Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака (6)

VI

Ермантие се върти в леглото. Изритва одеялото, чаршафа. Диша шумно. Стене. Сетне застива по гръб в позата, в която едно време отваряше очи, щом се събудеше. Само че около него е неизменно черна нощ и той вече не знае дали спи, дали сънува, или пък излиза от мрака на безпаметността, за да се потопи в мрака на съзнателния живот. Чува гръмотевица, шумоленето на дъжда. Спомня си… Салона, партията бридж. Струва му се, че е спал дълго. Бурята започваше, когато Юбер раздаде картите. Максим, прибрал се малко преди вечеря, кашляше непрекъснато. Кристиан мълчеше. Само Юбер изглеждаше доволен от играта. Оценяваше развоя, даваше съвети, спореше с Максим, който, както винаги, правеше изумителни грешки и после упорито се оправдаваше. Бридж между трима, каква глупост!

— Чуйте, Ермантие, бъдете ми свидетел — провикваше се Юбер. — Нали винаги трябва да се атакува в дългия цвят на партньора? Това е класика! А той настоява, че по-лесно можел да вземе ръка с поп спатия!

Максим отвръщаше заядливо. Всички забравяха, че той е сляп и картите не значат вече нищо за него. Измъкна се безшумно, като ги остави да се разправят за някаква неуместна атака с пика.

— Лека нощ! — провикна се Юбер. — Ще се качим след малко.

Ала по възбудата в гласа му лесно можеше да се отгатне, че играта не е към своя край. Дали бяха свършили вече? Сигурно са се разотишли да си легнат, бесни един срещу друг. И какво от това?… Колко далеч е времето на партиите бридж, на блестящите събирания, от които се връщаха призори!…

Ермантие сключва длани под тила си, заслушан в шума на дъжда върху листата. Представя си големите сини светкавици, изписващи силуета на щорите върху пода на стаята. Вече не му е толкова горещо. Мигрената му затихва. Както е легнал по гръб, има на разположение цялата нощ, за да прецени. Но какво точно? Хайде, малко смелост. Гръмотевицата боботи по-глухо. Сигурно всички спят. Свеж повей идва откъм прозореца. Ермантие е изправен срещу себе си, както се случва от време на време в сърцето на нощта. Внезапно се чувствува като пред съдник. Своя съдник. Вече е много късно да търси лъжа, извинение, извъртане. Истината е, че той не е Силният Човек! Ох, не е лесно да признаеш пред себе си подобно нещо! Силният Човек, Магнатът, ето за какво се мислеше още след първото си откритие. Целият му живот бе построен върху твърдата му вяра, че никой не може да се сравнява с него. Лека-полека принуди другите да му се подчиняват. Той бе Магнат по начина, по който се обличаше, диктуваше кореспонденцията си, поздравяваше портиера с вдигане на пръст. Той бе Магнат с Максим, плащайки сметките му, без да мигне. Също и с Кристиан, създавайки за нея лампи с всевъзможна форма, запалвайки над големия град огромни светещи реклами, които провъзгласяваха неговия успех и могъщество. И след злополуката бе продължил да бъде Магнат, когато с омотана в превръзки глава се самозалъгваше, че е в състояние съвсем сам да продължи устрема си, гигантското си усилие. Нали това би било във възможностите именно на един наистина силен човек. Той вече не може. Страхува се.

Ето накъде трябва да насочи цялата си мисъл: иначе няма ни най-малко основание да се страхува. Предприятието му върви задоволително, Юбер е всеотдаен, Кристиан от месеци се грижи за него с похвално търпение. Такива са фактите. Солидни. Неоспорими. Има и други, по-скоро успокоителни: храни се добре, спи сносно, мигрените му се разреждат. Значи страховете на Лотие са били прекалени.

