Филип Пулман
Северно сияние (15)

15.
Клетките

Лира рядко изпадаше в униние. Тя беше жизнерадостно и практично дете, пък и й липсваше въображение. Никой с по-развито въображение не би допуснал сериозно, че е възможно да измине целия този път и да спаси Роджър. Пък и да допуснеше, тутакси щеше да намери поне няколко довода да отхвърли тази мисъл като невъзможна. Да си изпечен лъжец още не означава, че имаш въображение. Точно тази липса прави наглата лъжа толкова убедителна.

Сега, след като беше попаднала в ръцете на Жертвения съвет, Лира не изпадна в ужас при мисълта какво може да се е случило с циганите. Всички те бяха добри бойци и макар Панталеймон да твърдеше, че е видял Джон Фаа да пада, не беше изключено и да греши. А ако грешеше, можеше да се окаже, че циганският крал дори не е сериозно ранен. Лош късмет беше да попадне в ръцете на самоедите, но циганите скоро щяха да дойдат и да я спасят, а ако не успееха, Йорек Бирнисон щеше да я намери и нищо не би могло да го спре. Тогава щяха да отлетят за Свалбард с балона на Лий Скорзби и да помогнат на лорд Азриел да избяга.

За нея всичко беше от просто по-просто.

Ето защо, когато се събуди на другата сутрин, тя беше изпълнена с любопитство и готова да посрещне всичко, което денят щеше да й поднесе. И гореше от нетърпение да се срещне с Роджър — по-точно да го види, преди той да я е забелязал.

Не се наложи да чака дълго. Децата в различните спални бяха събудени в шест и половина от сестрите, които се грижеха за тях. Те се измиха, облякоха се и тръгнаха към столовата на закуска.

Роджър беше там.

Той седеше с още пет момчета на една маса до вратата. Опашката пред кухненското прозорче беше точно до тях и Лира се престори, че изпуска носната си кърпичка, и се наведе към стола му да я вземе, така че Панталеймон да може да поговори със Салсилия, демона на Роджър.

Тя беше сипка и така уплашено изпърха с криле, че Панталеймон мигновено се превърна в котка, скочи върху нея и я притисна на пода, после й зашепна нещо. За щастие подобни бързи схватки между демоните на децата бяха нещо обичайно и никой не обърна внимание, но Роджър пребледня като платно. Той вдигна поглед и видя Лира да стои до него с надменно изражение и лицето му се озари от надежда, вълнение и радост. Само видът на Панталеймон, който разтърсваше Салсилия, го възпря да скочи тутакси на крака и да прегърне другарката си в игрите.

Лира извърна поглед към новите си приятелки, демонстрирайки пълна незаинтересованост, и остави Панталеймон да обяснява. Четирите момичета взеха подносите си с царевични пръчици и препечен хляб и седнаха заедно, за да могат да поклюкарстват на спокойствие за останалите.

Не е възможно да държиш на едно място голяма група деца, без да им намериш занимание. В това отношение Болвангар приличаше на училище със строго разписание на занятията — например гимнастика и часове по изкуства. Момчетата и момичетата се занимаваха отделно и се събираха само по време на хранене и през междучасията, така че Лира успя да поговори с Роджър след близо два часа, когато приключи урокът по шев, воден от една от сестрите. Трудното обаче беше как да направи така, че това да изглежда естествено. Всички деца бяха горе-долу на една възраст — възрастта, когато момчетата говорят с момчета, а момичетата с момичета, като и едните, и другите демонстративно избягват противоположния пол.

Възможността да си поговорят й се удаде отново в столовата, когато децата влязоха да пият мляко с бисквити. Лира прати Панталеймон, превърнат в муха, да поговори със Салсилия от стената до масата им, а тя и Роджър не се поглеждаха. Не беше лесно да разговаряш, когато вниманието на демона ти е насочено другаде, и Лира си придаде мрачен и недоволен вид, като надаваше ухо към разговора на демоните, които тихичко бръмчаха недалеч от нея. По едно време обаче до слуха й достигна познато име, произнесено от някакво девойче със светлоруси коси, което я накара да застане нащрек.

