Филип Пулман
Северно сияние (14)

14.
Светлините на Болвангар

Обстоятелството, че циганите не бяха виждали, нито чували за госпожа Колтър, безпокоеше Отец Корам и Джон Фаа повече, отколкото можеше да допусне Лира. Те обаче не можеха да предположат колко е притеснена тя самата. Лира се боеше от госпожа Колтър и често мислеше за нея. И макар сега лорд Азриел да беше баща й, тя така и не можа да си наложи да мисли за госпожа Колтър като за своя майка. Причината беше демонът й, златистата маймунка, която изпълваше Панталеймон с огромно отвращение и ненавист, а и беше ровила из вещите й, за да открие тайните й, особено тази на алетиометъра.

Те сигурно щяха да я преследват. Глупаво беше да мисли, че това ще й се размине. Летящият шпионин го доказваше.

Ала когато врагът нанесе удара си, това нямаше нищо общо с госпожа Колтър. Циганите се готвеха да спрат, за да дадат отдих на кучетата, да поправят една-две шейни и да приготвят оръжието си за нападението на Болвангар. Джон Фаа се надяваше Лий Скорзби да намери някъде земен газ, за да напълни по-малкия балон (оказа се, че имал два) и да отиде на разузнаване с него. За съжаление обаче аеронавтът е толкова зависим от капризите на времето, колкото и морякът. Според него се очакваше мъгла. И наистина, скоро след като спряха, падна гъста мъгла. Лий Скорзби знаеше, че няма да види нищо отгоре, затова се задоволи само да провери екипировката си, макар че всичко беше в безупречен ред. И тогава без предупреждение от мрака върху тях се изсипа дъжд от стрели.

Трима цигани паднаха още в същия миг и умряха така тихо, че никой нищо не чу. Едва когато се свлякоха на пътя на шейните или неочаквано притихнаха, околните забелязаха какво става, но вече беше твърде късно, защото към тях летеше нов облак от стрели. Някои от мъжете вдигнаха поглед нагоре, озадачени от неравномерна тропот, с който стрелите се забиваха в дървото или в замръзналите платнища над главите им.

Пръв се опомни Джон Фаа и започна да крещи команди от средата на кервана. Премръзналите ръце и вдървените крака автоматично се раздвижиха, подчинявайки се на заповедта, но тогава ги връхлетя нов дъжд от стрели — стремителни изопнати пръски със смъртоносни остриета.

Лира беше на открито и стрелите свистяха над главата й. Панталеймон се окопити преди нея, превърна се в леопард и я събори. Тя махна снега от очите си и се превъртя на една страна, като се опитваше да види какво става. Полумракът беше изпълнен с шум и суматоха. Чу мощен рев, после звън и скърцане на метал, и Йорек Бирнисон прескочи шейните и потъна в мрака. След миг оттам долетяха викове, ръмжене, шум от трошене и разкъсване, удари, ужасени писъци и яростен рев на разярена мечка.

Но кои бяха нападателите? Лира още не беше видяла врага. Циганите се тълпяха да бранят шейните, но това ги правеше още по-удобни мишени, а ръкавиците им пречеха да натискат спусъка. Лира чу само четири-пет изстрела, докато дъждът от стрели не секваше. И с всяка минута падаха все нови и нови мъже.

„О, Джон Фаа! — помисли си тя с болка. — Ти не предвиди това, а аз не ти помогнах!“

Но тази мисъл се мярна и изчезна за секунда, защото в този миг Панталеймон мощно изрева и нещо — по-скоро някой, и този някой беше друг демон — се хвърли към него и го събори, като изкара и дъха на Лира. Нечии ръце се протегнаха към нея, сграбчиха я и я вдигнаха. Някой запуши устата й със смрадливи ръкавици и я прехвърли в нечии други ръце и пак я натиснаха в снега. Тя усети как й прилошава и дъхът й секва. Ръцете й бяха болезнено извити на гърба. Вързаха китките й и метнаха на главата й някакво покривало, за да заглушат виковете й, защото тя крещеше с все сила:

— Йорек! Йорек Бирнисон! Помощ!