Ермантие се прозява, извърта се на хълбок. Откакто прехвърля едни и същи мисли в главата си, имал е време да подреди аргументите „за“ и аргументите „против“. Познава силата и слабостта на всеки от тях. Знае, че не е луд и никога няма да бъде луд. Тази точка изобщо не подлежи на разискване. Затова пък допуска, че страда от известни нервни смущения. Така. Оттук нататък трябва да напредва внимателно. Достатъчни ли са подобни смущения да разколебаят един истински Магнат? Не. Един истински Магнат би постъпил храбро в специализирана клиника и би се отървал от тези малки халюцинации като от случайно прихванати паразити. Тогава защо той, могъщият Ермантие, не влезе в клиника? Защото може би не е недоволен… всъщност… да има извинение да отстъпи ръководството, поне временно, на Юбер. Защото — наистина трябва да си заобиколен от самота и мрак, за да се осмелиш да стигнеш толкова далеч, — защото новият експеримент може да се провали, новата крушка може да бъде фиаско. В такъв случай толкова по-зле за Юбер! Трябва ли да се съобразяваш с човек като Юбер? Оглупял от добро възпитание, видиотен от благочестивите отци, но не забравящ, че един правилно вложен капитал трябва да носи 15 на сто печалба! Значи никакво значение, ако бъде принесен в жертва. Главното в случай на неуспех — защо да не признае пред себе си, щом е вярно, че никой да не може да го обвини, него, Ермантие, че се е провалил в начинанието си. Защото начинанието е рисковано. Онези, които подмятат, че неговите открития били само блъф, имат известно основание. Неговите открития просто представят по нов и привлекателен начин вече познати неща. Колко го болеше от обвиненията, че просто шмекерувал. Но тази нощ той вече не страда. Достигнал е дъното на бавното спускане навътре в себе си. Поне тази мрачевина е още приятелска. Защо да се срамува, че не му е достигнала гениалност? Едно време, да, беше мечтал да изнамери машини, които да революционизират света. Началото бе положено с откриването на новата жичка. Началото на богатството! Малко след това се бе оженил за Кристиан. В онзи момент Кристиан несъмнено бе заслепена от неговия успех, от неговата сила, от неговия устрем. С грубата си голяма глава с чело на мислител той изглеждаше предопределен за някаква смайваща съдба. Ако беше продължил да изнамира толкова оригинални неща като тази метална жичка, благодарение на която цената на крушките бе спаднала с двайсет на сто, тогава… всичко би било различно, разбира се. Само че открития не се правят по поръчка.

Раздразнено сритва завивката. Тътенът на гръмотевиците се разрежда, отслабва. Излиза вятър и раздвижва нещо откъм прозореца… нещо, което скърца и се удря о стената; вероятно щорите са били зле закрепени. Хич не му е до щорите. Ермантие си мисли, че ако беше получил по-солидно, по-научно образование, би могъл да реализира заложбите си. Наистина той усъвършенствува методите на производство… Но и един умен сменен майстор би могъл да направи това вместо него… Той увеличи производителността на завода, без да обръща внимание на рисковете… Важен беше погледът на Кристиан. Този поглед, който малко по малко се отвърна от него… Трудно е да се каже кой пръв бе виновен! И все пак той представлява ценност, истинска ценност, въпреки своите грешки, слабости и недостатъци. Дори и сега е способен да успее там, където един посредствен човек би се провалил. Доказателство — ударът с тази крушка с естествена светлина. Крушката сама по себе си е технически шедьовър. Но щом бъде пусната на пазара, конкурентите биха могли да я имитират. Просто въпрос на оборудване. А що се отнася до съоръженията, картелът е в по-изгодна позиция от него. Значи за няколко месеца трябва да се завладее пазарът. Както в покера. Ако имаше очи, щеше да спечели играта. После… би могъл да си осигури млади инженери, излезли от Политехниката… Внимание! Ето точно тук той неволно се самозаблуждава. Защото дори и да притежаваше зрението си, пак можеше да свърши катастрофално. Дискретно го предупредиха от различни страни… хора, близки до правителството… За да успее, трябвало да приеме известно съюзничество. Картелът бил могъщ, решен на всичко… Толкова по-зле тогава! Юбер ще бъде на топа на устата.

