Филип Пулман
Северно сияние (19)

19.
Пленничеството

Мечките поведоха Лира през един овраг между скалите, където мъглата беше още по-гъста, отколкото на брега. Писъците на скалните призраци и шумът на прибоя се чуваха все по-слабо, докато се изкачваха нагоре, и скоро до тях долитаха само крясъците на морските птици. Катереха се мълчаливо по скалите и преспите, а Лира се взираше внимателно в мъглата и напрягаше слуха си, но по нищо не личеше, че не е единственият човек в Свалбард. А Йорек можеше да е мъртъв.

Командирът на мечките не й проговори, докато не се озоваха на равна площадка. Там спряха. Съдейки по шума на вълните, сигурно бяха на върха на скалите. Лира си помисли за бягство, но не се реши да предприеме каквото и да е.

— Погледни нагоре — каза мечокът, когато един порив на вятъра разтвори завесите на мъглата.

Светлината беше оскъдна, но Лира все пак се взря и остана изумена. Стояха пред огромна каменна сграда. Беше висока поне колкото най-високата част на „Джордан“, но далеч по-масивна и цялата украсена с барелефи, представящи победите на мечките — покорени скрелинги, оковани тартари, затворени в огнените мини, цепелини, каращи дарове от целия свят на краля на мечките Йофур Ракнисон.

Поне така й обясни командирът на отряда и тя трябваше да приеме думите му на доверие, защото всяка издатина на богато украсената фасада беше приютила морски птици, които грачеха, крещяха и летяха наоколо, а изпражненията им бяха покрили цялата сграда с мръснобели струпеи.

Мечките обаче като че не забелязваха мръсотията. Поведоха Лира към огромна арка, замръзналата земя под която беше покрита с птичи нечистотии. Следваше широк двор, голямо стълбище и няколко порти, на всяка от които стоеше мечок в броня и ги пропускаше само след като чуеше паролата. Броните им бяха полирани и лъскави и всички имаха пера на шлемовете. Лира неволно ги сравняваше с Йорек Бирнисон и сравнението винаги беше в негова полза — той беше по-могъщ, по-грациозен и бронята му беше истинска, с петна от ръжда и кръв, със следи от битките, а не елегантно украшение като тези на сънародниците му.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. Усилваше се и миризмата. Дворецът на Йофур Ракнисон вонеше отвратително на гранясала тюленова мас, тор, кръв и помия. Лира смъкна качулката си да се разхлади и сбърчи нос. Надяваше се, че мечките не разбират човешките гримаси. На всеки няколко метра имаше железни скоби, в които бяха поставени газени лампи, и в мъждивата им светлина не винаги беше лесно да се ориентира.

Най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Стражът дръпна масивното резе, а командирът внезапно бутна Лира вътре с огромната си глава и я просна на пода. Още преди да се е изправила на крака, резето щракна зад гърба й.

Беше тъмно като в рог, но Панталеймон се превърна в светулка и разреди малко тъмнината. Бяха в тясна килия, по чиито стени се стичаше влага, имаше само една каменна пейка. В дъното тъмнееше купчина дрипи, които вероятно трябваше да представляват легло, и това беше всичко.

Лира седна и заопипва дрехите си за алетиометъра.

— Доста го блъскахме, Пан — прошепна тя. — Дано да е цял.

Панталеймон кацна на ръката й и я освети, докато Лира се опитваше да се съсредоточи. Една част от нея ликуваше, че макар да е в ужасна опасност, е достатъчно спокойна да тълкува алетиометъра. Символите, които й бяха нужни, за да зададе въпросите, сами изникваха в главата й така естествено, както мускулите движеха ръцете и краката й. Дори не й се налагаше да мисли за това.

Тя завъртя стрелките и мислено зададе въпроса: „Къде е Йорек?“

Отговорът не се забави: „На един ден път оттук, отнесен от балона, но бърза насам.“

„А Роджър?“

„Той е с Йорек.“

„Какво ще направи Йорек?“

„Мисли да нахълта в двореца, за да те отърве, независимо от всички трудности.“

Тя остави алетиометъра, този път истински разтревожена.

— Те няма да му позволят. Прекалено много са. Защо не бях вещица, Пан! Тогава ти щеше да излезеш, да му отнесеш вест и щяхме да измислим подходящ план…

В този миг се случи нещо, което я накара да настръхне.

В тъмното, само на няколко крачки от нея прозвуча мъжки глас:

— Коя си ти?