Името беше Тони Макариос. Панталеймон долови вълнението й и замълча, докато двамата с Роджър се вслушваха в разговора на децата.

— Не, аз знам защо го отведоха — заяви момичето и всички глави се обърнаха към него. — Защото демонът му не се променяше. Те си мислеха, че е по-голям, отколкото изглежда, и че не е дете. Всъщност демонът му не се променяше, защото самият Тони не се замисляше за нищо. Аз съм виждала как се променя. Казваше се Мишеловка…

— Защо толкова много се интересуват от демоните? — попита Лира.

— Никой не знае — сви рамене момичето.

— Аз знам — обади се едно от момчетата. — Те убиват демона ти и чакат да видят дали ще умреш.

— Добре де, защо им е да го правят толкова пъти с различни деца? — попита някой. — Стига им да го направят и веднъж, нали така?

— Аз знам какво правят — каза русото момиче.

Отново всички погледи се обърнаха към него, но опитът беше научил децата крият от възрастните за какво си говорят и сега всички успяха да запазят безгрижно, апатично изражение, макар да слушаха с напрегнато любопитство.

— Откъде? — попита някой.

— Бях с него, когато дойдоха да го отведат. В килера с бельото.

Момичето силно се изчерви. Но ако очакваше подмятания и насмешки, нищо подобно не последва. Всички деца слушаха внимателно и никое не си позволи дори да се усмихне.

— Стояхме тихо — продължи момичето, — но по едно време влезе сестрата, онази с тихия глас, и каза: „Хайде, Тони, излез. Знам, че си тук. Излез, нищо лошо няма да ти направим.“ А той попита: „Какво ще ми правите?“ „Просто ще те сложим да спиш, после ще направим една малка операция и ще се събудиш жив и здрав.“ Тони обаче не й повярва. Каза…

— Дупките! — обади се някой. — Правят дупка в главата ти, също като тартарите, сигурен съм!

— Млъкни! Какво още каза сестрата?

Дузина деца се бяха скупчили около масата заедно с демоните си, също така нетърпеливи да чуят какво се е случило.

— Тони искаше да знае какво мислят да правят с Мишеловката — продължи момичето. — А сестрата каза: „Ами, и тя ще заспи, също като теб.“ Тони й отвърна: „Ще я убиете, нали? Знам, че така ще стане. Всички знаем, че го правите.“ „Нищо подобно. Това е само нещо като малка операция. Просто ще резнем на едно място. Дори няма да те заболи, но за по-сигурно ще те приспим.“

Сега цялата стая беше притихнала. Сестрата, която следеше за реда, беше излязла, а прозорчето към кухнята беше затворено, така че никой не би могъл да чуе.

— Какво ще резнат? — попита едно момче с разтреперан от страх и вълнение глас. — Тя каза ли?

— Каза само: „Така ще пораснеш по-бързо.“ Каза, че трябвало при всички хора да бъде така. Затова демоните на големите не се променяли като нашите. Те правели тази операция, за да си останат демоните едни и същи, и така се пораствало.

— Но…

— Наистина ли…

— Какво, всички големи ли са оперирани?

— А какво каза…

Внезапно гласовете стихнаха и всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше сестра Клара, ласкава и безлична както винаги, а до нея беше застанал мъж в бяла престилка, когото Лира не беше виждала.

— Бриджит Макгин — изрече той.

Русото момиче се изправи разтреперано. Демонът му катеричка се вкопчи здраво в него.

— Да, господине? — изрече Бриджит едва чуто.

— Свърши си закуската и ела със сестра Клара. Другите да си отиват по класните стаи.

Децата покорно оставиха чашите си на количката от неръждаема стомана и излязоха с наведени глави. Никой не погледна към Бриджит Макгин, освен Лира. Лицето на момичето беше застинало от ужас.

