Филип Пулман
Северно сияние (11)

11.
Бронята

Когато се върнаха на кораба, Отец Корам и Джон Фаа дълго се съвещаваха в салона с другите водачи, а Лира се запъти към каютата си да се допита до алетиометъра. След пет минути тя знаеше точно къде е бронята и защо няма да е никак лесно да се доберат до нея.

Чудеше се дали да не отиде в салона да каже на Джон Фаа и останалите, но реши, че ако искат да знаят, те сами ще я попитат. А може би вече знаеха.

Тя лежеше на леглото си и мислеше за този див могъщ мечок, за безумното му наливане с огнената отрова и за самотата му под мръсния навес. Колко различно беше да си човек и демонът ти винаги да е до теб, винаги готов да откликне и да си поговорите! В тишината на неподвижния кораб, без непрестанното скърцане и бумтенето на мотора, без плискането на водата зад борда Лира неусетно се унесе в сън. На възглавницата до нея дремеше Панталеймон.

Тя сънуваше великия си заточен баща, когато внезапно, без всякаква причина, се събуди. Нямаше представа кое време е. В кабината проникваше слаба светлина, която приличаше на лунната, и осветяваше новите й кожени дрехи, оставени в ъгъла. В мига, в който ги видя, тя изпита желание отново да ги пробва.

Облече се и нещо сякаш я затегли към палубата. Минута по-късно вече беше навън.

Веднага забеляза, че във въздуха има нещо странно. Помисли си, че са облаци, които се движат и трептят, но Панталеймон прошепна:

— Аврора!

Изумлението й беше толкова голямо, че трябваше да стисне парапета, за да не падне.

Заревото изпълваше цялото северно небе и величието на гледката надхвърляше границите на въображението. Сякаш от самия небосвод се спускаха и трептяха тънки завеси от прозрачна светлина. Бледозелени и розови, по-нежни и от най-тънката материя, в долната си част те избухваха в пурпурно и малиново като пламъците на ада, блещукаха и се извиваха с изяществото на изкусен танцьор. Лира имаше чувството, че дори ги чува — шепот и шумолене от далечни простори. Но в тази ефирна мимолетност тя долови и нещо дълбоко и проникновено, което беше почувствала и в присъствието на мечока. То я трогна — беше толкова красиво, почти свято. Усети как очите й се пълнят със сълзи и през тяхната мрежа светлината се разпадна на множество пъстроцветни дъгички. Това приличаше на транса, до който я довеждаше взирането в алетиометъра. В ума й се мярна мисълта, че може би силата, която движи стрелката, е същата, която предизвиква сиянието на Аврора. А дали не беше самият Прах? Тогава това не й направи впечатление и скоро тя забрави хрумването си, за да си го припомни много по-късно.

Докато се взираше, зад воалите и потоците от прозрачна светлина започнаха да се обрисуват очертанията на град — кули и куполи, храмове и колонади с цвят на мед, широки улици и облени в слънце паркове. Зави й се свят, сякаш не гледаше нагоре, а се беше надвесила над бездна — толкова огромна, че нищо не би могло да я премине. Разстояние от цяла вселена.

И все пак имаше нещо, което прекосяваше бездната, и Лира се напрегна да проследи движението. Усети гадене и главозамайване, защото онова, което се движеше, не беше част нито от Аврора, нито от другата вселена отвъд нея. Когато най-сетне успя да го види, вече беше напълно будна, а въздушният град беше изчезнал.

Летящата точка се приближи, порасна и започна да кръжи над кораба с разперени криле, спусна се с плавно и грациозно движение надолу и кацна на палубата на няколко метра от Лира.

В сиянието на Аврора тя видя голяма птица, сива гъска, чиято красива глава беше увенчана със снопче искрящобели пера. И все пак не беше птица — беше демон, макар наоколо да нямаше никой, освен самата Лира. Тази мисъл я изпълни със зашеметяващ страх.

— Къде е Отец Корам? — попита птицата.

В този миг Лира внезапно разбра чий е демонът. На Серафина Пекала, кралицата на вещиците, приятелката на Отец Корам.

— Аз… той… — заекна момичето. — Ще го доведа, ей сега…

Лира се спусна бързо по стълбата и се втурна към каютата на Отец Корам, отвори вратата и извика в тъмнината:

— Отче Корам, демонът на вещицата е тук! Чака на палубата! Долетял е сам — видях го как дойде от небето…

— Помоли го да изчака, дете — отвърна старецът.

Гъсокът величествено се упъти към кърмата и се огледа, див и изящен едновременно, а Лира го загледа с благоговеен ужас, сякаш виждаше призрак.

