Филип Пулман
Северно сияние (8)

8.
Разочарованието

Лира трябваше да осмисли много неща и да свикне с новото, което беше научила, а това не можеше да стане за един ден. Да възприеме лорд Азриел като свой баща, беше едно, но да приеме, че госпожа Колтър й е майка, съвсем не беше толкова лесно. Преди месец-два би се радвала, естествено, и тя го знаеше. Това я караше да се чувства объркана.

Но Лира си беше Лира и да се тормози дълго за нещо не й беше в характера. Пък и тук бяха Блатата, които чакаха да бъдат изследвани, и много циганчета, които я гледаха със зяпнала уста. Не бяха изминали и три дни и тя вече се смяташе за познавач на околността и беше събрала около себе си банда хлапета, на които разправяше фантастични истории за могъщия си баща, който бил държан в плен.

— Една вечер турският посланик беше поканен на вечеря в „Джордан“. Той имал заповед лично от султана да убие баща ми, затова носел на ръката си кух пръстен, пълен с отрова. По едно време се престорил, че посяга за бутилката с вино, пресегнал се над чашата на баща ми и изсипал отровата вътре. Толкова бързо го направил, че никой друг не го видял, но…

— Каква отрова? — попита едно момиченце.

— От някаква турска змия — отговори Лира, без да се замисли. — За да я уловят, започват да й свирят със свирка и така я подмамват, а когато се покаже, хвърлят й една гъба, напоена с мед. Змията я захапва и не може да си освободи зъбите. Тогава я хващат и й изцеждат отровата. Както и да е, баща ми все пак видял какво направил турчинът, станал и казал: „Господа, предлагам да пием за дружбата между колежа «Джордан» и колежа в Измир.“ Това бил колежът на турския посланик. И в знак на приятелство предложил да си разменят чашите и всеки да пие от чашата на другия. Посланикът се видял в клопка — не можел да откаже, защото това щяло да бъде смъртна обида, но не можел и да пие, защото знаел, че виното е отровено. Пребледнял като платно и паднал в несвяст на масата. А когато се съвзел, всички били там и чакали да видят какво ще направи. И той трябвало или да изпие отровата, или да си признае всичко.

— И какво направил?

— Изпил виното. Умрял след пет минути в ужасни мъки.

— Ти видя ли всичко това?

— Не, защото не пускат момичета в банкетната зала. Но видях тялото му после, когато го приготвяха за погребението. Кожата му беше цялата спаружена като стара ябълка, а очите му бяха ужасно изхвръкнали, та се наложи да ги натикат обратно…

И така нататък.

В това време по границите на Блатната страна полицията чукаше по вратите на хората, претърсваше тавани и пристройки, проверяваше документи и разпитваше всеки, който кажеше, че е видял някъде русо момиченце. В Оксфорд търсенето беше особено ревностно. „Джордан“ беше претърсен от най-прашния килер до най-тъмната изба, същото беше и със „Сейнт Гейбриъл“ и „Сейнт Майкъл“, докато Ректорите на трите колежа не изразиха съвместен протест срещу накърняването на отколешните им права. Единственото, което усети Лира от цялото това търсене, беше непрекъснатият тътен на газовите мотори на дирижаблите, кръстосващи небето. Те не се виждаха, защото облаците бяха ниско, а правилникът забраняваше въздушните машини да летят на малка височина над Блатата, но кой би могъл да каже какви коварни устройства за шпиониране се криеха в тях? Най-разумното беше да се скрие, когато ги чуе, или поне да покрие главата си с мушамената качулка.

