Филип Пулман
Северно сияние (21)

21.
Посрещането на лорд Азриел

Лира яздеше силен млад мечок, Роджър беше възседнал друг, а Йорек крачеше пред тях, докато въоръженият с огнехвъргачка отряд пазеше гърба им. Пътят беше дълъг и труден. Вътрешността на Свалбард беше планинска, с безредно пръснати върхове и остри хребети, прорязани от дълбоки дефилета и долини. Студът беше нетърпим. Лира се сети за шейните на циганите, с които бяха стигнали Болвангар. Сега онова пътуване й се струваше най-удобното и приятното на света. Тук въздухът беше толкова пронизващо студен, че не би могла да си представи нещо по-мъчително от придвижването им. Може би мечокът, когото яздеше, нямаше такава лека стъпка като Йорек, а може би просто беше уморена до дъното на душата си.

Не знаеше къде отиват, нито колко време ще им отнеме пътят. Знаеше само онова, което й беше казал старият мечок Сьорен Ейсарсон, докато подготвяха огнехвъргачката. Той беше участвал в преговорите с лорд Азриел относно условията на пленничеството му и си ги спомняше добре.

Отначало свалбардските мечки гледали на него като на всеки друг политик, крал или нарушител на реда, заточен в техните студени земи. Всички пленници били важни особи, иначе не биха останали живи, и биха могли да бъдат полезни един ден, ако някой обрат на съдбата ги върне на върха в родината им. Ето защо мечките неизменно се отнасяли към тях с уважение и без излишна суровост.

За лорд Азриел условията в Свалбард не били нито по-добри, нито по-лоши, отколкото за стотиците затворници, минали оттам. Но имало неща, които карали тъмничарите му да гледат на него с опасение. Всичко, свързано по някакъв начин с Праха, било обвито в тайнственост и криело смътна заплаха. Пък и съвсем явен бил страхът на онези, които го заточили там. Това впечатление още повече се усилвало от тайните разговори на госпожа Колтър с Йофур Ракнисон.

Освен това мечките били силно впечатлени от необикновено властната му и високомерна натура. Той се наложил дори над Йофур Ракнисон, като убедително и красноречиво му доказал, че е негово право сам да си избере къде да живее.

Първото жилище, което му предложили, по неговите думи било разположено твърде ниско. Трябвало му по-високо място, далеч от пушеците и суетнята на огнените мини и ковачниците. Той дал на мечките план, по който да му построят жилище, и посочил мястото. Подкупвал ги със злато, ласкаел и сплашвал дори самия крал, и в крайна сметка мечките се хванали на работа далеч по-охотно, отколкото били свикнали. Не след дълго на един скалист нос се издигнала голяма къща, солидна и просторна, с камини, в които горели огромни буци въглища, и с прозорци от истинско стъкло. Там заживял затворникът, който се държал като крал.

После се заел да събира материалите, необходими за оборудването на лаборатория.

С неотклонна настойчивост и постоянство започнал да поръчва книги, инструменти, химикали, всевъзможни уреди и пособия. И по някакъв начин всичко му било доставяно — кое открито, кое тайно, с помощта на посетителите, които си извоювал правото да приема. По суша, вода и въздух лорд Азриел само за половин година събрал всичко, което му било необходимо.

Той започнал работа, мислел, пресмятал и кроял планове, докато чакал единственото нещо, което не му достигало още, за да довърши работата, хвърляща в ужас Жертвения съвет. Но с всяка минута то се приближавало.

 

 

Лира за пръв път зърна затвора на баща си, когато Йорек спря в подножието на един хребет, за да могат децата да се разтъпчат и да се постоплят.

— Погледнете нагоре — посочи им той.

Широк неравен склон, осеян със скали и ледени късове, с прокопана между тях пътека, водеше към висока канара, която се извисяваше на фона на нощното небе. Аврора не светеше, но звездите блестяха ярко. Канарата чернееше мрачна и зловеща, но на върха й се издигаше просторна сграда, от която във всички посоки се лееше ярка светлина — не мъждивото и непостоянно блещукане на газени светилници, нито белите анбарни прожектори, а топлото сияние на керосинови лампи.

Децата за последен път яхнаха мечките и Йорек ги поведе нагоре по склона към къщата. Широкият двор, покрит с дебел сняг, беше ограден с нисък зид и когато Йорек бутна портичката, някъде в къщата звънна звънец.

Лира се смъкна от гърба на мечока и помогна и на Роджър да слезе. Като се държаха едно за друго, двете деца се запрепъваха през дълбокия сняг към входната врата.