Но дали мечокът можеше да я чуе? Лира нямаше представа, защото я понесоха нанякъде и я хвърлиха върху нещо твърдо, което започна да се движи и да друса като шейна. До нея достигаха диви викове, но ревът на мечока вече не се чуваше. Ръцете й започваха да отичат, устата й беше запушена, а наблизо се чуваха непознати гласове. Усети как се задушава от страх и ярост.

— Пан! — отчаяно изхърка тя.

— Тихо, тук съм! Ще ти помогна да дишаш. Не мърдай…

Мишите му лапички задърпаха покривалото, докато не откриха устата й. Тя пое трескаво мразовития въздух.

— Кои са тези?

— Приличат ми на тартари. Струва ми се, че улучиха Джон Фаа.

— Не…

— Видях го да пада. Той обаче трябваше да е готов за такова нападение. Знаехме го.

— Но и ние не му помогнахме! Трябваше да погледнем алетиометъра!

— Тихо! Направи се, че си припаднала.

Чу се плющене на камшик и кучешки вой. От начина, по който се тресеше и мяташе, Лира можеше да каже колко бързо се движат. Ала колкото и да се напрягаше, не можа да улови никакъв звук от битката, освен няколко изстрела, заглушени от разстоянието, а после тупуркане на меки лапи по снега.

— Карат ни при Лакомиите! — прошепна тя.

В този миг в ума й изникна думата разполовяване. Смразяващ страх прониза цялото й същество. Панталеймон се сгуши и се притисна в нея.

— Аз ще се бия с тях — заяви той.

— Аз също. Ще ги убия!

— И Йорек, когато разбере. Той ще ги смаже!

— Колко ли път има до Болвангар?

И двамата бяха на мнение, че едва ли е повече от един ден. След като бяха пътували толкова дълго, че цялото й тяло се беше вдървило, кучетата неочаквано забавиха ход и някой рязко дръпна покривалото.

Над нея се надвеси широко азиатско лице под качулка от росомаха, слабо осветено от мъждива лампа. Черните очи на мъжа блеснаха доволно, особено когато Панталеймон, превърнат в хермелин, оголи ситните си бели зъби и изсъска насреща му. Демонът му, едра росомаха, изръмжа в отговор, но Панталеймон дори не трепна.

Човекът сложи Лира да седне и я подпря на страничната дъска на шейната. Тя обаче продължи да пада настрани, защото ръцете й бяха вързани зад гърба, затова азиатецът върза краката й и освободи ръцете.

През падащия сняг и гъстата мъгла тя видя колко е силен този мъж, а и другият, който караше шейната, колко са пъргави и самоуверени — те си бяха у дома сред тази пустош.

Мъжът заговори, но тя не разбра нищо. Той опита отново на друг език, но резултатът беше същият. Тогава премина на английски.

— Как се казва?

Панталеймон тутакси настръхна и тя разбра предупреждението без думи. Значи тези мъже не знаеха коя е! Не я бяха отвлекли заради връзката й с госпожа Колтър, така че в крайна сметка може би не бяха наемници на Лакомиите.

— Лизи Брукс — излъга тя.

— Лизи Бругс — повтори мъжът. — Отведем теб хубав място. Хубав хора.

— Кои сте вие?

— Племе самоеди. Ловци.

— Къде ме водите?

— Хубав място. Хубав хора. Имате броненосец?

— Той ни е охрана.

— Няма полза! Ха, ха, мечка няма полза! Пак хванахме!

Той се изсмя силно. Лира се сдържа и не каза нищо.

— Кои тия хора? — попита мъжът, като посочи нататък, откъдето бяха дошли.

— Търговци.

— Търговци… Какво търгува?

— Кожа, спирт — отвърна тя. — Тютюн.

— Продава тютюн, купува кожи?

— Да.

