Филип Пулман
Северно сияние (1)

1.
Гарафа токайско

Лира и демонът й се прокрадваха през притъмняващата Зала, като се стараеха да се движат така, че да не ги виждат от кухнята. Трите огромни маси по цялото протежение на Залата вече бяха наредени. Среброто и стъклото ловяха последните отблясъци светлина, а дългите пейки бяха издърпани в очакване на гостите. Високо в полумрака на стените висяха портретите на предишни Ректори. Лира стигна до подиума и се озърна през рамо към отворената кухненска врата. Не видя никого и се приближи до високата маса. Тук приборите не бяха сребърни, а златни и вместо пейки имаше четиринайсет махагонови стола с кадифени възглавници.

Лира спря до стола на Ректора и леко чукна с нокът най-голямата чаша. Из Залата се разнесе мелодичен звън.

— Това е несериозно! — прошепна демонът й. — Дръж се прилично!

Демонът се казваше Панталеймон и беше приел формата на нощна пеперуда — тъмнокафява, та да не се вижда в полумрака на Залата.

— В кухнята вдигат прекалено много шум, за да ни чуят — прошепна в отговор Лира. — А Главният лакей няма да дойде преди първия звънец, така че спри да мрънкаш.

Въпреки това тя сложи ръка върху звънтящия кристал, а Панталеймон изпърха през открехнатата врата на Стаята за отдих в другия край на подиума. Миг по-късно той отново се появи.

— Няма никой — съобщи шепнешком. — Но трябва да побързаме.

Лира се сниши до равнището на високата маса и се стрелна през вратата на Стаята за отдих, чак там се изправи и се огледа. Единствената светлина идеше от камината, където цепениците изпращяха и запратиха към комина цял рояк ярки искри. Тя беше прекарала по-голямата част от живота си в колежа, но никога не беше влизала в Стаята за отдих. Само Професорите и гостите им имаха право да влизат там, при това жени не се допускаха. Дори на прислужниците не се разрешаваше да почистват. Това беше задължение на Иконома.

Панталеймон кацна на рамото й.

— Сега доволна ли си? Какво ще кажеш да се махаме? — прошепна той.

— Не говори глупости! Искам малко да поогледам.

Стаята беше голяма, с овална маса от полирано розово дърво, на която бяха наредени различни гарафи и чаши, както и сребърна преса за тютюн и стойка с няколко лули. На бюфета недалеч имаше малък примус и кошничка с макови главички.

— Добре си живеят, а, Пан? — промърмори Лира.

Тя се отпусна в едно от зелените кожени кресла, което беше толкова дълбоко, че почти се излегна, но само след миг се изправи, подпъхна крака под себе си и се загледа в портретите по стените. Сигурно пак стари Професори — мрачни, брадати, в дълги мантии, те я гледаха от рамките си с величествено неодобрение.

— За какво ли си говорят? — попита Лира, по-точно понечи да попита, защото още преди да го е изрекла, отвън се чуха гласове.

— Бързо зад креслото! — изсъска Панталеймон и за част от секундата Лира се озова зад креслото и се спотаи там. Това едва ли беше най-доброто скривалище — в самия център на стаята, и ако не стоеше много тихо…

Вратата се отвори и светлината в стаята се промени. Един от новодошлите носеше лампа, която постави на бюфета. Лира виждаше краката му в тъмнозелени панталони и лъснати до блясък черни обувки. Беше слуга.

— Пристигна ли вече лорд Азриел? — прозвуча нечий дълбок глас.

Беше Ректорът. Лира затаи дъх, когато демонът на прислужника (куче като на повечето слуги) изприпка покрай нея и седна тихо в краката му. Сега се видяха и краката на Ректора в обичайните му вехти черни обувки.

— Не, ваше благородие — отвърна Икономът. — И от Аеродок няма никакви вести.

— Предполагам, че ще е гладен. Въведи го направо в Залата.

— Да, ваше благородие.

— Наля ли за него от специалното токайско?

— Да, ваше благородие. От реколта 1898-а, както наредихте. Помня, че негова светлост имаше слабост към това вино.