По дяволите тази щора. Ермантие става, придвижва се покрай стената. Като минава пред камината, докосва часовника с махало, отваря стъклото и внимателно опипва стрелките. Дванайсет и пет. Невероятно! Струваше му се, че нощта е към своя край. А всъщност е спал само два часа. Трябва да пропъди всички глупости, които се реят като облак прах в главата му. Отива до прозореца. Вятърът е развил щорите и едната се блъска. Дъждът плющи по камъните, по земята, по листата. Ермантие се навежда леко, капки обсипват лицето му. Той вдъхва дивия аромат на мократа градина и остава така, защото градината под бурята му напомня самия него. Мисълта му отново отскача към Юбер, който ще бъде пометен. Всъщност всички ще бъдат пометени. Ала самият той вече не рискува нищо. Трябва му само легло и една търпелива ръка да го храни. Ще намери това във всеки приют за слепи. След торнадото дали не би могъл да започне истински всичко отначало, съвсем сам. Да, най-вече, сам! И този път всички ще бъдат на негова страна!

Отдръпва се от прозореца, без да изпуска нишката на своя размисъл. Но нали всичко е огледал, всичко е претеглил, от какво тогава се страхува? Няколко дни живя в истински кошмар, сега вече може да признае това пред себе си, без да се срамува. Този свят с деформиран облик, нещата, които вкупом му изневеряваха, като предателски рухващи под тежестта му парапети… друг не би издържал това изпитание. И му е ясно, че кошмарът още не е свършил, няма да свърши, защото един слепец, който отказва да се обучи да контактува по нов начин със света, който упорства да живее както преди сред престаналите да му се подчиняват предмети, е обречен на странни грешки. Само че въпросът не е в това…

