Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака (11)

XI

Хвърли се в стаята си, заключи вратата, отиде да затвори прозореца. Как да бъде сигурен, че няма никой в помещението? Поколеба се, за малко да започне да претърсва в ъгъла на шкафа, под масата, под леглото. Но се сети, че Клеман сигурно помага на Марселин да приготви вечерята. Не, наистина беше сам. Наплиска лицето си над мивката и дори без да се избърше, се просна на леглото. Значи Юбер й беше любовник. Той имаше право да влиза в стаята на Кристиан когато му скимне. И беше стоял там, засмукал своето бонбонче, забавлявайки се на комедията, разигравана от неговата метреса. Всичко беше видял, всичко беше чул. Може би дори я е насочвал с жестове какво да прави. Но все пак Кристиан беше плакала. Поне това беше сигурно. Ами ако Юбер не е бил там? Хайде, хайде! Просто тя умееше да плаче, както умееше и да лъже. Отколко ли време подготвяха своя удар? Дали от момента, когато по препоръка на Кристиан Юбер се бе включил в предприятието? Или от момента на злополуката? Нямаше начин да разбере. Как нищо не беше отгатнал! Смяташе я за студена пресметлива егоистка. А тя с Юбер…

Ермантие се въртеше в леглото. Всяка нова мисъл го разяждаше като киселина. Ама и той, как можа да се покаже като умоляващ съпруг, докато пъхнал ръце в джобовете си, Юбер беше слушал неговите вопли, обещания, плахите молби за нежност. Този жалък тип, дето трепереше пред него едно време, когато Ермантие си беше с очите, той се бе насладил на своето отмъщение. Просто да умреш от смях! Бедни ми Ермантие! Ти, толкова горд преди със силата си, с успеха си. Ти, дето се мислеше с неограничени възможности. Ти, който се хвалеше, че плашиш всички!…

Старата Бланш беше открила истината. Затова я бяха изгонили. Затова не искаше да се върне. Но Клеман също знаеше. И Марселин. Как ли се забавляваха!

Дори Максим…

Не. Не и Максим! Максим не беше отгатнал… Ермантие, проснат по корем, отпуснал едната си ръка до пода, не помръдваше. Максим ли? Спокойно. Защо да подозира Максим? Той поне беше дошъл от приятелство. Сигурно са му казали, че положението на брат му е сериозно. Колкото до останалото, не знаеше нищо. Иначе би ги разобличил. Не, не и Максим… Той беше умрял навреме. Имал бе този късмет.

Ермантие се повдигна на лакът и разхлаби яката си. Въздухът беше застоял, тежък в плътно затворената стая.

— Ох, колко ми е зле — въздъхна Ермантие.

Но още беше любопитен да разнищи докрай своето нещастие, да стигне до дъното на измамата. Нямаше как Кристиан да не е излъгала и за много други неща. Щом беше любовница на Юбер, значи беше отстъпила пред настояванията на Юбер. Заводът, банковата сметка, всичко бе сменило собственика си. И това не беше всичко. Бяха го довели в имението, за да го обезвредят напълно. Може би се бяха опитали да разстроят разсъдъка му, преиначавайки думите на Лотие. Умелите им недомлъвки… Пристореното им състрадание… А сега, този гроб!

„Ако реша да се върна в Лион — помисли Ермантие, — какво ли ще направят?“

Въпросът така го смути, че той седна в леглото и зарови лице в скръстените си ръце. Да. Стига да реши да си тръгне… Как ли щяха да се опитат да го спрат? Но дори и да допуснем, че той ще се примири, нещо в техния кроеж куцаше. Нима не бяха изложени на непрекъснатата заплаха някой случайно да се отбие, да зърне слепеца в градината, в гробището… Тогава всичко рухваше. Скандалът щеше да избухне… Не е възможно да не са обмислили…

„Ами точно затова е дошъл Юбер“ — заключи Ермантие.

Защото Юбер не би трябвало да е тук. Мястото му беше в Лион. Защо се беше върнал тайно? Но дали изобщо е заминавал, или само се бе постарал да създаде такова впечатление? Но и в двата случая защо се криеше?

