Андрея Илиев
Грижовна съпруга прибира мъжа си

Квартално кръчме като много в София — винкел и стъкло за стени плюс ламаринен покрив. Цимент на пода. Пластмасови маси и столове — обикновено в ярки папагалски разцветки. Ха! Щях да забравя — и мирис на пържена цаца. Та седях си аз, мъчех една бира в очакване на внука. Той бе на тренировка по таекуондо в частен клуб отсреща. На масата до мен стояха двама мъже и кротко се наливаха. Явно се познаваха отдавна, защото си поркаха мълчешком. Не бързаха — стоте грама ракия ги пиха почти половин час. Поръчаха втори път и кръчмарката-сервитьорка-готвачка тъкмо сложи пред тях изпотените чаши, когато на прага застана огромно женище. Ама какво, Господи! То не беше само дебело. То и кокала му беше на щангист тежка категория! Кой знае — може пък да е тренирала някога… Щото и растителността под носа й бе така развита и гъста, че подсещаше за злоупотреба с мъжки хормони. И без това малкото и ниско помещение на кръчмето изведнъж отесня, а въздухът оредя като на Еверест.

— Иване! — рече заканително.

Видях как единият от мъжете започна да се смалява като бучка масло в нагорещен тиган.

— Тръгвай — изкомандва Годзила и се надвеси като кулокран над масата.

Мъжът стигна предела на смаляването си и кротко каза:

— Сега поръчахме. Изпивам ракията и идвам!

Женището не обели и дума. Очите й гневно просветнаха, посегна към чашата с ракия и я грабна. Стандартната чаша заприлича в ръката й на копче за балтон. Надигна я, разтвори паст като пещера и метна ракията вътре. После тресна чашата на масата, където тя пак взе нормалния си размер, и рече:

— Няма вече ракия! Хайде!

И Иван какво — тръгна…