Тя скочи на крака с вик. Панталеймон се превърна в прилеп и запищя над главата й.

— Коя си? — повтори мъжът. — Кажи, де! Говори!

— Стани пак светулка, Пан — изрече момичето с разтреперан глас. — Но не се приближавай много.

Светлинната затанцува във въздуха и закръжи около главата на човека. Оказа се, че дрипите в ъгъла не са били завивки, а мъж с посивяла брада, прикован към стената, чиято сплъстена коса се спускаше върху раменете. Демонът му, изнемощяла змия, лежеше на скута му, само езикът й се стрелкаше от време на време към пърхащия наоколо Панталеймон.

— Как се казвате? — попита Лира.

— Джотам Сантелия — отвърна човекът. — Професор съм към Кралската катедра по космология на Глостърския университет. А ти коя си?

— Лира Белакуа. За какво ви затвориха?

— Злобата и завистта са причината. А ти откъде идваш?

— От колежа „Джордан“.

— Какво? От Оксфорд?

— Да.

— Там ли е още онзи негодник Трелони?

— Странстващият професор? Да, там е.

— Докога, за бога! Отдавна трябваше да го принудят да се махне от науката. Лицемерен плагиат! Надут глупак!

Лира промърмори нещо неопределено.

— Публикува ли вече статията си за фотоните в гама-лъчите? — продължи да пита мъжът, като се наведе напред.

Лира се отдръпна.

— Не знам — отвърна тя, но после навикът да си измисля взе връх. — Всъщност не. Сега си спомних. Той каза, че трябвало да провери още веднъж някои изчисления. Освен това каза… че имал намерение да пише за Праха.

— Негодник! Крадец! Мерзавец! Мошеник! — изруга човекът, разтреперан от гняв.

Лира за миг се уплаши, че ще получи удар. От ъгълчетата на устата му се стичаше слюнка.

— Да — съгласи се тя. — И аз винаги съм мислела, че е мошеник и подлец.

Беше цяло чудо, че в килията беше попаднало момиченце, което познаваше не друг, а заклетия му враг, но старецът като че не забелязваше. Горкият, явно беше съвсем луд и в това нямаше нищо чудно, но можеше да разполага с информация, която Лира да използва.

Тя се приближи предпазливо до него.

— Професор Трелони обичаше да се хвали колко добре познава краля на мечките…

— Да се хвали? Разбира се, той друго не може! Фукльо! И пират! Няма нито един собствен труд! Всичко е откраднато от по-кадърните!

— Точно така е — най-искрено заяви Лира. — А когато направи нещо свое, нищо не излиза.

— Да, да! Напълно си права! Никакъв талант, никакво въображение, всичко е лъжа от начало до край!

— Ето, аз си мисля, че вие например знаете за мечките много повече от него…

— За мечките? Ха, че аз мога да напиша цял трактат за тях! Нали точно затова ме затвориха!

— Как така?

— Знам твърде много за тях и те не посмяха да ме убият. Не биха посмели, колкото и да им се иска. Аз имам приятели, могъщи приятели.

— Да — съгласи се тя. — И съм сигурна, че ще сте чудесен учител. С вашия опит и знания!

При цялата му лудост явно у него просветна искрица здрав разум и той я изгледа остро, сякаш подозираше, че му се подиграва, Лира обаче цял живот си беше имала работа с недоверчиви и капризни Професори и го загледа с такова искрено възхищение, че мъжът омекна.

— Учител… Да, бива ме за учител. Дай ми подходящ ученик, а аз ще запаля пожар в ума му!

— Защото вашите знания не бива просто да изчезнат безследно! — окуражи го тя. — Те трябва да стигнат до другите, за да ви запомнят.

— Така е — кимна сериозно ученият. — Много разумно изказване, дете. Как ти е името?

— Лира. Ще ме научите ли за мечките?

— Мечките… — повтори той със съмнение.

— Наистина искам да знам повече за космологията и за Праха, но не съм достатъчно умна за това. Трябват ви по-умни ученици. Но за мечките мога да науча нещичко. Можем да се поупражняваме върху тези неща и може би ще стигнем и до Праха.

Той кимна замислено.

— Да, струва ми се, че си права. Има връзка между микрокосмоса и макрокосмоса! Звездите са живи, дете. Знаеше ли го? Всичко тук е живо и е подчинено на велика цел! Вселената се подчинява на голям замисъл! Всяко нещо си има цел и смисъл. Смисълът на твоето съществуване е да ми го напомниш. Чудесно, чудесно! В отчаянието си го бях забравил. Чудесно, детето ми!