Той каза нещо на другаря си, който му отговори лаконично. В това време шейната продължаваше да се плъзга напред и Лира се настани по-удобно, за да се огледа. Снегът обаче продължаваше да сипе, а небето беше съвсем смрачено и скоро тя отново се отпусна на дъното на шейната. Двамата с Панталеймон долавяха мислите си и се опитваха да запазят спокойствие, но не можеха да не мислят за смъртта на Джон Фаа… А с Отец Корам какво ли се беше случило? Дали Йорек щеше да успее да убие останалите самоеди? И щяха ли някога да открият следите й?

За пръв път тя изпита нещо като самосъжаление.

По някое време мъжът я разтърси и й подаде парче сушено еленско месо. То беше жилаво и противно на вкус, но Лира беше гладна, пък и беше приятно, че все пак се грижат за нея. След като го сдъвка, тя се почувства малко по-добре. Плъзна бавно ръка под кожите, за да се увери, че алетиометърът си е на мястото, после измъкна кутията с летящия шпионин и я пъхна в ботуша си. Панталеймон се превърна в мишка и натика кутийката колкото можа по-навътре.

Лира притвори очи. Страхът и напрежението я бяха изтощили и скоро тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се, защото движението на шейната се беше променило, изведнъж беше станало плавно и равномерно. Тя отвори очи и тутакси ги затвори отново — над нея преминаваха ярки светлини, толкова ослепителни, че трябваше да дръпне покривалото върху лицето си. Когато надникна отново, видя, че се движат между две редици стълбове с ярки анбарни лампи на върха. Докато се опитваше да се съвземе, шейната премина през отворена метална порта в дъното на алеята със стълбовете. Озоваха се на открита площадка, която наподобяваше празен пазар или спортно игрище. Беше стотина метра широка, безупречно гладка, равна и бяла, а околовръст имаше висока метална ограда.

В дъното на площадката шейната спря. Намираха се пред ниска сграда или редица сгради, покрити с дебел сняг. Беше трудно да се каже, но изглежда отделните части на сградата бяха свързани помежду си с тунели, изгърбени под снега. Отстрани се виждаше висок метален пилон, твърде познат на вид, макар че Лира не би могла да каже какво й напомня.

Тук трябваше да прекъсне наблюденията си, защото мъжът преряза въжетата, с които бяха вързани глезените й, и грубо я смъкна от шейната, докато другарят му се опитваше да усмири лаещите кучета. На няколко метра по-нататък се отвори врата и светна анбарна лампа, която ги заслепи като прожектор.

Похитителят на Лира я тласна напред, без да я пуска, сякаш беше някакъв ловен трофей, и заговори нещо на непознатия си език. Човекът на вратата отговори по същия начин, но Лира успя да види чертите му — не беше нито самоед, нито тартарин. Спокойно би могъл да бъде Професор в „Джордан“. Той я огледа, но особено внимателно се взря в Панталеймон.

Самоедът отново заговори и мъжът от Болвангар се обърна към Лира:

— Говориш ли английски?

— Да — отвърна тя.

— Демонът ти винаги ли приема тази форма?

Въпросът я свари съвсем неподготвена. Лира отвори уста, но Панталеймон отговори по свой начин — превърна се в сокол и се спусна от рамото й към демона на мъжа, едър мармот, който се хвърли към него и злобно изсъска. Панталеймон бързо се оттегли.

— Да, ясно — удовлетворено промърмори мъжът.

Самоедите го гледаха с очакване. Мъжът кимна, свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си. Измъкна плетена кесия и наброи дванайсет тежки монети в протегнатата ръка на ловеца.

Двамата мъже преброиха парите, разделиха си ги по равно и грижливо ги скътаха, после се запътиха към шейната, без да се обърнат повече. Единият вдигна камшика, подвикна на кучетата и шейната полетя през равната бяла площадка към алеята с лампите, като набираше скорост, и не след дълго се скри в мрака.

Мъжът отвори вратата.

