Андрея Илиев
Феноменът Бени

Всички, кой знае защо и откога, му викаха Бени. Беше пълничък, добряк и винаги с някаква зашеметяваща история на езика. Но още по-зашеметяващо бе ориентирането му — офицери, познаващи го отдавна, казваха, че колкото пъти се озовавал като старши на машина на „Петолъчката“, никога не уцелвал пътя за полигона „Ново село“.

Зимата на 1982 г. поделението бе вдигнато по тревога и един от батальоните получи задача да заеме приграничния рубеж. Ротният командир бе в отпуск и Бени пое управлението, тъй като другите двама офицери бяха дошли едва есента от военното училище.

Криво-ляво, в общата колона, стигнаха до границата. Оставаше да се намерят окопите. За беда половин метър сняг бе покрил земята и всичко бе станало равно като тепсия. Бени поведе колоната от осемдесет човека покрай граничното съоръжение. Тук окопи, там окопи… Вървяха като слепи Самуилови войници, отпред Бени като едноокия…

Срещнаха премръзнал овчар.

— Дядо — попита Бени, — знаеш ли къде са окопите на втора рота?

Старецът вдигна объркан рамене.

Колоната продължи пътя си за никъде.

Бени се обърна към залепения за него млад лейтенант и довери:

— Не знаел… Знае, ама тук всички са граничари и не казват…