Филип Пулман
Северно сияние (9)

9.
Разузнавачите

През следващите няколко дни Лира беше заета да крои планове и един по един да ги отхвърля, защото всичките се свеждаха до идеята да се скрие, но къде да се скриеш на някакъв си баркас? Вярно, за същинското пътуване щеше да е нужен истински кораб и тя знаеше куп места, които да й послужат за скривалище — спасителните лодки, трюма, машинното отделение, каквото и да значеше това. Ала най-напред трябваше да се добере до кораба, а нямаше как да се измъкне от Блатата, освен на някоя от циганските лодки.

Но дори и да успееше да се добере до морския бряг, имаше опасност да сбърка кораба. Би било просто прелест да се скрие в някоя от спасителните лодки и да установи впоследствие, че пътува за Горна Бразилия.

В това време навсякъде около нея кипеше трескава подготовка за експедицията. Тя се навърташе около Адам Стефански и го наблюдаваше как подбира доброволците за отряда или досаждаше на Роджър ван Попел с идеи какво да вземе. Дали се е сетил за тъмни очила? Знае ли къде да намери карти на Арктика? И така нататък.

Човекът, на когото най-много искаше да помогне, беше Бенджамин де Ройтер, разузнавачът. Той обаче се беше измъкнал рано сутринта след събранието и никой не можеше да каже къде е отишъл и кога ще се върне. Ето защо Лира се присламчи към Отец Корам.

— Май че ще е най-добре да помогна на вас, Отче Корам — заяви тя. — Защото може би знам за Лакомиите повече от всеки друг. Нали толкова време бях близо до тях! Ако в съобщенията на господин Де Ройтер има нещо неясно, аз ще ви помогна да го разберете.

Старецът се съжали над упоритото, отчаяно момиченце и не го отпрати. Вместо това прие да си поговорят и се заслуша в спомените на Лира за Оксфорд и за госпожа Колтър. Същевременно тя се опитваше и да разчита алетиометъра.

— Къде е онази книга със символите? — попита Лира един ден.

— В Хайделберг.

— И е единствена?

— Може да има и други, но аз съм виждал само тази.

— Бас държа, че в библиотеката на „Бодли“ в Оксфорд има още една.

Тя не можеше да откъсне очи от демона на Отец Корам — най-красивия демон, който някога беше виждала. В облика на котка Панталеймон беше мършав, проскубан и войнствен, а Софонакс имаше златисти очи и беше неописуемо изящна, два пъти по-голяма от истинска котка и с великолепна гъста козина. Когато я докоснеше слънчев лъч, тя пламваше във всички оттенъци на жълтото, кафявото и златистото, цветовете на есен, на кехлибар и махагон, на узряло жито и падащи листа. Лира жадуваше да я погали, да допре бузи до меката й козина, но никога не си го позволяваше. Да докоснеш чужд демон, беше най-грубото нарушение на етикета, което човек можеше да си представи. Естествено, самите демони можеха да се докосват и да се бият, но забраната беше така дълбоко вкоренена у хората, че дори по време на битка никой воин не би докоснал демона на врага си. Това беше невъобразимо. Лира не си спомняше някой някога да й го е казвал — просто го знаеше, както знаеше, че да ти се гади е лошо, а да ти е леко е хубаво. Колкото и да се възхищаваше от меката козина на Софонакс и дори да си я представяше на пипане, тя нито веднъж не направи опит да я докосне, не би си го позволила.

Софонакс беше толкова гладка, цветуща и красива, колкото Отец Корам беше слаб и измъчен. Може би беше боледувал, а може да беше осакатен при злополука или раняване, но той не можеше да се движи без помощта на два бастуна и непрекъснато се тресеше като трепетликов лист. Умът му обаче беше ясен, остър и могъщ и не след дълго Лира го обикна за голямата му мъдрост и за разумните му съвети.

— Какво означава този пясъчен часовник, Отче Корам? — попита тя една слънчева сутрин на неговата лодка, надвесена над алетиометъра. — Стрелката продължава да се връща там.