Скоро се появи и Отец Корам, облечен в дебелите си зимни дрехи, а зад него пристъпваше Джон Фаа. Двамата възрастни мъже се поклониха почтително, демоните им също приветстваха госта.

— Добре дошъл — проговори Отец Корам. — За мен е чест и удоволствие да те видя отново, Кайса. Ще влезем ли вътре, или предпочиташ да останем на палубата?

— Благодаря, Отче Корам, предпочитам да останем навън. Стига да не ви е студено.

Вещиците и демоните им бяха безчувствени към студа, но си даваха сметка, че при другите хора не е така.

Отец Корам го увери, че са добре облечени, и попита:

— Как е Серафина Пекала?

— Жива и здрава е, Отче Корам, и ти праща много поздрави. Кои са тези хора?

Отец Корам представи спътниците си. Демонът гъсок се взря внимателно в Лира.

— Чувал съм за това дете — каза той. — Вещиците говорят за него. Значи сте тръгнали на война, така ли?

— Не е война, Кайса. Отиваме да освободим няколко отвлечени деца. И се надявам вещиците да ни помогнат.

— Не всички ще пожелаят. Някои кланове сътрудничат на Ловците на Прах.

— Така ли наричате Жертвения съвет?

— Не знам какъв е този съвет. Те са Ловци на Прах. Дойдоха в нашите земи преди десетина години с философската си екипировка. Платиха ни да им позволим да построят станции на наша територия и винаги са се отнасяли почтително с нас.

— Какъв е този Прах?

— Той идва от небето. Някои казват, че винаги е бил там, други твърдят, че е започнал да пада отскоро. Едно е сигурно — когато разберат за него, хората изпадат в ужас и не се спират пред нищо, за да открият какво представлява. Но вещиците това не ги засяга.

— А къде са сега тези Ловци на Прах?

— На четири дни път североизточно оттук, в едно място, наречено Болвангар. Нашият клан не е сключвал споразумение с тях и заради услугата, която ти дължим отдавна, дойдох да ви покажа как да ги откриете.

Отец Корам се усмихна, а Джон Фаа плесна доволно с едрите си ръце.

— Благодаря ви от сърце, господине — обърна се той към гъсока. — Кажете ни обаче, дали не знаете нещо повече за тези Ловци на Прах? Какво правят те в Болвангар?

— Построили са там сгради от метал и бетон, както и подземни бункери. Горят каменовъглен спирт, който им се доставя на много висока цена. Не знаем с какво се занимават, но над самото място и на цели мили наоколо витае омраза и страх. Вещиците усещат тези неща, за разлика от другите хора. Животните също избягват да се навъртат нататък. По тези места птица не прелита, лемингите и лисиците също бягат. Оттам иде и името Болвангар — полята на злото. Те обаче не го наричат така, а Станцията. Но за всички останали Болвангар си е Болвангар.

— С каква защита разполагат?

— Имат един отряд северни тартари, въоръжени с пушки. Те са добри войници, но неопитни, защото никой не е нападал селището от самото му построяване. Освен това има ограда от бодлива тел, по която протича анбарен заряд. Може да има и други предохранителни мерки, за които да не знаем, защото не сме се интересували.

Лира нямаше търпение да попита нещо и гъсокът се обърна към нея, сякаш й даваше разрешение.

— Защо вещиците говорят за мен? — зададе въпроса си тя.

— Заради баща ти и знанията му за другите светове — отвърна демонът.

И тримата бяха изумени. Лира погледна Отец Корам, който повдигна вежди в недоумение. Джон Фаа имаше угрижен вид.

— Други светове ли? — попита той. — Извинете, господине, но за какви други светове става дума? Може би говорите за звездите?

— Не, разбира се.

— Тогава за света на духовете? — намеси се Отец Корам.

— Не.

— За града в небето ли говорите? — обади се Лира. — Това е, нали?

Гъсокът обърна към нея величествената си глава. Очите му бяха черни, обкръжени от тънка небесносиня линия, а погледът му беше остър и настойчив.

— Да — каза той. — Вещиците знаят за другите светове от хиляди години. Понякога можете да ги видите в Северното сияние. Те не са част от тази вселена. Дори и най-далечните звезди са част от нашата вселена, но онова, което сиянието ни показва, е съвсем друга вселена. Тя не е далеч от нашата, прониква в нашата. Тук, на тази палуба съществуват милиони други вселени, които не подозират една за друга…

Той разпери огромните си криле и отново ги събра, преди да продължи.

— Ето, аз току-що докоснах десетки милиони други светове, а те дори не подозират. Ние сме близо колкото един удар на сърцето, но не можем да се видим, да се чуем и да се докоснем, освен в Северното сияние.

