Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака (8)

VIII

— Значи разбрахме се — рече Ермантие. — Започвате още от утре и свиквате нашите агенти от Испания и Португалия. Обмислях въпроса и тази нощ. Трябва да започнем с това. Ако можем да пуснем нашата крушка на предвидената цена, тя ще намери добър прием там. След това можете да направите проучвания за Швейцария и Италия. Изгледите са добри. И всичко да стане до октомври. Но размърдайте се, Юбер! Не забравяйте, че подемаме голяма битка и ще се опитат да ни торпилират. Колко ви е часът?

— Осем и четвърт — отвърна Юбер. — Имам предостатъчно време.

— Предостатъчно ли! Само час. Ако Кристиан не е готова след петнайсет минути, тръгнете без нея. Нейните магазини могат да почакат. Не е моментът да изпуснете влака.

— Никога не съм ви виждал толкова нервен. Хайде, успокойте се, Ермантие! Обещавам ви да се погрижа за всичко.

— И ми пишете подробно! И най-малките неща са важни за мен. И… телеграма още тази вечер, ако Максим е в Лион.

— Нали разбирате, че не е там. Иначе да ви е писал преди три дни!

— Да, да, и аз така мисля. Но тогава… къде може да е?

Ермантие опипа покривката пред себе си, откри двете прахчета аспирин и чашата с кафе. Глътна прахчетата.

— Къде ли може да е? Знаете ли от какво се страхувам? Че е много болен, за да ми пише.

— Хайде, хайде!

— Имам предчувствие. Може да е идиотско, но усещам, че е болен.

— Чуйте, Ермантие, тази вечер ще бъде много късно. Но утре веднага ще се осведомя. И. няма как да не разбера нещо. Все си мисля, че е отишъл при тази малка актриса, нали знаете.

— Колко стана часът?

— Осем и двайсет.

— Хайде, тръгвайте. Не я чакайте… Къде е Клеман?

— В гаража. Колата е готова. Багажът ми — също. Няма защо да се безпокоите. Не обичам да ви виждам толкова нервен.

— Нищо сериозно, лека мигрена — рече Ермантие. Може би не трябваше да произнася тази дума.

Отгатна, че от другата страна на масата Юбер го наблюдаваше.

— Често ли имате мигрена?

— От горещината е.

— Все пак. На ваше място бих повикал доктор Меруди. Нали той се погрижи за вас, когато стана злополуката. Искате ли да се отбием да му кажем?

— Никого не искам да виждам. Нито Меруди, нито който и да е друг.

— Но точно това ме безпокои. Както сте тръгнали, съвсем ще подивеете, Ермантие. Ето завчера, е, честно казано, не зная как да определя поведението ви с Белем.

Вместо отговор Ермантие стана и запали цигара. Прекаляваше с пушенето. Тютюнът пареше на езика му, устата му непрекъснато пресъхваше. Потърси гарафата. Юбер му я сложи в ръката и му помогна да напълни чашата си, не свали поглед от него, докато пиеше.

— Грижете се за себе си — рече той. — Надявам се да ви намеря възстановен след един месец.

И отново сякаш някакъв пресилен, изкуствен оптимизъм в гласа на Юбер, като когато се говори на неизлечимо болен.

— Не се тревожете за мен — изръмжа той. — А ако нещо куца в завода, не се колебайте да ме предупредите. Ще дойда … Хайде! Ще ви изпратя до колата.

Беше излязъл вятър, силен южен вятър, който преминаваше на горещи талази над градината и спираше въздуха в гърлото.

— От времето е… — прошепна Ермантие, като бършеше челото и шията си.

Цялото му лице го болеше, белезите около орбитите неудържимо го смъдяха, умираше от желание да се почеше. Юбер го хвана за лакътя. Той не се възпротиви.