— Ако се вгледаш по-внимателно, често можеш да откриеш нещо, което да те насочи. Какво е това върху часовника?

Тя присви очи и се взря в картинката.

— Череп!

— Какво може да значи това според теб?

— Смърт… Дали не сочи смърт?

— Така е. Едно от значенията на часовника е смъртта. Всъщност второто, а първото е времето.

— Знаете ли какво открих, Отче Корам? Стрелката спира там след втората обиколка! При първата някак странно потрепва, а на втората спира. Значи ли това, че трябва да разбираме второто значение?

— Възможно е. А ти какво го попита, Лира?

— Аз мислех… — Тя замълча, изненадана, че всъщност е задала въпроса, без да го съзнава. — Събрах трите картинки, защото… Мислех си за господин Де Ройтер. И нагласих стрелките на змията, на леярския тигел и на пчелния кошер, за да попитам как върви разузнаването му и…

— Защо точно тези три символа?

— Помислих си, че змията е хитрост, а разузнавачът трябва да бъде хитър, леярският съд е знанието, което трябва да се извлече, а пчелната пита означава упорита работа, също както пчелите работят упорито. Значи с хитрост и упоритост се постига знанието, а това е работата на разузнавача. Аз ги посочих и си зададох въпроса наум, а стрелката спря на смъртта… Мислите ли, че това нещо казва истината, Отче Корам?

— Съвсем изправно си работи, Лира. Не знаем само дали ние тълкуваме правилно. Това е тънко изкуство. Чудя се дали…

Но още преди да е довършил изречението, на вратата силно се похлопа и влезе млад циганин.

— Прощавай, Отче Корам, но току-що се върна Джейкъб Хюисманс и е тежко ранен.

— Той беше с Бенджамин де Ройтер — въздъхна Отец Корам. — Какво се е случило?

— Човекът не може да говори — каза младежът. — По-добре ела, Отче Корам, защото едва ли ще издържи много. Има кръвоизлив.

Отец Корам и Лира се спогледаха тревожно, но само за миг, после старецът хвана бастунчетата и закуцука към вратата, а демонът му пристъпваше грациозно пред него. Лира също тръгна, като от нетърпение едва се сдържаше да не хукне.

Младежът ги поведе към един кораб, спрял на кея, където разтоварваха захарното цвекло. Вратата им отвори жена с червена фланелена престилка, която подозрително изгледа Лира.

— Тя трябва да чуе какво ще каже Джейкъб, стопанке — успокои я Отец Корам.

Жената ги пусна да влязат и застана зад тях, а демонът й, катеричка, ги наблюдаваше отвисоко, покачена на дървения часовник. На едно легло лежеше раненият, завит с пъстър юрган. Лицето му беше бледо и влажно от пот, очите му горяха трескаво.

— Пратих да доведат доктор, Отче Корам — съобщи жената с разтреперан глас. — Моля ви, не искам да се вълнува. Той се мъчи ужасно. Дойде само преди няколко минути с кораба на Питър Хокър.

— А Питър къде е?

— Още връзва въжетата. Той каза да те повикаме.

Джейкъб извъртя очи към Отец Корам, който беше седнал на отсрещното легло.

— Здравей, Отче Корам — промълви той.

Лира погледна демона му. Дребният пор лежеше свит на клъбце до главата му, но отворените му очи блестяха трескаво като тези на Джейкъб.

— Какво стана? — попита Отец Корам.

— Бенджамин е мъртъв — изрече раненият. — Той е мъртъв, а Жерар е пленен.

Гласът му беше дрезгав, а дъхът му излизаше на пресекулки. Когато замълча, демонът му приближи глава към неговата и го близна по бузата. Това му даде сили да продължи.

— Вмъкнахме се в Министерството на теологията, защото един от Лакомиите, които пленихме, каза, че там бил щабът им. Оттам идвали всички заповеди…

Той отново замълча.

— Хванали сте няколко от тях? — попита Отец Корам.

Джейкъб кимна и погледна демона си. Рядко се случваше демон да говори с други хора, но този път човекът явно не можеше да продължи сам.