Ляга отново. Изведнъж му става студено. Придръпва върху себе си свляклата се завивка. Не, въпросът не е в това. Той се изплаши от случката с Рита. Да, изплаши се и от боровия мирис, и много повече от преоткритата прасковка… Страх, че може да е вече само един непоправимо повреден клетник, но също и страх, че е в опасност. Вече не си спомня кога за първи път е изпитал това опасение, отначало тъй смътно, че не бе успял да го разгадае веднага. Беше в Лион. После се конкретизира, но си остана съвсем размито. Всъщност това е най-абсурдното от всички абсурдни усещания, които непрекъснато го тормозят. Но то присъствува неизменно в страха от преградата, от стената, разяждащ нервите му. Дали пък да подушват опасността не е привилегия на изгубилите зрение? Слепият кон в мините предчувства катастрофата много преди експлозията на гризу. Някъде се таи опасност. Може би не за него. Може би за Кристиан… или за Клеман. Друга, още скрита в земята граната? Каква лудост е било да избере като място за почивка тази почти изгубена сред ниските крайморски земи вила, около която немци и партизани са водили престрелки? Дали пък духът му, изключил от видимия свят, не приема, подобно на медиум, разпръснати стари страхове? Хайде! Трябва да спи! Ала Максим обеща да мине през стаята му, преди да си легне. Максим спи. Всички спят. Топлината пълзи нагоре по крайниците на Ермантие и мислите му се накъсват. Но той продължава да чува дъжда и скърцащата щора. Отпуска се. Едната му ръка се изплъзва по гънката на чаршафа до пода. Стъклата се раздрънчават от някаква по-близка и по-силна гръмотевица и тътенът се отдалечава, търкаляйки се по огромен облачен склон. Веднага се обажда друг, тъй слаб, че разбужда вниманието на Ермантие. Ръмженето на буика. Ермантие се повдига на лакът, Да, това е буикът, който се прибира. Чуват се дори гумите му, изсмукващи влагата от цимента. Колата завива и се насочва към гаража. Вратата се затваря без затръшване, задържана сякаш с ръка. Явно Максим! Максим, чакал само брат му да се качи, за да се измъкне. Би могъл поне да поиска разрешение да вземе колата! Ермантие се отпуска по гръб. Най-странно е, че колата е излязла, без да го събуди. Бурята нито за миг не е била много силна. Не би трябвало да му убегне шумът от мотора. Обръща се към стената. Но не обича това положение. И най-вече не обича да се обръща гърбом към врата или прозорец. Извърта се наляво. Дъждът ли е това, навят от вятъра, който пада по паркета. Някакво трополене пред прозореца. Достатъчно е да си лишен от очи и всички шумове имитират до побъркване преминаването на човешко същество. Тези капки по пода… досущ като шляпане на боси нозе. Нима и онази вечер в градината, когато вятърът си играеше сред цветята и листака, не му беше ужасно трудно, да се пребори с усещането, че в алеите се тълпят, все по-близо и по-близо, потайни присъствия. Дали пък усещането за опасност не би могло да се сведе до тази измамна представа? Главата на Ермантие бучи от думи и натежава на възглавницата. Но не е в състояние да спре механизма на вътрешното нашепване, което предшествува съня и всъщност го забавя. „Ще затворя прозореца и тогава ще заспя спокойно“, казва си той. И се унася, вижда се как става и прекосява стаята, обляга се на перваза и гледа звездите; вижда луната, която се спуска, съвсем бяла, към безкрайността на ливадите. Дървеният под проскърцва и той се стряска, отърсва се от бълнуването. Този път наистина ще отиде. Спуска нозе на пода. Вече е съвсем вцепенен от съня и трябва да се опира о стената. Подминава камината, прозява се широко. Ако подът е мокър, Кристиан няма да пропусне да направи някоя неприятна забележка. Опипва пред прозореца. Дъските са съвършено сухи. Ни следа от вода. Ами тогава… Ох, сърцето, внезапно полудяло, ще му изскокне от гърдите. Вече е съвсем разбуден. Ермантие се обръща към вратата. Първо понечва да светне. Сетне се размисля. Не бива да губи хладнокръвие само защото нещо е вдигнало шум. Може вятърът да е подхвърлил листа, които са се пъхнали под някой мебел. Ермантие тихо се доближава до прозореца, после тътрейки нозе, се връща към леглото и се отпуска с въздишка. Въздъхнал е, сякаш някой е могъл да го чуе. Често му се случва да играе за някакъв въображаем наблюдател. Остава неподвижен, но наострил слух, защото изобщо не си вярва за тази история с листата. Чува стъпки някъде далеч в приземния етаж. Може би Клеман се връща от Марселин? Или пък Максим е жаден и отива да вземе бутилка от хладилника? Или може би не е никой? Защото вече изобщо не се доверява на сетивата си. Подът отново пука. Не сухо, както при разширяване от горещината. А някакво скърцане, сякаш внезапна тежест се стоварва върху острие и го нагнетява. Господи, та това е нощна птица, влетяла преди малко. Я прилеп, я някоя заблудила се Кукумявка и сега удареното й крило стърже пода. Туй старо дюшеме, толкова малко му трябва, за да пропъшка. Но тогава защо е това вцепенение? Защо сърцето му се е качило в гърлото? Ермантие мрази нощните твари. Преди запалваше нощната лампа, хвърляше поглед и отново заспиваше… Липсва му точно този кратък поглед. Само да види, че нещата са си по местата; после мракът не е страшен. Ала споените му клепачи никога вече няма да се разтворят. Ето защо се чувствува толкова уязвим. Скърцането продължава да се разпростира по дървесните жилки. Премества се и в миг една неочаквана мисъл донася избавление на Ермантие. Котката… сигурно е котката. От покрива на верандата и по стъблото на лозницата, толкова е лесно да се изкатери до прозореца… Той се навежда и примлясва с устни, за да подмами животното. След като му я описаха, чувствува се способен да я понася, да я гали. Протяга длан, но никаква муцунка не се мушва в пръстите му. Гняв обхваща Ермантие. Но каква е тази идиотска мисъл, дето се е загнездила в главата му? Подът скърца, е, и какво от това? Какво доказва това? Цяла нощ ли няма да мигне, за да дебне шумовете като бъзливо хлапе? Тази малка буря на повърхността разкрива огромната маса на задушаващия го страх. Смъква краката си от леглото и докато нозете му опипом се мушват в чехлите, дланите му завързват шнура на халата.

Сега прозорецът е широко отворен. Вятърът ли го е бутнал? Дотам си стигнал, Ермантие! Изплашено да въртиш на всички страни лицето си със затворени очи. Да си съгласен да бъдеш смешен, жалък, само и само да отхвърлиш непоносимото усещане, че не си сам. Ако се лъже, ако наистина в стаята няма друг освен него, нищо по-лесно от това, да се увери. Насочва се към вратата. Три бързи широки крачки, съвсем неочаквани от страна на слепец. Нещо се блъска о крака на стол. Я гледай! Значи не е бил толкова луд!