— Виждал ли сте краля? Йофур Ракнисон?

— Да, разбира се. Дойдох тук по негова покана. Той имаше намерение да открие университет. Щеше да ме направи ректор. Това щеше да е голям удар за Кралското арктическо общество, в това число и за Трелони.

— И какво стана?

— Бях предаден от дребни хорица, сред които и Трелони, разбира се. Той беше тук, в Свалбард. Разпространяваше лъжи и клевети по мой адрес, че не съм бил учен. Клевети! Злословия! А кой откри доказателството на хипотезата на Барнард-Стоукс, а? Сантелия! Трелони не можа да го преглътне и започна да сипе лъжи. Йофур Ракнисон заповяда да ме хвърлят тук. Но един ден ще изляза оттук, ще видиш. И ще бъда Ректор! Тогава Трелони ще дойде да ме моля за милост. И нека посмеят тогава от Кралското арктическо общество да отрекат научните ми заслуги! Всичките ще ги разоблича!

— Мисля, че Йорек Бирнисон ще ви повярва, когато се върне — подметна Лира.

— Йорек Бирнисон? Чакай от умрял писмо! Той никога няма да се върне.

— Вече пътува насам.

— Тогава ще го убият. Той не е мечка, а изгнаник. Също като мен. Без каквито и да било права и привилегии.

— Да предположим все пак, че Йорек Бирнисон се върне. И извика Йофур Ракнисон на двубой…

— Не, няма да го допуснат — решително заяви Професорът. — Йофур никога няма да признае правото на Йорек Бирнисон да се бие с него. Йорек просто няма никакви права. Със същия успех може да е тюлен, морж или каквото и да е друго, но не и мечка. Все едно е тартарин или скрелинг. Няма да го удостоят с честта да се бие с мечка. Ще го убият с огнехвъргачки още преди да се е приближил. Без надежда. Без милост.

Лира усети как в гърдите й се надига отчаяние.

— А другите затворници? — попита тя. — Знаете ли къде ги държат?

— Другите затворници ли?

— Ами… например лорд Азриел.

Професорът изведнъж се промени, сви се уплашено и се притисна до стената.

— Ш-шт! По-тихо! Ще те чуят! — изсъска той.

— Защо не бива да споменаваме лорд Азриел?

— Забранено е! Опасно! Йофур Ракнисон не позволява да се споменава името му!

Лира се приближи до него и също заговори шепнешком.

— Защо? — попита тя.

— Жертвеният съвет е натоварил Йофур Ракнисон със задачата да държи в плен лорд Азриел. Госпожа Колтър дойде лично да се срещне с краля и му предложи какви ли не привилегии, само и само да държи лорд Азриел по-далеч от тях. Аз го знам, защото по онова време се ползвах с благоразположението на Йофур. Да, срещнах се с госпожа Колтър и имах дълъг разговор с нея. Йофур си изгуби ума по нея. Само за госпожа Колтър приказваше. За нея би направил абсолютно всичко. Ако тя поиска от него да държи лорд Азриел на стотици мили далеч, той ще го направи. Няма нищо, на което не би се съгласил. Знаеш ли, че има намерение да нарече столицата си на нейно име?

— Значи той не би позволил на никого да се срещне с лорд Азриел?

— За нищо на света! Но той се бои и от лорд Азриел и играе много трудна игра. Йофур обаче е умен. Опитва се да угоди и на двамата. Държи лорд Азриел изолиран, за да е доволна госпожа Колтър, и в същото време доставя цялото оборудване, което лордът поиска, за да удовлетвори и неговите желания. Това равновесие не може да изтрае дълго. Прекалено нестабилно е. Не можеш да угодиш на всички. Скоро ще рухне. Знам го от сигурен източник.

— Наистина ли? — попита Лира механично, но умът й беше другаде. — Кога ще ни нахранят, Професоре?

— Да ни нахранят ли?

— Трябва от време на време да ни носят по нещо за ядене, иначе ще умрем от глад. Пък и на пода има кости. Предполагам, че са тюленови?

— Тюленови… Не знам. Възможно е.