Останалата част от сутринта премина в упражнения. Станцията имаше малък гимнастически салон, защото по време на дългата полярна нощ не можеше да се излиза навън, и групите деца се сменяха да играят в салона под наблюдението на една от сестрите. Разделяха се на отбори и играеха на топка и отначало Лира, която в живота си не беше участвала в такава игра, не знаеше какво да прави. Тя обаче беше бърза и силна, с вродена склонност да командва другите, и скоро откри, че й харесва. Виковете на децата, писъци и граченето на демоните скоро изпълниха малкия салон и тревожните мисли отстъпиха на заден план. Което всъщност беше и целта на тези занимания.

 

 

По обяд, когато децата отново се редяха на опашка в столовата, Лира чу радостното чуруликане на Панталеймон, обърна се и видя точно зад себе си Били Коста.

— Роджър ми каза, че си тук — прошепна той.

— Брат ти идва насам с Джон Фаа и цял отряд цигани — каза тя. — За да те отведат у дома.

Момчето едва се сдържа да не извика от радост, но навреме се усети и вместо това се закашля.

— И ме наричай Лизи — предупреди го тя. — Не Лира, а Лизи, запомни ли?

Седнаха заедно, а Роджър се намести близо до тях. На обяд, когато децата се движеха повече из столовата, а пред кухнята имаше опашка, това се оказа по-лесно. Под тракането на чиниите и приборите Роджър и Били й разказаха всичко, което знаеха. Били беше чул от една сестра, че децата, претърпели операция, често били местени на юг, което обясняваше как Тони Макариос се е озовал в пущинака. Но Роджър имаше да й каже нещо още по-интересно.

— Намерих скривалище — заяви той.

— Какво? Къде?

— Виждаш ли картината? — Той посочи голямата фотограма с тропическия бряг. — Горе в десния ъгъл. Виждаш ли плоскостта на тавана?

Таванът беше от големи четириъгълни плоскости, придържани от тънки метални летвички, а ъгълът на плоскостта над картината беше леко повдигнат.

— Като я видях, си помислих, че може и другите да са така — обясни Роджър. — Повдигнах ги и всичките са хлабаво закрепени. Даже изобщо не са закрепени, а се повдигат. С едно момче проверихме и в спалнята — малко преди да го отведат. Вътре има разстояние и може да се пълзи…

— Докъде стигнахте? — попита Лира.

— Не знам. Просто лазихме донякъде и се върнахме. Помислихме си, че може да ни се наложи някой път да се скрием там, но сигурно ще ни намерят.

За Лира това не беше скривалище, а по-скоро тунел, който извеждаше някъде. Това беше най-хубавото, което беше чула тук от идването си. Но разговорът трябваше да спре дотук, защото докторът почука с лъжицата си по масата и заговори:

— Слушайте, деца! Чуйте ме добре. От време на време се налага да провеждаме противопожарни учения. Трябва всички да се облечете хубаво и да излезете навън без паника. Днес следобед ще има такава учебна тревога. Чуете ли звънеца, спирате да правите каквото и да било и изпълнявате каквото ви наредят възрастните. Запомнете мястото, където ще ви заведат. Ако стане истински пожар, трябва да отидете там.

Какво пък, помисли си Лира, това е идея.

В ранния следобед тя и още четири момичета бяха изследвани за Прах. Докторите не го казаха, но не беше трудно да се досетят. Водеха ги една по една в лабораторията, което ги изпълваше с ужас. Лира си помисли колко несправедливо ще е, ако загине, без да им е нанесла дори един-единствен удар. Но по всичко личеше, че все още нямат намерение да я оперират.

— Искаме да направим още някои измервания — обясни докторът.

Лира трудно различаваше всичките тези хора. Мъжете й изглеждаха съвсем еднакви в белите си престилки и с тефтерите и моливите си, а и жените си приличаха като близначки — еднакви униформи, еднакви безлични и спокойни лица.

— Вчера ме мериха — каза Лира.

— Днешните измервания са други. Застани на металната плоча, само че преди това си свали обувките. Ако искаш, дръж си демона. Гледай напред. Точно така, в зелената лампичка. Браво…

Нещо светна. Докторът я накара да се обърне на другата страна. Всеки път нещо щракаше и присветваше.