Лира разпита Мама Коста и за най-малките подробности около раждането си. Картината, която се оформи в съзнанието й, беше по-ясна и жива дори от измислените истории, които разправяше, и тя отново и отново преживяваше бягството от къщичката на дойката, треперенето в тъмния килер, дрезгавото предизвикателство, звъна на мечовете…

— Мечове? Боже милостиви, ти да не бълнуваш, момиче? — изуми се Мама Коста. — Господин Колтър имаше пистолет, а лорд Азриел го изби от ръката му и го повали с един удар. После се чуха два изстрела. Не мога да повярвам, че не помниш, колкото и да беше малка тогава. Първият изстрел беше на господин Колтър — той успя да грабне пистолета си и стреля, а вторият беше на лорд Азриел, който за втори път му изтръгна оръжието и го насочи срещу него. Застреля го право между очите и мозъкът му се разхвърча. Беше спокоен като паметник. Каза: „Госпожо Коста, излезте и дайте бебето тук.“ Ти ревеше колкото ти глас държи, и тоя демон тука — и той. Лорд Азриел те качи на раменете си и те носи на конче в чудесно настроение, докато мъртвецът лежеше в краката му, после поръча да му донесат вино и ми каза да измия пода.

След четвъртото повторение на цялата история Лира вече беше твърдо убедена, че си спомня всичко, и дори обясняваше какъв цвят е било палтото на господин Колтър и какви дрехи е имало в килера. Мама Коста се смееше.

Когато останеше сама, Лира изваждаше алетиометъра и се надвесваше над него като влюбен над портрета на любимата си. Значи всяка картинка имаше няколко значения? Защо пък да не ги разгадае? Не беше ли дъщеря на лорд Азриел?

Тя си спомняше думите на Отец Корам и се опитваше да се съсредоточи върху три произволно избрани символа, като превърташе стрелките така, че да сочат към тях. Установи, че ако просто държи уреда в ръка и го съзерцава съсредоточено, но без да се напряга силно, дългата стрелка започва да се движи по-целенасочено и вместо да блуждае по циферблата, плавно преминава от един символ към друг. Понякога се спираше на три от картинките, друг път на две, трети път на пет или повече. Лира не разбираше нищо, но изпитваше някаква дълбока, непозната дотогава радост. Панталеймон се надвесваше над циферблата, веднъж като котка, друг път като мишка, и движеше глава заедно със стрелката. Веднъж или два пъти те уловиха някакъв проблясък на смисъл, който приличаше на слънчев лъч, пробил гъстите облаци, за да озари дълга редица от величествени хълмове в далечината — нещо неподозирано досега, което се простираше отвъд хоризонта. Тогава Лира изпита същия вътрешен трепет, който чувстваше всеки път, когато някой споменеше думата север.

Така изминаха трите дни, а между корабите и Залата движението не спираше. Настъпи вечерта на второто събрание. Залата беше още по-претъпкана, доколкото изобщо беше възможно. Лира и семейство Коста отидоха навреме, за да седнат на първия ред, и когато потрепването на лампите показа, че помещението е препълнено до краен предел, на подиума излязоха Джон Фаа и Отец Корам и седнаха до масата. Не беше нужно да призовават към мълчание — Джон Фаа просто постави длани на масата и шумът постепенно стихна.

— Е — тежко изрече той, — направихте това, за което ви помолих. Дори повече, отколкото разчитах. Нека сега главите на шестте фамилии излязат тук, за да дадат златото и да ни припомнят какво са обещали. Никълъс Рокби, ти си пръв.

На подиума се качи як чернобрад мъж и постави на масата тежка кожена торба.

— Ето златото — каза той. — Ще дадем и трийсет и осем мъже.

— Благодаря, Никълъс — кимна Джон Фаа.

Отец Корам записваше. Първият мъж остана на подиума, докато Джон Фаа извикваше следващите. Всеки от тях се качваше, оставяше на масата торба със злато и обявяваше колко мъже може да даде. Семейството на Мама Коста беше част от фамилията Стефански и Тони, естествено, беше един от първите доброволци. Лира забеляза, че демонът му ястреб пристъпва от крак на крак и час по час разперва криле, а през това време главата на фамилията остави на масата златото и обеща двайсет и трима мъже.

Когато шестимата старейшини се изредиха пред Джон Фаа, Отец Корам му подаде листа и той отново се изправи.