Лира се изправи и пипнешком тръгна към вратата. Разбира се, нямаше дръжка, нито ключалка, нямаше и процепи, през които да влиза светлина. Тя опря ухо във вратата, но не чу нищо. Зад гърба й старецът си мърмореше нещо. Веригите му издрънчаха, когато той се обърна с лице към стената и не след дълго започна да похърква.

Тя се върна на пейката. Панталеймон, уморен от усилието да излъчва светлина, се беше превърнал в прилеп и това му се отразяваше много добре. Хвърчеше в тъмното и надаваше тихи писъци, а в това време Лира седеше на пейката и си гризеше ноктите.

Внезапно тя си спомни нещо, което беше чула от Странстващия професор в Стаята за отдих. Нещо, което я глождеше, откакто Йорек Бирнисон за пръв път спомена името на Йофур. Сега то изплува изведнъж — професор Трелони беше казал, че Йофур Ракнисон повече от всичко на света мечтае да си има демон.

Естествено, тогава тя не разбра какво означава това, защото нямаше представа, че Йофур Ракнисон не е човек. А хората имаха демони, така че се получаваше пълна безсмислица.

Сега вече й стана ясно. Всичко, което беше чула за мечия крал, се свеждаше до едно: Йофур Ракнисон искаше да бъде човек и да си има демон.

И още в същия миг в ума й се зароди план. Имаше начин Йофур Ракнисон да бъде принуден да направи нещо, което иначе не би направил. Начин Йорек Бирнисон да заеме престола, който му се полагаше по право. Начин да се добере до лорд Азриел и да му даде алетиометъра.

Трябваше само планът да узрее в главата й.

 

 

Тя беше почти заспала, когато резето изщрака и вратата се отвори. Вътре нахлу светлина и Лира тутакси скочи на крака, а Панталеймон бързо се шмугна в джоба й.

Стражът наведе глава, вдигна от пода парче тюленово месо и се накани да го хвърли вътре, В същия миг Лира се озова до него.

— Заведи ме при Йофур Ракнисон. Много е спешно. Ако не го направиш, ще си имаш неприятности.

Мечокът изпусна месото. Не беше лесно да се прочете нещо по мечешка муцуна, но изглеждаше ядосан.

— Става дума за Йорек Бирнисон — побърза да добави тя. — Знам нещо за него, което ще заинтересува краля.

— Кажи какво е и аз ще му го предам — нареди мечокът.

— Не е правилно някой друг да го научи преди краля — възрази Лира. — Съжалявам, не искам да съм груба, но е редно кралят пръв да научава всичко.

Може би стражът не беше от най-умните, защото се замисли, после хвърли парчето месо в килията.

— Добре. Ела с мен.

Излязоха на открито и тя беше благодарна за това. Мъглата се беше вдигнала и над оградения с висок каменен зид двор блещукаха звездите. Стражът поведе разговор с друг мечок, който се приближи към нея.

— Не можеш да се срещнеш с Йофур Ракнисон, когато на теб ти се иска — каза той. — Ще трябва да почакаш, докато той пожелае да те види.

— Но аз имам да му казвам нещо спешно! — настоя Лира. — За Йорек Бирнисон. Сигурна съм, че негово величество ще иска да го чуе, но не мога да го кажа никому, защото няма да е учтиво. Той много ще се ядоса, ако разбере, че не сме били учтиви.

Това изглежда беше солиден довод или пък успя да обърка достатъчно мечока, който се поколеба. Лира си го обясняваше така: Йофур Ракнисон беше въвел толкова нови обичаи сред мечките, че те още не знаеха как трябва да се държат, и тя трябваше да се възползва от това.

Мечокът се оттегли, за да се посъветва с някой висшестоящ, и не след дълго отново въведоха Лира в палата, но този път в официалното крило. Тук не беше по-чисто, дори напротив — спареният въздух ставаше още по-тежък благодарение на натрапчивия парфюм, който се смесваше с естествените миризми. Накараха я да чака в някакъв коридор, после в преддверие, накрая пред голяма врата, а през това време мечките спореха и сновяха насам-натам. Тя се огледа. Украсата беше натруфена и нелепа — стените бяха покрити с обилна позлата, която на места вече се лющеше от влагата, а пъстрите килими бяха степани и потъмнели от мръсотия.