— Добре. Сега ме остави сам.

— Ще ви трябва ли лампата, ваше благородие?

— Да, остави я тук. Само ела по някое време да подрежеш фитила, докато вечеряме.

Икономът леко се поклони и си тръгна. Демонът му покорно заприпка след него. От ненадеждното си укритие Лира наблюдаваше как Ректорът се приближи до големия дъбов гардероб в ъгъла, свали мантията си от закачалката и я наметна с пъшкане. Личеше, че е бил много силен мъж, но сега отдавна беше прехвърлил седемдесетте и движенията му бяха бавни и сковани. Демонът му гарван се спусна от гардероба на обичайното си място върху дясното му рамо.

Лира усещаше, че Панталеймон е настръхнал от вълнение, макар да не издаваше нито звук. Тя самата беше приятно развълнувана. Гостът, когото Ректорът беше споменал, й се падаше роден чичо. Лорд Азриел я изпълваше със страх и възхищение. Говореше се, че бил замесен в голямата политика, в някакви тайни изследвания, във войни в далечни краища, и никога не се знаеше кога ще се появи. Нравът му беше необуздан. Ако я свареше тук, щяха да я накажат сурово, но все някак щеше да го преживее.

Ала онова, което видя, напълно промени всичко.

Ректорът извади от джоба си сгъната хартия и я сложи на масата. Махна запушалката на една гарафа със златисто вино, разгъна пакетчето и изсипа на тънка струйка някакъв бял прах, после смачка хартията и я захвърли в огъня. Извади от джоба си молив, разбърка виното, докато прашецът се разтвори, и сложи запушалката.

Демонът му нададе тих отривист грак. Ректорът промърмори нещо в отговор и се огледа наоколо изпод тежките си клепачи, после излезе през същата врата, през която беше дошъл.

— Видя ли, Пан? — прошепна Лира.

— Разбира се, че видях! Сега бързо, преди да е дошъл Главният лакей!

Но още неизрекъл, откъм далечния край на Залата се разнесе звън.

— Звънецът на Главния лакей! — каза Лира. — Мислех, че имаме повече време.

Панталеймон бързо изпърха до вратата на Залата и пак така стремително се върна.

— Вече е там — съобщи той. — А не можеш да минеш и през другата врата…

Другата врата — онази, през която беше излязъл Ректорът, водеше към шумния коридор между Библиотеката и Професорската стая. По това време на деня той беше пълен с мъже, които навличаха тогите си за вечеря или бързаха да оставят книжата и куфарчетата си в Професорската стая, преди да се запътят към Залата. Лира възнамеряваше да се върне по пътя, по който беше дошла, достатъчни й бяха само няколко минути, преди да звънне звънчето на Главния лакей. Ако не беше видяла Ректора да слага белия прах във виното, може би щеше да рискува да си навлече гнева на слугата или да се опита да се промъкне незабелязано през оживения коридор. Но сега беше объркана и това я разколеба.

В този миг откъм подиума се чуха тежки стъпки. Главният лакей идваше да се убеди, че Стаята за отдих е готова да приеме професорите за обичайното маково семе и вино след вечеря. Лира се прокрадва до дъбовия гардероб, отвори вратата и се шмугна вътре. Едва успя да затвори, когато в стаята влезе Главният лакей. Беше спокойна за Панталеймон — помещението беше доста мрачно и той можеше спокойно да се вмъкне под някое от креслата.

Чу тежкото астматично пъхтене на слугата и го видя през пролуката на не добре затворената врата да подрежда лулите на стойката до пресичката за тютюн и да проверява чашите и гарафите. Човекът приглади с длани косата си над ушите и каза нещо на демона си. И неговият демон беше куче, но на висшите слуги се полагаха по-породисти кучета. Всъщност демонът му беше червеникава кучка сетер. Тя се озърташе подозрително и душеше въздуха, сякаш усещаше присъствието на чужд човек, но за безкрайно облекчение на момичето не се приближи до гардероба. Лира се боеше от Главния лакей, който на два пъти я беше натупвал.