— А защо там? — попита Отец Корам.

— Защото заредените частици на Аврора имат свойството да изтъняват материята на нашия свят и така можем да надникнем за кратко през нея. Вещиците винаги са го знаели, но рядко говорят за това.

— Баща ми вярва в това — каза Лира. — Знам го, защото го чух и го видях да показва снимки на Аврора.

— Това има ли нещо общо с Праха? — попита Джон Фаа.

— Кой може да каже? — замислено изрече гъсокът. — Знам само, че Ловците на Прах толкова се боят от него, сякаш е смъртоносна отрова. Това е причината да затворят лорд Азриел.

— Но защо? — недоумяваше Лира.

— Според тях той има намерение да използва Праха, за да прехвърли мост между този свят и онзи отвъд Аврора.

Лира усети как мислите й все повече се объркват. Чу Отец Корам да казва:

— А вярно ли е?

— Да — отвърна гъсокът. — Те не вярват, че може да го направи, най-вече защото не вярват в съществуването на други светове и го смятат за луд. Но е вярно, че той възнамерява да направи точно това. А лорд Азриел е твърде могъща фигура и те се боят, че може да обърка собствените им планове, затова са се споразумели с бронираните мечки да го пленят и да го държат затворен в крепостта Свалбард, за да не им пречи. Разправят, че помогнали на новия крал на мечките да се добере до трона като част от сделката.

— А вещиците искат ли той да прехвърли този мост? — попита Лира. — На негова страна ли са, или са срещу него?

— Това е много сложен въпрос. Първо, вещиците не са единни. И сред тях има разногласия. Второ, мостът на лорд Азриел има отношение към войната, която се води в момента между вещиците и различни други сили, някои от които в света на духовете. Контролът върху моста, ако съществува такъв, ще даде огромно предимство на онези, които го владеят. Трето, кланът на Серафина Пекала — моят клан — още не е сключил никакъв съюз, макар да ни се оказва голям натиск да се присъединим към някоя от страните. Виждате, че става дума за сериозна политика и не е лесно да ви отговоря.

— А мечките? — попита Лира. — Те на чия страна са?

— На страната на онзи, който им плаща. Тези въпроси изобщо не ги интересуват — те нямат демони и човешките проблеми са далеч от тях. Поне така е било досега, но се чува, че новият им крал имал намерение да промени старите обичаи… Във всеки случай, Ловците на Прах са им платили да пленят лорд Азриел и те ще го държат в Свалбард, докато не падне и последната жива мечка.

— Но това не важи за всички мечки! — възкликна Лира. — Има един от тях, който не е в Свалбард. Той е изгнаник и ще застане на наша страна.

Гъсокът още веднъж я погледна с пронизващия си поглед и този път тя усети сдържаната му изненада.

Отец Корам се размърда неспокойно.

— Всъщност аз не смятам, че ще го направи, Лира. Както чухме, той е осъден и трябва да служи като наемен работник. Значи не е свободен и докато не излежи присъдата си, няма да може да дойде с нас, независимо дали има броня или не. Пък и не би могъл да си я върне по никакъв начин.

— Но той каза, че са го измамили! Дали са му да пие и са му я откраднали!

— А ние чухме нещо друго — намеси се Джон Фаа. — Той е опасен измамник, така разправят всички!

— Ако… — Лира беше толкова възмутена, че изричаше думите с труд. — Щом алетиометърът казва нещо, аз му вярвам напълно! Аз опитах и той ми каза, че мечокът говори истината. Измамили са го и не той, а те разправят лъжи! Аз му вярвам, повелителю Фаа! Отче Корам, вие също го видяхте и му повярвахте, нали?

— Мисля, че да, дете. Но не съм толкова сигурен в нещата като теб.

— Но от какво се боят те? Да не мислят, че като си сложи бронята, и веднага ще тръгне да убива хора? Той и сега може да убие дузини!

— Правил го е — обади се Джон Фаа. — Е, не дузини, но няколко души. Когато му взели бронята, той изпаднал в ярост и тръгнал да я търси. Нахълтал в полицията, в банката и не знам къде още, но поне двама души загинали. Единствената причина да не го застрелят била рядката му дарба да работи с метал. Искали да го използват като работник.

— Като роб! — разпалено извика Лира. — Нямат право!

— Във всеки случай, могли са да го застрелят за тези убийства, но не са го направили. Заставили са го да работи за града, докато изплати щетите и кръвнината.

— Джон — намеси се Отец Корам, — не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че никога няма да му върнат бронята. Колкото по-дълго го държат тук, толкова по-голям ще е гневът му, когато се добере до нея.