Най-сетне огромната врата се отвори отвътре. Пет-шест полилея пръскаха ярка светлина, на пода беше проснат малиновочервен килим, а въздухът беше пропит с миризмата на тежък парфюм. Към Лира бяха обърнати лицата на десетина-дванайсет мечки, които не носеха брони, затова пък всичките имаха по някакво украшение — златна огърлица, пурпурни пера, ален пояс. За нейно учудване стаята беше пълна с птици. По гипсовия корниз бяха накацали рибари и чайки, които стремително се спускаха надолу и грабваха парчетата риба, изпаднали от съседните гнезда.

На подиум в дъното на залата се издигаше масивен трон. Беше направен от гранит за по-голяма внушителност, но и той като повечето неща в двореца на Йофур Ракнисон беше украсен с позлатени финтифлюшки, които изглеждаха съвсем не на място.

На трона седеше най-едрият мечок, когото Лира беше виждала някога. Йофур Ракнисон беше по-висок и по-масивен дори от Йорек, а лицето му беше далеч по-подвижно и изразително, в него имаше нещо човешко, което липсваше на Йорек. Когато Йофур я погледна, тя изпита усещането, че я гледа човек. Така биха гледали познатите на госпожа Колтър — хора умни и разполагащи с власт. На врата му висеше тежка златна верига с ярък безвкусен камък, а всеки от ноктите му, дълги по една педя, беше покрит със златна пластинка. Създаваше се впечатление за огромна мощ и енергия — мечокът беше толкова огромен, че можеше да си позволи цялата тази пищност, без да изглежда нелепо. Във вида му имаше някакво варварско великолепие.

Лира застина. Изведнъж идеята, с която беше дошла, и се стори глупава.

Ала когато се приближи още малко, забеляза, че Йофур държи нещо на коляното си, както човек би взел в скута си котка. Или демон.

Беше голяма парцалена кукла с безизразно, глуповато човешко лице. Дрехите й напомняха облеклото на госпожа Колтър, и дори имаше някаква далечна прилика с нея. Кралят си даваше вид, че има демон. В този миг Лира почувства, че е спасена.

Тя се приближи до трона и се поклони много ниско. Панталеймон се спотайваше в джоба й.

— Приветстваме те, велики кралю — тихо изрече тя. — По-точно аз те приветствам, а не той.

— Кой той? — попита Йофур с глас, който не прозвуча така внушително, както Лира очакваше, затова пък беше богат на оттенъци.

Докато говореше, той махна с лапа, за да пропъди мухите, които се въртяха на рояци около устата му.

— Йорек Бирнисон, ваше величество. Имам да ви кажа нещо много важно и тайно и мисля, че трябва да останем насаме.

— Нещо за Йорек Бирнисон?

Тя се приближи още малко, като стъпваше внимателно по изцапания с птичи изпражнения под, и изрече толкова тихо, че само той да я чуе:

— Нещо за демоните.

Изражението му тутакси се промени. Лира не можеше да го разчете, но нямаше съмнение, че е силно заинтригуван. Внезапно кралят се изправи и изрева срещу другите мечки заповед, на която те припряно се подчиниха и тръгнаха заднишком към вратата, като се кланяха. Птиците, подплашени от рева, с писъци се замятаха из залата, но скоро се успокоиха и накацаха.

Йофур Ракнисон нетърпеливо се обърна към Лира.

— Е? Кажи ми коя си и какви са тия приказки за демони?

— Аз самата съм демон, ваше величество.

Йофур застина.

— Чий? — попита той най-сетне.

— На Йорек Бирнисон — последва отговорът.

Това бяха най-опасните думи, които някога беше изричала. И ако нещо го спря да я убие на място, то беше единствено безкрайното му изумление. Лира побърза да продължи:

— Моля ви, ваше величество, нека най-напред да ви разкажа всичко, а после ме съдете. Дойдох тук на свой риск, както можете да забележите, и с нищо не бих могла да ви навредя. Всъщност искам да ви помогна и тъкмо това е причината да дойда. Йорек Бирнисон пръв от всички мечки се сдоби с демон, но вие трябваше да сте на негово място. Аз бих предпочела да съм ваш демон и тъкмо затова дойдох.

— Как? — изрече кралят задъхан. — Как мечок се е сдобил с демон? И защо той? И как така ти си толкова далече от него?

— Няма нищо по-просто. Аз мога да се отдалечавам от него, защото съм като демоните на вещиците. Нали знаете, че те могат да се отдалечават от хората си на стотици километри? Колкото до това как се е сдобил с мен — в Болвангар му помогнаха. Трябва да сте чували за Болвангар, защото госпожа Колтър сигурно ви е казала, но едва ли ви е осведомила за всичко, което се върши там.