Чу се тъничък шепот — явно Панталеймон беше успял да се промъкне при нея.

— Сега ще трябва да останем тук. Защо не ме послуша?

Тя изчака Главния лакей да излезе, преди да отговори. Негово задължение беше да надзирава прислужващите на високата маса слуги. Откъм Залата вече се чуваше шум от гласове и стъпки.

— Добре, че не те послушах — прошепна тя. — Тогава нямаше да видим, че Ректорът слага отрова във виното. Пан, това беше токайското, за което питаше! Те се канят да отровят лорд Азриел!

— Не можеш да си сигурна, че е отрова.

— А какво друго може да е? Спомни си, че преди да го направи, той отпрати слугата, за да не види. Сигурна съм, че става нещо. Нещо, свързано с политиката. От няколко дни слушам слугите да си шушукат. Пан, можем да предотвратим убийство!

— Никога не съм чувал подобна глупост! — отсече той. — Как си представяш да се спотайваш цели четири часа в тоя прашен гардероб? Нека да изляза и да погледна в коридора. Когато се опразни, ще ти кажа.

Той изпърха от рамото й и малката му сянка се появи в светлата пролука на вратата.

— Няма смисъл, Пан, ще остана тук — възрази тя. — Виждам още някаква мантия или тога. Ще я сложа на пода и ще се наместя удобно. Трябва да видя какво правят те.

До този момент тя клечеше. Сега предпазливо се изправи, опипа закачалките възможно най-тихо и установи, че гардеробът е по-широк, отколкото беше смятала. Имаше няколко професорски тоги и мантии с качулки, някои от тях подплатени с коприна и обточени с кожа.

— Дали всичките са на Ректора? — попита тя на глас. — Сигурно когато го правят почетен член на някой друг университет, му дават и хубави одежди и той ги пази тук за официални случаи? Пан, наистина ли мислиш, че това във виното не беше отрова?

— Не — призна той. — И аз като теб си мисля, че е отрова. Но ми се струва, че това не ни засяга. И че ако се намесиш, това ще е най-голямата от всички глупости, които някога си правила. Не е наша работа.

— Не говори глупости! — сряза го Лира. — Не мога да седя тук и да гледам как го тровят!

— Тогава върви някъде другаде.

— Ти си страхливец, Пан.

— Съгласен съм. Мога ли да те попитам какво смяташ да правиш? Да изскочиш от гардероба и да измъкнеш чашата от треперещите му пръсти? Какво си въобразяваш?

— Нищо не си въобразявам и ти много добре го знаеш — избухна тя. — Но след като видях какво направи Ректорът, нямам избор. Чувал си, че има нещо, наречено съвест, нали? Как мога просто да си седя в Библиотеката или някъде другаде със скръстени ръце, когато знам какво ще се случи? Никога няма да го направя, можеш да бъдеш сигурен!

— Ти през цялото време си искала точно това — промърмори демонът след кратко мълчание. — Искала си да се скриеш тук и да подслушваш. Как можах да не го разбера досега!

— Добре де, така е — призна тя. — Всички знаят, че тук се върши нещо тайно. Някакъв ритуал или нещо от този род. И аз просто исках да разбера какво е.

— Каквото и да е, не е наша работа! Ако им харесва да се забавляват с малките си тайни, просто погледни отвисоко на това и ги остави да правят каквото знаят. Само глупавите деца се крият и подслушват.

— Така си и знаех, че ще кажеш! Сега спри да ми опяваш.

Двамата седяха мълчаливо известно време. Лира се въртеше на неудобния корав под, а Панталеймон самодоволно се беше вкопчил с пипалата си в една тога. Лира усети как мислите се тълпят безредно в главата й и изпитваше безумно желание да ги сподели с демона си, но беше твърде горда. Реши да опита да ги сложи в ред без негова помощ.

