Филип Пулман
Северно сияние (10)

10.
Консулът и мечокът

Джон Фаа и останалите водачи решиха, че ще поемат към Тролезунд, главното пристанище на Лапландия. Вещиците имаха консулство в града, а Джон Фаа знаеше, че без тяхна помощ или поне доброжелателния им неутралитет няма да могат да спасят пленените деца. Той обясни замисъла си на Лира и на Отец Корам на другия ден, когато морската болест на Лира беше попреминала. Слънцето грееше ярко, а зелените вълни се устремяваха срещу кораба и се разбиваха, пръскайки водопади от бяла пяна. На палубата духаше лек бриз и цялото море искреше от светлина и движение. Лира почувства как и последните остатъци от болестта я напускат. Сега, когато Панталеймон беше открил удоволствието да се рее като чайка или буревестник и да докосва в бръснещ полет гребените на вълните, тя беше твърде погълната от възторга му, за да се търкаля в леглото.

Джон Фаа, Отец Корам и още двама-трима души стояха на кърмата и си говореха на слънце, обсъждайки какво да предприемат по-нататък.

— Отец Корам познава лапландските вещици — каза Джон Фаа. — И ако не се лъжа, имат някакви отдавнашни уговорки.

— Прав си, Джон — потвърди Отец Корам. — Това беше преди четиридесет години, но за вещиците те са нищо. Някои от тях живеят много пъти по толкова.

— Как се стигна до тези уговорки? — попита Адам Стефански, който отговаряше за бойния отряд.

— Спасих живота на една вещица — обясни Отец Корам. — Тя падна от небето, а след нея се спусна голяма червена птица, каквато никога не бях виждал. Вещицата беше ранена и падна в блатото, а аз тръгнах да я търся. Когато я открих, тя се давеше. Качих я на лодката и застрелях птицата, която падна в тресавището за мое голямо съжаление, защото беше огромна и червена като пламък.

Мъжете се размърдаха, някои от тях ахнаха, очаровани от историята на Отец Корам.

— След като я качих на лодката — продължи той, — преживях най-големия потрес в живота си, защото тази млада жена нямаше демон.

Последните му думи прозвучаха като: „Тя нямаше глава.“ Самата мисъл за това беше противна. Мъжете потрепериха, а демоните им настръхнаха и нададоха жални викове. Панталеймон пропълзя и се сгуши на гърдите на Лира, която усети тупкането на сърцето му.

— Поне така беше на пръв поглед — каза Отец Корам. — Като я видях да пада от въздуха, аз веднага се досетих, че е вещица. Видът й беше на жена, по-слаба от някои и по-хубава от повечето жени, които познавах, но като не видях демон, аз се ужасих.

— А вещиците наистина ли нямат демони? — попита Майкъл Канцона.

— Сигурно са невидими — предположи Адам Стефански. — Той е бил там, но Отец Корам просто не го е виждал.

— Грешиш, Адам — възрази Отец Корам. — Той не беше там. Вещиците имат способността да се разделят с демоните си на по-голямо разстояние от нас. Ако се наложи, могат да пращат демоните си надалеч — по земята, в облаците или на дъното на океана. А тази вещица още не беше се съвзела, когато след около час долетя демонът й, усетил страха и болката й. И съм сигурен, макар тя така и да не си призна, че голямата червена птица беше демонът на друга вещица. Господи, като осъзнах това, тръпки ме побиха! Трябваше да възпра ръката си. Но злото вече беше сторено. И все пак аз й бях спасил живота и тя ми остави знак и ми каза да я повикам, ако изпадна в нужда. Веднъж вече ми прати помощ, когато скрелингите ме улучиха с отровна стрела. Влизали сме във връзка и друг път… Вече много години не съм я виждал, но тя ще си спомни.

— А тази вещица в Тролезунд ли живее?

— Не, вещиците живеят в горите или в тундрата, а не в пристанищата сред хората. Техен дом е пущинакът. Но имат консул там и аз ще й пратя вест, имате думата ми.