Колко топло трябва да беше в тази къща! И какъв блажен отдих ги очакваше вътре!

Лира посегна към звънеца, но още преди да го е докоснала, вратата се отвори. Зад нея се откри малко, слабо осветено преддверие, предназначено да задържа топлината вътре, а под лампата стоеше позната фигура — личният слуга на лорд Азриел, Торолд, с малкия си демон пинчер Анфанг.

Лира уморено отметна качулката си.

— Кои… — започна Торолд, но се сепна и я погледна невярващо. — Лира? Малката Лира? Това сън ли е?

Той посегна към вратата зад гърба си и я отвори.

В каменната камина в гостната пламтеше буен огън. Меката светлина на керосинови лампи обливаше скъпите килими, кожените кресла и полираното дърво. Лира не беше виждала подобно нещо, откакто напусна „Джордан“, и гледаше онемяла.

Снежният леопард на лорд Азриел изръмжа.

Бащата на Лира стоеше насред стаята, а на свирепото му тъмно лице беше изписано нетърпение и тържество. В следващия миг той позна дъщеря си. Лицето му побеля от ужас, очите му се разшириха.

— Не! Не!

Той отстъпи назад и се хвана за полицата на камината. Лира не можеше да помръдне.

— Махай се! — извика лорд Азриел. — Изчезни, махни се! Не съм пращал за теб!

Момичето отвори уста, помръдна устни, но не можа да каже нищо. Едва на третия път успя да проговори:

— Не, аз дойдох, защото…

Той изглеждаше ужасен — продължаваше да клати глава, вдигнал ръце пред себе си, сякаш да я спре, да се предпази от нея. Лира не разбираше нищо.

Направи крачка към него да го успокои, а разтревоженият Роджър я последва. Демоните им, почувствали топлината, се раздвижиха и изпърхаха. Лорд Азриел прокара ръка по челото си. Цветът на лицето му започна да се връща.

— Лира — промълви. — Наистина ли си Лира?

— Да, чичо Азриел — каза тя. Явно още не беше дошло времето за обяснение. — Дойдох да ти донеса алетиометъра. Даде ми го Ректорът на „Джордан“.

— Да, виждам. А това кой е?

— Роджър Парслоу от кухнята на „Джордан“. Но…

— Как стигна дотук?

— Тъкмо исках да ти кажа. Отвън е Йорек Бирнисон, той ни доведе. Заедно дойдохме чак от Тролезунд и надхитрихме Йофур…

— Кой е този Йорек Бирнисон?

— Брониран мечок. Той ни доведе тук.

— Торолд, приготви гореща вана за тези деца — нареди лорд Азриел. — И им дай да се нахранят. После да лягат, сигурно са уморени. Дрехите им са мръсни, намери им нещо да облекат. И бързо, докато говоря с тоя мечок.

Лира усети, че главата й олеква като балон. Може би беше от горещината, а може би от облекчение. Видя как слугата се поклони и излезе, а лорд Азриел се запъти към преддверието и затвори вратата зад себе си. Тя се отпусна в най-близкото кресло.

Стори й се, че е изминал само миг, когато чу гласа на Торолд:

— Последвайте ме, госпожице.

С мъка се надигна от креслото и заедно с Роджър се запъти към топлата баня, където на окачалката висяха пухкави хавлии, а от ваната се вдигаше пара.

— Ти се изкъпи пръв — предложи Лира, — а аз ще седна отвън и ще си приказваме.

Роджър се пъхна във ваната, като примижаваше и се мръщеше от горещата вода. Двамата неведнъж бяха плували голи в реките около Оксфорд, но това беше нещо друго.

— Боя се от чичо ти — подвикна Роджър през отворената врата. — Исках да кажа, от баща ти.

— Чичо е по-добре. Аз също понякога се боя от него.

— Когато влязохме, той най-напред не ме видя. Виждаше само теб и ужасно се уплаши, докато не ме забеляза. Тогава изведнъж се успокои.

— Просто беше много изненадан — каза Лира. — Всеки на негово място щеше да се учуди да види някого, когото не очаква. За последен път се видяхме в Стаята за отдих. Нямаше как да не се стресне.

— Не — възрази Роджър. — Не е това. Той ме гледаше като вълк.

— Въобразяваш си.

— Не си въобразявам. Повече ме е страх от него, отколкото от госпожа Колтър, това е.

Той започна да се плакне, а Лира измъкна алетиометъра.