Ермантие простена, без да помръдне. Най-после истината, голата истина! Отначало Кристиан и Юбер вероятно са имали намерението само да го държат затворен. Но смъртта на Максим бе променила плановете им. И щом Ермантие беше мъртъв пред закона, оставаше им само да превърнат във факт записаното в официалните регистри. Никакъв риск. Една дупка в парка. Просто формалност. Кой знае? Може би всичко щеше да свърши, преди да е изтекла вечерта.

Ермантие стана и запали цигара. Само да не губи достойнство. Да не им доставя това последно удоволствие. Отново се наплиска и среса косите си. Сетне докосна стрелките на часовника. Седем и половина. След няколко минути щяха да го викнат за вечеря. Той отвори прозореца. Вече нямаше никакво значение. Крилете на лястовиците прошумоляваха ниско над покрива. От нагрятата земя лъхаше на сено. Не мразеше Кристиан, поне не още. Ами Юбер? Би го удушил, ала Юбер щеше да се намеси чак в последния момент. Облегнат на перваза на прозореца, Ермантие сякаш се наслаждаваше на вечерната свежест. Може би Клеман го наблюдаваше от градината? Но Клеман не можеше да забележи мислите му. Ермантие се питаше как ли щяха да го направят. Юбер сигурно се страхуваше от кръв. А Кристиан несъмнено желаеше мигновена смърт. Коравосърдечна беше, ала прекалено благовъзпитана, за да е жестока. Значи отрова?

— Ришар!

Тя беше. Както всяка вечер, викаше го от подножието на стълбището.

— Ето, идвам! — откликна Ермантие.

Въздъхна, бавно прекоси стаята. Никой никога нямаше да узнае! Това беше най-мъчителното. Излезе в коридора. Къде беше Юбер? Продължаваше ли да се крие в стаята на Кристиан, или се разхождаше на пръсти из къщата, все така облечен в черно, безукорно изискан? Ермантие се насочи към стълбището. Зад него подът лекичко пукаше. И през днешния ден жегата беше страшна! Стъпало по стъпало, ето го вече долу. Излезе.

— На масата! — викна Кристиан. — Сигурно сте гладен!

Гласът й беше нежен и внимателен. Та наистина, нима не се бяха сдобрили? Седна с гръб към верандата.

— Марселин е приготвила студена вечеря — рече Кристиан. — Помислих, че ще я предпочетете. Тя разклати звънчето.

— Марселин!… Може да сервирате.

Юбер беше там, несъмнено. Може би и Клеман. Готови да се намесят, да отнесат трупа. „Губя самообладание — помисли Ермантие. — Нищо няма да се случи в присъствието на Кристиан. Тя не би могла да Го понесе. Но след кафето, щом остана сам…“

— Няма ли да си вземете още малко салата? — попита Кристиан.

— Не, благодаря.

— Не сте ли гладен?

— Не.

Марселин смени чиниите. Той чу Кристиан да налива вино в чашата му. Отпи, бавно вкусвайки виното, но не успя да открие нищо подозрително. Марселин остави поднос.

— Моруна с майонеза.

— Съвсем малко — рече той.

— Ще си вземете от майонезата, нали! Марселин я е приготвила за вас с много горчица.

Невъзможно беше да открие и най-малката фалшива нотка, и най-малкото развълнувано потрепване в гласа й. Само дето като че ли говореше с леко подсилена благосклонност, прекалено подчертана загриженост.

— Мъничко, колкото да я опитам.

Защо толкова горчица? С върха на вилицата и ножа си той обърна парчето риба, зарони го. Усещаше върху себе си безброй очи. Ако се колебаеше да яде, и Юбер, и Клеман, всички щяха да разберат, че е прозрял играта им и навярно нямаше да чакат края на вечерята, за да действуват. Ножът и вилицата на Кристиан потракваха ритмично о ръба на чинията. Поднесе парче към устата си, подуши майонезата. Толкова по-зле. Може би острото пикантно ухание на горчицата прикриваше не друго, а смъртта.

— Леко надъхва — забеляза Кристиан. — Наистина ми е трудно в този момент да запазвам рибата съвсем прясна.

И захвана да говори за сина на Одро, търговеца на риба. Защо ли изведнъж така се разбъбра? От какво искаше да отвлече вниманието му? Какво може да се сложи в майонезата? Арсеник? Или пък някой опиат, та да не се съпротивлява? Този път Кристиан се бе издала. Рибата като да беше лепкава от сос. Всяка хапка му изгаряше езика. Какво ли количество отрова вече беше погълнал? Остави вилицата.