Лира искаше да научи повече за вещиците, но мъжете заговориха за горивото и за запасите от храна и тя предпочете да разгледа кораба. Обиколи го от носа до кърмата и скоро се запозна с един истински моряк, като започна да го цели със семките от ябълката, която беше яла на закуска. Морякът, спокоен едър мъж, я наруга, тя му отвърна със същото и после двамата станаха големи приятели. Той се казваше Джери. Благодарение на него Лира разбра, че най-добрият начин да избегнеш морската болест е да се занимаваш с нещо и че дори черна работа като търкането на палубата може да носи удоволствие, ако го правиш по моряшки. Тази идея много й допадна и по-късно тя сгъна одеялата на леглото си по моряшки, подреди си вещите по моряшки и дори вече наричаше това скатаване вместо подреждане.

След два дни в морето Лира реши, че е родена за такъв живот. Обикаляше кораба от машинното отделение до мостика и скоро беше на ти с целия екипаж. Капитан Рокби веднъж й позволи да даде сигнал на една холандска фрегата, като дръпне ръчката на парната свирка, готвачът беше принуден всеки път да търпи помощта й при бъркането на тестото за сливовия пудинг и единствено строгият глас на Джон Фаа успяваше да й попречи да се покатери на мачтата, за да наблюдава отвисоко хоризонта.

Междувременно напредваха на север и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Запасите от дрехи на кораба бяха претърсени основно, за да й намерят мушама, която да скъсят според ръста й, а Джери й показваше как се шие — умение, което тя охотно възприемаше от него, макар в „Джордан“ да се отнасяше с презрение към това занимание, колкото и да се опитваше госпожа Лонсдейл да я научи. Двамата заедно ушиха водонепроницаема торбичка за алетиометъра, която се връзваше на кръста — в случай че Лира падне в морето, според собствените й думи. Тя заставаше облакътена на перилата, облечена в мушамата си и с нахлупена качулка, а жилещите водни пръски я обсипваха от глава до пети и мокреха палубата зад нея. Пристъпите на морска болест все още я измъчваха от време на време, особено когато вятърът се усилеше и корабът се залюлееше тежко над гребените на сиво-сините вълни. Тогава Панталеймон правеше всичко възможно да й отвлече вниманието, като се превръщаше в буревестник и докосваше вълните в стремителен полет, а тя усещаше безкрайното му опиянение от стихията и забравяше за пристъпа. От време на време Панталеймон се опитваше да се превърне в риба, а веднъж дори взе участие в игрите на стадо делфини, за тяхна голяма изненада и удоволствие. Лира стоеше трепереща под качулката си и се заливаше от смях, когато любимият й Панталеймон, гладък и могъщ, изскачаше и се извиваше във въздуха заедно с още половин дузина стремителни сиви силуети. Изпитваше удоволствие, но я парваше и нещо друго — болка и страх при мисълта, че това може би му е по-близко и скъпо от нея.

Приятелят й Джери беше наблизо и спря за миг работата си, за да погледа как демонът на момичето играе с делфините. Неговата чайка беше пъхнала глава под крилото си и стоеше на кабестана. Той разбираше добре чувствата на Лира.

— Спомням си, че когато за пръв път тръгнах на плаване, моята Белизария още нямаше постоянна форма, толкова млад бях. На нея й харесваше да бъде делфин и аз много се боях, че ще си остане такава. На първия ми кораб имаше един стар моряк, чийто демон беше делфин, и той не можеше да излезе от морето. Беше прекрасен моряк, най-добрият навигатор, когото съм виждал, можеше да направи цяло състояние като рибар, но не беше щастлив. Така си остана до самата си смърт и го погребаха в морето.

— Защо трябва демоните да приемат постоянна форма? — попита Лира. — Иска ми се Панталеймон да може винаги да се променя, а и той би искал същото.

— Е, винаги става така и така ще бъде. Това е част от порастването. Ще дойде време, когато ще се умориш да го гледаш как постоянно се променя и ще поискаш да си остане един и същ.

— Никога!

— О, ще видиш. И ти като всички останали момичета ще поискаш да пораснеш. Но постоянната форма си има своите предимства.

— Какви са те?