— Искаш ли да попитам тълкувателя?

— Ами… не знам. Има неща, дето предпочитам да не ги знам. Имам чувството, че откакто Лакомиите дойдоха в Оксфорд, не съм чул нищо хубаво. Затова не мисля по-далеч от следващите пет минути. Ето, банята е хубаво нещо, и хавлиите са топли. Ще се изсуша и след пет минути може би ще мисля за едно хубаво хапване. А след още пет минути ще ми се прииска да си легна на топло. После не знам, Лира. Ужасни неща видяхме. И още ще има. Затова по-добре да не знам какво ще стане. И това дотук ми стига.

— Да — уморено въздъхна Лира. — Понякога и аз се чувствам така.

Тя подържа още малко алетиометъра в ръце, но не завъртя стрелките, не обърна внимание и на тънката стрелка. Панталеймон я наблюдаваше мълчаливо.

След като и двамата се изкъпаха и хапнаха хляб и сирене с вино, разредено с топла вода, Торолд каза:

— Момчето да си ляга. Аз ще му покажа стаята. Госпожице Лира, негова светлост пита ще отидете ли при него в библиотеката.

Лира намери лорд Азриел в една стая, чиито големи прозорци гледаха към замръзналото море. Вътре гореше огромна камина, а светлината на лампата беше намалена, така че нищо да не пречи на гледката към студената пустош отвън, осветена от звездите. Лорд Азриел, седнал в огромно кресло до огъня, й посочи мълчаливо креслото от другата страна на камината.

— Твоят приятел Йорек Бирнисон си почива отвън. Каза, че предпочитал студа.

— Разказа ли ти за двубоя си с Йофур Ракнисон?

— Не знам подробности, но доколкото разбрах, сега той е крал на Свалбард. Така ли е?

— Разбира се, че е така. Йорек никога не лъже.

— Той изглежда се е нагърбил със задачата да те пази.

— Не, прави го, защото Джон Фаа му нареди.

— Какво общо има с това Джон Фаа?

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо. Ти си ми баща, нали?

— Да. И какво?

— Какво ли? По-рано трябваше да ми кажеш, ето това. Не бива да се крият такива неща, защото човек се чувства глупак, когато разбере. Пък е и жестоко. Какво щеше да се промени, ако знаех, че съм ти дъщеря? Можеше да ми го съобщиш още преди години. Можеше да ме помолиш да го пазя в тайна и аз щях да го направя, колкото и да съм малка. Щях да съм толкова горда, че нищо нямаше да го изтръгне от мен, ако ме беше помолил да пазя тайна. Ти обаче не го направи. Другите знаеха, а на мен никой не ми каза.

— А как разбра?

— От Джон Фаа.

— Той каза ли ти за майка ти?

— Да.

— Тогава нямам какво повече да ти кажа. И нямам никакво намерение да позволя на едно нагло дете да ме разпитва и да ме упреква. Сега искам да знам какво си видяла и какво си правила по пътя насам.

— Донесох ти проклетия алетиометър! — избухна Лира, която едва сдържаше сълзите си. — Пазих го от „Джордан“ дотук, крих го и треперих над него през цялото време, а можех просто да се откажа и да не ми се случи нищо. А ти дори не каза благодаря, нито показа с нещо, че се радваш да ме видиш! Изобщо не знам защо го направих, но го направих. Даже в смрадливия дворец на Йофур Ракнисон с всичките тия мечки… Подлъгах го да се бие с Йорек, за да мога да дойда тук заради теб… А ти едва не припадна, когато ме видя, сякаш съм някаква гадина, която не искаше да ти се изпречва пред погледа. Ти не си човек, лорд Азриел! Не си ми баща! Баща ми не би се държал така с мен. Бащите обичат дъщерите си, нали така? Ти обаче не ме обичаш, аз също не те обичам и това е истината. Обичам Отец Корам, обичам и Йорек Бирнисон. Обичам един брониран мечок повече от собствения си баща. И бас държа, че Йорек ме обича повече от теб.

— Нали каза, че само е изпълнявал заповедите на Джон Фаа? Ако ще се разкисваш, няма да си губя времето да приказвам с теб.

— Вземи си тогава проклетия алетиометър, а аз се връщам с Йорек!

— Къде?

— В двореца. Той ще се бие с госпожа Колтър и с Жертвения съвет. Ако загуби, и аз ще умра. Не ме е грижа. А ако спечели, ще намерим Лий Скорзби и ще се кача на неговия балон, и тогава…

— Кой е този Лий Скорзби?