— Наистина, нещо нямам апетит тази вечер.

Ето, беше им в ръцете. Нямаше никакъв шанс да се измъкне. Като си мислеше сега каква грешка е било да разчита на милостта на Кристиан. Та тя водеше играта от самото начало. Сигурно тя е принудила Юбер да действува. В съзнанието му заприиждаха какви ли не спомени, които затвърждаваха това убеждение.

— Марселин, плодовете, ако обичате.

— Извинете ме, но мисля, че ще спра дотук.

— Малко компот ще ви се отрази добре.

Не би могло по-сполучливо да се имитира загриженост. Ермантие сви салфетката си.

— Не, благодаря.

— Да не сте болен?

Тонът наистина беше загрижен. Може би в същия този миг го оглеждаха, за да издебнат първите симптоми на кризата. Може би другите бавно се приближаваха към масата. Но защо не чувствуваше нищо? Дали не беше сънувал цялата тази история, дали не си беше измислил този кошмар? Изправи се.

— Ще пия кафето на верандата.

— Както желаете.

Тежко се насочи към вратата. Кристиан го последва. „Ето сега — рече си той. — Защо да чакат повече.“ Спомни си, че е с една глава по-висок от Юбер и Клеман. Няма да смеят да го нападнат открито. Впрочем всички тези предположения бяха нелепи. Трябваше да се страхува единствено от отровата, поразяващата на място отрова, а не онази, която ще ти остави време да размислиш, да разбереш. Значи майонезата е била безобидна. Тогава кафето…

— Няма ли да се изтегнете на шезлонга? — попита Кристиан.

Този път гласът й беше трепнал. Едва-едва и тъй мимолетно, че в друго време Ермантие не би забелязал нищо.

— Не — рече той. — Ще остана само минутка. Спи ми се… Утре ще бъда по-добре.

Изтегли стол до масата от ракита. Кристиан наля кафето, сложи захар. Ермантие чуваше само сребърното подрънкване на разбъркващата лъжичка. Отново го жегна същата мисъл. „Ами ако всичко това съществува само в главата ми?“ Той веднага я отблъсна. Ако се съмняваше, беше загубен. Не биваше да се съмнява. Сигурен беше за присъствието на Юбер и какво означава това присъствие.

— Марселин го е направила малко силно — забеляза Кристиан. — Искате ли още една бучка захар?

— Не.

Кристиан лекичко духаше чашата си. Наистина ли я чу да пие? Или само така му се беше сторило поради притракването на чашата й о чинийката. Той запали цигара, за да печели време. Кафето беше там, пред него, и той беше осъден да го погълне. Нямаше никаква причина да откаже. Ако се направеше, че му е много горчиво, щяха да го убият в коридора на първия етаж или в стаята му. Юбер сигурно всичко бе предвидил. Той взе чашата, доближи я до устните си. Лъжичката на Кристиан не помръдваше. От кафето се разнасяше хубав аромат. Ермантие накваси устни, престори се, че поема няколко глътки. Леко се срамуваше, че брани живота си толкова ожесточено. Вече не обичаше живота, но още не беше изгубил вкуса към битката. Протегна ръка, за да остави чашата, блъсна се о ръба на масата и крехкият порцелан се счупи между пръстите му, заливайки ръката му с течност.

— Бедни ми приятелю… — захвана Кристиан. Не можеше да прикрие гнева си, досадата си.

— Извинете ме — рече той окаяно.

— Марселин… Елате да съберете парчетата и да попиете… Ще донесете друга чаша.

— Няма нужда — изломоти Ермантие. — По-добре да отида да си легна. Лека нощ, Кристиан.