— Давам ви думата си, Ермантие, че ще поема завода в ръцете си — рече Юбер с изненадваща твърдост. — От вас се иска само да си почивате и да не мислите повече за сделките си. Та отпуснете се да живеете спокойно, по дяволите! Нима не сте добре тук?

— Не — за малко да му отвърне Ермантие. Но предпочете да замълчи, вместо да признае, че не е добре, не е щастлив. С всеки изминал ден все по-силно съжаляваше за Лион. Тук се задушаваше. Сякаш го душаха бавно, ала това той не можеше да признае. Най-малко на Юбер. Приближиха до буика.

— А, ето я най-сетне Кристиан — рече Юбер. — Хайде, дръжте се, Ермантие!

Стисна му ръката, докато задъханата Кристиан хвърляше кошници в колата.

— Ще се върна след малко — каза тя. — Имате ли нужда от нещо?

— Не, тръгвайте веднага. И без това вече сте закъснели достатъчно.

Буикът премина вадата, хъркайки. Ермантие отново се бе заслушал в шума. По дяволите! Никаква грешка не беше възможна! Той сви рамене и отиде да затвори портата. Това му отне немалко време поради дългите железни куки, които трябваше да бъдат наместени. Избърса потта от лицето си и запали цигара. Денят се разгръщаше пред него, безкрайна броеница от празни часове, през които мисълта му без минутка отдих щеше да предъвква грижи. Грижи, които не можеше да сподели с никого, защото Максим беше заминал. Щеше ли да склони да се върне? Какъвто беше докачлив! Животът без Максим! „Но едно време, мислеше си Ермантие, чудесно минавах без него!“ Защото едно време воюваше всеки ден. Сега битката беше свършила. Ермантие се върна обратно по алеята в тежкия вятър, който го блъскаше и олюляваше на моменти. "Трябва да му задам въпроса, да го накарам да ми каже истината. Но от какво се опасяват всички?" Пак тази мисъл, упорита, натрапчива. Как да я пропъди да не бръмчи в главата му като отровна муха? Страхуваха се от нещо, Ермантие беше сигурен в това. Нали усещаше, че го наблюдават, че го дебнат с тревога, която накрая ставаше почти осезаема. Пред него се правеха, че е също както преди злополуката, но атмосферата вече беше различна. Лотие трябва да им е доверил нещо страшно, за да живеят в подобно изплашено очакване, което ставаше все по-ясно доловимо. Бяха едновременно прекалено любезни и прекалено предпазливи. Също като пред свиреп звяр, уж опитомен, но който всеки миг очакваш да те нападне. При това Ермантие почти беше сигурен, че не се страхуват да не би той да полудее. Интуицията! Колко крехко нещо е интуицията, но откакто живееше в мрак, беше принуден да се осланя на това нематериално възприятие. Сам се бе страхувал понякога да не изпадне в лудост. И най-вече когато бе пипнал трите праскови. Ала подобни заблуди, колкото и плашещи да са те, не успяват да разклатят из основи убеждението, че разумът ти е здрав. Усъмняваш се в себе си, но за кратко. Не, имаше нещо друго. Сякаш очакваха да го видят да падне, внезапно покосен от някаква тайнствена болест, която в същия този миг може би зрееше в плътта му. Та затова бяха тъй внимателни. Просто го глезеха, опитваха се да направят по-спокойни последните му дни. Всички малки лъжи, които беше уловил, бяха от онези, с които отрупват агонизиращия, когато всяка надежда е изгубена. Дори милосърдните сестри, дори свещениците лъжат пред леглото на умиращия. Ермантие се спря. Кръвта пулсираше в главата му. Болката беше страхотна въпреки аспирина. И напразно се опитваше да отгатне болестта си, чувствуваше се както обикновено, като се изключи мигрената. Устойчив на краката си, с дълбоко дишане и могъщи ръце. Дали в кръвта му нямаше някакъв съсирек, който всеки миг можеше да блокира сърцето му? Или при експлозията миниатюрно парченце метал се е забило в някоя гънка на мозъка му или в някое друго недостижимо място? От парализа ли беше застрашен, от удар, който поваля най-силните и ги превръща в олигавени чудовища? Да, може би беше това! Вероятно беше това. И халюцинациите, дето го бяха разтревожили толкова, да, те бяха предвестници на…