— Аеронавт. Той ни докара дотук, но катастрофирахме. Ето ти алетиометъра. Цял и невредим.

Той не посегна да го вземе и Лира го остави на месинговата решетка пред камината.

— Освен това може би трябва да знаеш, че госпожа Колтър е на път за Свалбард и когато разбере какво е станало с Йофур Ракнисон, ще тръгне насам. С цепелин, с цял полк войници и ще ни избият всички по заповед на Магистратурата.

— Тя никога няма да се добере дотук.

Това беше изречено толкова спокойно и уверено, че Лира се поколеба.

— Не можеш да си сигурен — неуверено каза тя.

— Сигурен съм.

— Да не би да имаш друг алетиометър?

— Не ми трябва алетиометър, за да го знам. Сега искам да науча как стигна дотук, Лира. Започни от самото начало и ми разкажи всичко.

Лира се подчини. Започна от Стаята за отдих и отвличането на Роджър, накрая завърши:

— Това е. Има само още едно нещо, което искам да знам, и мисля, че имам право да го науча. Ти скри, че си ми баща, сега си длъжен да ми кажеш поне това. Какво е Прахът? И защо всички толкова се боят от него?

Лордът погледна замислено, сякаш преценяваше дали е в състояние да разбере онова, което ще й съобщи. Никога дотогава не беше гледал сериозно на нея — държеше се като възрастен, който угажда на капризите на дете, но сега явно сметна, че е готова да го чуе.

— Прахът движи алетиометъра — каза той.

— Аха… да, и аз си го помислих. И какво още? Как са го открили?

— В известен смисъл Църквата винаги е знаела за него. Свещениците говорят от векове за него, но не са го наричали с това име. Преди известно време обаче един московит, Борис Михайлович Русаков, открил нов вид елементарни частици. Чувала си за електрони, фотони, неутрино и така нататък, нали? Наричат се елементарни частици, защото са неделими. Вътре в тях няма нищо повече, освен самите тях. Та тези частици били елементарни, но трудно можели да бъдат измерени, тъй като не реагирали по обичайния начин. Най-трудно било на Русаков да разбере защо новите частици се трупат там, където има хора, сякаш са притеглени от тях. И особено от възрастните. От децата също, но не в такава степен, докато демоните им не добият постоянна форма. По време на пубертета те започват да привличат по-силно Праха, също като възрастните. Всички подобни открития, които могат да окажат някакво влияние върху доктрините на Църквата, най-напред се разглеждат от Магистратурата в Женева. А откритието на Русаков било толкова необичайно и невероятно, че инспекторът от Дисциплинарния съд на Църквата го заподозрял във връзки с дявола. Той най-напред извършил церемония по прогонване на злите сили от лабораторията, после разпитал Русаков по законите на Инквизицията, но най-сетне трябвало да признаят, че ученият не ги лъже и не ги заблуждава. Прахът наистина съществувал. Това ги изправило пред проблема за неговата същност. И като знаем какво представлява Църквата, оставало им само едно. Магистратурата решила, че Прахът е физическото доказателство за първородния грях. Ти знаеш ли какво е това „първороден грях“?

Лира сви устни. Почувства се като в „Джордан“ — разпитваха я за нещо, на което я бяха учили през куп за грош.

— Ясно, че не знаеш. Вземи от онзи рафт до писалището Библията и ми я донеси.

Лира се подчини и подаде на баща си подвързаната в черно книга.

— Спомняш ли си историята за Адам и Ева?

— Разбира се. Тя не е трябвало да яде забранения плод, но змията я изкусила и Ева го изяла.

— И какво станало после?

— Ами… Изгонили ги. Бог ги изгонил от райската градина.

— Бог им казал да не ядат плода, защото ще умрат. Спомни си, в Райската градина те били голи, също като деца, а демоните им приемали каквато форма пожелаят. Но ето какво станало.

Той отвори Трета глава на Битие и зачете:

— Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.

Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, демоните ви ще приемат истинския си вид и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.

Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и много желано, защото дава знание за истинския вид на демоните, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.

Тогава се отвориха очите на двамата и видяха истинския вид на демоните си и говориха с тях.

Но когато мъжът и жената познаха собствените си демони, разбраха, че много се е променило, защото дотогава мислеха, че са като всички други твари на земята и във въздуха и няма разлика между тях.

Сега прогледнаха и познаха доброто и злото. И се засрамиха, че са голи, па съшиха смокинови листа и си направиха препасници да скрият голотата си…

Лорд Азриел затвори книгата.