— Разединяване…

— Да, разединяването е само част от онова, което правят. Но има и други неща, например създаването на изкуствени демони. И опити с животни. Когато чул за това, Йорек Бирнисон им предложил себе си, за да види дали могат да му направят демон. И така съм се появила аз. Казвам се Лира. Щом хората имат демони във вид на животни, значи мечките би трябвало да имат демони хора. И неговият демон съм аз. Мога да чета мислите му, знам точно какво прави, къде е и…

— И къде е сега?

— На път за Свалбард. Идва насам толкова бързо, колкото изобщо е възможно.

— Защо? Какво иска? Той трябва да е луд! Ние ще го разкъсаме на парченца!

— Трябвам му аз и той идва да ме вземе. Аз обаче не искам да бъда негов демон, Йофур Ракнисон, а твой. Защото като видяха колко могъщ може да бъде един мечок, притежаващ демон, хората в Болвангар решиха никога повече да не повтарят този експеримент. Йорек Бирнисон ще си остане единствената мечка със свой демон. Ако му помогна, той ще поведе всички мечки срещу теб. Това е причината да тръгне насам.

Мечият крал изрева от гняв. От рева му кристалните висулки по полилеите издрънчаха, птиците закрещяха уплашено, а ушите на Лира писнаха.

Тя обаче не се плашеше така лесно.

— Ето затова те обичам повече от него. Защото си страстен, силен и умен. И трябваше да дойда и да ти го кажа, защото не искам той да управлява мечките. Ти си достойният да ги управляваш. Има един начин да ме отнемеш от него и да ме направиш свой демон, но тъй като не го знаеш, може да решиш да постъпиш с Йорек като с обикновен изгнаник — не да излезеш на двубой с него, а да го убиеш с огнехвъргачки или нещо такова. Ако го направиш, аз ще изчезна като дим и ще умра заедно с него.

— Но ти… как можеш?…

— Мога да стана твой демон, но само ако победиш Йорек в честен двубой. Тогава силата му ще се влее в теб и моят ум ще се влее в теб и ние ще бъдем едно цяло и ще мислим като един. Можеш да ме пратиш на стотици мили далеч, да събирам сведения за теб, можеш и да ме държиш до себе си — както ти намериш за добре. А аз ще ти помогна да поведеш мечките към Болвангар и да го превземеш, за да ги принудиш да направят нови демони и за твоите приближени. А ако предпочиташ да бъдеш единствената мечка със свой демон, можем да унищожим Болвангар завинаги. Ние с теб можем да направим всичко, Йофур Ракнисон, заедно можем всичко!

През цялото време Лира държеше Панталеймон в джоба си с треперещи пръсти, а той се беше спотаил, превърнат в най-малкото мишле, което можеше да съществува.

Йофур Ракнисон крачеше из залата, видимо развълнуван.

— Честен двубой ли? — повтори той. — Аз? Аз трябва да се бия с Йорек Бирнисон? Невъзможно! Той е изгнаник! Как би могло да стане това? Няма ли друг начин?

— Този е единственият — заяви Лира и изпита угризение. Йофур с всяка минута й се виждаше все по-голям и свиреп. При цялата си любов, възхищение и вяра в Йорек, струваше й се невъзможно той да победи този гигант, но това беше единствената им надежда. Да го пометат огнехвъргачките отдалеч, не носеше никаква надежда.

Йофур Ракнисон внезапно се обърна към нея.

— Докажи го! — изръмжа той. — Докажи, че си демон!

— Добре. Няма нищо по-лесно от това. Мога да разбера всичко, което ти знаеш, но никой друг не знае. Нещо, което само демон може да разбере.

— Кажи ми тогава кое е първото същество, което съм убил.

— Трябва да остана сама. Когато стана твой демон, ще можеш да гледаш как го правя, но дотогава не бива.

— Зад тази зала има вестибюл. Иди там и се върни, когато си готова с отговора.

Лира отвори вратата и се озова в помещение, осветено само от един факел, което беше напълно празно, ако не се смята махагоновият шкаф, пълен с потъмнели сребърни дрънкулки. Тя извади алетиометъра и му зададе въпроса:

„Къде е Йорек сега?“

„На четири часа път оттук и бърза с все сила.“

„Как да му кажа какво направих?“

„Трябва да му имаш доверие.“

Лира си помисли с тревога колко уморен трябва да е мечокът. Тогава обаче си спомни, че не постъпва както я беше посъветвал алетиометърът. Трябваше да му има доверие.