Ермантие притисна с юмруци слепоочията си. Кръвта течеше, течеше на бързи талази под неговите длани и той мислено я виждаше как циркулира в хилядите малки съдове на мозъка, оросявайки безценната тайнствена материя, родила толкова надежди, толкова мечти. Дишането му се учести. Всеки миг може би имаше опасност да рухне… Значи затова Кристиан почти не излизаше вече, същата онази Кристиан, дето преди прекарваше дните си навън. Затова Юбер го подканяше не само да си почива, ами и да изостави завода. Затова беше дошъл и Максим, под предлог че е изгърмял патроните си… Как да разбере какво точно е казал Лотие? Посочил ли бе срок? Шест месеца? Три месеца? По-малко?…

Само колко ужасно изморен беше, когато стигна верандата. Изморен и стар. Отпусна се на своя шезлонг.

— Марселин!

— Да, господине.

— Донесете ми бутилка коняк и чаша.

— Господинът иска да пие алкохол по това време?

— Побързайте, Марселин!

Подпря главата си с ръка, опита се да се отпусне. И така от предъвкването на все същите страхове най-после беше стигнал до хипотезата, която би могла да обясни всичко. И въпреки обезсърчението си изпитваше смътно доволство. Винаги се е гордеел със способността си да разсъждава правилно, с изобретателност, която повечето от другите не притежаваха. Марселин остави до него бутилката, напълни чашата.

— Господинът не бива да прави това. Алкохолът предизвиква жажда в такава горещина.

— Моля ви, Марселин!

Тя се отдалечи към кухнята, откъдето скоро долетя шум от съдове. Ермантие погълна няколко парещи глътки. Не, неговата хипотеза не обясняваше всичко. Например не обясняваше защо спи съвсем сам в лявото крило. Но, откровено казано, възражението не беше много силно. Дори и ако Кристиан бе дошла да се настани в съседната стая, нима пак не би хранил подозрения? Нима не би отгатнал веднага онова, което искаха да скрият от него? Впрочем — и той стисна чашата си, разтърсен от тази мисъл — дали не идваха нощем да се уверят, че спи? Дали оная нощ някой не се беше покатерил през прозореца да хвърли поглед в стаята? Що за глупост! Нямаше никой. Така да бъде! Но би могло и да има… натоварен със задачата да провери дали не е умрял.

Изпи последните глътки алкохол и ръката му се отпусна бавно. С всички сили се бе стремил към истината. Вече я знаеше. Беше по-ужасна от всичко, което си бе представял. Ето че вече не смееше да помръдне. Гъста пот избиваше от бузите, от челото му, от всяка гънка на шията му. Дрехите му бяха залепнали за тялото. Гадеше му се. Да се самоубие? Да, разбира се… Ами ако се лъжеше? Ако в момента си съчиняваше някаква измишльотина? Когато Максим дойде, ще го накара да намери отрова… В случай на парализа. Максим би проявил милосърдие и би сторил необходимото… Толкова немислимо беше да остане прикован към леглото във вечен мрак, и то в продължение на години. Слепотата все някак си щеше да я понесе. Но да се превърне в някаква жалка останка, в гнусна развалина, това не!

Потърси бутилката на масата и отпи от гърлото, защото се страхуваше да не разлее коняка извън чашата. В момента, когато оставяше бутилката, чу камбаните.