— Така се появил грехът. Грехът, срамът и смъртта. Те дошли в мига, когато демоните приели постоянна форма.

— Но… — Лира се мъчеше да намери походящите думи. — Но нали това не е истина? Не е като химията или механиката, нали? Нали не е имало наистина Адам и Ева? Касингтънският професор ми каза, че това било нещо като приказка.

— Всички Касингтънски професори са свободомислещи — тяхната роля е да подлагат на изпитание вярата на учените. Естествено, че ще ти каже така. Но помисли за Адам и Ева като за въображаема величина, нещо като корен квадратен от минус едно. Не можеш да намериш никакво доказателство, че подобно нещо съществува, но ако го включиш в уравнението, ще можеш да пресметнеш куп други неща, които са невъобразими без него. Както и да е, става дума за нещо, което Църквата е проповядвала хиляди години. И когато Русаков открива Праха, в най-лошия случай се появява физическо доказателство, че нещо се случва, когато невинността премине в опит.

Съвсем случайно и името на Праха иде от Библията. Отначало го наричат частиците на Русаков, но после някой обръща внимание на една любопитна фраза в края на Третата глава на Битие, където Бог проклел Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото прах си и в прах ще се върнеш…“ Богословите никога не са били наясно как точно трябва да се преведе тази фраза. Някои казват, че тя означава не „в прах ще се върнеш“, а „на праха ще си подвластен“. Други твърдят, че става дума за каламбур между пръст и прах, което означава, че Бог признава донякъде греховността на собствената си природа. Мнозинството не са съгласни, пък и не е възможно, защото това е изкривяване на текста. И все пак думата е твърде хубава, за да иде нахалост, затова частиците стават Прах.

— А Лакомиите? — попита Лира.

— Жертвеният съвет… Тайфата на майка ти. Много умно от нейна страна да се възползва от възможността и да основе свое малко царство, но тя е умна жена, както сигурно си забелязала. На Магистратурата й отърва да има различни учреждения, които да процъфтяват. Може да ги насъсква едно срещу друго. Ако някое от тях набере сила, тя ще се прави, че през цялото време го е подкрепяла, а ако се провали, ще твърди, че още от самото начало е осъждала тази шайка ренегати. А майка ти винаги е била жадна за власт. Отначало тя се опитваше да я получи по обичайния начин, чрез женитба, но не се получи, както сигурно си чула. Ето защо трябваше да се насочи към Църквата. Естествено, не можеше да поеме пътя на мъжете, които стават свещеници и политици — просто не е прието. Трябваше да въведе свой собствен ред, свои канали за влияние. Беше добра идея да се заеме с изучаването на Праха. Всички се боят от него и никой не знае какво представлява. И когато тя предложи да ръководи изследванията, Магистратурата прие с облекчение и я подкрепи с пари и с всичко необходимо.

— Но те режеха… — Лира не беше в състояние да го изрече. Думата заседна в гърлото й. — Знаеш какво правеха. Защо Църквата им позволи това?

— И по-рано са се правили такива неща. Чувала ли си думата кастрация? Това означава да отстранят половите органи на момче, за да не може то никога да се развие като мъж. Кастратите запазват цял живот тънкия си звънлив глас и затова Църквата го допуска — това се използва в църковната музика. Някои кастрати стават велики певци, истински артисти. Повечето се превръщат в затлъстели полумъже. Някои умират вследствие на операцията. Но мисълта за едно малко рязване изобщо не е в състояние да спре Църквата. Вече е правено. Пък и сегашните методи са много по-хигиенични в сравнение с някогашните, когато не е имало упойки, стерилни бинтове и медицински грижи. Сега всичко става съвсем безболезнено.

— Не е вярно! — разпалено възрази Лира. — Изобщо не е така!

— Разбира се, че не е. И точно затова те се крият в Далечния север, обгърнати в мрак и тайнственост. И затова Църквата се радва да използва някого като майка ти. Кой би могъл да се усъмни в една толкова очарователна жена, с такива връзки, толкова мила и разумна? И тъй като тази операция е забулена в тайна, Магистратурата винаги може да се отрече от нея. Това също е съображение.

— Но чия е идеята да се правят такива операции?