— Но ако ние му върнем бронята, той ще дойде с нас и никога вече няма да ги притеснява — каза Лира. — Обещавам, повелителю Фаа.

— И как смяташ да го направиш?

— Аз знам къде я крият!

Настъпи тишина. Внезапно всички си дадоха сметка, че демонът на вещицата е там и наблюдава внимателно Лира. Тримата се обърнаха към него, а също и демоните им, които до този момент от учтивост избягваха да гледат към това самотно същество, дошло без тялото си.

— Сигурно няма да се изненадаш — продума гъсокът, — че алетиометърът е другата причина вещиците да се интересуват от теб, Лира. Нашият консул ни осведоми за посещението ти тази сутрин. Предполагам, че доктор Ланселиус ви е казал за мечока.

— Така е — призна Джон Фаа. — Лира и Отец Корам отидоха и разговаряха лично с него. Мисля, че Лира казва самата истина, но ако нарушим по някакъв начин законите на местните хора, това ще ни скара с тях, а ние трябва да продължим на всяка цена към Болвангар, с мечока или без него.

— Да, но ти не си го виждал, Джон — намеси се Отец Корам. — Аз вярвам на Лира. Можем да обещаем от негово име каквото е необходимо. А помощта му наистина е много важна за нас.

— А вие какво мислите, господине? — обърна се Джон Фаа към демона на вещицата.

— Ние нямаме много вземане-даване с мечките. Техните стремежи са ни толкова чужди, колкото са нашите за тях. Щом този мечок е изгнаник, може да се окаже по-малко надежден, отколкото е прието да се смята. Ще трябва сами да решите.

— Ще решим — заяви Джон Фаа. — А сега, господине, ще ни кажете ли как да се доберем до Болвангар?

Демонът започна да обяснява. Спомена имената на няколко долини и хълмове, линията на гората и тундрата, ориентирането по звездите. Лира известно време го слуша, после се отпусна в шезлонга на палубата с Панталеймон, увит около врата й, и се замисли за грандиозната картина, която демонът беше нарисувал. Мост между световете… Това беше далеч по-великолепно от всичко, за което беше мечтала! И единствено великият й баща би могъл да стигне до подобна идея! Веднага щом измъкнеха децата, тя щеше да се добере с мечока до Свалбард, да занесе на лорд Азриел алетиометъра и да му помогне да се освободи. Те заедно щяха да построят моста, да прехвърлят първия…

 

 

По някое време през нощта Джон Фаа беше пренесъл Лира в леглото й, защото на сутринта тя се събуди там. Слабото размито слънце беше само на педя над хоризонта и нямаше да се вдигне повече. Сигурно наближаваше пладне. Скоро, когато тръгнеха на север, слънцето изобщо нямаше да го има.

Тя се облече и изтича на палубата, за да установи, че в нейно отсъствие нищо ново не се е случило. Всичкият им багаж беше разтоварен, на брега ги чакаха наетите шейни и кучешки впрягове. Всичко беше готово и чакаше. Повечето цигани седяха в задимените кафенета край брега, похапваха курабийки и пиеха силно сладко кафе край дългите дървени маси под съскането и пращенето на старите анбарни лампи.

— Къде е повелителят Фаа? — попита Лира, когато отиде да седне при Тони Коста и приятелите му. — А Отец Корам? Да не би да са отишли за бронята на мечока?

— Говорят си с тукашния губернатор. Значи ти видя мечока, а, Лира?

— Да — потвърди момичето и им разказа всичко. Докато говореха, някакъв човек примъкна един стол и седна при тях.

— Значи си говорила със стария Йорек? — попита той.

Лира го изгледа с изненада. Новодошлият беше висок слаб мъж с тънки черни мустаци и тесни сини очи, а ироничната гримаса не слизаше от лицето му. Той тутакси й направи силно впечатление, но Лира не би могла да каже дали го харесва, или й е неприятен. Демонът му беше проскубана зайка, мършава и жилава на вид като самия него.

Мъжът й протегна ръка и Лира предпазливо подаде своята.

— Лий Скорзби — представи се той.

— Аеронавтът! — възкликна Лира. — Къде е балонът ви? Ще мога ли да полетя малко?

— В момента е сгънат и опакован, госпожичке. Ти трябва да си прословутата Лира. Та как се разбрахте с Йорек Бирнисон?

— Познавате ли го?

— Бил съм се редом с него в Тунгуската кампания. Познавам Йорек от години. Мечките въобще не са лесни създания, но той е още по-дръпнат от останалите. Господа, някой от вас има ли желание да поиграем на карти?