Камбаните биеха кротко, монотонно. Биеха за умряло. Отново надигна бутилката и наведнъж погълна съдържанието на половин чаша, за да прогони този звън. Защото явно нямаше никакви камбани. Часът беше едва девет и половина. В девет и половина в делник няма служба. Значи…

Ала мимо волята си надаваше ухо и далечните приглушени удари на камбана продължаваха да достигат до него, ту почти неуловими, когато вятърът забучеше през градината, ту чудно приближени, отчетливи, свободно пренесени в затишията. Илюзията беше невероятна. Когато се изгубваха напълно, той продължаваше да отмерва ударите на камбаната, да продължава техния ритъм вътре в себе си и ето внезапно камбаната си пробиваше път до него, отекваше в такт като инструмент, който се обажда при подаден от палката знак. И тогава му се струваше, че е в унисон с някаква заупокойна молитва, че отслужва патетична и тайнствена церемония. Никога досега не бе усещал по-пълно омаята на миража. Остави бутилката на плочите край себе си и тихо стана, сякаш най-малкото движение можеше да прекъсне или да накъса печалната мелодия на камбаната. На пръсти се приближи до вратата на верандата. Южният вятър, все по-горещ, навяваше безспир, вероятно от някакъв покрит с буреносни облаци хоризонт. Той разклащаше клоните, свиреше в ъгъла на верандата, но не успяваше да заглуши упоритата камбана, дето не можеше да е реална, защото, ако наистина биеше, би трябвало да предположи, че…

Ермантие се обърна и викна с променен глас.

— Марселин!

Той подскочи, когато тя прошепна край него.

— Да, господине, тук съм.

— Колко е часът?

— Десет без двайсет.

— Тогава какво означава тази камбана?

— Каква камбана?

— Елате тук… Слушайте сега!

Той я чуваше невероятно ясно, крехка, леко приглушена от разстоянието, бродеща сякаш, но толкова жива, че ако беше музикант, Ермантие би могъл да назове тона, който издаваше там, в далечината, тъй настойчиво, като че искаше да каже нещо.

— Господинът да ме извини… но не чувам никаква камбана.

— Как така, Марселин… Да не би да искате да кажете…

— Сигурна съм, че няма камбана. Първо на първо, когато вятърът духа от тази страна, не е възможно да се чуят камбаните от селото. И второ, питам се кой би се забавлявал да ги бие в този час.

— Сватба може би… или погребение?

— Щяхме да разберем. Когато тази сутрин ходих за хляб, никой не ми каза нищо.

Ермантие направи няколко крачки по алеята, но напразно се ослушваше, дори сложи ръката си като фуния на едното, после на другото ухо, не чу нищо. Край. Камбаната беше замлъкнала. Вятърът утихна за миг.

— Господинът нещо се е объркал. Ако биеше камбана, в този момент щяхме да я чуем ясно.

Може би беше права. Може би някакво нервно влакно в главата му не функционираше правилно. Свръхнапрегнатите индивиди често имат бучене в ушите, чуват звънци, камбанки.

— Да се приберем — прошепна той. — Не казвайте нищо на госпожата.

Ако Кристиан беше до него, тя не би го опровергала, ами сигурно щеше да потвърди, че чува камбаната. Ермантие се върна на своя шезлонг и потъна в объркан размисъл. Кристиан би излъгала. Но дали това беше доказателство, че Марселин е казала истината? Ами ако и Марселин беше излъгала? Просто защото не умееше така добре да се преструва. Оплиташе се в гъмжащите противоречиви мисли. Потърси бутилката. Марселин я беше отнесла. Сигурно е помислила, че е пиян. Ето защо му бе приказвала тъй твърдо и безапелационно. За малко да му забрани да слуша, да вярва в тази камбана. И все пак! Ако се вслушаше в себе си, тя отекваше още, тембърът й същият като на селската камбана. Не беше казал това на Марселин, а точно то бе най-смущаващото. Защото ако камбаната бе илюзия на разстроените му нерви, вероятно щеше да бъде или с по-нисък, или с по-висок, при това различен тон. Но точно същият звук! Леко тържествен, с притреперване на метала в мига, когато езикът удряше бронзовата стена.