— Хванахме няколко от тях в Клъркънуел и ги принудихме да ни кажат за кого работят, кой издава заповедите и други такива неща. Те не знаеха къде карат децата, само били чували, че е някъде на север, в Лапландия…

Демонът млъкна и трескаво си пое дъх, а дребният му гръден кош се спускаше и издигаше мъчително.

— Така те ни казаха за Министерството на теологията и за лорд Бореал. Бенджамин заяви, че той и Жерар Хук ще се промъкнат там, а Франс Брокман и Том Мендъм трябваше да научат каквото могат за лорд Бореал.

— Те изпълниха ли задачата?

— Не знаем. Не се върнаха. Отче Корам, като че всичко, което правехме, се знаеше предварително. Франс и Том са били заловени живи още преди да се приближат до лорд Бореал.

— Кажи за Бенджамин — подкани Отец Корам, който видя, че дишането на Джейкъб става още по-пресекливо, а очите му се притварят от болка.

Демонът му изскимтя от тревога и обич, а жената пристъпи по-близо, вдигнала ръце към устата си, но не каза нищо и демонът продължи:

— С Бенджамин и Жерар се добрахме до Министерството в Уайтхол и намерихме малък страничен вход, който не се пазеше много строго. Те отключиха вратата и влязоха, а ние останахме на пост. Не беше минала и минута, и чухме викове. Демонът на Бенджамин излетя отвътре и започна да ни маха за помощ, после пак се върна, а ние извадихме ножовете си и хукнахме след него. Беше тъмно, виждаха се само някакви странни сенки, които се движеха страховито. Мятахме се насам-натам, но бъркотията беше пълна, чуваха се викове и Бенджамин и демонът му полетяха отвисоко от някакво стълбище над главите ни. Демонът му се опитваше с всички сили да го задържи, но напразно — двамата паднаха на каменния под и умряха на място. Жерар не се виждаше, но гласът му се носеше някъде отгоре. Ние бяхме замръзнали от страх. После някой пусна една стрела към нас, която се заби в рамото ни…

Гласът на демона все повече отслабваше. Раненият изстена. Отец Корам се наведе и леко повдигна завивката. От рамото на Джейкъб стърчеше стрела, забита чак до перата сред огромно петно от опечена кръв. Острието беше толкова дълбоко в гърдите на нещастника, че само няколко сантиметра се подаваха отвън. Лира усети, че й призлява.

Откъм кея се чуха трополене на стъпки и гласове.

Отец Корам се изправи.

— Докторът идва, Джейкъб. Сега те оставяме. Ще си поговорим повече, когато се оправиш.

Докато минаваше покрай жената, той я потупа окуражително по рамото. Лира се движеше плътно зад него, защото на кея вече се събираше тълпа. Отец Корам нареди на Питър Хокър да иде незабавно при Джон Фаа и се обърна към Лира:

— Веднага щом разберем ще оживее ли Джейкъб, или ще умре, пак ще си поговорим за алетиометъра. Върви сега и си намери някакво занимание, дете. Ние ще те повикаме.

Лира се запъти към обраслия с тръстика бряг, седна и започна да хвърля кал във водата. Знаеше едно: способността да тълкува алетиометъра не я радваше и не я караше да се чувства горда, а я изпълваше със страх. Не знаеше каква сила движи и спира стрелката, но тя действаше като мислещо същество.

— Сигурно е дух — изрече на глас и за миг изпита непреодолимо желание да запокити уреда в блатото.

— Ако имаше дух, щях да го видя — възрази Панталеймон. — Като оня стар призрак в Годстоу. Аз го видях, а ти не можа.

— Духовете са различни — обясни Лира. — Не можеш да ги видиш всичките. Ами онези мъртви Професори, дето нямаха глави? Аз ги видях, ако си забравил.

— Това беше просто сън.

— Не беше. Бяха си истински духове. Но оня, дето движи тази проклета стрелка, е от друг вид.

— Може да не е дух — повтори упорито Панталеймон.

— Какво друго може да е?

— Може… Може да са елементарни частици.

Лира се усмихна подигравателно.