— Ще знаеш що за човек си. Вземи старата Белизария. Тя е чайка, и аз също съм донякъде чайка. Не съм велик, красив и блестящ, но съм жилав и мога да оцелея навсякъде и да си намеря късче хляб и компания. Това си струва да се знае. И когато демонът ти приеме неизменна форма, и ти ще знаещ какъв човек си.

— А ако демонът приеме форма, която не ти харесва?

— Това ще е много досадно, но има много хора, които искат демонът им да е лъв, а трябва да се примиряват с пудел. И докато се научат да приемат нещата такива, каквито са, хабят много нерви и се терзаят.

Лира обаче имаше чувството, че никога няма да порасне.

 

 

Една сутрин във въздуха се носеше друг мирис и корабът се движеше по друг начин — вместо да се спуска и издига, той се люлееше странно от една страна на друга. Минута след като се събуди, Лира вече беше на палубата и се взираше жадно в сушата — толкова странна гледка след всичката тази вода! Макар да бяха прекарали в морето едва няколко дни, на нея й се виждаха цяла вечност. Право пред кораба изникна планина, обградена от зеленина и увенчана с бяла снежна шапка, а под нея беше заливът с малкия град около него. Дървени къщи със стръмни покриви, островърх параклис, малко пристанище с кранове и облаци от кръжащи и кряскащи чайки. Миришеше на риба, но към нея се примесваха и ароматите на земята — на борова смола и пръст, на животни и тор. И на още нещо, което би могло да бъде сняг — студено, безлико и диво. Мирисът на севера.

Около кораба плуваха тюлени, които подаваха над водата клоунските си лица и отново се гмуркаха с плясък. Вятърът, който разбиваше на хиляди дребни пръски гребените на вълните, беше чудовищно студен. Той се провираше през всяка пролука на вълчето палто на Лира и скоро ръцете й се вкочаниха, а лицето й изтръпна от студа. Панталеймон се беше превърнал в хермелин и топлеше шията й, но въпреки това беше прекалено студено, за да стои човек навън без работа, и Лира побърза да слезе долу, за да закуси с обичайната каша и да надникне през илюминатора в салончето.

В залива водата беше спокойна и когато минаха масивния вълнолом, люшкането съвсем изчезна и Лира се почувства непривично. Двамата с Панталеймон стояха и гледаха как корабът мудно приближава кея. През следващия час ръмженето на мотора заглъхна и се превърна в глухо боботене, разнасяха се команди и викове, хвърляха се въжетата, спускаха се траповете и шлюзовете се отваряха.

— Хайде, Лира — каза Отец Корам. — Готов ли е багажът ти?

Вещите на Лира бяха опаковани още от сутринта. От нея се искаше само да изтича до каютата, да грабне пазарската торбичка и да излезе на палубата.

Първото, което направиха с Отец Корам на брега, беше да посетят дома на Консула на вещиците. Не беше трудно да го открият — целият градец беше струпан около залива и единствените по-внушителни постройки бяха къщата на губернатора и параклисът. Консулът на вещиците живееше в зелена дървена къща, от която се виждаше морето, и когато дръпнаха звънеца, звънът му отекна силно на тихата уличка.

Един слуга ги въведе в малък салон и им поднесе кафе. Не след дълго се появи и самият Консул. Беше дебел мъж с червендалесто лице и строг черен костюм, който се представи като Мартин Ланселиус. Демонът му беше малка змия със същия наситен зелен цвят като блестящите му очи — единственото в облика му, което напомняше за връзката му с вещиците, макар че Лира никак не беше сигурна как точно трябва да изглежда един представител на това племе.

— С какво мога да ви бъда полезен, Отче Корам? — попита той.

— С две неща, доктор Ланселиус. Първо, бих искал да вляза във връзка с една вещица, която срещнах преди няколко години в Блатната страна в Източна Англия. Казва се Серафина Пекала.

Доктор Ланселиус си записа нещо със сребърен молив.

— Преди колко време се срещнахте с нея? — попита той.

— Има вече около четирийсет години. Но мисля, че тя ще си спомни.

— А кое е второто, за което ще ви е нужна помощта ми?

