Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (94)

92.

Закъснях… Вълна килна кораба, следващата го заля и той изчезна в бялата й пяна. Тук-там се виждаха човешки глави. Бурята започна да затихва като пожар. Облаците побеляха, раздалечиха се. Острият бръснещ вятър стихна. Остана да ври там, където още плуваха хора…

Слънцето се измъкна като от чувал и лъсна над мен. Закръжих над единствения оцелял плувец.

Ат. Беше Ат.

Морето се успокои като помилвано дете. Но Ат се разтревожи и замаха учестено с ръце. Сниших се още. Какво ставаше?… Акула? Или йорег го атакува във водата?

В същото време го усетих. Албастий. Той беше тук. Нещо повече — той бе навсякъде под мен.

Водата изстиваше. Затова Ат махаше така неистово.

Почти се успокоих. Така беше, така трябваше да е. Албастий щеше да замрази залива, ледът щеше да гони елбира от Дуло и почти щеше да го стигне… Почти.

Албастий се бе разстлал като тънка, прозрачна мъглица над залива и цялата му огромна енергия бе впрегната да охлажда.

Обаче… имаше и нещо друго. Смущаващо.

Ледът изпреварваше Ат. Според описаното в учебника Албастий го застигаше почти до брега. Поредното щракане на ледените зъби захващаше бойната плитка на човека, той я срязваше с ножа си и с последно усилие успяваше да се измъкне.

Сега обаче ледът настъпваше от две страни: отзад и отпред.

Сниших се още.

Двайсет метра преди да се срещнат… Десет… пет… два…

Направих единственото, което ми дойде на ум: спуснах се над Ат, сграбчих го с нокти за кожената риза и го вдигнах. Уф… Беше елбир и тежеше като елбир. Ледовете се събраха с хищно пукане. Ботушите на Ат, пълни с вода, се влачеха по синкавата повърхност и стържеха с неприятен звук.

Ето го и брега… Успях.

Пуснах го на пясъка, кацнах до него и веднага се превърнах в човек. Извадих меча си и се огледах.

На далечната дюня жълтееше петно, което ми заприлича на леопард. Тръснах глава и видението изчезна… Изсъхнал храст. Просто изсъхнал храст. Отместих поглед.

Тъкмо навреме — по брега към нас препускаше конник в черни доспехи и на вран кон.

Албастий.

Ат се размърда, изправи се. Олюляваше се, но при вида на атакуващия се разкрачи в бойна стойка и изтегли меча от канията на гърба си.

Разбира се, че Албастий атакува мен. Това е основно правило — отстраняваш първо по-силния и по-опасния. А господарят на Тама виждаше, че съм алп. И то непознат. Посрещнах удара — слаб беше. Албастий бе изхабил огромни сили, за да разбушува морето и да заледи залива. Задържах остриетата горе за миг и минах вдясно, буквално под копитата на коня.

Тама-тархан залитна в обратната посока и в същото време Ат нанесе посичащ удар по задницата на коня.

Рев. Или изцвилване?… После целият конник се разпадна като счупен порцелан и изчезна в пясъка.