— Нейна. Тя стигна до предположението, че може да има връзка между двете неща, които стават в пубертета — промените в демоните и струпването на Праха. Може би ако демонът бъде отделен от тялото, вече няма да сме подвластни на Праха — на първородния грях. Въпросът беше дали е възможно демонът и тялото да бъдат разделени и човек да остане жив. Тя обаче е пътувала много и е видяла какво ли не. Била е и в Африка например. Африканците имат начин за поробване на хората, наречен зомбиране. Зомбито няма собствена воля — то може да работи ден и нощ, без да се умори и да се оплаче. Има вид на труп…

— Това сигурно е човек без демон?

— Точно така. И по този начин тя установила, че разделянето е възможно.

— Тони Коста ми разказа за ужасни призраци, които бродели из горите на север. Може би и те са нещо подобно.

— Така е. Във всеки случай, Жертвеният съвет е породен от идеи като тази и от църковната догма за първородния грях.

Демонът на лорд Азриел помръдна уши и той сложи ръка върху красивата му глава.

— Когато започнаха тези операции, се случи още нещо, което те не забелязаха. Енергията, свързваща демона с тялото, е огромна. По време на операцията тази енергия се освобождава за част от секундата. Не я забелязват, защото я приемат за шок, отвращение или възмущение, а те са научени да не обръщат внимание на такива неща. И затова не са разбрали какво може тя и не са я впрегнали…

Лира вече не издържаше да седи на едно място. Изправи се, приближи се до прозореца и се загледа в мрака с невиждащи очи. Прекалено жестоко беше. Колкото и важен да беше първородният грях, жестокостта на онова, което бяха сторили на Тони Макариос и останалите, минаваше всяка граница. Нищо не можеше да го оправдае.

— А ти какво правиш? — попита тя. — Участвал ли си в такива операции?

— Мен ме интересува нещо съвсем друго. Мисля, че Жертвеният съвет тъпче на едно място. Аз искам да се добера до самия източник на Праха.

— Източник ли? Откъде може да идва той?

— От другата вселена, която виждаме в Северното сияние.

Лира отново се извърна. Баща й се беше отпуснал в креслото, ленив и могъщ, а очите му бяха свирепи като тези на демона му. Тя не го обичаше, не му вярваше, но не можеше да не му се възхищава.

— Каква е тази друга вселена? — попита.

— Един от милиардите паралелни светове. Вещиците знаят за нея от векове, но първите теолози, доказали математически съществуването й, били отлъчени от църквата преди петдесетина години. Това обаче е истината и е невъзможно да бъде отречена. Но никой досега не е помислял, че е възможно да се премине от една вселена в друга. Смятахме, че това би нарушило фундаментални закони. Е, не бяхме прави — щом светлината може, значи и ние можем. Научихме се да разбираме, Лира, както ти се учиш да разбираш алетиометъра. А аз ще ида в онзи свят отвъд Аврора, защото смятам, че оттам иде Прахът в нашата вселена. Ти видя снимките, които показах на Професорите в Стаята за отдих. Видя как Прахът нахлува от Аврора. Видя с очите си града. Щом светлината може да премине преградата между световете, щом Прахът може, значи и ние можем да построим мост и да преминем оттатък. За това ще е нужна невъобразима енергия. Аз обаче ще го направя. Някъде там е източникът на Праха, на смъртта, на греха, на страданието, на всичко разрушително в този свят. Човекът не може да погледне нищо, без да пожелае да го разруши. Именно това е първородният грях. И аз ще го унищожа. Смъртта ще умре.

— Затова ли те затвориха тук?

— Да. Те са ужасени и има защо.

Той се изправи, а заедно с него се изправи и демонът му — горд, красив и смъртно опасен. Лира не помръдваше. Боеше се от баща си и му се възхищаваше безкрайно, но за нея той беше луд. Ала коя беше тя, та да съди?

— Върви да си легнеш — каза лордът. — Торолд ще те заведе.

— Забрави алетиометъра — напомни му тя.

— О, да. Всъщност, той не ми трябва вече, пък и без книгата няма да ми бъде от полза. Знаеш ли, мисля, че Ректорът ти го е дал на теб. Той каза ли ти изрично да ми го дадеш?

— Ами да!

Но когато се замисли, Лира си спомни, че Ректорът не бе я молил подобно нещо. Просто беше решила, че е искал да каже това, иначе защо ще й го дава?

— Не — поправи се тя. — Не знам. Мислех…

— Е, аз не го искам. Твой е, Лира.

— Но…

— Лека нощ, дете.

Лира беше прекалено объркана, за да зададе хилядите въпроси, които се тълпяха в главата й. Взе алетиометъра, уви го в черното кадифе и седна до огъня. Баща й беше излязъл.