— Аз представлявам няколко цигански семейства, изгубили деца. Имаме основания да смятаме, че съществува организация, която отвлича децата, наши и чужди, и ги кара на север с някаква неизвестна цел. Бих искал да знам дали вие или някой от вашите хора е чувал нещо за това.

Доктор Ланселиус отпи от кафето си с непроницаемо изражение.

— Възможно е и да сме чули нещо за подобна дейност — отвърна той. — Но, знаете ли, отношенията ни със северняците са изключително дружески. Едва ли ще бъде оправдано да ги безпокоим.

Отец Корам кимна с разбиране.

— Напълно сте прав. И аз не бих ви притеснявал, ако имаше някакъв друг начин да се сдобием с информация. Точно затова ви попитах най-напред за Серафина Пекала.

Сега доктор Ланселиус на свой ред кимна с разбиране. Лира следеше тази игра с интерес и уважение. Зад нея се криеха много други неща и вече беше ясно, че Консулът е на път да вземе решение.

— Добре — каза той. — Това, разбира се, е вярно и вие разбирате, че името ви не ни е непознато, Отче Корам. Серафина Пекала е кралица на един от клановете на вещиците в района на езерото Енара. Колкото до другия ви въпрос, ясно е, че такава информация не може да стигне до вас чрез мен.

— Естествено.

— Е, в такъв случай ще ви кажа, че тук, в този град има клон на една организация, наречена Изследователска компания за развитие на Севера, която уж търси полезни изкопаеми, но всъщност е под ръководството на така наречения Жертвен съвет в Лондон. Тази организация, доколкото подразбрах, внася деца. Това не се знае от всички в града — правителството на Норвегия официално не е информирано. Децата се отвеждат някъде във вътрешността на страната.

— Знаете ли къде, доктор Ланселиус?

— Не. Ако знаех, щях да ви кажа.

— А знаете ли какво става с тях след това?

За пръв път доктор Ланселиус погледна Лира. Тя му отвърна с твърд поглед. Малката зелена змия, увита около шията на Консула, вдигна глава и му прошепна нещо, а тънкият й език се стрелкаше към ухото му.

— Чувал съм да се говори в тази връзка за Майщатски процес — каза Консулът. — Мисля, че това е с цел да избегнат назоваването на нещата с истинските им имена. Чувал съм и за междинно разполовяване, но не мога да кажа какво означава.

— А в момента в града има ли някакви деца? — попита Отец Корам.

Той милваше демона си, който седеше в скута му, но беше нащрек. Лира забеляза, че голямата котка е спряла да мърка.

— Мисля, че не — отвърна доктор Ланселиус. — Група от двайсетина деца пристигна преди седмица и замина онзи ден.

— Толкова скоро? Това ни дава някаква надежда. С какво тръгнаха, доктор Ланселиус?

— С шейни.

— И нямате никаква представа накъде са поели?

— Почти. Този въпрос не ни интересува.

— Разбира се. Е, вие отговорихте чистосърдечно на всичките ми въпроси, господине, остана само още един. Ако бяхте на мое място, какъв въпрос щяхте да зададете на Консула на вещиците?

За пръв път доктор Ланселиус се усмихна.

— Щях да го попитам как да си осигуря услугите на бронирана мечка — отвърна той.

Лира се изправи на стола си и усети как сърцето на Панталеймон подскочи.

— Доколкото разбрах, бронираните мечки служат на Жертвания съвет — с изненада изрече Отец Корам. — Искам да кажа, на Компанията за развитие на Севера или както се наричат там.

— За един от мечоците мога да кажа със сигурност, че не е на тяхна служба. Ще го намерите в гаража за шейни в края на улица „Ланглокур“. В момента си изкарва прехраната там, но нравът му е такъв, че едва ли ще изтрае дълго, пък и кучетата се боят от него.

— Значи е отцепник?

— По всичко личи. Казва се Йорек Бирнисон. Попитахте ме какво бих ви попитал аз, и чухте отговора ми. А ето какво бих направил: за нищо на света не бих пропуснал шанса да привлека на своя страна бронирана мечка, дори да беше на много по-голямо разстояние.

