Андрея Илиев
Ревнивец

Имам ревнив приятел. Каратист. Агресивен при това. Току налита на някого или нещо — керемида, ламаринената стена на автобусната спирка, на някого в метрото, кварталния помияр… От месец се кани на учителя ми по пеене — студент последна година в консерваторията. Розовобузест, крехък като порцелан и срамежлив. На всяка втора дума — моля или извинявайте.

Приятелят ми го намрази за това.

— Какво ми се е замолил тоя? Това ли те учи — да се молиш?

И ръката му трепери, сякаш ще удря тухла четворка.

За беда нещо не ми се пее тия дни. Разсеяна съм — все ме влече към оня, въртоглавия ревнивец. Да се облегна на силното му рамо, да склоня глава на гръдта му…

— Галя, какво ви е днес? Моля да се съсредоточите.

Да, бе… Той се изчервява, ушичките му стават като два червени фенери.

— Да не би да сте… моля, да… Извинявам се… неразположена?

— Не съм. И май се изчервявам почти като него, когато му го казвам.

— Защото, ще ме извините, това за пеенето е важно. Гласът се променя. И най-добре в тия дни да не се занимаваме.

След две седмици ми идва. И се сещам за казаното от наставника ми. Бързо звъня на приятеля си.

— Да се видим? Нали имаш урок?

— Няма да стане.

— Тъй ли? — зарадва се той. — Оня льольо да не е болен?

— Няма смисъл — обяснявам аз с тон на специалист. — Неразположена съм.

Страшна тишина. Помислих, че връзката е прекъснала. После се чу громолене. Тоя май събори стената…