчено име…

Наскоро се навършиха 30 години от тая случка. Трябва да призная един грях: колкото години минават, толкова ме е по-яд, че отидох да пия с ония пичове…

Край
Читателите на „Защо Андрея или опит за мемоари“ са прочели и: