Филип Пулман
Северно сияние (23)

23.
Мостът към звездите

Когато Йорек Бирнисон се скри от погледа й, Лира почувства такава слабост, че не можа да се задържи на крака. Посегна и потърси пипнешком Панталеймон.

— О, Пан, миличък, не мога да продължа! Толкова съм уморена и ме е страх… Уплашена съм до смърт! Иска ми се някой друг да беше на моето място, честна дума!

Панталеймон, топъл и пухкав в котешкия си облик, тикна носа си в шията й.

— Не знам какво да правим — хълцаше Лира. — Това не ни е по силите, Пан, не можем…

Тя се вкопчи в него и го залюля с невиждащ поглед, а воплите й отекнаха над бялата пустош.

— А дори и госпожа Колтър първа да стигне до него, това няма да го спаси, защото тя ще го върне в Болвангар или ще стори нещо още по-лошо, а мен ще ме убият за отмъщение… Защо причиняват това на децата, Пан? Толкова ли ги мразят, че искат да ги разкъсат на части? Защо го правят?

Панталеймон не можеше да й отговори, можеше само да се притисне още по-силно до нея. Лека-полека бурята от чувства се уталожи и Лира започна да се съвзема. Беше премръзнала и уплашена, но вече приличаше на себе си.

— Иска ми се… — започна тя и млъкна. Можеше да иска много неща, но само с искане нищо нямаше да постигне. Още веднъж си пое конвулсивно дъх и беше готова да продължи.

Луната вече беше залязла и небето на юг беше непрогледно тъмно, макар и изпъстрено с милионите светлинки на звездите, набодени като диаманти върху черното му кадифе. Ала стотици пъти по-ярка беше светлината на Аврора. Лира никога не я беше виждала толкова сияйна и покъртителна — с всяко потрепване небето се изпълваше с нови чудеса от светлина. А зад тънкия й люлеещ се тюл сияеше обленият от слънце град, ясен и непоклатим.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-просторна се откриваше пред тях равнината. На север се ширеше замръзналото море, бяло, гладко и безкрайно, само на места прорязано от острите зъбери на окованите в леда айсберги, безлико, безжизнено и безцветно, по-студено и неприветливо от всичко, което Лира можеше да си представи. На изток и на запад се извисяваха безредните грамади на други планини с пробождащи небето остри върхове, обрулени от вятъра. На юг се простираше пътят, по който бяха дошли, и Лира се загледа с копнеж нататък, мечтаейки да зърне своя скъп приятел Йорек и отряда му, но сред бялата пустош на равнината нищо не помръдваше. Не се виждаше дори обгореният скелет на цепелина й обагреният в червено сняг около телата на мъртъвците.

Панталеймон излетя, превърнат в бухал, изви се в небето и се спусна, за да кацне на ръката й.

— Точно оттатък върха са! Лорд Азриел е извадил всичките си инструменти, а Роджър не може да помръдне…

В този миг Аврора затрептя и избледня като догаряща лампа, само за няколко мига изчезна и от нея не остана и следа. Ала в здрача Лира долови присъствието на Праха, въздухът сякаш беше пълен с тъмни помисли, като още неродени мисли.

В обгърналия ги мрак се чу детски вик:

— Лира! Лира!

— Идвам! — изкрещя тя и се втурна нататък със сетни сили, като се препъваше и падаше в призрачно белеещия сняг.

— Лира! Лира!

— Ето ме! — изхъхри задъхана. — Идвам, Роджър!

Панталеймон се променяше светкавично — ставаше лъв, хермелин, орел, дива котка, заек, саламандър, бухал, леопард — всичко, в което се беше превръщал някога, цял калейдоскоп от форми сред Праха…

— Лира!

В този миг тя достигна билото и ставащото се откри пред погледа й. Лорд Азриел усукваше два кабела, водещи към преобърнатата шейна, върху която бяха наредени батерии, различни съдове и уреди, вече покрити с тънка коричка скреж. Беше облечен в дебели кожи, а една газена лампа озаряваше лицето му. До него беше приседнал като сфинкс демонът му. Красивата му петниста козина искреше, опашката му леко потупваше по снега.

В устата си леопардът държеше демона на Роджър.

Малкото създание се гърчеше, блъскаше се и се извиваше. В един миг беше птица, после куче, котка, плъх и отново птица. Надаваше неистови писъци към Роджър, който беше на няколко метра и се бореше с разкъсващата болка, а от устата му излизаха сподавени ридания. Роджър викаше демона си, после Лира. Момчето изтича до лорд Азриел и го дръпна за ръката, но той го блъсна грубо настрана. Роджър опита отново, плачеше, молеше се и ридаеше, но мъжът го събори на земята и повече не му обърна внимание.

Бяха застанали на ръба на една скала, а пред тях се простираше само бездънен мрак. На стотици метри под тях се ширеше замръзналото море.

До този миг само звездите осветяваха зловещата сцена, но после лорд Азриел съедини кабелите и Аврора внезапно блесна и заискри в цялото си великолепие — сияйна, трептяща, ликуваща.

Той я беше подчинил…

Или черпеше енергия от нея, защото на шейната се виждаше макара с намотан кабел, който отиваше право в небето. От мрака внезапно долетя гарван и Лира разбра, че е демон. Лорд Азриел имаше за помощничка вещица и тъкмо тя беше изтеглила кабела в небето.

И сега Аврора сияеше в целия си блясък.

Той беше почти готов.

Обърна се към Роджър и му махна. Момчето клатеше глава, плачеше и молеше, но се покори.

— Не! Бягай! — извика Лира и хукна надолу по склона към него.

Панталеймон се хвърли върху снежния леопард и измъкна демона от зъбите му. Голямата котка скочи след него и Панталеймон пусна демона на момчето. Двамата се обърнаха и посрещнаха лице в лице петнистия звяр, връхлитайки върху него във всевъзможни превъплъщения. Леопардът размаха лапи с остри като иглички нокти и утробният му рев заглуши дори виковете на Лира. Двете деца също се хвърлиха срещу него — а може би срещу онези смътни видения в наситения с напрежение въздух, срещу онези тъмни замисли, които прииждаха и се тълпяха заедно с потоците Прах…

А Аврора се полюшваше и трепкаше и в светлината й се очертаваха сгради, езера, палми… толкова близко, че можеше да прекрачиш от единия свят в другия.

Лира сграбчи ръката на Роджър, дръпна го силно и го изтръгна от здравата хватка на лорд Азриел. Двамата побегнаха, хванати за ръце, но Роджър внезапно извика и се опита да се отскубне, защото леопардът отново беше хванал демона му. Лира познаваше тази разкъсваща болка и се опита да спре…

Но не можеха да спрат.

Скалата под тях започна да се свлича.

Снежният пласт под краката им неотвратимо запълзя надолу към бездната…

Към замръзналото море на стотици метри под тях…

— Лира!

Тежки удари на сърцето…

Вкопчени една в друга ръце…

И високо над тях най-голямото чудо на света.

Бездънният небесен свод, обсипан със звезди, внезапно беше пронизан сякаш от копие.

Струя светлина, струя чиста енергия се устреми нагоре като изстреляна стрела. Трептящите завеси на Аврора се разкъсаха. От единия до другия край на вселената се чу пращене, скърцане и раздиране…

Слънце!

Слънчева светлина върху козината на златиста маймунка…

Защото свличането на снежната маса беше спряло — може би някаква невидима издатина беше застанала на пътя й. Лира видя над слегналия се сняг на върха как маймунката скочи към леопарда от самия въздух и двата демона настръхнали се изправиха един срещу друг. Опашката на маймунката беше навирена, а тази на леопарда удряше мощно по снега. Тогава маймунката протегна ръка, леопардът сведе красивата си глава и двамата се докоснаха…

Лира вдигна поглед и видя самата госпожа Колтър в прегръдките на лорд Азриел. Светлината се вихреше около тях, избухваха искри и се преплитаха ярки анбарни лъчи. Лира само можеше да гадае какво е станало — по някакъв начин госпожа Колтър беше прекосила бездната и я беше настигнала…

Родителите й, собствените й родители бяха заедно!

И се прегръщаха с такава страст! Това надхвърляше границите на въображението.

Очите й бяха широко отворени. Мъртвото тяло на Роджър висеше отпуснато в ръцете й, спокойно и умиротворено.

— Те никога няма да го допуснат… — говореше майка й.

— Няма да го допуснат? — повтори баща й. — Ние преминахме границите на позволеното, също като децата. Аз направих така, че всеки да може да премине оттатък, стига да пожелае.

— Те ще го забранят! Ще преградят достъпа дотук и ще отлъчат всеки, който се опита да премине!

— Твърде много хора ще се опитат и никой няма да може да ги спре. Това ще означава краят на Църквата, Мариса, краят на Магистратурата, краят на всички тези векове на мракобесие! Погледни тази светлина — това е слънцето на друг свят! Чувстваш ли топлината му?

— Те са по-силни от всички нас, Азриел! Ти не знаеш…

— Аз ли не знам? Аз? Никой не знае по-добре от мен колко е силна Църквата! Но за това не е достатъчно силна. Пък и Прахът ще промени всичко. Вече няма връщане назад.

— Ти това ли искаше? Всички да се задушим и да умрем в грях и тъмнина?

— Исках да се освободя, Мариса! И го направих. Погледни, погледни тези палми на брега! Усещаш ли вятъра? Вятър от друга вселена! Той е в косите ти, върху лицето ти…

Лорд Азриел отметна качулката на госпожа Колтър и обърна лицето й към небето, заровил пръсти в косите й. Лира наблюдаваше безмълвно и не се решаваше да помръдне.

Жената се притисна към лорд Азриел, сякаш внезапно й беше прилошало, и поклати глава.

— Не, не… Те идват, Азриел… Те знаят къде съм…

— Тогава ела с мен, по-далеч от този свят!

— Не смея…

— Ти? Ти не смееш? Детето ти щеше да посмее! Детето ти би се решило на всичко и би се срамувало от майка си!

— Тогава вземи нея и върви. Тя е повече твоя, отколкото моя, Азриел.

— Дали? Ти я отведе с измама, опита се да направиш от нея свое подобие. Тогава я искаше!

— Тя беше прекалено упорита и своенравна. Закъснях… Но къде е сега? Вървях по следите й дотук…

— Още ли я искаш? На два пъти и ти се опита да я задържиш, но тя ти се изплъзваше. На нейно място и аз щях да избягам и да продължа да бягам. Не бих ти дал трети шанс!

Внезапно той я притегли към себе си и впи устни в нейните. Лира си помисли, че това повече прилича на омраза, отколкото на любов, и погледна към демоните им. Снежният леопард, снишен и напрегнат, беше забил нокти в златната козина на маймунката, която лежеше отпуснато и блажено на снега.

Госпожа Колтър се изтръгна от прегръдките на лорд Азриел.

— Не, Азриел… Моето място е тук, в този свят…

— Ела с мен! — властно и настойчиво изрече той. — Ела и ще работим заедно!

— Двамата с теб не можем да работим заедно!

— Мислиш ли? Двамата можем да направим вселената на парчета и отново да я сглобим, Мариса! Можем да открием източника на Праха и да го пресушим завинаги. А ти искаш да участваш в нещо грандиозно и не се опитвай да ме лъжеш! Можеш да ме лъжеш за всичко друго — за Жертвения съвет, за любовниците си — да, знам за лорд Бореал и не ме е грижа, — за Църквата, за детето дори, но не се опитвай да ме излъжеш за истинските си желания…

Устните им отново се сляха жадно. Демоните им се вкопчиха един в друг в необуздана игра. Леопардът се претърколи по гръб на снега, мъркайки от удоволствие, а маймунката заби нокти в меката козина на врата му.

— Ако не дойда, ти ще се опиташ да ме унищожиш! — каза госпожа Колтър, като го отблъсна леко.

— Защо ще се опитвам да те унищожа? — засмя се той, а светлината от другата вселена сияеше като ореол около него. — Ела с мен, работи с мен и тогава няма да ми е все едно дали си жива или мъртва. Ако останеш тук, това няма да ме интересува. Не се ласкай от мисълта, че изобщо ще си спомня за теб. Остани тук и гради собственото си нещастие — или ела с мен!