Тя прогони тези мисли и зададе въпроса, който интересуваше Йофур Ракнисон. Кое беше първото същество, убито от него?

Отговорът дойде неочаквано: собственият му баща.

Тя продължи да пита и научи, че когато Йофур още съвсем млад излязъл за пръв път на лов, се натъкнал на самотен мечок. Двамата се скарали, сбили се и Йофур го убил. Когато по-късно научил, че е убил баща си (мечките се възпитаваха от майките и рядко виждаха бащите си), той скрил истината от другите. Никой не я знаел, освен него.

Тя остави алетиометъра и се замисли как да му го каже.

— Използвай ласкателство! — прошепна Панталеймон. — На него нищо друго не му трябва.

Лира отвори вратата и завари Йофур Ракнисон да я чака нетърпеливо, а на лицето му бяха изписани чисто човешки чувства — тържество, коварство, очакване, алчност.

— Е?

Лира коленичи пред него, наведе глава и докосна лявата му лапа — по-силната при мечките.

— Прости ми, Йофур Ракнисон! Не знаех, че си толкова силен и велик!

— Какво правиш? Отговори на въпроса ми!

— Първият, когото си убил, е собственият ти баща. Мисля, че ти си нов бог, Йофур Ракнисон. Сигурно е така, защото само бог би имал силата да го направи.

— Ти знаеш! И можеш да виждаш!

— Да, защото съм демон, както вече ти казах.

— Кажи ми още нещо. Какво ми обеща лейди Колтър, когато дойде тук?

Лира още веднъж трябваше да се оттегли в празната стая, а когато се върна, заяви:

— Обещала ти е, че ще накара Магистратурата в Женева да те покръсти в християнската вяра, макар да нямаш демон. Боя се обаче, че не е изпълнила обещанието си, Йофур Ракнисон. Те няма да се съгласят, докато не се сдобиеш с демон. Мисля, че тя го е знаела и не ти е казала истината. Във всеки случай, ако аз стана твой демон, тогава няма да има никакви пречки, защото никой не би оспорвал правото ти да бъдеш покръстен. Ти ще можеш да поставиш искането си и те няма как да ти откажат.

— Да… Така е. Точно това каза тя. Всяка дума е вярна. Значи ме е измамила? Аз й повярвах, а тя ме е измамила?

— Да, но това вече не е важно. Извинявай, Йофур Ракнисон, но трябва да ти кажа, че Йорек Бирнисон е само на четири часа път оттук, и не е зле да кажеш на стражите си да не стрелят по него. Ако имаш намерение да се биеш за мен, трябва да го пуснат да дойде в двореца.

— Да…

— А когато дойде, може би ще е най-добре да си дам вид, че още съм негов демон, и да го убедя, че съм се загубила. Той няма как да разбере, че го лъжа. Ще кажеш ли на другите мечки, че съм била негов демон и че ще принадлежа на теб, когато го победиш?

— Не знам… Как трябва да постъпя?

— Мисля, че засега е по-добре да не им казваш. След като веднъж станем едно цяло, ще помислим и ще решим. Сега просто трябва да обясниш на другите мечки защо си решил да се биеш с Йорек Бирнисон в честен двубой. Трябва да измислим благовидна причина. Разбира се, те ще приемат всичко, което им кажеш, но ако знаят основанията ти, ще ти се възхищават още повече.

— Така е. Какво да им кажем?

— Кажи им… Кажи им, че за да бъде кралството ти в безопасност, ти сам си предизвикал Йорек Бирнисон на двубой и онзи, който победи, ще управлява завинаги. Ако направиш така, че идването му тук да изглежда твоя идея, поданиците ти ще бъдат наистина впечатлени. Ще си помислят, че можеш да го повикаш отдалеч. Че можеш да направиш всичко, което пожелаеш.

— Така е…

Огромният мечок беше съвсем безпомощен. Усещането за власт над него почти опияняваше Лира и ако Панталеймон не я беше ущипал здраво по ръката, за да й напомни за опасността, спокойно би могла да загуби всяко чувство за мярка.

Тя обаче се опомни и скромно се отдръпна встрани, за да наблюдава как мечките под трескавите заповеди на Йофур подготвят арената на боя. В това време нищо неподозиращият Йорек се приближаваше към онова, което щеше да бъде битка за собствения му живот.