Най-силна от всичко беше тревогата, но не за самата нея. Твърде често й се случваше да изпада в трудни положения, за да се притеснява особено. Този път се тревожеше за лорд Азриел и за онова, което ставаше. Той идваше рядко в колежа и обстоятелството, че този път посещението му беше по време на голямо политическо напрежение, означаваше, че не идва просто да хапне, да пийне и да изпуши някоя лула със старите си приятели. Лира знаеше, че и лорд Азриел, и Ректорът са членове на Правителствения съвет, който подпомагаше премиера, така че може би тук трябваше да се търси връзката. Но Правителственият съвет се събираше в Двореца, а не в Стаята за отдих на колежа „Джордан“.

Тя си припомни слуховете, които си разменяха шепнешком слугите от няколко дни насам. Шушукаше се, че тартарите нападнали московитите и се придвижвали на север към Санкт Петербург, откъдето можели да завладеят цялото балтийско крайбрежие и след време и цяла Западна Европа. А лорд Азриел се връщаше от север. Когато го видя последния път, той тъкмо подготвяше експедиция за Лапландия…

— Пан… — прошепна тя.

— Какво?

— Мислиш ли, че ще има война?

— Още не. Лорд Азриел нямаше да дойде тук на вечеря, ако войната беше въпрос на седмица или две.

— И аз мисля така. А след това?

— Ш-шт! Някой идва.

Тя се изправи и надникна през пролуката. Беше Икономът — идваше да подреже фитила на лампата, както му беше наредил Ректорът. Професорската стая и Библиотеката се осветяваха от анбарна светлина, но Професорите предпочитаха старите газени лампи в Стаята за отдих. И докато беше жив сегашният Ректор, това нямаше да се промени.

Икономът подряза изгорелия край и пъхна още една цепеница в камината, после нададе ухо към Залата и си взе шепа листа от пресичката за тютюн.

Едва беше захлупил капака, когато дръжката на вратата се завъртя и човекът трепна уплашено. Лира едва се сдържа да не се разсмее. Икономът бързо пъхна тютюна в джоба си и се обърна към новодошлия.

— Лорд Азриел! — изрече той и Лира усети как я полазват студени тръпки. Не можеше да го види от мястото си, но изпита неудържимо желание да надникне и с усилие го потисна.

— Добър вечер, Рен — поздрави лорд Азриел. Лира винаги слушаше този дрезгав глас със смесено чувство на страх и очакване. — Дошъл съм прекалено късно за вечеря. Ще почакам тук.

Икономът имаше притеснен вид. Гостите влизаха в тази стая само по покана на Ректора и лорд Азриел го знаеше. Но новодошлият гледаше многозначително към издутия му джоб и човекът не се реши да протестира.

— Да съобщя ли на Ректора, че сте пристигнал, милорд?

— Какво пък, нямам нищо против. Можеш да ми донесеш малко кафе.

— Да, милорд.

Икономът се поклони и побърза да се измъкне, а демонът му изприпка послушно по петите му. Чичото на Лира се приближи до камината, протегна се с високо вдигнати над главата ръце и се прозина като лъв. Беше облечен за пътуване. Сега Лира си спомни — като всеки път, когато го виждаше — колко много я плаши този човек. Вече и дума не можеше да става да се измъкне незабелязано. Трябваше да седи тихо като мишка и да се моли той да не я разкрие.

Демонът на лорд Азриел, снежен леопард, застана зад него.

— Тук ли смяташ да им прожектираш снимките?

— Да. Ще се вдигне по-малко шум, отколкото ако тръгна към Учебния салон. Те ще искат да видят и образците. Сега ще пратя някого при портиера. Лоши времена, Стелмария.

— Трябва да си починеш.

Той се излегна в едно от креслата, така че Лира вече не виждаше лицето му.

— Да, да. И да се преоблека. Може да има някакъв старинен етикет, според който да ме глобят дузина бутилки, задето съм дошъл неподходящо облечен. Три дни няма да се събудя. Факт е, че…

В този миг на вратата се почука и влезе Икономът със сребърен поднос, на който имаше каничка и чаша.

— Благодаря, Рен — каза лорд Азриел. — Това, което виждам на масата, токайско ли е?

