Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (79)

77.

Първото, което видяха, след като слънцето огря равнината и хоризонтът се ширна, бе огромната, дебела колона от хора, животни и каруци на пътя.

— Странно — каза един от смъртниците, втренчен натам. — Движат се обратно.

Като ударени с камшик, всички зарязаха приготовленията си и застанаха до него в края на горичката. Наистина — мравунякът пъплеше от Хин към далечните гори на Суреж^[69].

— Войната е свършила — плахо предположи друг от бойците.

— Глупости!

— Разбити сме — каза трети думичките, които се въртяха в главите на повечето.

Ат се метна на Тулпар и го пришпори.

Своите… Те бяха. Изнурени, почернели, отчаяни. Отстъпваха, гонени от някакъв страх, и не искаха дори да разговарят с тях. Пришпорваха конете си и бягаха напред, назад, встрани.

— Какво става? — смаян отпусна ръце Ат.

Един от хората му извика — встрани от пътя лежеше войник с превързани ръка и крак. Той бе сложил стрела на лъка си и уморено го насочи към тях.

— Ей, какво те прихваща?

— Далече… — дишайки тежко, предупреди той. — Далече стойте…

— Свои сме…

— От Хин ли идвате?

— Не, от Албания.

— И там няма?…

— Какво?

— Болест.

Светна му.

— Здрави сме. Какво се случи пред каменната стена? Разбиха ли ви?

— Не. Качихме се на нея. Още малко и… Разбрахме, че хинците мрат като мухи. И Аламир заповяда да отстъпим назад. Сутринта научихме, че смъртниците-киргизи, които първи се сблъскаха с хинците, също започнали да се подуват и умират^[70]…

— Смъртниците ли? — завикаха момчетата от десетката и започнаха да се оглеждат един друг.

— Те — кимна раненият. — После и хусарите. Снощи царят заповяда всички да се вдигат на път. Обратно.

— Господарю… — започна един от бойците с подивели очи.

Ат го мерна, зачуди се какво е уплашило този рашен на всичко и доказал това в няколкото тежки сражения младеж, после разбра и кимна:

— Да. Отивайте. Свободни сте.

Те извикаха радостни. Двама спряха разколебани, върнаха конете назад и единият попита плахо:

— А ти, господарю?