— Влизай бързо. Вътре е топло и приятно. Не стой на студа. Как се казваш?

Английският му беше безупречен, без следа от акцент. Такива хора беше срещала у госпожа Колтър — умни, образовани и важни.

— Лизи Брукс — каза тя.

— Влизай, Лизи. Ние ще се погрижим за теб, бъди спокойна.

Явно му беше по-студено, отколкото на нея, въпреки че беше прекарала много по-дълго на студа. По всичко личеше, че няма търпение да влезе на топло. Лира реши да се прави на слабоумна и вяла и затътри крака след него, когато и двамата прекрачиха високия праг.

Вътре имаше още една врата на голямо разстояние от първата, та да не бяга топлият въздух. Минаха през нея и ги лъхна непоносима жега. Лира разкопча кожените дрехи и отметна качулката.

Бяха в квадратно помещение, около два метра широко, с коридори от двете страни и нещо като бюро отпред, което му придаваше вид на болнична приемна. Всичко беше ярко осветено, с изобилие от блестящи бели повърхности и неръждаема стомана. Във въздуха се носеше миризма на готвено — познатият аромат на бекон и кафе, примесен със слаб болничен мирис. От стените се чуваше тихо бръмчене, почти недоловимо за слуха — онзи досаден звук, с който трябва или да свикнеш, или ще полудееш.

Панталеймон, който сега беше щиглец, прошепна в ухото й:

— Прави се на тъпа. Ама наистина тъпа.

Трима възрастни се взираха преценяващо в нея — мъжът, който я беше посрещнал, още един мъж с бяла престилка и жена в униформа на медицинска сестра.

— Англичани — каза първият мъж. — Явно търговци.

— Същите ловци, нали? Както винаги?

— От същото племе, доколкото мога да преценя. Сестра Клара, ще се погрижите ли за нея?

— Разбира се, докторе. Ела с мен, миличка — подкани сестрата и Лира покорно я последва.

Тръгнаха по къс коридор с врати от едната страна и столова от другата. Оттам се чуваха гласове и тракане на ножове и вилици, носеше се миризма на кухня. Сестрата беше горе-долу на възрастта на госпожа Колтър и изглеждаше чевръста, разумна и безлична. Такава би могла да зашие рана и да смени превръзка, но не и да разкаже случка. Демонът й беше малко бяло кученце, което припкаше след нея. При вида му Лира усети как я побиват тръпки, но само след миг вече се чудеше какво е могло да я уплаши.

— Как се казваш, миличка? — попита сестрата, докато отваряше една тежка врата.

— Лизи.

— Само Лизи?

— Лизи Брукс.

— А на колко си години?

— На единайсет.

Често й бяха казвали, че е дребна за възрастта си, каквото и да значеше това. То никога не се беше отразявало на самочувствието й, а сега дори можеше да й бъде от полза — трябваше да изиграе ролята на една плаха, нервна и жалка Лизи и тя дори се попрегърби и се сви, докато влизаше в стаята.

Очакваше да я попитат откъде идва и как е стигнала дотук и вече си беше приготвила отговорите. Сестрата обаче беше лишена не само от въображение, а и от любопитство. Болвангар можеше със същия успех да е в покрайнините на Лондон и през цялото време да идват нови деца — на нея явно й беше все едно. Напереният й малък демон я следваше по петите също така пъргав и безличен като нея.

В стаята, в която влязоха, имаше кушетка, маса, два стола и картотека, а в дъното — шкаф с лекарства и бинтове, и леген. Сестрата свали палтото на Лира и го пусна на лъскавия под.

— Сваляй и останалото, миличка. Сега ще те огледаме набързо да се уверим, че си здрава и всичко е наред. Ще проверим за измръзвания, за хрема, и ще ти намерим хубави чисти дрехи. Преди това ще те изкъпем — добави тя, защото Лира не се беше мила и преобличала от няколко дни и в топлия въздух това се усещаше все по-ясно.