— Приятели, имаме сто и седемдесет мъже. Благодаря ви и се гордея с вас. Колкото до златото, виждам, че всички сте бръкнали дълбоко в сандъците си, и ви благодаря от сърце и за това. Ето какво ще направим нататък. Ще наемем кораб и ще отплаваме на север, за да намерим децата и да ги освободим. Може би ще ни се наложи да се бием. Няма да ни е за пръв път, нито за последен, но досега още не сме влизали в бой с крадци на деца и ще се наложи да проявим повече хитрост отвсякога. Но няма да се върнем без децата си. Нали така, Дърк Врайс?

Мъжът, когото бяха нарекли Дърк Врайс, се изправи.

— Повелителю Фаа, а знаеш ли защо отвличат децата?

— Чухме, че правели някакви теологически изследвания. Експерименти, за които обаче не знаем нищо. Честно казано, дори не знаем дали им правят нещо лошо. Но каквото и да е, добро или лошо, те нямат право да се промъкват нощно време и да изтръгват децата от семействата им. Да, Раймонд ван Герит?

Мъжът, който беше говорил и на първото събрание, се изправи и заговори:

— Повелителю Фаа, това дете, за което ставаше дума — то сега седи на първия ред. Чух, че заради него къщите на хората около Блатата били обърнати с главата надолу. Чух още, че заради него в Парламента било обсъждано дали да не отменят отколешните ни привилегии.

Наоколо се разнесе изумен шепот.

— Да, приятели — натърти мъжът. — Те се канят да издадат закон, с който да ограничат правото ни свободно да влизаме и излизаме от Блатата. Ето защо, повелителю Фаа, искаме да знаем: кое е това дете, та да ни наложат заради него такъв закон? Чух, че не било циганче. Как стана така, че едно дете от сушата ни навлича такава беда?

Лира погледна нагоре към Джон Фаа. Сърцето й биеше толкова силно, че тя почти не чу първите му думи.

— Кажи го направо, Раймонд, не се стеснявай. Искаш да предадем детето на ония, от които е избягало, така ли?

Мъжът мълчеше намръщен.

— Какво пък, може да смяташ, че така е правилно. Но ако някой тук има нужда от оправдание, за да извърши нещо добро, ето какво ще ви кажа: това момиче е дъщеря на лорд Азриел — нито повече, нито по-малко. За онези, които са забравили, ще припомня, че тъкмо той ходатайства пред турците за живота на Сам Брокман. Лорд Азриел беше този, който разреши на циганите свободно да преминават през имотите му. Лорд Азриел се противопостави в Парламента на закона за каналите, от което ние спечелихме. Лорд Азриел беше този, който ден и нощ беше редом с нас по време на наводненията през петдесет и трета и на два пъти се хвърля във водата, за да извади малките Рууд и Нели Купман. Забравили ли сте? Срам и позор! А сега същият този лорд Азриел е затворник в най-далечния и студен пущинак, пленник в крепостта Свалбард. Трябва ли да ви казвам какви същества го вардят там? Това тук е неговата дъщеря, която потърси нашата закрила, а Раймонд ван Герит е готов да я предаде на властите заради малко спокойствие. Така ли е, Раймонд? Стани и отговори, човече!

Ала Раймонд ван Герит се беше снишил на мястото си и нищо на света не можеше да го накара да стане. В голямата зала се надигна възмутен ропот и Лира усети срама, който трябваше да преживее този човек, а заедно с това — и дълбока гордост заради храбрия си баща.

Джон Фаа се обърна и се вгледа в мъжете на подиума.

— Никълъс Рокби, натоварвам те с наемането на кораба и с командването му след отплаването. Адам Стефански, искам ти да се погрижиш за оръжието и боеприпасите и да командваш бойците. Роджър ван Попел, ти ще се грижиш за всички останали запаси, като се започне от храната и се стигне до зимните дрехи. Симон Хартман, ти ще си ковчежникът и ще отговаряш пред всички нас за разпределението на парите. Бенджамин де Ройтер, ти отговаряш за разузнаването. Има много неща, които ще трябва да разберем преди отпътуването. Ще докладваш на Отец Коран. Майкъл Канцона, ти ще координираш работата на останалите четирима и ще ми докладваш, а ако аз умра, поемаш командването вместо мен. И така, след като дадох разпорежданията си, ако има някой, който да не е съгласен, да стане и да го заяви пред всички.