— Ректорът нареди да отворим една бутилка специално за вас, милорд. Останали са само три дузини от тази реколта.

— Всички хубави неща на този свят рано или късно свършват. Остави подноса до мен. А, и кажи на Портиера да прати горе двата сандъка, които оставих във вестибюла.

— Тук ли, милорд?

— Да, човече, тук! Ще ми трябва и екран, и прожекционен апарат. Тук и веднага.

Икономът почти зяпна от изненада, но бързо се окопити и преглътна въпроса и протестите си.

— Рен, ти се самозабравяш — изрече лорд Азриел. — Не ми задавай въпроси, а прави каквото ти казвам.

— Да, милорд — изломоти Икономът. — С ваше позволение, ще съобщя на господин Коусън за намеренията ви, защото иначе може да се почувства засегнат, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да. Кажи му тогава.

Господин Коусън беше Главният лакей. Между него и Иконома се беше установило старо и трайно съперничество. Главният лакей беше по-висшият, но Икономът имаше повече възможности да спечели благоразположението на Професорите и да се възползва максимално от това. Сега сигурно беше във възторг от възможността да покаже на Главния лакей, че знае повече от него за онова, което става в Стаята за отдих.

Той се поклони и излезе. Лира видя как чичо й си наля кафе и го изгълта на един дъх, след което си наля втора чаша и отпи вече по-бавно. Любопитството я изгаряше — какви два сандъка с образци? И прожекционен апарат? Какво толкова спешно и важно имаше да покаже на Професорите?

Лорд Азриел се изправи и се обърна с гръб към огъня. Сега тя го виждаше в цял ръст и неволно се залюбува на пълната му противоположност с шишкавия Иконом и вялите изгърбени Професори. Лорд Азриел беше висок мъж с могъщи рамене и свирепо тъмно лице, а очите му искряха от някакъв необуздан смях. Това беше лице, на което можеше или да се покориш, или да се противопоставиш, но не и да изпиташ жалост или снизхождение. Всяко негово движение беше грациозно и отмерено до съвършенство като на див звяр, а когато се появеше в стая като тази, той наистина приличаше на див звяр, прекарал твърде дълго време в тясна клетка.

В този миг изражението му беше съсредоточено и затворено. Демонът му Стелмария се приближи до него и облегна глава на хълбока му. Той я погледна с неразгадаем поглед, обърна се и се приближи към масата. Лира усети как стомахът й се свива — лорд Азриел махна запушалката на гарафата и си наля пълна чаша токайско.

— Не! — не успя да сдържи вика си тя.

Лорд Азриел я чу и рязко се обърна.

— Кой е там?

Сякаш тласкана от някаква невидима сила, Лира изскочи от гардероба и се хвърли към него. Грабна чашата от ръката му и виното се разплиска по масата и килима. Чашата падна и се пръсна на парченца. Той сграбчи ръката й и силно я изви.

— Лира! Какво правиш тук, по дяволите?

— Пусни ме и ще ти кажа!

— Първо ще ти счупя ръката. Как дръзна да влезеш тук?

— Току-що ти спасих живота!

За миг и двамата застинаха. Момичето с разкривено от болка лице се опитваше да не изкрещи, а мъжът се беше надвесил над него като буреносен облак.

— Какво каза? — попита той тихо.

— Виното е отровено — процеди Лира през зъби. — Видях Ректора да сипва вътре някакъв прах.

Лордът я пусна. Тя седна премаляла на пода, а Панталеймон кацна загрижено на рамото и. Чичо й я гледаше със сдържана ярост и момичето не смееше да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Влязох само да погледна какво представлява стаята — опита се да се оправдае тя. — Знам, че не бива. Но смятах да изляза, преди да е дошъл някой. Тогава чух Ректора да влиза и не можех да избягам. Нямаше къде да се скрия, освен в гардероба. И го видях да сипва праха във виното. Ако не бях…

В този миг на вратата се почука.

— Това сигурно е Портиерът — каза лорд Азриел. — Влизай в гардероба! И само да чуя гък, ще съжаляваш, че си се родила.