— Чудесно! Сега се приближи до тази машина и си сложи ръката в тръбата. Нищо няма да стане, обещавам. Изпъни пръстите. Така е добре.

— Какво мерите? — попита тя. — Праха ли?

— Кой ти каза за Праха?

— Едно от момичетата, не му знам името. Каза, че целите сме покрити с Прах. Аз не съм прашна. Вчера се къпах.

— Това е друг вид прах. Той не се вижда с нормалното зрение, защото е по-особен. Свий си сега юмрука. Точно така! Сега опипай наоколо, ще намериш нещо като дръжка. Напипа ли я? Хвани я. Браво! Сложи си сега другата ръка ето тук, на месинговата топка. Чудесно! Ще усетиш леко боцкане, но не се притеснявай, това е просто много слаб анбарен ток…

Панталеймон, приел облика на дива котка, напрегнат и недоверчив, се промъкна до апарата, огледа го подозрително и се върна да се отърка в краката на Лира.

Вече беше сигурна, че още не е дошло времето за операцията и че маскировката й като Лизи Брукс е сполучлива, затова се осмели да попита:

— Защо отрязвате демоните на хората?

— Какво? Кой ти го каза това?

— Онова същото момиче, не го знам как се казва. То каза, че разделяте хората от демоните им.

— Глупости!

Мъжът обаче изглеждаше разтревожен и Лира продължи:

— Защото отвеждате децата едно по едно и те не се връщат повече. Някои мислят, че просто ги убивате, а други казват, че отрязвате…

— Това изобщо не е вярно. Когато отвеждаме децата, това означава, че е дошло времето да ги преместим другаде. Те порастват. Твоята приятелка напразно се тревожи. Няма нищо подобно! Дори не си помисляй подобни неща. А коя е приятелката ти?

— Аз съм тук от вчера, не им знам имената.

— Как изглежда?

— Не си спомням. Май че беше с кестенява коса… светлокестенява като че ли. Не знам.

Докторът се приближи до сестрата и й заговори. През това време Лира наблюдаваше внимателно демоните им. Демонът на сестрата беше красива птичка, спретната и напълно лишена от любопитство, също като кученцето на сестра Клара, а този на доктора — едра нощна пеперуда. И двата стояха неподвижно. Бяха будни — това си личеше от блестящите очи на птичката и пипалцата на пеперудата, които леко се мърдаха, но липсваше нормалното за демоните оживление. Може би наистина никак не им беше интересно и любопитно какво си говорят хората им.

Не след дълго докторът се върна и продължи изследванията, като измери отделно Лира и Панталеймон, после я гледа през специален екран, премери пулса й и я накара да застане под някаква тръба, която съскаше и изпускаше нещо, миришещо на свеж въздух.

Още не бяха приключили с изследванията, когато някъде силно зазвъня звънец.

— Пожарната тревога — въздъхна докторът. — Добре, Лизи, върви със сестра Бети.

— Но всичките им връхни дрехи са в спалния корпус, докторе. Тя не може да излезе навън така. Как мислите, трябва ли най-напред да отидем дотам?

Докторът беше ядосан, че са прекъснали опитите му, и нетърпеливо щракна с пръсти.

— Предполагам, че целта на учебната тревога е да изясни точно тези неща. Каква досада!

— Когато дойдох вчера — услужливо се намеси Лира, — сестра Клара остави дрехите ми в един гардероб в съседната стая, където ме преглеждахте. Мога да облека тях.

— Добра идея! — зарадва се сестрата. — Хайде, бързо!

Лира забърза след сестрата, като ликуваше тайничко, измъкна палтото и ботушите си и бързо ги навлече, докато сестрата се обличаше.

Двете се втурнаха навън. На широката площадка пред главните корпуси се бяха събрали стотина души, деца и възрастни. Някои бяха развълнувани, други ядосани, но повечето бяха просто объркани и не знаеха какво да правят.