Не го свърташе на едно място. Трябваше му движение, щом напрегнатата му до крайност мисъл работеше тревожно, както едно време, когато беше по следата на някакво откритие. Вмъкна се в къщата и опипва по-дълго, преди да намери стълбището. Грешките му в ориентирането, колебанията, нищо вече не го дразнеше. Той влезе в стаята си, отвори прозореца, облегна се на перваза. Палеше цигара от цигара, за да поддържа възбудата, настанила се в жилите му и изгаряща го отвътре като треска. Толкова по-зле, ако нещо в него се скъсаше и той паднеше мъртъв на земята. Вече нямаше голямо значение. От прозореца щеше да чуе буика, Кристиан непременно щеше да се качи да се преоблече, преди да разтовари провизиите в кухнята. Така че трябваше да чака.

Вятърът имаше вкус на прах, на нагрят пясък. Ермантие не си спомняше южен вятър да е бил толкова силен и парещ. Пъхтеше, свил кърпичката си на топка в ръката, но страдаше много по-малко от жегата, отколкото от мислите, които бавно, с все по-ужасяваща точност се надигаха в съзнанието му.

Той чу буика и премествайки се предпазливо, докосна стрелките на часовника: единайсет и четвърт. Горе-долу както беше предполагал. Открехна вратата на стаята и се ослуша. Отдолу идваше гълчава от гласове, която премина в шушнене. Кристиан не се свенеше да бъбри с Марселин и говори дълго, преди да се качи. Най-после стъпалата изскърцаха и острите й токчета се отдалечиха към другия край на коридора. След няколко минути слезе, тътрейки чехли, които шляпаха по стъпалата. Сега беше моментът. Ермантие отиде да завърти копчето на радиото и пусна шумна музика. Краката му трепереха от вълнение. Не можеше да преглътне слюнката си. Спря се на прага на стаята. Някой прекосяваше трапезарията. Той разпозна гласа на Кристиан, но беше неспособен да разбере какво казва. Изчака доста, преди да се закандилка отново. Опря се с рамо в стената, когато усети дръжката на вратата. Знаеше какво страдание го очаква зад тази врата и му беше необходимо да събере всичките си сили. Влезе и стъпка по стъпка, протегнал ръце напред, се отправи към скрина, където Кристиан държеше дрехите си. Наложи се да заобиколи едно кресло, маса. И най-малкият шум би го издал, а искаше да е сам, сам да срещне изпитанието, което го очакваше. Грубо дръпна вратата на шкафа и пръстите му заровиха. Веднага откриха шапката и потънаха между широките дипли на някакъв плат, застинаха… После Ермантие дръпна ръце, отпусна ги покрай тялото и наведе глава. Бореше се срещу шемета. Беше си дал дума, че ще издържи, ала сега се питаше дали няма да се строполи. Отвратително парене разяждаше празните му очи, които вече не можеха да плачат. Пое дълбоко дъх, за да отпусне обръча, притиснал гърдите му, и се възненавидя, че още е тук, жив, неразрушим. Ако трябваше да бъде повален от някой кръвоизлив, това беше моментът. Искаше да изчезне. Достатъчно бе живял.

