Андрея Илиев
Готвачова жалба

Иван стои пред кухнята на поделението и реве. Часът е необичаен за рев — пет сутринта. Още по-малко пък прилича на Иван — четиридесет и две годишен дългуч, старшина и готвач на сто гладни гърла. Но той си седи на пейката отпред и реве ли, реве. До него виси Течето — голям и мехурест старшина, сега дежурен по кухня. И го пита през минута:

— Що ревеш бе, аратлик?

Готвачът подсмърча и реве.

Пристига началникът на продоволствения склад Данчо. Той изважда продуктите и пита Иван:

— Що ревеш, бе?

Никакъв отговор. Или само подсмърчане — ако то е отговор. Течето отива да приготвя закуската. Данчо пак настъпва Иван:

— Абе какво ти става? Баш сега ли намери да се разкиснеш — нали го знаеш Течо какъв е кодошлия? Ще те спука от майтап.

Иван си реве ли, реве. Закуската е готова. Войниците я изяждат. Работното подразделение започва да мие чиниите… Иван реве. Течето пак се завърта около него.

— Какво става с тебе бе, аратлик? — душеспасително пита той.

Иван най-после дава признаци, че чува.

— Нъл знайш Стоян Чабуджака?

— Знам го — началникът на жена ти.

— Началник зер — изплаква Иван. — Зър него плача.

— За какво? — чеше се Течето по голямата глава.

— Ами таковал малко жената — изплюва камъчето той.

Течето въздъхва облекчено.

— Аз рекох, че някой е умрял. — После минава в настъпление:

— Е, ти сам казваш, че било малко… Че като е малко, що ревеш бе, аратлик?…