— Кой е там? — пита той тихо.

Този неузнаваем глас, избликнал от нощта, докато заглъхват последните отгласи на една немощна гръмотевица, го изпълва с някакъв титаничен ужас. Обляга се на вратата, опипва ключалката, открива, че ключът е взет. Но не, нали понякога преди да си легне сам превърта ключа и го слага в джоба на сакото си. Ала сега няма сърце да рови из джобовете си. Важно е само онова, което се крие там, на няколко крачки от него. Отправя се към масата, която е в средата на стаята. Може би в същия миг някаква сянка се отдръпва, опитва се да се измъкне иззад кръглата маса. Или пък са лице срещу лице? Ермантие се опира с пестници върху дъбовия край на масата, накланя гърди напред. Дишане ли чува, или вятърът раздвижва пердетата? Бавно започва да обикаля масата. И чувствува, че с този халат, който го прави още по-едър и масивен, с бледното си напрегнато в гримаса лице, което сигурно плува в сумрака, той е по-внушителното видение, той сигурно смръзва кръвта на другия… ако другият съществува. Да пръсне сърцето му от потрес дано! Той обикаля, повдига високо колене, стъпва тежко, като в онзи миг от лова, когато изненадва дивеча, прикован пред муцуната на кучето. Усеща по кожата на ръцете си някакво леко перване като с ветрило, неуловимо движение на въздуха. Сънува ли от десет минути? Театър ли разиграва пред себе си? Или наистина преследва живо, човешко същество, което всеки миг може да се откаже от бягството и да нападне? Ермантие е направил пълен кръг около масата. Дали противникът просто продължава да отстъпва пред него? Или по-скоро се е прикрил към бюрото? Дъските проскърцват отново, щом Ермантие пристъпя към бюрото. Не може да си представи кой посред нощ ще се забавлява да го посещава в стаята му. Сигурно не някой от къщата.

— Отговорете! — прошепва той. — Изисквам незабавен отговор.

Щракане. Или пръстенът му се е ударил в ръба на бюрото? По-скоро прищракването на лампата. Ермантие спира. Ако светлината е включена, той няма никаква възможност да усети блясъка й. Страшна мъка му причинява мисълта, че светлината грее за другия. Чувствува се унизен и безсилен. Неволно отстъпва крачка, защото се страхува от удар. Другият само трябва да избере мястото и момента. И Ермантие разбира. Разбира, че откакто го ослепи гранатата, не е преставал да бъде нащрек, сякаш неизбежно един прекрасен ден щяха да го довършат с последен удар. Не го е напускала скритата дълбоко мисъл, че гранатата е била само начало. Нищо конкретно, така е. И все пак не може да спре треперенето на краката си и целият се вцепенява като животно пред прага на кланицата.

— Пари ли искате?

Скрива ръце в джобовете на халата си и чака. Листата се отцеждат. Някаква птица прелита с писък. Дали е видяла големия светъл четириъгълник, хвърлен върху градината? Този осветен прозорец трябва да се забелязва от портата. Странен крадец, който би сигнализирал по този начин присъствието си. Дали пък преди малко не е бил пръстенът му?… Ермантие отново тръгва. В пълна светлина или в пълен мрак? Той докача лампата. Ръката му се повдига към крушката. Крушката е хладка.

За да изключи всякаква възможност за грешка, Ермантие я развинтва, опира я о бузата си. Леко по-топла е от кожата му. Защото е светила само няколко секунди или вече почти е изстинала? Но има основание да се твърди, че е била запалена. Почти е сигурен и това е смразяващо, по-ужасяващо от всичко друго. Защото Ермантие може да се заблуди от кое да е двусмислено указание. Но не и от допира до електрическа крушка. В стаята има някой, мъж или жена, който — разбрал, че е разкрит — е поел риска да светне за миг, за да потърси някакво скривалище. Ермантие изопва плещи.

— Да поговорим! Престанете с тази игра!