— Възможно е! — настоя той. — Спомняш ли си оная въртележка в „Гейбриъл“? Нещо да кажеш?

В колежа „Гейбриъл“ имаха един свещен предмет, който държаха в Големия олтар на параклиса, покрит (сега Лира си спомни) с черно кадифе, същото като това на алетиометъра. Беше го виждала, когато с Библиотекаря на „Джордан“ посещаваха тамошните служби. Във върховия момент на службата свещеникът повдигаше покривалото и в полумрака пред погледите на множеството се появяваше стъклен купол, в който нещо просветваше. Свещеникът дръпваше едно шнурче, прикрепено към капандурата над главата му, и пропускаше един-единствен слънчев лъч, който падаше точно върху купола. Тогава започваше да се вижда по-ясно — нещо мъничко, наподобяващо ветропоказател с четири крила, черни от едната страна и бели от другата, което започваше да се върти в мига, в който светлината го докоснеше. Свещеникът обясняваше, че то онагледява морален урок — мракът на невежеството бяга от светлината, а бялото сияние на мъдростта се устремява към нея. Лира много не се замисляше върху това, но малките въртящи се крила бяха наистина чудесни, каквото и да значеха. По пътя към „Джордан“ Библиотекарят й беше обяснил, че движението се осъществява от фотони.

Може би Панталеймон беше прав. Щом елементарните частици можеха да задвижат светлинния ветропоказател, една стрелка нямаше да им се опре. Това обаче продължаваше да я тревожи.

— Лира! Лира!

Беше Тони Коста, който й махаше от кея.

— Идвай бързо! Трябва да отидеш при Джон Фаа в Залата. Спешно е!

В Залата Лира завари Джон Фаа, Отец Корам и старейшините. Всички имаха угрижен вид. Джон Фаа се обърна към нея:

— Лира, детето ми, Отец Корам ми каза, че можеш да разчиташ алетиометъра. За съжаление, беше права. Горкият Джейкъб току-що умря. Мисля, че все пак ще се наложи да те вземем с нас, колкото и да не ми се иска. Нямаме друг избор. Веднага след като погребем Джейкъб, потегляме. И искам добре да ме разбереш, Лира. Да, ти тръгваш с нас, но това не е повод да се радваш и да тържествуваш. Всички нас ни чакат много беди и опасности. Поверявам те на Отец Корам. Не му създавай грижи и се пази от необмислени постъпки, ако не искаш да изпиташ гнева ми. Бягай сега да кажеш на Мама Коста и се готви за път.

 

 

През следващите две седмици Лира беше по-заета откогато и да било в живота си. Това обаче не означаваше, че времето й минаваше бързо, защото имаше безкрайно скучни периоди на изчакване, на криене в претъпкани влажни килери, на взиране през прозорците, зад които се точеше унилият есенен пейзаж. После отново се криеше, спеше близо до изпаренията на газовия мотор и се събуждаше с ужасно главоболие и, което беше най-лошото, нито веднъж не й позволиха да излезе на чист въздух, да потича по палубата или по брега, да отвори вратите на шлюзовете или да поеме хвърленото от кея въже.

Трябваше да се спотайва през цялото време. Тони й беше казал за мълвата, която се ширеше из всички крайбрежни кръчми — че из цялото кралство се издирва малко русо момиченце и който го предаде, ще получи голяма награда, а онези, които го укриват, ще бъдат най-сурово наказани. Имаше и други странни слухове. Хората говореха, че то било единственото дете, успяло да избяга от Лакомиите, и знаело ужасните им тайни. Според друг слух нямало никакво дете, а два духа в облика на дете и демон, пратени от пъклените сили на земята, за да донесат огромни бедствия. А най-нелепият слух гласеше, че детето не било дете, а възрастен, смален чрез магия, комуто тартарите плащали, за да шпионира добрите англичани и да подготви почвата за тартарско нашествие.