Панталеймон негодуващо размаха крила, но тя го усмири с гримаса. Той кацна на кушетката, а Лира започна да се съблича, докато не свали всичко от себе си, макар да изпитваше яд и срам. Все пак успя да запази присъствие на духа и продължи да се прави на слабоумна и покорна.

— И торбичката, Лизи — каза сестрата и развърза пояса със силните си пръсти. Понечи да го остави върху купчината дрехи, но напипа алетиометъра и спря.

— Какво е това?

— Ами, играчка — обясни Лира. — Моя е.

— Тогава няма да ти я вземаме, миличка — успокои я сестра Клара, докато разгръщаше черното кадифе. — Хубава е, прилича на компас. Хайде, влизай под душа!

Тя остави алетиометъра на пода и дръпна мушамената завеса в ъгъла.

Лира неохотно се пъхна под топлата струя и започна да се сапунисва, а Панталеймон кацна на корниза. И двамата съзнаваха, че не бива да е твърде оживен, защото демоните на вялите и глупави хора също са такива. Когато се изкъпа и изсуши, сестрата й премери температурата, погледна очите, ушите и гърлото й, после измери ръста и теглото й и си записа нещо. Когато свърши, даде й пижама и халат, които бяха с добро качество, но поовехтели, също като анорака на Тони Макариос.

— Тия дрехи не са мои — каза Лира.

— Не, миличка. Твоите имат нужда от едно хубаво пране.

— А ще ми ги върнете ли?

— Предполагам. Да, разбира се.

— Какво е това място?

— Нарича се експериментална станция.

Това не беше отговор и Лира непременно би поискала да узнае повече, но не и Лизи Брукс. Ето защо тя навлече покорно дрехите и не попита нищо, само жално проточи:

— Искам си играчката!

— Вземи я, миличка. А не искаш ли вместо нея едно хубаво пухкаво мече? Или кукла?

Сестрата отвори едно чекмедже, пълно с меки играчки, които лежаха вътре като мъртъвци. Лира се приближи и си даде вид, че се колебае, накрая избра една парцалена кукла с големи безжизнени очи. Никога не беше имала кукла, но знаеше какво да прави с нея и я притисна до гърдите си с отсъстващ вид.

— А торбичката ми? — попита тя. — Искам да си сложа играчката вътре.

— Вземи я тогава, миличка — кимна сестра Клара, докато попълваше някаква розова бланка.

Лира вдигна горнището на чуждата пижама и опаса пояса около кръста си.

— А палтото и ботушите ми? И ръкавиците, и другите неща?

— Ние ще ги почистим — автоматично отговори сестрата.

После звънна телефон и докато сестра Клара отговаряше, Лира бързо се наведе, вдигна от купчината кутийката с летящия шпионин и я пъхна в торбичката при алетиометъра. Сестрата остави слушалката.

— Ела с мен, Лизи. Сега ще ти намерим нещо за ядене. Сигурно си гладна.

Лира тръгна след нея към столовата, където дузината кръгли бели маси бяха покрити с трохи и лепкави кръгчета от чашите. Мръсните чинии и прибори бяха струпани на метална количка. Прозорци нямаше и за да се създаде илюзия за светлина и простор, едната стена беше покрита с голяма фотограма на тропически бряг с ярко синьо небе, бял пясък и кокосови палми.

Мъжът, който я беше посрещнал, вземаше от кухненското прозорче поднос с храна.

— Яж — подкани я той.

Нямаше смисъл да се подлага на глад и тя изяде с апетит задушеното с картофи. За десерт имаше компот от праскови и сладолед. Докато се хранеше, мъжът и сестрата тихо си говореха нещо на съседната маса, а когато свърши, сестра Клара й донесе чаша топло мляко и прибра подноса.

Мъжът се приближи и седна срещу нея. Демонът му, мармотът, не беше вял и безличен като този на сестрата, а седеше спокойно на рамото му, гледаше и слушаше.

— Е, Лизи — каза мъжът. — Нахрани ли се добре?

— Да, благодаря.