Най-трудно беше да се отдалечи, без да бърза, сякаш е напълно изтощен. Изигра излизането си без грешка, но трябваше да спре пред стълбището. Изпитанието започваше да го смазва. С едната ръка на стената, другата плъзгаща се по парапета, той тихо се заизкачва, като се опитваше да разгадае тишината на къщата. Никой не вървеше след него, но опасността можеше да бъде отпред… замахната тояга, насочен пистолет… Ако продължаваше така, нямаше да издържи… Стигна площадката. Светът още не беше рухнал отгоре му. Той все още беше жив като ларва, която всеки миг може да бъде размазана с крак. И напредваше по коридора огромен, масивен, победен. Влезе в стаята си, заключи се, завъртя глава надясно, наляво, да усети по лекото раздвижване на въздуха приближаването на неприятеля. Докосна ключа. Осветлението не беше запалено. Мина през стаята и провери нощната лампа. Беше студена. Значи нямаше никой. Нито Юбер, нито Клеман щяха да посмеят да го нападнат в тъмното. Ала тъмно ли беше? Потърси часовника, стрелките. Девет часът. Здрачът сигурно изпълваше стаята с червеникаво сияние, предостатъчно за… Но не! Щом нищо не беше станало, значи опасността временно беше отстранена. Сигурно са разчитали на кафето и сега четиримата кроят нов план за следващия ден.

Ермантие се прозина шумно, тежко се отпусна на леглото, пружините трептяха дълго… Ако някой слушаше… защото всичко беше възможно… Щеше да бъде успокоен. В никакъв случай не биваше да заспива. Сключил ръце под тила си, Ермантие се отпусна. Да можеше да не мисли за нищо, не искаше повече да страда. Нощта се спускаше над него. Свежият полъх върху челото му подсказа, че се стъмва и че избавлението е близко. В полунощ всички щяха да са си легнали. И те сигурно бяха останали без сили. Щеше ли да има луна? Вероятно не. Опита се да се върне назад в дните, обърка се и се отказа. Спомняше си само, че имаше пълнолуние, когато пристигнаха. Значи нощта щеше да бъде тъмна… Една камбана отекна в далечината… селската камбана, която беше била за Максим. Ермантие се обърна настрани, сбра колене към гърдите си. Болката беше все тъй прясна, все тъй остра. Сега вече имаше време да огледа спомените си. Не можеше да има никакво съмнение: Максим е знаел всичко, което се подготвя. Доказателство беше възклицанието му оная сутрин, когато се беше почувствувал гузен за чека: „Аз — крадец! Само ако знаеше онова, което аз зная…“ Ясно, било му е на устата да признае всичко. Максим — съучастник! Максим — платен, за да играе в тази гнусна комедия! „Значи съм бил тиран? Значи съм им пречел да живеят…“

Дишаше бавно, за да не разбуди приспаната болка. Още часове се отрониха от камбанарията. Потъна в някакъв полусън, който не му пречеше да чува всички нощни шумове, далечен лай, пронизителните писъци на кукумявка и глухата жалба на морето. И внезапно, без да е помръднал, усети ума си изострен, като пред прага на откритие. Дошъл беше моментът да действува. Стана, прекоси стаята на пръсти, отвори широко прозореца. Животът, животът беше там, многолик, шушнещ, само да протегне ръка и щеше да го докосне. Прекрачи перваза, провиси крака. Лехата отдолу щеше да смекчи удара. Скочи: тялото му глухо тупна на земята и той бе разтърсен до сърцето. Замаян, вкопчил пръсти в мократа земя, с натъртени колена, той се заослушва. Къщата спеше. Градината се простираше спокойна, уханна, приятелска. Надигна се, избърса длани в носната си кърпа. Беше си изгубил очилата и сигурно беше ужасяващ с калния си панталон и лице без поглед. Но нищо, по-лесно ще го разпознаят. Първият, който го види, ще разбере… Отдалечи се от стената по посока на алеята, свил глава между раменете в очакване на изстрела, който всеки миг може би щеше да изтрещи. Усещаше дулото на насоченото към него оръжие, като същевременно знаеше, че бягството му няма да бъде открито преди сутринта, и бързаше към портата. Сграбчи пречките като удавник, обърна към небето обезобразеното си лице, пое няколко дълбоки глътки въздух, без да успее да успокои ударите на сърцето си. Тогава повдигна една от железните куки, извъртя я. Дръпна вратата, усети я да се отмества, измъкна се през пролуката и излезе до средата на пътя. Беше навън. Беше свободен.