Лира едва се сдържаше да не скочи от мястото си, но Отец Корам, който познаваше етикета в случаи като този, си взе още една меденка от подноса. Докато я ядеше, доктор Ланселиус се обърна към Лира:

— Доколкото разбрах, притежаваш алетиометър — каза той.

Това я слиса. Откъде можеше да знае Консулът за алетиометъра?

— Да — отвърна и побърза да добави, след като Панталеймон я ущипа силно: — Искате ли да го погледнете?

— С най-голямо удоволствие.

Лира бръкна непохватно в мушамената торбичка и измъкна увития в кадифе пакет. Консулът го разгърна много внимателно и загледа уреда така, както учен би гледал рядък ръкопис.

— Изключителен е! — възкликна той. — Виждал съм още един екземпляр, но не беше толкова хубав. А книгата с тълкуванията у теб ли е?

— Не — отвърна Лира, но преди да успее да продължи, Отец Корам се обади:

— Не, и е много жалко, че Лира притежава такава ценна вещ, а не е в състояние да я използва. Тя е такава загадка, както мастилените петна, по които индусите предсказват бъдещето. А най-близката книга с тълкувания, доколкото знам, е в манастира „Санкт Йохан“ в Хайделберг.

Лира разбираше каква е причината да се намеси — той не искате доктор Ланселиус да знае за силата й. Но виждаше и нещо, недостъпно за Отец Корам — вълнението на демона на доктор Ланселиус — и тутакси разбра, че премълчаването няма да им донесе нищо добро.

— Всъщност мога да го тълкувам — обърна се тя и към двамата.

Консулът беше този, който й отговори:

— Много умно от твоя страна. Откъде го имаш?

— Даде ми го Ректорът на колежа „Джордан“ в Оксфорд. Знаете ли кой ги е направил, доктор Ланселиус?

— Казват, че били направени в Прага. Ученият, изобретил уреда, явно е търсел способ за тълкуване на влиянието на планетите съгласно принципите на астрологията. Целта му е била да направи такова устройство, което да изразява идеята за Марс и Венера, както компасът изразява идеята за Севера. Не е успял, но изобретеният от него механизъм определено изразява нещо, макар никой да не знае какво точно е то.

— А символите откъде са взети?

— Говорим за седемнадесети век, когато символите и емблемите са били навсякъде. Сградите и изображенията трябвало да приличат на отворени книги. Всяко нещо значело и нещо друго — ако имаш нужния речник, можеш да прочетеш и самата природа. Никак не е за чудене, че философите са използвали символите на своето време, за да изразят чрез тях знание, идещо от тайнствен източник. Но вече два века и повече никой не използва сериозно символите.

Той подаде уреда на Лира с думите:

— Мога ли да те попитам нещо? Как успяваш да го разчетеш без книгата с тълкуванията?

— Просто изчиствам мозъка си от всичко — то е като да гледаш във водата. Очите ти сами намират нужното ниво, защото то е единственото, върху което се вижда ясно. Нещо от този род — обясни тя.

— А ако те помоля, дали ще се съгласиш да ми покажеш?

Лира погледна Отец Корам въпреки желанието си тутакси да се съгласи. Той кимна.

— Какво да търся? — попита тя.

— Какви са намеренията на тартарите по отношение на Камчатка?

Това не беше никак трудно. Лира намести стрелките на камилата, което означаваше Азия, на рога на изобилието, който трябваше да значи Камчатка с нейните златни мини, и на мравката — символ на активността, на целите и намеренията. После застина в очакване трите нива на значенията да се избистрят и изчака спокойно отговора, който дойде почти веднага. Дългата стрелка трепна върху делфина, шлема, бебето и котвата, затанцува между тях и се насоча нататък към леярския тигел, очертавайки сложен рисунък, който обаче не представляваше трудност за Лира, макар да беше напълно неразбираем за двамата мъже.

Когато това се повтори няколко пъти, тя вдигна поглед и примигна, сякаш излизаше от транс.

— Ще си дадат вид, че я нападат, но всъщност няма да го направят, защото тя е прекалено далече и това ще ги затрудни.

— Ще ми кажеш ли как го прочете?