В ръката му неизвестно откъде изникна тесте карти. Той ги разбърка с плющене.

— Чувал съм, че вашите хора били много добри на карти — каза Лий Скорзби, като продължи да разбърква тестето с една ръка, а с другата измъкна пура от джобчето си. — И ми се струва, че едва ли ще откажете на един скромен тексаски пътешественик да си премери силите с вашето умение и изобретателност на игралното поле. Какво ще кажете, господа?

Циганите се гордееха с майсторството си на картоиграчи и тутакси няколко души се оживиха и примъкнаха столовете си. Докато се уговаряха с Лий Скорзби какво ще играят и на какви залози, зайката шавна с уши по посока на Панталеймон, който улови знака и подскочи към нея в облика на катеричка.

Естествено, тя говореше така, че и Лира да я чуе.

— Вървете право при мечока и му кажете как стоят работите. Щом разберат, че знаете, те веднага ще преместят бронята му другаде.

Лира се изправи, взе си курабийката и си тръгна. Никой не й обърна внимание. Лий Скорзби вече раздаваше картите и всички го гледаха зорко в ръцете.

В слабата светлина на безкрайния следобед тя се запъти към гаража за шейни. Знаеше, че трябва да го направи, но се чувстваше неспокойна и уплашена.

Огромният мечок работеше под най-големия бетонен навес и Лира се спря до отворената врата да го погледа. Йорек Бирнисон демонтираше катастрофирал трактор с газов мотор. Металният кожух беше изкривен и нагънат, един от роторите стърчеше нагоре. Мечокът вдигна мотора, като че беше от картон, повъртя го в огромните си ръчища, сякаш го преценяваше, после го натисна с една от задните си лапи някъде в ъгъла и го огъна така, че зъбците изскочиха и формата беше възстановена. Той го облегна на стената, вдигна тежкия трактор и го повали настрани с една ръка, после се наведе и заразглежда повредения ротор.

Едва тогава мечокът забеляза Лира. Тя усети как я пронизва леденото острие на страха — мечокът беше толкова огромен и толкова чужд. Докато стоеше и го наблюдаваше през металната мрежа, Лира си мислеше с каква лекота той би могъл да преодолее разстоянието от трийсетина метра само за секунди и как би помел телта като паяжина. Тази мисъл едва не я накара да се обърне и да хукне назад, но Панталеймон я спря:

— Чакай! Аз ще ида да си поговоря с него.

Беше се превърнал в речен рибар и тутакси прелетя над оградата, без да дочака отговор. Малко по-нататък имаше малка портичка и Лира би могла да го последва, но неохотно се отдръпна. Панталеймон я погледна и прие облика на язовец.

Тя знаеше какво се опитва да направи. Демоните не можеха да се отдалечават от хората си на повече от няколко метра и ако той си останеше птица, а тя продължаваше да стои до оградата, Панталеймон не би могъл да се приближи до мечока и затова имаше намерение да я притегли насила.

Лира почувства как я обзема гняв и същевременно й стана болно. Панталеймон заби нокти в земята и направи крачка напред. Това беше странно и мъчително чувство — демонът ти да обтяга невидимата нишка, която ви свързва. Дълбоко в гърдите отеква болка, примесена с тъга и обич. Лира знаеше, че и при него е така. Всеки познаваше мъчителното чувство на отдалечаване и безкрайното облекчение при завръщането.

Той потегли малко по-силно.

— Недей, Пан!

Демонът обаче не спря. Мечокът чакаше неподвижно. Болката в гърдите на Лира ставаше все по-непоносима. Гърлото й се сви в ридание.

— Пан…

След миг тя вече влизаше през портичката, хлъзгайки се по замръзналата кал. Панталеймон се превърна в дива котка и скочи в ръцете й. Двамата се вкопчиха разтреперани един в друг, като надаваха тихи жални стонове.

— Помислих си, че наистина ще…

— Не, не…

— Не знаех, че толкова боли…

Лира рязко изтри сълзите от лицето си и пое дълбоко дъх. Панталеймон се сгуши в ръцете й и тя знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да позволи отново нещо да ги раздели и да й причини същата болка. Би полудяла от мъка и ужас. Ако умреше, пак щяха да останат заедно, също като Професорите и техните демони в криптата на „Джордан“.

Момичето и демонът вдигнаха поглед към самотния мечок. Той нямаше демон. Беше сам, винаги сам. Заля я вълна на съжаление и нежност и тя почти посегна да погали сплъстената му козина. Само уважението и боязънта от тези студени свирепи очи я възпряха.

— Йорек Бирнисон — изрече тя.

— Какво има?

— Повелителят Фаа и Отец Корам ще се опитат да ти върнат бронята.