Затвори шкафа и се оттегли. Вече не се опитваше да заглуши шума от стъпките си. В миг всичко му бе станало безразлично, но не срещна никого в коридора. Шокът го беше оставил замаян, безпаметен и сега бродеше из къщата като гостенин. Не разпознаваше вече тапетите на пипане. Забравил бе да брои вратите и не знаеше в кое крило се намира. Стаята, в която беше влязъл, в никакъв случай не беше неговата. Миришеше на застоял въздух и увехнали цветя. Когато докосна желязното легло с медните топки, се сепна: беше в стаята на Максим. Някакъв могъщ инстинкт го беше довел в тази стая, където обаче не искаше да идва. Седна на леглото и дланите му машинално започнаха да галят завивките. Въздъхна и се изправи, защото неподвижността и мълчанието ставаха непоносими. Прозорецът беше затворен. Той обиколи стаята, разходи ръце по камината, нощното шкафче, малкото бюро, ала Максим не беше оставил нищо след себе си. Дори саксофонът беше изчезнал. На нощното шкафче имаше шумолящи листенца, а на бюрото — стрък вече изсъхнал карамфил. Ермантие дълго го въртя между пръстите си, вторачен в нещо, което единствено той виждаше. Беше забравил цигарата, която висеше угаснала в крайчеца на устата му. От време на време беззвучно изломотваше думи като човек, измъчван на сън от кошмар. Хвърли стръка карамфил, изправи скованите си плещи, разсеяно помисли за Юбер, който трябваше да изпрати телеграма, и си тръгна, без дори да затвори вратата. Искаше отново да се върне там и пак да провери, защото неговите уши, нос, ръце вече го бяха мамили. Като последен шанс, който си даваше преди… не знаеше преди какво … може би преди да вземе решение, ако предположим, че още имаше сили. Този коридор беше безкраен, превръщаше се в пътя към Голгота, вратите бяха спирките, където трябваше да се ослушва за шумовете отдолу. Марселин слагаше масата, сребърните прибори дрънчаха и той си помисли за камбаната. Стисна пестници, тръгна отново. Имаше опасност да попадне на Кристиан в стаята й. Щеше ли да дръзне да й обясни защо се вмъкваше така? За щастие помещението беше празно — поне така му се стори. Кристиан непременно щеше да го заговори, ако беше там. Върна се при скрина, отвори го и спусна ръцете си напред. Откри само носни кърпи, навити чорапи, букет лавандула, купчини бельо, между които имаше кухина, точно колкото да побере една шапка. Но шапката беше изчезнала.

— Помислила е за всичко. Дори се е сетила за това. Бедната Кристиан! Как да й благодаря сега?

Беше късно, прекалено късно за всичко, дори и за да вземе ръката на Кристиан и да я стисне с любов. По-добре да си мълчи, да чака. След няколко дни, ако все още беше жив, ако успееше да се успокои, ако имаше силата да говори хладнокръвно, тогава щеше да й каже какво мисли за нейния жест. А дотогава волята нямаше да му стигне, за да се прави, че не знае онова, дето в никакъв случай не биваше да знае.

— На масата! — викна Кристиан. — Ришар!… На масата!

Той бързо се отдръпна от шкафа и отговори прегракнало:

— Ето! Идвам.

Прокара кърпичката по лицето си, изчака малко. Много беше трудно да изглежда естествен. Накрая слезе.

— Да не сте изморен? — попита Кристиан, разтревожена начаса.

— Не… никак… Само че бях задрямал… И сега забелязвам, че съм забравил да спра радиото… Марселин, бихте ли го изключили?

Марселин напусна трапезарията. Ермантие разгъна салфетката си, увери се, че хлябът му е подръка.

— Много народ имаше на влака — рече Кристиан. — Но Юбер все пак си намери местенце.

Говореше най-естествено, което помогна на Ермантие да играе ролята си.

— Доволна съм — продължи тя, — че го виждам толкова енергичен. Откакто му дадохте карт бланш, е друг човек. Още веднъж ми обеща да се погрижи за Максим. Скоро ще научим нещо.

— Прибрахте се късно — отбеляза Ермантие.

— Спрях за малко в селото — обясни Кристиан. — Подпалила се плевнята на Пайюно и всички бяха направили верига да гасят. Удариха и камбаната. Не чухте ли?

— Да, чух — каза Ермантие. — Стори ми се, че чух нещо. Нищо, че Марселин твърдеше обратното.

Бедната Кристиан! Как би могла да отгатне, че той бе открил шапката й?