Изправи се една жена.

— Повелителю Фаа, няма ли да вземете жени в експедицията, та да се грижат за децата, след като ги намерите?

— Не, Нел. Няма да има достатъчно място. Спасим ли децата, с нас те при всички положения ще са по-добре, отколкото там.

— А ако се окаже, че не можете да ги отървете без помощта на жени, преоблечени като сестри или охрана например?

— Не бях помислил за това — призна Джон Фаа. — Но след като се оттеглим в стаята за съвещания, ще го обсъдим внимателно, обещавам ти.

Вторият, който стана да говори, беше мъж.

— Повелителю Фаа, ти каза, че лорд Азриел е пленник. Влиза ли в плановете ти освобождаването му? Защото ако имаш такова намерение и ако наистина го вардят ония мечки, сто и седемдесет души няма да са достатъчни. И колкото и добър приятел да ни е лорд Азриел, не знам дали е наша работа да стигаме толкова далеч.

— На прав път си, Адриан Бракс. Наистина имам намерение да си отваряме очите и ушите и да разузнаем каквото е възможно по този въпрос, докато сме на север. Може би ще успеем по някакъв начин да му помогнем, може и да не успеем, но имате думата ми, че онова, което сте ми дали — и в злато, и в хора — няма да бъде използвано с друга цел, освен уговорената — да намерим децата и да ги върнем у дома.

Изправи се втора жена.

— Повелителю Фаа, ние не знаем какво правят Лакомиите с децата ни. Всички сме чували слуховете и страшните истории. Чували сме за деца без глави, за разполовени деца и съшити различни половинки и за какви ли не работи, дето е по-добре да не ги споменавам. Извинявайте, ако съм уплашила някого, но всички сме се наслушали на такива неща и искам да си ги кажем открито, Ако намерите нещо такова, повелителю Фаа, надявам се да отмъстите жестоко. Нека мисълта за милост и доброта да не възпре ръката ви и възмездието да е толкова съкрушително, че да порази право в сърцето това пъклено зло. Сигурна съм, че всяка майка, която е загубила детето си заради Лакомиите, мисли като мен.

Докато жената сядаше, залата одобрително зашумя и стотици глави закимаха в знак на съгласие.

Джон Фаа изчака страстите да се успокоят и заговори:

— Нищо не би възпряло ръката ми, Маргарет, освен справедливостта и здравият разум. Ако отпусна ръка на север, то ще е само за да ударя по-силно на юг. Да нанесеш удара ден по-рано, е същото като да удариш на стотици мили далеч от целта. Сигурен съм, че зад думите ти се крият много гняв и болка. Но ако се поддадем на страстите, приятели, ще направим тъкмо онова, срещу което толкова пъти съм предупреждавал: ще поставим удовлетворяването на чувствата си над работата, с която сме се захванали. Нашата работа е първо да спасим децата, и едва тогава да отмъщаваме. Ние не търсим отдушник за болката си. Нашите чувства не стоят на първо място. Ако спасим децата, дори без да сме отмъстили на Лакомиите, по-голямата част от работата ни ще е свършена. Но ако си поставим за цел най-напред да накажем крадците на деца и така подложим на риск спасяването на децата, значи сме се провалили. Но аз те уверявам, Маргарет, когато дойде време за наказание, ние ще нанесем такъв удар, че сърцата им ще слязат в петите. Ще им вземем силата, ще ги оставим развалини, ще ги осакатим, ще ги разкъсаме на хиляди парчета и ще ги пръснем във всички посоки. И моят чук жадува кръв, приятели. Не е усещал вкуса й, откакто убих вожда на тартарите в степите на Казахстан. Той виси в каютата ми и мечтае за битка, но сега надушва кръв във вятъра от север. Миналата нощ ми заговори за жаждата си и аз му отвърнах: „Скоро, миличък, скоро!“ Можеш да се притесняваш за много неща, Маргарет, но не бива да се тревожиш, че сърцето на Джон Фаа ще се окаже прекалено меко, когато дойде времето за удар. А времето ще дойде, когато разумът повели. Разумът, а не страстите. Има ли още някой желаещ да се изкаже? Говорете, ако има такива.