— Искам да ми кажеш откъде си. Знаеш ли?

— От Лондон.

— А какво правиш толкова далеч на север?

— Татко ме доведе — изломоти тя със сведен поглед, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Не искаше мармотът да вижда очите й.

— Баща ти? Ясно. А той какво прави тук?

— Търгува. Докарахме тютюн от Нова Дания и купуваме кожи.

— Сам ли е баща ти?

— Не. Чичовците ми са с него. Има и други хора — неопределено отвърна тя. Не знаеше какво са му казали самоедите.

— А защо те е повел на такова пътешествие, Лизи?

— Преди две години взе мама и каза, че следващия път ще ме вземе и мен, но ме излъга. Аз много му се молих и накрая се съгласи.

— На колко си години?

— На единайсет.

— Чудесно! Ти си момиче с късмет, Лизи. Тези ловци, които те намериха, те доведоха на най-хубавото място на света.

— Не са ме намерили — възрази тя колебливо. — Те се биха. Бяха много и имаха стрели…

— Не вярвам да е било така, Лизи. Ти си се отдалечила от групата и си се изгубила. Ловците са те намерили да скиташ сама и те доведоха тук. Ето какво е станало.

— Но аз ги видях да се бият. Стреляха със стрели и… Искам при татко! — извика тя и усети, че наистина ще се разплаче.

— Тук си на сигурно място, докато дойде той — каза докторът.

— Видях ги да стрелят със стрели!

— Само така си мислиш. Това често се случва, когато е много студено. Заспала си и си сънувала, а сега не знаеш кое е истина и кое е сън. Не се тревожи, не са се били. Баща ти е жив и здрав и скоро ще дойде тук, защото на стотици мили наоколо няма друго поселище. Как ще се изненада само да те види жива и здрава! Сега сестра Клара ще те заведе в спалнята да се запознаеш с други момичета и момчета, които също като теб са се изгубили. Хайде, върви. Утре сутрин пак ще си поприказваме.

Лира се изправи, притиснала куклата до гърдите си, а Панталеймон скочи на рамото й. Сестрата отвори вратата и отново ги поведе по някакви коридори.

Лира вече наистина беше уморена, прозяваше се неудържимо и едва влачеше крака в плъстените пантофи, които й бяха дали. Панталеймон задрямваше и трябваше да се превърне в мишка, за да се приюти в джоба на халата й. В просъница Лира видя редица легла, детски лица, възглавница… после потъна в сън.

 

 

Някой я разтърсваше здраво. Първото, което направи, беше да опипа торбичката на кръста си. Всичко си беше на мястото. Опита се да отвори очи, но не успя. Никога не й се беше случвало така да й се спи.

— Събуди се! Събуди се!

Това беше изречено шепнешком, но от няколко гласа едновременно. С огромно усилие, сякаш търкаляше камък по стръмен склон, Лира отвори очи.

В мъждивата светлина на много слабата анбарна лампа над вратата тя видя три момичета, надвесени над нея. Не можеше да ги разгледа добре, защото очите й още лепнеха от съня, но бяха горе-долу на нейната възраст и говореха на английски.

— Будна е.

— Дали са й приспивателно, сигурна съм…

— Как се казваш?

— Лизи — изломоти Лира.

— Нова група деца ли са докарали? — попита едно от момичетата.

— Не знам. Само аз съм.

— Къде те намериха тогава?

Лира се помъчи да седне. Не помнеше да е пила приспивателно, но може би бяха сложили нещо в млякото й. Главата й беше празна като балон, а в слепоочията й пулсираше тъпа болка.

— Къде сме?

— В някакъв пущинак. Никой не ни казва.

— Обикновено докарват по няколко деца наведнъж…

— А какво правят? — успя да попита Лира, която вече се беше поокопитила. Панталеймон също се мъчеше да се събуди заедно с нея.