Отначало Лира се забавляваше, като слушаше тези нелепици, но постепенно изпадна в униние. Всички тези хора се бояха от нея и я мразеха! А тя жадуваше да излезе от тясната каюта. Копнееше вече да е на север, в снежната пустош, под сияйната Аврора. Понякога й се искаше да е в „Джордан“, да се катери по покривите е Роджър и да слуша как звънчето на Главния лакей отмерва половин час до вечеря, да чуе още веднъж дрънченето, цвърченето и виковете в кухнята… Тогава просто й се искаше нищо да не се е променило и да не се променя никога, да си бъде пак Лира в колежа „Джордан“ и да си остане там завинаги.

Единственото, което успяваше да я изтръгне от скуката и раздразнението, беше алетиометърът. Тя го изучаваше всеки ден, понякога с Отец Корам, друг път сама, и не след дълго откри, че вече с лекота достига до онова спокойно съзерцателно състояние, когато значението на символите само се разгръщаше пред нея и онези далечни планински вериги с докоснати от слънцето върхове изникваха пред погледа й.

Тя се опитваше да обясни на Отец Корам какво чувства.

— То е все едно да говориш с други същества, само че не ги чуваш много добре и понякога се чувстваш ужасно глупав, защото те са по-умни от теб, но не ти се сърдят… И знаят толкова много, Отче Корам! Знаят всичко или почти всичко. Госпожа Колтър беше умна и знаеше толкова много неща, но това е друго знание… Като да разбираш всичко…

Той й задаваше въпроси и тя търсеше отговорите.

— Какво прави сега госпожа Колтър?

Ръцете й започваха да се движат.

— Кажи ми какво правиш сега — питаше Отец Корам.

— Ами, Мадоната е госпожа Колтър и когато нагласям стрелката върху нея, аз си мисля за моята майка; мравката означава заетост — това е лесно, то е първото значение; а пясъчният часовник означава време, но означава и сега и аз се съсредоточавам върху това.

— А как разбираш къде да търсиш тези значения?

— Ами, някак ги виждам. Или по-скоро ги усещам, все едно да слизаш по тъмно стълбище и да опипваш с крак следващото стъпало. Е, и аз така опипвам с ума си за следващото значение и го усещам. После ги свързвам. И там си има номер, като да си съсредоточиш погледа.

— Опитай тогава и ми кажи какво виждаш.

Лира го направи. Дългата стрелка веднага се завъртя и спря, после пак тръгна и спря и така няколко пъти. Имаше някаква красота и сила в това движение, които накараха Лира да се почувства като птиче, току-що научило се да лети. Отец Корам, който наблюдаваше действията й от отсрещната страна на масата, забеляза на кои места спира стрелката и как момичето отмахва кичур коса от челото си и прехапва долната си устна, докато следи с поглед не движението на самата стрелка, а нещо друго по циферблата. Отец Корам обичаше да играе шах и знаеше как гледат играчите фигурите върху шахматната дъска. Опитният играч сякаш вижда незрими силови линии върху полето, търси по-важните и не обръща внимание на незначителните. Очите на Лира се движеха по същия начин, сякаш приковани от невидимо магнитно поле, недостъпно за погледа му.

Стрелката спря на мълнията, на детето, на змията, на слона и на някакво същество, което Лира не можеше да назове — нещо като гущер с големи очи и опашка, увита около клона, на който стоеше. Фигурите се повтаряха в една и съща последователност през цялото време, докато тя гледаше.

— Какво означава този гущер? — попита Отец Корам, нарушавайки концентрацията й.

— Пълна безсмислица… Виждам какво ми казва, но сигурно не го тълкувам правилно. Мисля, че мълнията е гняв, а детето… Според мен съм аз. Тъкмо започнах да схващам какво значи гущерът, и вие ми заговорихте и смисълът се изгуби. Мярна ми се и се изгуби.

— Разбирам. Извинявай, Лира. Умори ли се? Искаш ли да спреш?

— Не — отвърна тя, но страните й пламтяха, а очите й блестяха трескаво. Беше видимо нервна и превъзбудена и дългото затворничество в тясната каюта още повече влошаваше нещата.