— Виждате ли? — говореше някакъв мъж. — Струва си да се направи подобно нещо, за да се види какъв хаос ще настъпи, ако наистина избухне пожар.

Някой надуваше свирка, няколко души размахваха ръце, но никой не им обръщаше внимание. Лира видя Роджър и му махна. Роджър хвана Били Коста за ръка и след малко тримата бяха заедно сред тълпата от бягащи деца.

— Никой няма да забележи, ако се поогледаме малко — предложи Лира. — Ще им трябва много време, докато преброят всички. Можем да кажем, че сме тръгнали след някого и сме се изгубили.

Те изчакаха, докато повечето възрастни насочат вниманието си другаде. Лира направи от сняг мека топка и я хвърли напосоки сред тълпата. След миг всички деца се замеряха с топки и навсякъде хвърчеше сняг. Крясъците и смехът заглушиха напълно виковете на възрастните, които се опитваха да ги усмирят. Тъкмо тогава трите деца издебнаха момента и се шмугнаха зад ъгъла.

Снегът беше толкова дълбок, че им беше трудно да вървят, но това сега не беше важно. Никой не ги следваше. Те се покатериха върху извития покрив на един от тунелите и насреща им изникна призрачен лунен пейзаж, редуващи се хълмчета и долчинки, загърнати в бяло под черния небосвод и слабо осветени от отблясъците на лампите над площадката.

— Какво търсим? — попита Били.

— Не знам. Просто гледаме — отвърна Лира и ги поведе към ниска четвъртита постройка малко встрани от останалите. На ъгъла светеше слаба анбарна крушка.

Глъчката зад тях беше все така силна, но се чуваше по-отдалеч. Децата явно се радваха на глътката свобода и Лира се надяваше това да продължи повече. Тя заобиколи четвъртитата постройка, като търсеше да види прозорец. Покривът беше само на два метра от земята и за разлика от останалите сгради тази нямаше покрит тунел, който да я свързва с останалата част от Станцията.

Прозорец нямаше, но скоро се натъкнаха на врата. Над нея беше окачена табелка с големи червени букви ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО.

Лира посегна към дръжката, но в този миг Роджър възкликна:

— Погледнете! Птица! Или…

Птицата, която се спускаше от небето, изобщо не беше птица. Лира я беше виждала и преди.

— Демонът на вещицата!

Гъсокът изпляска с крила, докато кацаше, и вдигна облак сняг.

— Здравей, Лира — каза той. — Следвах те дотук, макар ти да не ме виждаше. Чаках да излезеш. Какво става?

Лира му разказа с няколко изречения.

— Къде са циганите? — попита тя. — Джон Фаа добре ли е? Справиха ли се със самоедите?

— Повечето са живи и здрави. Джон Фаа е ранен, но не сериозно. Хората, които те отвлякоха, са ловци и грабители. Те често причакват пътешествениците, но сами се придвижват далеч по-бързо, отколкото на големи групи. Циганите все още са на един ден път оттук.

Двете момчета съзерцаваха със страх демона гъсок, изумени от близкото му познанство с Лира, защото никога дотогава не бяха виждали демон без неговия човек, а и не знаеха почти нищо за вещиците.

Лира се обърна към тях:

— Слушайте, най-добре идете да пазите. Били, ти тръгни нататък, а Роджър да застане на пътя, по който дойдохме. Няма да се бавим.

Те тутакси хукнаха да изпълнят нареждането, а тя се обърна към вратата.

— Защо искаш да влезеш тук? — попита гъсокът.

— Заради онова, което правят. Те отрязват… — тя понижи глас — разединяват хората от демоните им. Децата. Мисля, че може да го правят точно тук. Във всеки случай, има нещо и аз смятам да проверя какво е. Само че е заключено…

— Мога да отворя — каза гъсокът и размаха крила срещу вратата, като отново вдигна облак сняг. Лира чу как в ключалката нещо се превъртя.

— Влез, но внимавай — предупреди демонът.