— Не знаем — отвърна най-приказливото от децата, високо червенокосо момиче с припрени движения и силен лондонски акцент. — Мерят ни, правят ни някакви изследвания…

— Измерват Праха — допълни пълничко чернокосо момиче, доста добродушно на вид.

— Ти пък откъде знаеш? — прекъсна го другото с червената коса.

— Така е — намеси се и третото, кротко и свито дете, което притискаше до гърдите си демон зайче. — Аз ги чух да си говорят.

— После ни отвеждат един по един и повече нищо не знаем. Никой не се връща — допълни червенокосото момиче.

— Има едно момче, което мисли… — започна пълничкото, но червенокоската го прекъсна:

— Не й казвай! Не още!

— Значи има и момчета? — попита Лира.

— Да. Тук сме много. Мисля, че около трийсетина.

— Повече. Към четирийсет — намеси се пълничкото момиче.

— Да, но през цялото време отвеждат някого. Обикновено докарват цяла група, а после отвеждат децата едно по едно.

— Те са Лакомиите. Чувала си за Лакомиите, нали? Всички ни беше страх от тях, преди да ни хванат…

Лира постепенно се отърсваше от съня. Демоните на другите момичета, освен зайчето, стояха до вратата и слушаха. Всички говореха шепнешком. Лира ги попита как се казват. Червенокосото момиче беше Ани, дебеланката — Белла, а уплашеното дете със заека — Марта. Те не знаеха имената на момчетата, защото през по-голямата част от времето бяха разделени. И трите твърдяха, че с тях се отнасят добре.

— Тук никак не е лошо — заяви Белла, — нямаме кой знае каква работа, само дето ни изследват и ни карат да правим упражнения. Мерят ни, слагат ни термометри, такива работи… Ужасно е скучно.

— Освен когато идва госпожа Колтър — допълни Ани.

Лира едва се сдържа да не извика, а Панталеймон така изпърха с крила, че момичетата нямаше как да не забележат.

— Нервен е — обясни Лира, като го галеше. — Изглежда наистина са ни дали приспивателно, защото много ни се спи. Коя е госпожа Колтър?

— Тя ни подмами, поне повечето от нас — каза Марта. — Всички говорят за нея. Когато се появи, и започват да изчезват деца.

— Тя обича да гледа, когато отвеждат някое дете. Приятно й е да наблюдава какво го правят. Онова момче, Саймън — според него те го убиват, а госпожа Колтър гледа.

— Убиват ли? — попита Лира, потрепервайки.

— Сигурно. Щом никой не се връща.

— Те изследват и демоните — каза Белла. — Мерят ги, претеглят ги…

— Какво, докосват демоните ви?!

— Господи, не! Слагат един кантар и демонът трябва да се качи на него и да се променя, а те си водят бележки и снимат. После те слагат в един шкаф и измерват Праха. През цялото време мерят.

— Какъв прах? — попита Лира.

— Не знаем — отвърна Ани. — Нещо от космоса. Не става дума за истински прах. Ако нямаш Прах, това е добре. Но и да нямаш, накрая пак ще се появи.

— Знаете ли какво чух да разправя Саймън? — обади се Белла. — Той казва, че тартарите пробивали дупки в черепите си, за да пуснат Праха вътре.

— Да бе, той все знае! — свадливо заяви Ани. — Накрая ще взема да попитам госпожа Колтър, когато дойде.

— Няма да посмееш! — изрече Марта с възхищение.

— Ще посмея.

— А тя кога ще дойде? — попита Лира.

— Вдругиден.

Лира усети как я полазват студени тръпки на ужас, а Панталеймон се сгуши в нея. Имаше само един ден да открие Роджър и да разбере колкото е възможно повече за това място. После щеше или да избяга, или да бъде разкрита. Ако всички цигани бяха избити, кой щеше да помогне на децата да оцелеят в тази ледена пустош?

Момичетата продължиха да си говорят, но Лира и Панталеймон се притиснаха един в друг и се опитаха да се стоплят взаимно. Знаеха, че на стотици мили наоколо няма нищо, освен вледеняващ страх.