Той се взря през прозореца. Почти се беше стъмнило. Движеха се в устието на реката и скоро щяха да стигнат морския бряг. Пенестите кафяви води се ширеха под унило небе, а в далечината се виждаха няколко цистерни за каменовъглен спирт, ръждясали и опасани с паяжината на тръбите, водещи към близката рафинерия, където мазни черни пушеци неохотно пъплеха нагоре и се смесваха с облаците.

— Къде сме? — попита Лира. — Може ли да изляза за малко, Отче Корам?

— Това е Колби Уотър. Естуарът на река Коул. Като стигнем града, ще спрем близо до Димния пазар и пеша ще вървим до доковете. След час-два ще бъдем там…

Но вече се стъмваше, а сред обширната пустош на реката не се движеше нищо освен собствения им кораб и някакъв превозващ въглища баркас, който се беше отправил към рафинерията. Лира беше така превъзбудена и уморена и толкова дълго беше прекарала затворена, че Отец Корам продължи:

— Е, не виждам нищо лошо, ако излезеш за няколко минутки на въздух. Не бих го нарекъл свеж, защото е такъв само ако духа откъм морето, но можеш да се качиш на палубата и да погледаш, докато наближим пристанището.

Лира тутакси скочи, а Панталеймон се превърна в чайка, нетърпелив да разтвори криле час по-скоро. Навън беше студено и Лира скоро усети, че започва да трепери, колкото и добре да беше облечена. Панталеймон обаче беше във възторг, пърхаше, пляскаше с крила и ту изпреварваше кораба, ту изоставаше. Лира се радваше заедно с него, докато той се наслаждаваше на полета и се опитваше да внуши на корморана на стария кормчия да се включи в играта. Другият демон обаче не му обърна внимание, а сънливо се отпусна върху дръжката на румпела.

В тази печална кафява шир нямаше живот и само ритмичното ръмжене на мотора и плисъкът на водата нарушаваха тишината. Тежките облаци бяха надвиснали ниско, но дъжд нямаше. Въздухът под тях беше окаден от дима на рафинерията. Единствено изящният полет на Панталеймон внасяше искрица живот и радост в този безжизнен простор.

Той се спусна стремително надолу и отново се издигна с широко разперени крила, снежнобели на фона на сивото небе, но в същия миг нещо черно го връхлетя и се удари в него. Зашеметен от болка и изненада, Панталеймон започна да пада на една страна и Лира извика от ужас. След първото черно създание изневиделица се появи още едно. Полетът им не беше като този на птиците, а по-скоро като на бръмбари, тежък и равномерен, съпроводен с монотонно бръмчене.

Панталеймон падаше и правеше отчаяно усилие да се отклони встрани, за да стигне до кораба и протегнатите ръце на Лира, но двете черни създания налитаха върху него — бръмчащи, жужащи, смъртоносни. Лира беше почти парализирана от страха на Панталеймон и своя собствен, но в този миг нещо профуча край нея и се издигна нагоре.

Беше демонът на кормчията. Тежката и тромава на вид птица се стрелна към висините в мощен и стремителен полет, черните криле запляскаха във въздуха, клюнът нанасяше мълниеносни удари и нещо дребно и черно падна върху насмоления покрив на каютата, а оттам — в краката на Лира, в мига, в който пое в протегнатите си ръце Панталеймон.

Тя понечи да го погали, да го успокои, но той тутакси прие облика на дива котка, скочи върху съществото, което беше изпълзяло до ръба на покрива, и го събори. Панталеймон го притисна с ноктестата си лапа и погледна нагоре, където корморанът кръжеше все по-високо, преследвайки второто създание.

Не след дълго голямата птица плавно се спусна и изграчи нещо на кормчията, който обясни:

— Избягало е. Не позволявайте и това да избяга. Ето, вземи.

Той плисна утайката от калаеното канче, от което отпиваше кафе, и го протегна на Лира.

Без да губи време, тя захлупи съществото, което бръмчеше и жужеше като машинка.

— Дръж така — обади се зад гърба й Отец Корам, коленичи до нея и пъхна под канчето парче картон.

— Какво е това, Отче Корам? — попита Лира разтреперана.

— Да идем долу и да го погледнем. Дръж го внимателно, Лира. Не го отхлупвай.