Хвана наляво и започна да отброява петдесет крачки. Ако не беше сбъркал, трябваше да е на пътя за селото. Отби встрани, нагази в тревата, протегнал ръце напред, и тутакси дланите му срещнаха склона на насипа. Посоката беше добра. Като се ориентираше по насипа, направи още няколко крачки, отгатна започващия завой. Върна се на пътя, за да върви по-лесно. Селото не беше много далеч, само на километър. Важното беше да не криволичи. Щом стигне, ще почука на вратата на Меруди, който ще го отведе в Ла Рошел. А ако му е много трудно да открие къщата на Меруди, ще потропа където и да е. Всички го познаваха. Щяха да му бъдат съюзници. Еспадрилите му с гумени подметки не смущаваха тишината. Не много. Дори прекалено спокойно, прекалено смълчано беше полето. Само чакълът хрущеше, щом се отбиеше от пътя. И той веднага изправяше стъпката си. Небето сигурно цяло трепкаше от звезди, а пътят — гладък и блеснал като застинала вода. Вдясно, през три секунди, червеникавата светлина на фара Бален. Добра нощ за бягство! Идеше му да се затича, и то не само от страх. Всъщност вече не се страхуваше. А просто защото отново започваше да живее. Дори и да го хванеха сега, беше съгласен да умре тук, далеч от клопките, които те търпеливо бяха приготвили. Но нямаше да го хванат, защото селото вече беше близо. Сигурно се виждаха първите му къщи: кафенето Пабоа с лавровите си дръвчета в саксии покрай пътя, ковачницата на Пайюно и магазина за семена на сина Люка със сивата котка, неизменно свита на кълбо зад витрината. Ермантие ускоряваше крачка. Толкова ясно и отчетливо си представяше пейзажа, че дори вече не си правеше труда да протяга ръце напред. Още три-четири минути и пристига, ще усети под краката си древния калдъръм на селото. Меруди ще се стресне, като го види. По-добре първо да му обясни през вратата. Да му каже, че човекът, дошъл да търси убежище, не е призрак, а мъртвец с отсрочка. Не беше моментът да ужасява хората.

Ермантие продължи още пет минути, подуши въздуха. Обикновено отдалеч се усещаха миризмите от ковачницата, а нощем винаги две-три кучета ще се подплашат и ще лавнат разярено от прага на колибките си. От колко ли време вече вървеше? Нямаше никаква представа. Беше тръгнал отдавна, но не напредваше много бързо. Хайде, още малко усилие. Внезапно си даде сметка, че отново опипва с ръце въздуха пред себе си. Прибра ги в джобовете, за да си докаже, че не се страхува от нищо. И най-малко от това, да не се е загубил. Не беше възможно да пропусне селото, защото пътят извеждаше право натам, без никакъв кръстопът, никакъв завой. Не биваше да пада духом, ами да продължава да върви. Да, но когато крачиш вече от половин час. Не ти трябва половин час, за да изминеш един километър, дори и ако стъпваш колебливо, ако се отмяташ към едната, към другата страна на пътя. Наведе се, за да докосне земята, но предварително знаеше, че пръстите му ще срещнат зърнестата повърхност на асфалта. Отново тръгна, леко разтревожен. Продължаваше да има усещането за празно поле, за ширнали се до безкрая ливади. И постепенно, мимо волята му, стъпката му стана по-несигурна, дланите му се разпериха пред гърдите, като да ги предпазят от удар. Страхуваше се да не се блъсне в нещо, което няма да е селото. И скоро бе принуден да признае, че селото не беше тук и никога нямаше да бъде тук. Но нали следваше единствения път, който трябваше да го изведе дотам. И пътят се бе съюзил с Кристиан. Затова го бяха оставили да се измъкне. Имаха доверие на пътя и на неговите хитрини.

„Внимание — рече си Ермантие, — трябва да избягвам тези мисли. Пътят си е напълно безобиден и го познавам добре. Всяка крачка по този път ме отдалечава от тях и следователно ме приближава до спасението.“ Той продължи, решен да движи краката си до пълна изнемога. Способен беше да издържи още часове. И тогава чу някой да идва към него. Спря. Непознатият си свирукаше. Обувките му проскърцваха в такт. Някой на къмпинг в околностите вероятно или пък селянин, тръгнал да търси добитъка си из мочурите. Мъжът престана да подсвирква, но продължи да върви.

— Простете — рече Ермантие, — къде се намирам? Не чу повече никакъв шум.

— Загубих се. Претърпях операция и… виждам много зле.

Обувките заскърцаха отново. Отдалечаваха се обратно. Все по-бързо и по-бързо.