— Делфинът в едно от значенията си е игра, значи има някаква уловка. Знам, че става дума за това, защото стрелката спря няколко пъти и само това ниво се виждаше ясно. Шлемът означава война, а двете заедно — игра на война, но нищо сериозно. А бебето е трудност… ще им бъде много трудно да я нападнат и котвата обяснява защо — ще стигнат толкова далеч, колкото им позволява опънатата верига на котвата. Не знам, просто виждам нещата по този начин.

Доктор Ланселиус кимна.

— Забележително! — изрече. — Много съм ти благодарен. Няма да го забравя.

Той погледна някак особено Отец Корам, после погледът му отново се спря на Лира.

— Мога ли да те помоля за още една демонстрация? Отвън на стената ще видиш няколко клонки от омаен бор. Една от тях е използвана от Серафина Пекала, а останалите не са. Можеш ли да кажеш коя е?

— Да! — тутакси отвърна Лира, готова да покаже уменията си, взе алетиометъра и забърза навън. Нямаше търпение да види омайния бор, защото знаеше, че вещиците летят на него, но никога не го беше виждала.

Когато излезе, Консулът се обърна към Отец Корам:

— Знаете ли кое е това дете?

— Дъщеря на лорд Азриел. А майка й е госпожа Колтър, от Жертвения съвет.

— А освен това?

— Не — поклати глава старият циганин. — Повече не знам. Но тя е странно невинно създание и аз за нищо на света не бих я наранил. Не мога да си представя как се е научила да тълкува този инструмент, но й вярвам, когато говори за това. Защо питате, доктор Ланселиус? Какво знаете за нея?

— Вещиците говорят за това дете от векове. Може би защото живеят твърде близко до мястото, където воалът между световете е тънък, но от време на време те чуват безсмъртен шепот, гласовете на онези, които преминават между различните светове. И те говорят за едно такова дете, чиято велика съдба ще се изпълни — но не тук, а далеч отвъд. Без това дете всички ние ще умрем. Така казват вещиците. Но тя трябва да последва тази съдба, без да знае какво върши, защото единствено в нейното незнание е нашето спасение. Разбирате ли ме, Отче Корам?

— Не — поклати глава старецът. — Не бих казал, че ви разбирам.

— Това означава, че трябва да й се даде свобода да прави грешки. Можем само да се надяваме, че ще ги избегне, но не бива да я направляваме. Щастлив съм, че можах да я видя, преди да умра.

— Но как разбрахте, че точно тя е това дете? И какви са тези същества, които преминават между световете? Не мога да ви разбера, доктор Ланселиус, макар да знам, че сте честен човек…

Консулът понечи да отговори, но в този миг вратата се отвори и Лира влезе победоносно с борова клонка в ръка.

— Ето я! — заяви тя. — Пробвах ги всичките и съм сигурна, че е тази.

Консулът погледна клонката и кимна.

— Вярно е. Браво, Лира, това е забележително! Късметлийка си, че притежаваш такъв уред, и ти пожелавам да ти служи добре. Позволи ми сега да ти дам нещо, което ще отнесеш със себе си…

Той отчупи една вейка от клона.

— Тя с това нещо ли е летяла? — попита Лира с благоговение.

— Да. Не мога да ти дам целия клон, защото ми трябва да влизам във връзка с нея, но и това е достатъчно. Пази я.

— Ще я пазя — обеща Лира. — Благодаря.

Тя пъхна вейката в торбичката при алетиометъра. Отец Корам докосна клона, сякаш за късмет, и на лицето му се появи изражение, което Лира не беше виждала дотогава, някакъв далечен копнеж. Консулът ги изпрати до вратата, стисна ръката на Отец Корам и подаде ръка и на Лира.

— Надявам се да успеете — пожела той и застана на прага в пронизващия студ, за да ги изпроводи с поглед.

— Той знаеше отговора за тартарите още преди мен — пошушна Лира. — Алетиометърът ми го каза, но аз си замълчах. Леярският тигел значеше точно това.

— Предполагам, че те е изпитвал, дете. Но се радвам, че ти беше толкова учтива, без да си сигурна какво знае той. И това за мечката беше полезна информация. Не знам как щяхме да разберем, ако не беше той.