Той не помръдна, не проговори. Беше ясно какво мисли за шансовете им.

— Аз обаче знам къде е тя — продължи Лира — и ако ти кажа, може би ще успееш да си я вземеш сам.

— Откъде знаеш къде е?

— Имам устройство за тълкуване на символи. Мисля, че трябва да ти кажа, Йорек Бирнисон, най-вече защото видях как са те измамили. Не е справедливо. Не е трябвало да го правят. Повелителят Фаа ще се опита да убеди Губернатора, но не вярвам да ти я върнат, каквото и да им говори той. Ако ти кажа, ще ни помогнеш ли да освободим децата от Болвангар?

— Да.

— Аз… — Лира не искаше да проявява детинско любопитство, но не можа да се сдържи. — Защо просто не си направиш нова броня от всичкия този метал тук, Йорек Бирнисон?

— Той не струва. Погледни.

Мечокът вдигна с една ръка мотора, заби ноктите на другата в дебелия метален кожух и го сцепи като с отварачка за консерви.

— Моята броня е направена от небесно желязо, специално за мен. Бронята е душата на мечката — също както демонът е твоята душа. Все едно да го захвърлиш — той посочи Панталеймон — и да го замениш с парцалена кукла. И за мен е така. Е, къде е бронята ми?

— Само че ще трябва да обещаеш да не си отмъщаваш. Те са постъпили зле, като са ти я взели, но ти ще трябва да спреш дотук.

— Добре. Няма да има отмъщение. Но няма да има и прошка, ако се опитат да ми попречат. Бият ли се, ще умрат.

— Тя е скрита в мазето в къщата на свещеника. Той мисли, че в нея има зъл дух, и се е опитвал да го прогони. Но бронята е там.

Мечокът се изправи на задните си крака и се вгледа на запад. Последните слънчеви отблясъци обагриха лицето му в кремавобяло, искрящо в здрача. Лира усети силата на огромното същество, която се излъчваше от него на горещи талази.

— Трябва да работя до залез слънце — каза мечокът. — Дадох дума тази сутрин на собственика. Имам още няколко минути работа.

— Тук, при мен, слънцето вече е залязло.

Лира посочи на югозапад, където огромният скалист връх скриваше слънчевия диск.

Мечокът се отпусна на четири крака. Сега и неговото лице беше в сянката.

— Вярно. Как се казваш, дете?

— Лира Белакуа.

— Длъжник съм ти, Лира Белакуа.

Той се обърна и така стремително се отдалечи по заледената земя, че Лира не би могла да го настигне и с тичане. Тя обаче хукна след него, а Панталеймон полетя като чайка отгоре, за да й показва пътя.

Йорек Бирнисон изскочи от двора на гаража, премина по тясната пряка и излезе на главната улица, подминавайки резиденцията на Губернатора, където в неподвижния въздух висеше знаме и по хълма крачеше часови. По това време часовият вече беше разбрал, че става нещо нередно, и се мъчеше да измисли какво да прави по нататък, но мечокът побърза да свие зад ъгъла по посока на залива.

Хората спираха да го погледат или отскачаха уплашено от пътя му. Часовият даде два изстрела във въздуха и хукна надолу по хълма след него, но развали целия ефект от героичната си постъпка като се подхлъзна на заледения склон и успя да възстанови равновесието си едва след като се хвана за най-близката ограда. Скоро се появи и Лира. Когато минаваше край къщата на Губернатора, забеляза няколко души да излизат отвътре, привлечени от суматохата. Сред тях беше и Отец Корам. Тя обаче не спря, а хукна с все сила към ъгъла, зад който се беше скрил мечокът, а след него и злополучният часови.

Къщата на свещеника беше сред най-старите и най-представителни постройки в града. Три стъпала водеха към парадния вход, чиято врата сега беше натрошена на летви, а отвътре долитаха писъци и шум от трошене и разбиване. Часовият се поколеба отвън с вдигната пушка, но видът на събиращата се тълпа и изскочилите по прозорците хора го принуди да действа. Той стреля във въздуха и се втурна в къщата.

Миг по-късно цялата постройка сякаш се разтърси. Стъклата на три прозореца се пръснаха, а от покрива се свлече една керемида, после отвътре изскочи слугиня, чийто демон кокошка закудкудяка след нея.

Прозвуча още един изстрел, последван от гръмогласен рев, който накара слугинята да запищи. Самият свещеник изскочи като изстрелян с топ, а след него излетя и демонът му пеликан в облак от пера и с видимо накърнена гордост. Лира чу команди, обърна се и видя иззад ъгъла да се появява отряд въоръжени полицаи, някои с пистолети, други с пушки, а след тях се носеха Джон Фаа и шишкавият, суетлив Губернатор.