Тя тутакси се шмугна обратно в гардероба. В мига, в който затваряше вратата, лорд Азриел извика:

— Влез!

Наистина беше Портиерът.

— Тук ли да ги внеса, милорд?

Старецът стоеше нерешително на прага, а зад него се подаваше краят на голям дървен сандък.

— Точно така, Шътър. Внеси ги и двата и ги остави до масата.

Лира си отдъхна и едва тогава усети болката в рамото и ръката си. Ако беше от момичетата, които плачат за щяло и нещяло, сигурно щеше да се разреве. Тя обаче стисна зъби и размърда ръката си, докато почувства, че болката утихва.

В този миг се чу звън на счупено стъкло и нещо се изля.

— По дяволите, Шътър, тромав стар глупако! Виж какво направи!

Портиерът може би не видя, но Лира забеляза всичко. Чичо й събори гарафата с токайско от масата и се престори, че го е направил Портиерът. Старецът внимателно остави сандъка и започна да се извинява.

— Много съжалявам, милорд. Явно съм бил по-близо, отколкото мислех…

— Вземи нещо да изчистиш тая бъркотия. Върви, преди килимът съвсем да подгизне!

Портиерът и младият му помощник забързаха да изпълнят нареждането. Лорд Азриел се приближи до гардероба и изрече тихо:

— Щом така и така си вътре, можеш да свършиш една полезна работа. Наблюдавай внимателно Ректора, когато влезе. Ако ми кажеш нещо интересно за него, ще се постарая да нямаш повече неприятности. Ясно ли е?

— Да, чичо.

— Чуя ли шум, няма да си мръдна пръста да ти помогна. Оправяй се сама.

Той се отдръпна и пак застана с гръб към огъня. Портиерът се върна с четка и парцал.

— Мога само още веднъж да ви кажа, че най-искрено ви се извинявам, милорд. Не знам какво…

— Заеми се с почистването.

Докато Портиерът търкаше виното от килима, почука Икономът и влезе заедно с личния прислужник на лорд Азриел, Торолд. Двамата носеха тежък сандък от полирано дърво с месингови дръжки. Когато видяха какво прави Портиерът, те спряха като заковани.

— Точно така, това беше токайското — каза лорд Азриел. — За съжаление. Това ли е прожекционният апарат? Сложете го до гардероба, Торолд. Ще монтираме екрана на другия край.

Лира разбра, че ще може да вижда екрана през пролуката на вратата, и се запита дали чичо й нарочно е решил така заради нея. Докато прислужникът разгръщаше шумно твърдото платно, тя прошепна:

— Видя ли? Не си ли струваше да дойдем?

— Възможно е — промърмори недоволно Панталеймон с тъничкия си гласец на пеперуда. — Но може и да не е така.

Лорд Азриел стоеше до камината и допиваше кафето си, а в това време Торолд отвори сандъка с прожекционния апарат, свали капачката от обектива и провери резервоара с маслото.

— Има достатъчно масло, милорд — каза той. — Да пратя ли вече за техника?

— Не, аз сам ще се справя. Благодаря, Торолд. Приключи ли вечерята, Рен?

— Почти, милорд — отвърна Икономът. — Ако правилно съм разбрал от господин Коусън, Ректорът и гостите му няма да се бавят, след като знаят, че сте тук. Да взема ли подноса с кафето?

— Вземи го и си свободен.

— Да, милорд.

С лек поклон Икономът взе подноса и си тръгна. Торолд го последва. В мига, в който вратата се затвори, лорд Азриел погледна към гардероба и Лира почти физически усети силата на погледа му, сякаш беше копие или стрела. После той се обърна и тихо заговори с демона си.

Огромната котка кротко приседна до него, бдителна, грациозна и опасна, а зелените й очи зорко огледаха стаята, преди да се насочат към вратата. Дръжката се завъртя. Лира не виждаше вратата, но чу как някой си пое дълбоко дъх.

— Ректоре — каза лорд Азриел. — Да, върнах се. Доведете гостите си — имам да ви покажа нещо много интересно.