Лира открехна вратата и се вмъкна вътре. Гъсокът влезе заедно с нея. Панталеймон беше развълнуван и уплашен, но не искаше демонът на вещицата да забележи, затова тихичко се промъкна под кожите и се сви на гърдите на Лира.

Щом очите им свикнаха с полумрака, причината за страха му стана ясна.

В стъклени клетки по протежение на стените бяха затворени демоните на разединените деца. Призрачни силуети на котки, птици и плъхове, както и на други същества, всичките уплашени и объркани, бледи като дим.

Демонът на вещицата гневно изкряка, а Лира притисна Панталеймон към гърдите си.

— Не гледай! Не гледай, чуваш ли!

— Къде са децата на тези демони? — попита гъсокът, разтреперан от гняв.

Лира объркано му разказа за срещата си с Тони Макариос, като поглеждаше боязливо през рамо към нещастните създания в клетките, които напираха навън и притискаха бледите си личица към стъклото. Лира чуваше слабите им писъци, изпълнени с болка и страдание. В мъждивата светлина на слабата анбарна крушка се виждаха имената, написани на табелки върху всяка клетка. Да, имаше и една с името на Тони Макариос. Празна. Освен нея имаше още четири-пет празни клетки с табелки.

— Искам да освободя тези нещастни същества! — яростно изрече Лира. — Ще строша стъклото и ще ги пусна…

Тя се огледа наоколо за някой тежък предмет, но помещението беше съвсем голо.

— Почакай — спря я гъсокът.

Той беше демон на вещица, при това много по-стар и по-силен от нея. Трябваше да го слуша.

— Трябва да създадем впечатлението, че някой е забравил да заключи вратата и е оставил клетките отворени — обясни той. — Ако видят строшено стъкло и стъпки по снега, няма да им трябва много време да те разкрият. А това не бива да става, докато не дойдат циганите. Сега прави това, което ти казвам: вземи шепа сняг и когато ти дам знак, хвърли по малко към всяка клетка.

Лира изтича навън. Били и Роджър бяха на поста си, а отдалеч долиташе глъчката на играещите деца, защото бяха минали само минута-две.

Момичето загреба с две шепи лекия сипкав сняг и се върна, за да изпълни заръката на демона. Хвърли по малко към всяка клетка, после гъсокът издаде щракащ звук и резетата се отвориха.

Лира вдигна стъклото на първата клетка и навън изхвръкна почти безплътно врабче, но не успя да полети и падна на земята. Гъсокът се наведе и нежно го побутна с човката си. Врабчето се превърна в мишка и се залута из стаята. Панталеймон се втурна към него да го успокои.

Лира действаше ловко и след няколко минути всички демони бяха освободени. Някои се опитваха да говорят. Всички се скупчиха около краката й, някои дори полазиха по ботушите й, макар забраната да ги спираше. Бедничките, тя ги разбираше — те тъгуваха по сигурността и топлината на човешките си тела и копнееха да се притиснат до нечие сърце, както би направил на тяхно място Панталеймон.

— Бързо! — нареди гъсокът. — Лира, тичай обратно при другите деца и не се дели повече от тях. Бъди смела, дете! Циганите бързат насам. Аз трябва да помогна на тези нещастни демони да намерят хората си…

Той се приближи до нея и прошепна:

— Но те никога вече няма да бъдат едно цяло. Сега са разделени завинаги. Това е най-голямата злина, която съм виждал някога… Остави стъпките така, както са. Аз ще ги залича. Сега бързай…

— Моля те, кажи ми само, преди да си тръгнеш! Вещиците… Те наистина летят, нали? И не съм сънувала, когато ги видях миналата нощ в небето?

— Така е, дете. Защо питаш?

— Могат ли да вдигнат балон?

— Разбира се, но…

— Ще дойде ли Серафина Пекала?

— Нямам време да ти обяснявам политиката на вещиците. Но става дума за голяма власт и Серафина Пекала е длъжна да защитава интересите на своя клан. Възможно е обаче това, което става тук, да е част от някакъв по-голям замисъл. Трябва да тръгваш, Лира. Хайде, бягай!