Отвътре отново долетя шум от трошене и всички се обърнаха към къщата. Един прозорец на нивото на земята, явно към мазето, беше изтръгнат от пантите и натрошен на парчета. Часовият, последвал Йорек Бирнисон, изскочи от къщата и застана пред прозореца с вдигната пушка. Пред него се измъкна мечокът, вече с броня.

И без нея той беше огромен. С нея беше страховит. Бронята беше ръждивочервена и грубо заварена — огромни плочи и пластини от назъбен обезцветен метал, които се застъпваха и припокриваха. Шлемът му беше заострен като муцуната му, с пролуки за очите, и оставяше долната част на лицето открита, за да може да хапе и да разкъсва.

Часовият даде няколко изстрела, полицаите също вдигнаха пушките си, но Йорек Бирнисон просто отърси куршумите от себе си като дъждовни капки и пристъпи напред. Преди да успее да отстъпи, часовият беше повален на земята. Демонът му, огромен силен пес, се хвърли към гърлото на мечока, който дори не го забеляза, сякаш беше муха, придърпа часовия с едната си грамадна лапа, преви врата му и сключи яките си челюсти около главата му. Лира си представи какво ще се случи — той щеше да смаже черепа на човека като яйчена черупка, щеше да се пролее много кръв и още хора щяха да умрат. Това означаваше и ново забавяне. И те никога нямаше да се измъкнат от този град, с мечока или без него.

Без дори да се замисли, тя се хвърли напред и пъхна ръката си в единственото незащитено място в бронята на мечока — пролуката между шлема и огромната плоча на раменете му, през която между ръждивите ръбове на метала прозираше жълтеникавата му козина. Зарови пръсти в нея, а Панталеймон тутакси се превърна в дива котка, готов да я защити. Ала Йорек Бирнисон остана неподвижен и полицаите застинаха с вдигнати пушки.

— Йорек! — изсъска свирепо тя. — Ти каза, че си ми длъжник, нали така? Е, сега можеш да изплатиш дълга си. Направи каквото те моля. Не се бий с тези мъже. Просто се обърни и тръгни с мен. Ние имаме нужда от теб, Йорек, не можеш да останеш тук! Просто ела с мен и не се обръщай назад. Остави Джон Фаа и Отец Корам да говорят вместо теб. Те ще уредят всичко. Пусни този човек и ела с мен…

Мечокът бавно разтвори челюсти. Главата на часовия, окървавена, мокра и с пепеляво лице, глухо се удари в земята. Човекът беше припаднал. Демонът му приклекна до него и започна да го ближе, а мечокът се отдалечи заедно с Лира.

Никой не помръдна. Всички наблюдаваха безмълвно как мечокът обърна гръб на жертвата си заради момичето с демона котарак. Хората се отдръпнаха да му направят път и го изпроводиха с поглед, докато той тежко пристъпваше до Лира по посока на залива.

Цялото й внимание беше съсредоточено върху него, затова тя не забеляза суматохата зад гърба си, страха и гнева на тълпата. Вървеше редом с него, а най-отпред пристъпваше Панталеймон, сякаш им проправяше път.

Когато стигнаха залива, Йорек Бирнисон наведе глава и смъкна шлема си, като го остави да падне на замръзналата земя. Циганите бяха наизлезли от кафенето и наблюдаваха в светлината на анбарните лампи откъм палубата как мечокът бързо се освободи от бронята си и я струпа на купчина на пристана. Без да издаде звук, той се гмурна безшумно във водата и изчезна.

— Какво стана? — попита Тони Коста.

Откъм улицата над пристанището долитаха възмутени гласове — гражданите и полицията се бяха запътили към залива.

Лира му обясни с няколко думи, доколкото й беше по силите.

— Но къде изчезна той? — разтревожено попита Тони. — Може ли просто да си зареже бронята ей така? Местните ще му я вземат само да се доберат дотук!

Лира се боеше от същото. В този миг иззад ъгъла се показа първият полицай, последван от други, а след тях се появиха Губернаторът и свещеникът, съпроводени от трийсетина зяпачи. Най-отзад вървяха Джон Фаа и Отец Корам, който се мъчеше да не изостава от тълпата.

Ала когато зърнаха групата на пристана, всички забавиха крачка и спряха. Беше се появила нова фигура. Върху бронята на мечока седеше с небрежно кръстосани крака длъгнестият Лий Скорзби, а от ръката му стърчеше най-дългият пистолет, който Лира беше виждала някога. Дулото му сочеше право в корема на Губернатора.