Тя се поколеба. Притвори очи премаляла, сякаш всеки миг щеше да се строполи, но се овладя. В красивите й очи се четеше бездънна тъга.

— Не — промълви тя. — Не.

Демоните им се бяха разделили. Лорд Азриел посегна и зарови силните си пръсти в козината на снежния леопард, обърна се и тръгна, без да изрече и дума повече. Нататък, към другата вселена. Златистата маймунка скочи в ръцете на госпожа Колтър и със стон се обърна след леопарда. Лицето на жената беше мокро от сълзи. Лира ги виждаше — бяха съвсем истински.

Майка й се обърна и заслиза по склона, а раменете й се разтърсваха от ридания.

Лира я наблюдаваше хладно, после отмести поглед и се вгледа в небето.

Никога не беше виждала подобно чудо.

Градът над нея изглеждаше празен и сякаш чакаше да бъде заселен. А може би беше заспал и чакаше да бъде събуден. Слънцето му осветяваше нейната вселена, позлатяваше ръцете й и топеше снега по качулката на Роджър, правеше бледите му страни прозрачни и блестеше в празните му очи.

Лира усети как я облива вълна на болка и гняв. Можеше да убие баща си, да изтръгне сърцето му още тук заради онова, което беше сторил на Роджър. И на нея самата — как беше дръзнал да я измами така?

Тялото на Роджър още беше в ръцете й. Панталеймон й говореше нещо, но тя не го чуваше. Демонът заби нокти в ръката й и Лира примигва.

— Какво? Какво?

— Прахът! — каза той.

— За какво говориш?

— Прахът. Лордът иска да открие източника му и да го унищожи, нали така?

— Така каза.

— Всички искат това — и Жертвеният съвет, и Църквата, и госпожа Колтър. Прав ли съм?

— Да… Искат да предпазят хората от него… Защо?

— Ако всички те смятат, че Прахът е нещо лошо, той трябва да е добро.

Тя не отговори, но сърцето й подскочи от вълнение.

— Всички сме ги чували да говорят за Праха — продължи Панталеймон — и толкова се боят от него! Знаеш ли какво си мисля? Ние им вярвахме, макар да виждахме, че онова, което вършат, е лошо и нечестно… Вярвахме им, защото са големи и знаят повече. А ако не е така? Представи си, че…

— Да! — възкликна Лира. — А ако в действителност е нещо хубаво?

Погледна го и видя в зелените му котешки очи отразено собственото си вълнение. Усети как й се завива свят, сякаш всичко около нея се завъртя.

Ако Прахът беше нещо добро… Нещо, което да пазят, да ценят и да обичат…

— Ние също можем да го потърсим, Пан! Той чакаше да чуе точно това.

— Можем да стигнем преди него и…

Тази мисъл беше зашеметяваща и непостижима. Лира вдигна поглед към пламтящото небе. Съзнаваше колко са нищожни, тя и демонът й, в сравнение с величието и необятността на вселената, колко малко знаеха и колко много тайни се криеха над тях.

— Можем да го направим! — настоя Панталеймон. — Щом извървяхме целия този път, значи можем и това!

— Ще бъдем сами. Йорек Бирнисон не може да дойде с нас и да ни помага. Нито Отец Корам, Серафина Пекала или Лий Скорзби.

— Тогава ще го направим без тях. Ще се справим, пък и не сме съвсем сами като…

Лира знаеше какво иска да каже: като Тони Макариос, като онези нещастни демони в Болвангар. Ние сме едно цяло, едно същество.

— Освен това алетиометърът е у нас — напомни си тя. — Да, мисля, че трябва да опитаме, Пан. Ще се изкачим горе и ще търсим Праха, а когато го открием, ще решим какво да правим.

Тялото на Роджър още беше в прегръдките й. Тя нежно го положи на снега.

— Ще го направим!

Лира обърна глава назад. Там бяха болката, смъртта, страхът. Пред тях лежаха съмнението, опасността и бездънните тайни на вселената.

Но те не бяха сами.

Лира и демонът й обърнаха гръб на света, в който бяха родени, погледнаха слънцето и поеха към небето.