Андрея Илиев
Български юнак пие бакър водка

За първи път го видях в барчето на почивния дом — грамаден мъж а ла Боримечката, но с меки, добри черти и елегантен костюм. На масата до него седеше хубаво чернокосо миньонче. Секунди след като влязоха в полезрението ми, дойде ервитьорът — натоварен като мотокар. Мъжът поемаше чашите и ги нареждаше край ръба на масата вдясно от себе си — едно, две… десет. А! И пет швепса. За мезетата да не говорим… Оттук нататък цялото заведение вторачи очища в него.

Той сякаш не ги усещаше — пиеше си пиенето и говореше с мадамата. Празните чаши нареждаше отляво. Сервитьорът понечи да ги прибере, но той го спря.

Една… две… девет… Всички спряха да пият, дори да говорят. И май вече го виждаха как пълзи към вратата.

Ами, само се бе поизпотил. Стана, кавалерства на дамата и излезе така, както навярно бе влязъл.

Пред бара се струпа митинг — всички питаха какво е пил. И цъкаха, цъкаха с език — бре, десет руски водки…

После се сближихме. Беше варналия, среден управленски кадър. Жена му бе румънка, от Гюргево.

— Преди да се оженя, веднъж седмично пиех по двайсет водки — разказа ми Георги. — Отидох да искам госпожицата от техните и те ни заведоха на бар. Като ги наредих, па като ги подкарах… Цялото заведение се умълча. Комар да бръмне, ще пукне тъпанче. По едно време пристига барманът и жълт, с пресъхнали устни пита нещо дядото. Жената превежда: „Тоя ще се самоубива ли?“ Аз викам: „Кажи му, че ми е хубаво“. Обръщам ги, ставаме и изчаткваме едно танго… Барманът пак тича при дядото: „Всичко е за сметка на заведението… Ама слушай, при мен са пили англичани, германци, руснаци, араби, негри, патагонци… Цял свят е лочил при мен. Ама такъв… Отде го намерихте тоя звяр?…“