— Май не сте се грижили много добре за бронята на моя приятел — дружелюбно подметна тексасецът. — Я вижте каква ръжда! Няма да се изненадам, ако са се завъдили и молци. Сега просто си останете там, където сте, и не мърдайте, докато мечокът не се върне със смазката. Ако предпочитате, можете да се приберете у дома да си прочетете вестника. Ваша воля.

— Ето го! — възкликна Тони Коста и посочи към далечния край на кея. Йорек Бирнисон се измъкна от водата, като влачеше в зъбите си нещо тъмно. Щом стъпи на кея, той се отърси от водата. Около него се вдигна водопад от пръски, но козината му отново стана гъста и плътна. Мечокът се наведе към тъмния предмет, стисна го в зъбите си и го помъкна към бронята. Беше мъртъв тюлен.

— Йорек — изрече аеронавтът, като се изправи лениво, но пистолетът му оставаше насочен право в Губернатора. — Здрасти.

Мечокът вдигна глава и кратко изръмжа, преди да разпори тюлена с един замах на лапата. Лира го наблюдаваше като омагьосана как разпъва кожата и отпаря от нея ивици мас, а после я размазва върху бронята, като натрива най-обилно местата, където пластините се припокриваха.

— Ти с тези хора ли си? — подметна той на Лий Скорзби.

— Разбира се. Изглежда и двамата сме наемници, Йорек.

— Къде е балонът ви? — попита Лира.

— Натоварен е на две шейни. Аха, шефът идва насам.

Джон Фаа и Отец Корам се приближиха заедно с Губернатора. Придружаваха ги четирима полицаи.

— Слушай, мечок! — извика Губернаторът с висок, дрезгав глас. — Разрешено ти е да напуснеш града с тези хора. Но исках да те предупредя, че ако пристъпиш отново пределите му, ще бъдем безмилостни.

Йорек Бирнисон не му обърна никакво внимание, а продължи да смазва бронята си с тюленова мас. Грижата и усърдието, с което го вършеше, напомниха на Лира за собствената й всеотдайност спрямо Панталеймон. Мечокът беше прав — бронята беше неговата душа. Губернаторът и полицаите се оттеглиха, тълпата също оредя, макар че на пристанището останаха неколцина зяпачи.

Джон Фаа вдигна ръце към устата си и извика:

— Цигани!

Всички бяха готови за път, Най-сетне бяха дочакали мига, за който копнееха още от слизането си на брега. Шейните бяха натоварени, кучетата — запрегнати.

— Време е за тръгване, приятели — изрече Джон Фаа. — Всички са тук и пътят е свободен. Господин Скорзби, вашият багаж натоварен ли е?

— Всичко е готово, повелителю Фаа.

— А ти, Йорек Бирнисон?

— Веднага щом се облека — отвърна мечокът.

Беше свършил със смазването на бронята. Изглежда не му се искаше тюленовото месо да иде нахалост, затова го стисна в зъбите си и го метна отзад на голямата шейна на Лий Скорзби, после бързо облече бронята си. Лекотата, с която се справи, беше изумителна — на места металните пластини бяха дебели цял пръст, но той ги нагласи, сякаш обличаше копринена роба. Това му отне не повече от минута и този път нямаше скърцане на ръждив метал.

Така след по-малко от половин час експедицията вече пътуваше на север. Под милионите звезди и ярката сияеща луна шейните се друсаха и стържеха по камъните и дупките, докато излязоха от града. Звуците се промениха — чуваше се само тихото скърцане на снега и скрибуцането на шейните. Кучетата се оживиха и впряговете се понесоха плавно и стремително напред.

Лира, която седеше в шейната на Отец Корам и се беше увила така, че само очите й се виждаха, прошепна на Панталеймон:

— Виждаш ли Йорек?

— Върви редом с шейната на Лий Скорзби — отвърна демонът, който се беше превърнал в хермелин и се беше вкопчил в подплатената й с кожа качулка.

Над планините пред тях вече трептяха и блещукаха бледите арки и воали на Северното сияние. Лира се вглеждаше в тях с премрежен поглед и усещаше сънливия трепет на съвършеното блаженство — да се носи на север под лъчите на Аврора! Панталеймон се опитваше да се бори с дрямката й, но напразно. Най-сетне се отказа, превърна се в мишка и се сви в качулката й. Можеше да й го каже, когато се събудят, пък и най-вероятно това беше просто белка. Или сън. Или някой безобиден местен дух. Но нещо следваше шейните през гъстия боров лес, като се прехвърляше леко от клон на клон, и това нещо кой знае защо се свързваше в съзнанието му с образа на маймунка.