— Моля ви — извика Ермантие. — Кажете ми къде се намирам?…

Опита се да се затича след мъжа, който хукна като подгонен от триста дяволи. Подметките му удряха пътя. Още дълго се чуваше неговият бяг. И накрая заглъхна, оставяйки Ермантие потресен. По-страшен и от прокажен ли беше станал, като някакъв нощен звяр, пред който всички се отдръпват с приглушен писък? Или пък мъжът го беше познал и беше помислил, че е срещнал мъртвец. Тогава значи е бил някой от селото. Кое село? Къде се криеше това село, което също като че ли му бягаше в тази странна нощ? Ами ако човекът вдигне тревога? Но трябваше да продължава да върви напред. Трябваше на всяка цена да се обърне към някакво живо същество. Скоро щеше да се зазори, щяха да го преследват.

Ермантие тръгна отново. Пътят се изнизваше под краката му, все еднакъв. Дали пък не се изкачваше леко? Или самият той беше преуморен? Когато беше изтощен, главата му играеше лоши номера. Не усещаше ли мирис на бор тогава? Едва доловим, но си беше мирис на бор. Максим му беше обяснил, че при голяма жега земята излъчва ухание на бор. Но само за да го успокои. Ето че халюцинациите изникваха отново. С всяка крачка като че ли навлизаше все по-навътре в някаква задушна гора, навсякъде миришеше на бор. Отби вляво… Кракът му спря на ръба на наклон, който може би водеше към ров. Хвърли се надясно, но и там теренът се снишаваше. Нямаше накъде да се измъкне. А наоколо всичко беше пропито със силната, упойваща, лепкава от прегрята мъзга миризма на бор. Зави му се свят. Значи прави бяха, когато твърдяха, че Лотие… Затича се с риск да се блъсне в някакво препятствие и внезапно дясната му ръка, рамото му, главата му се удариха силно в нещо, което се издигаше край пътя. Той падна, замря, очаквайки да го довършат. Но никакъв шум наоколо. Никой не го беше нападнал. Сякаш лек бриз си играеше в недосегаеми листа. Предпазливо протегна ръка, срещна нещо твърдо, метално. Изправи се. По брадичката му се стичаше кръв.

— Ришар Ермантие — заекна той.

Кой да му отговори? Беше сам, съвсем сам. Отново опипа студеното цилиндрично нещо пред себе си, подобно на дървесен ствол. Постепенно се убеждаваше, че е стълб. На пътната сигнализация? Не. Вместо табела имаше някаква топка отгоре. Топка, голяма колкото глава, но онова, което пръстите му докосваха, не беше лице, а… катинар. Забранено е да се говори! Да, всичко бяха предвидили. Катинар! Беззвучен смях разкъса гърлото му и той отстъпи, олюлявайки се. Главата му се въртеше. Избърса брадичката с опакото на ръката си и за да не падне, се върна да се облегне на ледената колона. Много по-голяма беше от стълб. Като онези люлки, каквито беше виждал в обществените градини. Може би пък наистина беше люлка! Понеже този път не беше истински път! На кой свят очертаваше границата тази фалшива люлка? Лицето го болеше, дясната му страна се схващаше, но той се чувствуваше достатъчно силен, за да продължи. Преди да пусне желязната колона, се попита дали не се е извъртял около себе си, дали продължава да е в правилната посока, но реши, че вече няма правилна посока. Важното беше да се движи, докато умре. Изостави опорната си точка. Боровият мирис беше изчезнал или поне изместен от вкуса на кръвта, изпълнила устата му. Вече бе хладно. Това бе най-дълбокият, най-нечовешкият час на нощта. Пътят се спускаше и ставаше все по-студено. Внезапно кихна и ехото забръмча около него, заблъска се като в дъното на дълга изба. Ермантие прочисти гърлото си и тутакси десет, двайсет дрезгави гласа зашепнаха в приглушена гълчава, която бавно стихна.

— Има ли някой? — извика Ермантие. Въпросът тутакси се зачу от всички страни със заплашителни задавени интонации и мракът си го запрепраща безкрайно.