Двамата се запътиха към гаража — няколко бетонни постройки в гол и мрачен район, където сред сивите скали и заледените локви тук-там растяха жалки стръкчета трева и бурени. Някакъв сърдит мъж в канцеларията им каза, че в шест мечокът свършва работа, но трябва да побързат, защото той отивал направо в двора на Ейнарсоновия бар, където му давали да пие.

После Отец Корам заведе Лира при най-добрия шивач в града и й купи зимни дрехи, подходящи за тукашния студен климат. Избраха парка от еленова кожа, защото косъмът й е кух и изолира добре. Качулката беше подплатена с кожа от росомаха, по която не се образуват ледени висулки от дъха. Купиха и дрехи и гамаши от кожа на млад елен, както и копринени ръкавици, които се носят под кожените. Ботушите и ръкавиците бяха направени от кожата на предните крака на елена, която е особено здрава, а подметките бяха от кожа на брадат тюлен, която не отстъпва по здравина на моржовата, но е по-лека. Накрая купиха водонепроницаема наметка от полупрозрачни тюленови черва, която обгръщаше Лира от глава до пети.

Навлечена във всичко това, с копринен шал около врата и вълнена шапка на главата, с нахлупена качулка, тя усещаше, че се задъхва от жега, но им предстоеше да заминат за далеч по-студени места.

Джон Фаа беше наблюдавал разтоварването на кораба и сега гореше от нетърпение да чуе какво е казал Консулът на вещиците, но въпросът за мечока го заинтригува още повече.

— Още тази вечер ще идем при него — реши той. — Говорил ли си някога с такова същество, Отче Корам?

— Да, и дори съм се бил с едно — слава Богу, не сам. Трябва да сме готови да се пазарим с него, Джон. Той ще поиска много, сигурен съм, и ще е почти неуправляем, но ни е нужен.

— Да, трябва да го привлечеш на наша страна. А какво стана с твоята вещица?

— Тя е далече. Сега е кралица на клана си. Надявам се, че ще можем да й пратим вест, но ще мине много време, докато получим отговор.

— Добре. Нека сега да ти кажа какво открих аз, стари приятелю.

Джон Фаа явно нямаше търпение да сподели нещо с тях. На пристана беше срещнал един златотърсач от Нова Дания — тексасеца Лий Скорзби, който покрай всичко останало имал и балон. Експедицията в която се надявал да участва, се провалила поради недостиг на средства още преди да напусне Амстердам, така че сега бил изпаднал в затруднение.

— Помисли си какво бихме могли да направим с помощта на един аеронавт, Отче Корам! — възкликна Джон Фаа, като потриваше едрите си ръце. — Поканих го да се присъедини към нас. Май имахме голям късмет, като дойдохме тук.

— Още по-голям късмет щяхме да имаме, ако знаехме къде отиваме — промърмори Отец Корам, но нищо не можеше да угаси ентусиазма на Джон Фаа, който се радваше като дете, че отново има с какво да се захване.

Мракът вече беше паднал и всичките припаси и екипировка бяха стоварени и чакаха на кея, когато Отец Корам и Лира се запътиха по крайбрежната улица да търсят бара на Ейнарсон. Намериха го лесно по грубия бетонен навес с червен неонов надпис, святкащ на неравни интервали над вратата, и гръмките гласове, долитащи през запотените прозорци.

Тясна пътека водеше към ламаринената врата на задния двор, където над замръзналата кал се издигаше малък навес. В мътната светлина от задния прозорец се мержелееше едра бледа фигура, която стоеше изправена и гризеше голям кокал, като го стискаше с две ръце. На Лира й се стори, че вижда окървавена муцуна, злобни черни очички и сплъстена жълтеникава козина. Съществото гризеше кокала с грозно ръмжене, мляскане и хрущене.

Отец Корам застана до вратата и го повика:

— Йорек Бирнисон!

Мечокът спря да яде. Стори им се, че гледа право към тях, но изражението му беше непроницаемо.

— Йорек Бирнисон — повтори Отец Корам, — може ли да поговорим?

