Андрея Илиев
Самурай на чеверме

Дребна риба съм във Външно. Е, не съм портиер. Но няма да ме видите на пресконференциите. Има ли обаче нещо смотано за вършене, там съм. Ето, наскоро някакъв шантав японец решил да си усъвъшенства българския и да изучава страната ни. И ми го зачукаха!

— Внимавай, момче — вика шефът. — Тоя е далечен роднина на императора и потомствен самурай.

Самурай… Вятър! Ако са били като моя Танака, значи „Седемте самураи“ на Куросава трябва да мине в жанра на фантастиката. Хилав, очилат, кьосе, леко плешив. И дребен, мамка му, като грахово зърно дребен! Единственото, което покриваше представата ми за японците у него, бе фотоапаратът. Чудя се дали и у кенефа не се щракаше с него.

И тъй, показах му всичките национални музеи, мандра, рилските езера, вакарелските баби-самодейки, винзавод, кисело мляко на Шипка, ромски проститутки на околовръстното… Танака все снима и се възхищава:

— Ау, добре!… Ау, добре!…

На пет години у наше село (откъдето ни е тръгнал походът към столицата) правят среща на рода ни. Е, не сме от императорско коляно, ама се събираме… Сега трябваше да е моята презентация — на предното събиране бях още студент. Баща ми се заинати: трябва да дойдеш. Шефът и той: Танака е по-важен от вашия селски празник!

Брее! Помолих самурайчето да си кюти в хотела един ден и му обясних защо. Той се зарадва като бебе на биберон — идвам с теб! И на, лъснахме в странджанското опустяло по принцип село, а сега забучало от чалга и отесняло от сергии с китайски дреболии. Танака бе във вихъра си: цък-цък-цък!… А пък като го заведох на народните борби!

— Ау! Великолепно!… Ау!

И пак цък-цък…

Победителят — Иван Тулупа — бе много поласкан от международното присъствие и особено, че физиономията му ще бъде показана на другия край на света. И в знак на признание ни покани да хапнем от овена, който спечели на борбите.

Иван Тулупа. Това е нещо, което дори стогодишен българин рядко вижда през съществуването си. Представете си към сто и петдесет килограма материя, организирана в двуметрово туловище от мускули и сланина, командвано от удивително елементарна мозъчна програмка, скрита зад едносантиметрово чело. И косми — навсякъде! Имах чувството, че и ноктите му са обрасли с козина! Настаниха ни до победителя. Пред нас в огромна тава ухаеше опечения на чеверме коч, а край нея — от пиле мляко. Иван Тулупа вдигаше наздравица след наздравица, пъдеше като досадни мухи циганите от оркестъра, които се натискаха да му свирят на ухото, и ядеше. Ама ядеше, ей! Няма вилици, няма лъжици! Чупеше парчета от овена. В лявата му ръка имаше буркан с винтова капачка, приспособен за солница. Солеше обилно и тъпчеше в огромната си уста.

— Ау! — викаше Танака и цъкаше ли, цъкаше.

Отдалече, отблизо, от по-близо… Иван Тулупа ръмжеше доволно, пъчеше се и пак солеше ли, солеше… В знак на благоразположение подаде мазна мръвка на японеца. Той я изтърва, тя падна на бедрото му и остави мазно леке на светлия му панталон.

Тулупа изрева разочаровано. Тупна Танака по врата и започна да сипе сол върху петното. Танака се втрещи. Изгледа бореца уплашено. Извика едно късо „аа“ и търти да бяга! Ама бяга японецът му с японец! Не ставали за спринтьори — глупости! Когато го настигнах, очите му гледаха диво, а сърцето му пърхаше иззад крехките ребърца като слевей в клетка.

— Ау! Ау!…

— Какво има? — успях да попитам.

— Ау!… Соли! Ша ма яде?!…