„Сигурно съм се ударил зле“ — помисли Ермантие. Стаил дъх, той се отправи към гласовете в гъстата влажна тишина като в подземие. Но скоро бе принуден да възобнови дишането си и мракът наоколо също задиша. Цяло невидимо, пъшкащо, болезнено шествие се раздвижи край него. Лабиринтът беше изпълнен с печални сенки, които тътреха крака и със сетни сили и затворена уста се влачеха по тъмния път. После рамото на Ермантие се блъсна в някаква стена покрай пътя. Беше лепкава, от нея се отцеждаше вода. Сякаш беше без край. Но скоро свърши. Шумът на тълпа, съпровождаща Ермантие, изчезна. Отново беше сам. Какво ли изпитание му предстоеше? Докосна земята. Пътят си беше там, леко влажен поради някаква мъглица. Докато продължаваше под краката му, щеше да упорствува да се надява въпреки всичко. Един път непременно извежда някъде, дори и да създава впечатлението, че се е залутал. При това е добър път, гладък като кожа и гъвкав под нозете. Но нямаше ли нито къщи, нито жива душа покрай него? Или пък всичко се разбягваше, щом се приближи. Не, по-скоро всички спяха. Това, което беше почувствувал и чул, са били сънищата на потъналите в големите легла из ниските ферми по тукашните мочурливи земи. Нямаше да закъснее да срещне селца, врати, прозорци, подредени покрай същия този път, с ръка да ги докоснеш. Вървеше в края на пътя и постепенно мисълта му угасна. Напредваше като изнемощял сръчкван кон, който спи прав. А може би спеше отдавна и, сам си беше виновен, че е изпуснал селото. Впрочем за всичко беше виновен той. И сега го наказваха безмилостно. Бяха намерили този ужасен начин, пътя. Пътя с неговите извивки, стени и може би огледала, с всевъзможните си клопки. Пътя в кръг! Пътя без изход! И внезапно някакъв шум го изтръгна от унеса му. Бе измяукала котка. Не можеше да има грешка. Сега беше сигурен. Ето, измяука отново, съвсем наблизо. Котка. Стена. Къща. Градина. Беше стигнал. Най-после!

Бавно приближи, протегнал ръце напред. Ръцете му се блъснаха в стена. Истинска стена, чийто връх не може да се стигне. Трябваше само да върви покрай нея. И Ермантие тръгна нетърпеливо. Стената прекъсваше, но нещо идваше след нея… Решетка! Прониза го ужасно подозрение. Беше се върнал в началната си точка. Котката, дето мяукаше, за да го подмами, беше Рита. Колко глупав е бил, за да се страхува от отрова! И си беше въобразил, че се е отскубнал, че е разкъсал омагьосания кръг! Простена. Толкова умора за нищо. За нищо ли? Може би не съвсем за нищо. Имаше още една възможност, да стигне до брега, до водата. Да се избави, да използва последните мигове на нощта. Прекоси пътя, насочи се към отсрещния насип, нямаше да му е трудно да го изкачи. Но вместо да срещнат тревата, мократа от росата земя, пръстите му бяха спрени от железни пречки, цяла редица железни пречки. И от тази страна имаше решетка. Дори не знаеше дали е вътре или отвън, свободен или затворник. Приличаше на плъх, блъскащ се в тънките прегради отвред, още неразбрал, че капанът е щракнал зад него. Отмина решетката, без да знае каква посока да следва. След решетката имаше стена, после отново решетка. Стена. Решетка. Стена. Решетка. Като в затвор. Изкрещя и хукна.

Остър клаксон. Буксуващи колела. Затръшнати врати. Лежеше, захлупил лице на земята, безмълвен, почти в несвяст. Повдигнаха го и той направи усилие да се освободи. Не. Не буика! Не. Стига! Проснаха го на седалка. Хора говореха, но толкова далеч, че не разбираше какво казват. И после колата потегли. Тогава Ермантие се отпусна. „Да ме отведат! Да ме отведат далеч, колкото се може по-надалеч!“ Не знаеше какво се бе случило и дали го очакваше смърт, но в мига, когато всичко беше загубено, ето че бе станало чудо. Капанът се бе открехнал.

Поднесе ръка към брадичката си, където се стичаше малко кръв. После се остави да потъне в кротка безпаметност. Ала тялото му продължаваше да усеща движението на колата и той се радваше инстинктивно с всичките си кости, с всичките си мускули. Спеше дълбоко, когато колата спря.