Нищо не помръдва. Защо са дошли в стаята му? За да крадат ли? Безсмислица. За да го убият? Преди четвърт час беше много по-удобно. Нищо от онова, което става около него, няма смисъл. И внезапно чува боботенето на отново потеглящия буик. Колата се отдалечава на първа, моторът леко форсира заради отточната вода под портата. Ето вече стъпи на чакъла на пътя. Ермантие стиска челото си с ръце. Но разсъдъкът му си е на мястото. Сигурен е, че не се лъже. Колата влезе, сетне излезе отново, докато нормално би трябвало да се случи обратното… Но друго е по-належащо от колата. Ермантие заобикаля бюрото, наострил всичките си сетива. Пълна тишина. Тогава много бързо затваря прозореца, завъртва дръжката, после, без да бърза, стига до вратата и запалва полилея. Накрая сяда на леглото. Не му остава друго, освен да чака. Няма пръв да изтърве нервите си. И времето се отронва в бавния ритъм на стенния часовник. Откакто затвори прозореца, градината замлъкна, дъждът вече не се чува. Тишината, отекваща в ушите на Ермантие, е като в карцер. От време на време далечно пропукване на дървенията. Но не е възможно да се долови и най-малкият жив дъх, най-малкото доказателство, че има някой тук, съвсем наблизо, който чака удобния миг да се измъкне. Няма никой. И никога не е имало. Продължителната неподвижност малко по малко извиква съня. Главата му клюмва. Но той е твърдо решен да не заспива. Иска да принуди другия да моли за пощада. И ако в гъстата тишина внезапно се разнесеше глас, и ако този глас на свой ред кажеше: „Ермантие, стига с тази игра! Да поговорим!“, Ермантие би паднал може би като покосен, сразен от вълнението. Той не иска да предизвиква подобни мисли. Продължава да будува на своя жалък пост, опрял брадичка на юмруци. Целият е в пот, а краката му са ледени. За да издържи, впряга мозъка си да решава малки задачи, като например тази за буика. Вероятно Максим е искал да опита късмета си, като заложи парите си в казиното на Ла Рошел. Значи тръгнал е с колата, после се е върнал. Само че той, Ермантие, чу колата да се връща, после да потегля отново. Изобщо откакто изгуби зрението си, законите на обикновената логика престанаха да се прилагат. Как тогава да се изненадва, че Кристиан, Юбер и дори Максим гледат на него като на болен? Хайде да разсъждаваме така: буикът или е навън, или е вътре. И ако е вътре, бога ми, ще се наложи да признае…

Ермантие разтрива ръцете, краката си. Не знае дали отдавна седи така като затворник. Дотегна му това глупаво чакане. Става, търси стола, където са оставени дрехите му. Ключът от вратата е наистина в джоба на сакото му, под кърпичката. Взема го и… толкова по-зле… отваря. Никакъв шум в коридора. Затваря зад себе си вратата, превърта ключа и с ръка на стената се насочва към стълбището. Не е по-страховито да прекосява къщата в два часа през нощта, отколкото в два следобед. Поне за него усещането е абсолютно същото. Напредва в хола като сянка, без да блъсне нищо. На верандата столовете не са на обичайните си места. Сякаш са били безредно разместени, а въздухът е напоен с миризма на алкохол и цигари. Вратата към градината е залостена. Ермантие вдига мандалото, прекрачва навън. Ако го забележат, ще каже, че е излязъл да глътне въздух и да се поразтъпче, за да разсее мигрената. Вече не вали. Вятърът е спрял. Пеят щурци. Ала Ермантие не обръща внимание на спокойната красота на нощта. Върви покрай бордюра на алеята, който кракът му следва като релса. Той си има ориентири. Брои стъпките си и се забързва, тласкан от ново голямо нетърпение. Прекосява циментираната площадка пред гаража и отваря вратичката, изрязана в плъзгащата се преграда. И веднага краката му се спъват в бронята на колата.

Там е. Наистина е там. Ръцете му разпознават изпъкналите калници. Пръстите му отделят засъхнала отстрани на багажника кал. Колата е излизала. Ала Ермантие няма смелост да прави заключения. Той се обляга на буика. Диша бързо, като подгонен. Очаква утрото.