Сърцето на Лира биеше лудо — нещо в присъствието на мечока я изпълваше с усещането за студ, опасност и груба сила, но сила, подвластна на разума. Това не беше човешки разум, не — защото мечките нямаха демони. Това странно огромно същество, поглъщащо храната си, не приличаше на нищо, видяно досега, и тя усети как я изпълва възхищение и жалост към самотното създание.

Мечокът пусна еленовия крак и тръгна на четири крака към вратата. Там се изправи в целия си ръст, над три метра висок, сякаш да покаже цялата си мощ, да им напомни, че вратата не може да го спре, и проговори:

— Кои сте вие?

Гласът му беше толкова дълбок и тътнещ, че сякаш земята затрепери. Острата миризма, която се излъчваше от тялото му, беше почти нетърпима.

— Аз съм Отец Корам от циганския народ на Източна Англия. А това момиченце е Лира Белакуа.

— Какво искате?

— Искаме да ти предложим работа, Йорек Бирнисон.

— Аз имам работа.

Мечокът отново застана на четири крака. В гласа му не можеше да се долови никакво чувство, нито ирония, нито гняв — толкова дълбок и безизразен беше.

— Какво правиш в гаража за шейни? — попита Отец Корам.

— Поправям счупени машини и метални предмети. Вдигам тежести.

— Може ли това да е работа за бронирана мечка?

— Щом плащат.

Зад мечока вратата на бара се открехна и някакъв мъж остави на земята голяма пръстена кана, после се изправи и ги погледна.

— Кои са тези?

— Чужденци — отвърна мечокът.

Съдържателят като че искаше да попита още нещо, но Йорек Бирнисон направи внезапно движение към него и той захлопна уплашено вратата. Мечокът провря ноктестата си лапа през дръжката и вдигна каната към устата си. Лира усети как я облъхна острата миризма на неразреден спирт.

Мечокът отпи няколко глътки и остави каната, за да се върне към кокала. Лира и Отец Корам имаха чувството, че ги е забравил, когато той заговори отново:

— Каква работа предлагате?

— Бой, по всяка вероятност — каза Отец Корам. — Ще вървим на север, докато намерим мястото, където държат едни пленени деца. Когато го открием, ще се наложи да се бием, за да освободим децата, а после ще ги отведем у дома.

— И какво ще платите?

— Не знам какво да ти предложа, Йорек Бирнисон. Ако приемеш злато, ще ти платим в злато.

— Не става.

— Какво ти плащат в гаража?

— Месо и спирт.

Мечокът замълча, после пусна оглозгалия кокал на земята и отново надигна каната. Пиеше неразредения спирт, сякаш беше вода.

— Прощавай, че те питам, Йорек Бирнисон — обади се Отец Корам, — но ти би могъл да водиш свободен и горд живот сред ледовете, да ловиш тюлени и моржове или да воюваш и да спечелиш големи почести. Какво те държи в Тролезунд и Ейнарсоновия бар?

Лира усети, че настръхва. Знаеше че подобен въпрос можеше да се изтълкува като оскърбление, което щеше да разяри гиганта, и се чудеше на куража на Отец Корам. Йорек Бирнисон остави каната, приближи се до вратата и се взря в лицето на стареца. Отец Корам не мигна.

— Познавам хората, които търсите — каза мечокът. — Онези, които режат деца. Те тръгнаха онзи ден на север с нова група. Никой няма да ви каже нищо за тях — дават си вид, че не знаят, защото те носят пари и създават работа. Аз не харесвам хората, които режат деца, затова ще ви отговоря. Стоя тук и пия спирт, защото ми взеха бронята, а без нея мога да ловя тюлени, но не мога да воювам. А аз съм брониран мечок — войната е морето, в което плавам, и въздухът, който дишам. Мъжете в този град ми даваха да пия спирт, докато заспах, после ми взеха бронята. Ако знаех къде я държат, щях да срина града, за да си я върна. Искате ли да ви служа, това е цената — върнете ми бронята. Направете го и аз ще бъда с вас, докато умра или извоювате победа. Цената е бронята ми. Върнете ли ми я, вече няма да имам нужда от спирт.