Тя се затича, а Роджър, който наблюдаваше изумен как демоните напускаха сградата, хукна към нея през дълбокия сняг.

— Това са… Това е като в криптата на „Джордан“! Демони!

— Да. Не викай. И не казвай нищо на Били, нито на когото и да било. Връщаме се.

Зад тях гъсокът размахваше могъщите си крила и заличаваше следите им. Около него се бяха скупчили осиротелите демони и тихо писукаха от мъка и копнеж. Когато следите бяха заметени, гъсокът се обърна към тях да ги събере още по-близо. Той заговори и всички започнаха един по един да се променят, макар и с видимо усилие, докато и последният се превърна в птица. Като пиленца голишарчета те последваха с подхвръкване и подскачане гъсока и най-сетне успяха да се вдигнат във въздуха с огромен труд. Накъсаната им колона постепенно набра височина, но волята на някои беше сломена и те често политаха надолу. Големият сив гъсок кръжеше около тях и нежно ги побутваше с човката си нагоре и ги връщаше в ятото, което постепенно се изгуби в мастиления мрак.

Роджър дръпна Лира за ръкава.

— Бързо, почти са се строили!

С препъване те се добраха до Били Коста, който им махаше от ъгъла на главния корпус. Или децата вече се бяха уморили, или възрастните бяха успели някак да ги усмирят, защото пред главния вход се бяха наредили неравни редици. Лира и двете момчета се вмъкнаха между тях, но преди това тя успя да им прошепне:

— Предайте на другите да се готвят за бягство. Всички трябва да разберат къде се пазят топлите дрехи и да могат да ги грабнат и да изтичат навън при първия сигнал. И никому нито дума, ясно ли е?

Били кимна, а Роджър попита:

— Какъв ще е сигналът?

— Същият този звънец. Когато дойде време, аз ще го включа.

Децата зачакаха да ги преброят. Ако някой в Жертвения съвет разбираше от деца и от училище, всичко щеше да приключи много по-бързо. Тъй като нямаше постоянни групи, всички имена се търсеха в общ списък, който при това не беше подреден в азбучен ред, а и никой от възрастните не знаеше как да въдвори ред в подобна ситуация. Ето защо бъркотията беше голяма, независимо че вече никой не тичаше и не се мотаеше безцелно.

Лира наблюдаваше и запомняше всичко. На тези хора им липсваше дисциплина — те роптаеха срещу учебната тревога, но знаеха къде се съхраняват връхните дрехи, не можеха да строят децата както трябва. Тази неорганизираност можеше да й бъде от полза.

Вече почти бяха приключили, когато нещо друго отново отвлече вниманието на всички. И според Лира това беше възможно най-лошото, което можеше да й се случи.

Всички чуха звука и вдигнаха глави към тъмното небе, където в застиналия въздух ревеше газовият мотор на цепелин.

Единственото добро беше, че звукът идеше от посока, обратна на онази, в която беше отлетял сивият гъсок с демонското ято. С това обаче хубавото свършваше. Много скоро цепелинът се появи и през редиците премина развълнуван шепот. Издутото сребристо тяло прелетя бавно над осветената алея и собствените му светлини блеснаха ослепително откъм носа и пътническата кабина, прикрепена под корпуса.

Пилотът намали скоростта и цепелинът започна да се снижава. Сега Лира разбра за какво служи якият пилон — естествено, за привързване на летателните апарати. Докато възрастните се опитваха да вкарат децата в сградата, всички глави бяха обърнати назад и следяха работата на наземния екипаж, който пълзеше нагоре по стълбите на пилона и приготвяше въжетата за привързване на кораба. Моторите ревяха и снегът се завихряше под тях, а през прозореца на кабината надничаха лицата на пътниците.

Лира се вгледа внимателно. Нямаше грешка. Панталеймон се вкопчи в нея, превърна се в дива котка и изсъска от омраза, защото от прозореца надничаше любопитно тъмнокосата главица на госпожа Колтър, а в скута й седеше златистата маймунка.