Тя погледна към демона на кормчията, докато минаваха край него, с намерението да благодари на голямата птица, но старите й уморени очи бяха затворени. Вместо това Лира благодари на кормчията.

— Трябваше да стоиш долу — беше единственото, което каза той.

Тя отнесе канчето в каютата, където Отец Корам извади една бирена халба, нахлупи отгоре канчето и измъкна картончето. Съществото падна в халбата и той я вдигна, за да го разгледат по-добре.

Беше голямо колкото палеца на Лира и не черно, а тъмнозелено. Горните му крила бяха разтворени като на божа кравичка, готова да литне, а долните пърхаха така бързо, че едва се виждаха. Шестте му ноктести крачета чегъртаха по стъклото.

— Какво е това? — попита Лира отново.

Панталеймон, все още в облика си на дива котка, се беше снишил на няколко сантиметра от чашата и зелените му очи зорко следяха съществото.

— Ако го смачкаш — обясни Отец Корам, — ще видиш, че не е живо. Във всеки случай не е нито животно, нито насекомо. Вече съм виждал веднъж такова нещо и не очаквах да видя втори път толкова далеч на север. Срещат се в Африка. Вътре има часовников механизъм, а за пружинката му е закачен зъл дух с магия в сърцето.

— Кой може да го е пратил?

— Дори не е нужно да четеш символите, Лира. Лесно можеш да се досетиш и така.

— Госпожа Колтър?

— Разбира се. Тя не е изследвала само севера. И в пущинаците на юг има доста необичайни неща. За последен път видях такава машинка в Мароко. Тя е смъртно опасна — никога няма да спре, също като духа в нея. А ако пуснеш духа, той ще бъде толкова разгневен, че тутакси ще убие първото живо същество, което му се изпречи.

— Какво ли е търсил?

— Шпионирал е. Какъв глупак съм, че те пуснах горе! И не биваше да те прекъсвам, когато се опитваше да разгадаеш символите.

— Сега разбирам! — внезапно възкликна Лира. — Този гущер означава въздух! Разбрах го, но не проумявах защо. Опитах се, но ми се изплъзна.

— А, сега и аз разбирам. Това не е просто гущер, а хамелеон. И означава въздух, защото те не ядат и не пият вода, а живеят само от въздуха.

— И слонът…

— Африка. Аха!

Двамата се спогледаха. С всяко ново откритие, разбулващо тайните на алетиометъра, това устройство ги изпълваше с все по-голямо възхищение.

— Той през цялото време ни е казвал за тези неща — каза Лира. — Трябваше да го слушаме. А с това нещо какво ще правим, Отче Корам? Можем ли да го убием?

— Не знам дали може да се направи нещо. Просто ще го държим затворено и няма да го пускаме. Повече ме притеснява другото, което избяга. Сега сигурно вече лети към госпожа Колтър, за да й съобщи, че те е видяло. Дяволите да ме вземат, какъв глупак съм!

Той се порови из бюфета и измъкна цилиндрична тенекиена кутия от тютюн, десетина сантиметра в диаметър. Беше пълна с гайки и бурмички, но Отец Корам ги изсипа и избърса кутийката с чисто парцалче, после захлупи чашата отгоре, но не махна картончето от отвора.

Няколко минути дебнаха съществото, докато най-сетне го вкараха в кутийката, после завиха здраво капачката.

— Качим ли се веднъж на кораба, ще го запоя — обеща Отец Корам.

— Но часовникът никога ли не спира? — попита Лира.

— Ако е обикновен часовник, ще спре. Но както ти казах, този през цялото време е навит докрай благодарение на закрепения за пружината дух. И колкото повече се мъчи той да се освободи, толкова по-стегнато се навива пружината. Дай сега да го скрием тоя красавец.

Той уви кутийката в парче вълнен плат, за да заглуши бръмченето, и я пъхна под леглото си.