Никой повече не се обади. Джон Фаа се пресегна за звънеца и силният му звън огласи цялата зала и отекна в тежките греди на тавана.

Джон Фаа и останалите мъже напуснаха подиума и тръгнаха към стаята за съвещания. Лира беше малко разочарована. Не им ли трябваше вече? Отгатнал чувствата й, Тони се засмя.

— Те имат да обмислят планове — каза той. — Ти си свърши работата, Лира. Сега е ред на Джон Фаа и на старейшините.

— Но аз още нищо не съм направила! — възрази Лира, докато ситнеше след останалите по павираната улица към кея. — Само дето избягах от госпожа Колтър! Това е само началото. Искам и аз да ида на север!

— Слушай — опита се да я успокои Тони, — като се върна, ще ти донеса зъб от морж, честна дума!

Лира се намръщи. Панталеймон в това време правеше гримаси на демона на Тони, който притваряше надменно жълтите си очи. Лира се запъти към пристана и заедно с новите си приятелчета си намери занимание — провесваха над водата фенери, за да привличат опулените риби, които изплуваха бавно от черните води и стремително изчезваха, когато ги посрещнеха острите пръчки, с които хлапетата ги причакваха.

Но умът й беше в Джон Фаа и стаята за съвещания и не след дълго тя отново припкаше по паважа нагоре към Залата. Прозорецът светеше. Беше прекалено високо, за да надникне, но отвътре се чуваше боботенето на гласове.

Лира се приближи до вратата и почука решително. Гласовете стихнаха, чу се скърцане на стол и вратата се отвори. Меката светлина на газените лампи обля влажните стъпала.

— Да? — каза мъжът, който беше отворил.

Зад рамото му се виждаха останалите мъже около масата, наредените спретнати торбички със злато, хартиите и писалките, чашите и каменната бутилка с ракия.

— Искам и аз да дойда на север — заяви Лира така, че всички да я чуят. — Искам да дойда и да помогна да спасите децата. Бях го решила още когато избягах от госпожа Колтър. А още преди това исках да спася моя приятел Роджър от кухнята на „Джордан“, който беше отвлечен. Искам да дойда и да помогна. Разбирам от навигация, мога да измеря анбарометричните показатели на Аврора, знам кои части от мечката стават за ядене и още цял куп полезни неща. Ще съжалявате, ако стигнете там и откриете, че имате нужда от мен, след като сте ме оставили тук. Онази жена каза, че може да ви потрябват жени за маскировка. Защо пък да не ви потрябват и деца? Никой не може да каже предварително. Извинявайте, че ви прекъснах разговора, но трябва да ме вземете, повелителю Фаа.

Тя вече беше вътре в стаята и всички мъже и демоните гледаха в нея, някои изумено, други сърдито, но Лира виждаше само Джон Фаа. Панталеймон се поизправи в ръцете й, а зелените му котешки очи войнствено блестяха.

— Лира, и дума не може да става да те изложим на такава опасност, затова не се самозалъгвай, дете — изрече Джон Фаа. — Остани тук, помагай на Мама Коста и се пази. Това е твоята работа сега.

— Но аз почти се научих да разчитам алетиометъра! С всеки изминал ден съм все по-наясно. Не можете да минете без него!

Той поклати глава.

— Не. Знам, че сърцето те тегли на север, но съм твърдо убеден, че дори госпожа Колтър не би те повела натам. Ако искаш да видиш севера, ще трябва да изчакаш, докато минат всички тези неприятности. Бягай сега!

Панталеймон изсъска, но демонът на Джон Фаа разпери черните си крила и се устреми от облегалката на стола към тях — не заплашително, а сякаш да напомни за добрите обноски. Лира се обърна и си тръгна, а черната врана плавно се изви над главата й и се върна при Джон Фаа. Вратата се захлопна зад гърба на Лира.

— Ще заминем! — заяви тя на Панталеймон. — Нека се опитат само да ме спрат!