Вече се беше стъмнило и Лира се вглеждаше през прозореца в приближаващите се светлини на Колби. Тежкият въздух се сгъстяваше в мъгла и когато стигнаха пристана на Димния пазар, всичко вече се беше размило и избледняло. Мракът се забули в сребристосив перлен воал, който покри тъмните складове и крановете, дървените сергии и гранитната сграда с множество комини, дала името на пазара, където денонощно висяха и се опушваха над миризливи дъбови цепеници нанизи с риба. Комините внасяха своя дял в окадяването на въздуха, а приятният аромат на пушена херинга, скумрия и треска сякаш се издигаше от самия паваж.

Лира, загърната в мушама с огромна качулка, която скриваше издайническата й коса, вървеше между Отец Корам и кормчията. Трите демона бяха нащрек, надничаха зад ъглите и се ослушваха за стъпки.

Те обаче бяха единствените минувачи. Жителите на Колби си бяха по домовете и сигурно в този час си сръбваха ябълкова ракия край бумтящите печки. Докато стигнаха доковете, не срещнаха жива душа, а първият човек, който ги посрещна там, беше Тони Коста, който пазеше на портата.

— Слава богу, че се добрахте — каза той, докато ги пропускаше да минат. — Току-що научихме, че стреляли по Джак Верховен и потопили лодката му, а за вас никой не беше чувал. Джон Фаа вече е на борда и гори от нетърпение да отплаваме.

Корабът се видя огромен на Лира. В средата бяха рулевата рубка и коминът, над покритата с платнен навес палуба се издигаха полубакът и як кран, от илюминаторите и мостика струеше жълта светлина, а в подножието на стенгата светеше ослепително бяло. На палубата трима-четирима моряци работеха нещо, но Лира не можеше да види какво.

Тя забърза по трапа пред Отец Корам и се огледа развълнувано наоколо. Панталеймон се превърна в маймунка и тутакси се изкатери по крана, но тя го нахока и го накара да слезе. Отец Корам настояваше да стоят вътре.

Слязоха по някакви стълби и се озоваха в малък салон, където Джон Фаа тихо разговаряше с Никълъс Рокби, капитана на кораба. Джон Фаа не правеше нищо припряно. Лира зачака да я поздрави, но той продължи с напътствията си за прилива и управлението на кораба и едва тогава се обърна към новодошлите.

— Добър вечер, приятели. Горкият Джак Верховен е мъртъв, може би вече сте чули. А момчетата му са пленени.

— Ние също имаме лоши новини — каза Отец Корам и разказа за срещата им с летящите духове.

Джон Фаа поклати едрата си глава, но не ги укори.

— Къде е сега това създание? — попита той.

Отец Корам извади тенекиената кутийка и я постави на масата. Отвътре долетя такова яростно бръмчене, че кутийката се разклати.

— Чувал съм за тия часовникови дяволи, но никога не съм ги виждал — каза Джон Фаа. — Едно знам: няма начин да ги укротиш или да ги пратиш да си вървят по живо, по здраво. Няма смисъл и да им окачиш оловни тежести и да ги пуснеш на дъното на океана, защото един ден металът ще ръждяса и дяволът пак ще излезе на свобода и ще преследва детето, където и да се намира. Не, ще трябва да го държим при нас и да си отваряме очите на четири.

Тъй като беше единствената жена на кораба (Джон Фаа все пак беше решил след дълъг размисъл да не вземат жени), Лира имаше отделна каюта. Вярно, не беше голяма — малко по-широка от килер, с една койка и илюминатор. Тя напъха малкото си вещи в чекмеджето под леглото и бързо изтича горе, облакъти се на перилата и се загледа в изчезващия английски бряг, по-точно в онова, което се виждаше от него в мъглата.

Но плискащата се долу вода, движението на въздуха, дръзките светлини на кораба, прорязващи мрака, грохотът на мотора и миризмата на сол, риба и каменовъглен спирт и така бяха достатъчно вълнуващи. Вълнението й още повече се усили, когато корабът навлезе сред безкрайните простори на Германския океан. Когато я повикаха за вечеря, тя никак не беше гладна, но реши, че ще е добре да полегне за малко заради Панталеймон, защото бедното създание вече страдаше от жесток пристъп на морска болест.

Така започна пътешествието й на север.