Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (71)

69.

Ат раздели своите смъртници на три колони по двеста души, а пространството между тях насити с малки разезди. Когато срещнеха противник, в зависимост от силата му, той ги прегрупираше или викаше на помощ Арбуга с неговите хусари. Но това се случваше рядко. Бързите конници изпреварваха организацията на всякаква съпротива и в края на седмицата стигнаха ниски хълмове. На един от тях се извисяваше тъмна каменна крепост.

Разездите идваха и докладваха: гарнизонът е голям и силен, а емирът му отказва да се предаде.

— Кои са вътре? — попита Ат.

— Саклани — отговориха разузнавачите. — Но има и много албанци^[64].

Сърцето на Ат затупа силно.

— Никога не съм срещал албанец. Доведете ми!

Пристигна пехотата и обкръжи хълмовете.

Ат слезе от другата им страна и пред него се ширна безкрайна зелена степ. Разтвори отряда си като ветрило и подгони хоризонта. Влиза в десетки сражения, събира бойците си на юмрук за удар, разхвърля ги на по-малки групи в отделни направления…

Достигнаха голи каменисти предхълмия, без нито едно дърво по тях.

Разузнавачите докладваха, че на втория ред височини има дълъг землен вал с дървена ограда отгоре. Войниците, които го защитавали, не приличали на нито един от народите, с които се бяха сражавали досега.

— Хинци — кимна Ат. — Значи стигнахме. Ще чакаме пехотата и царя.

Тогава негови излекувани в тила бойци му доведоха роб-албанец.

— От страната на Шан Албан Рищав ли си?

— Да — поклони се той.

— Виждал ли си дъщеря му Боз-бий?

— Не, господарю.

Сърцето на Ат се сви.

— При него ли е?

— Не знам, господарю. Аз съм от ниското. Болшинството от моя народ живее високо в планините, където е и Шан Албан.

— Къде е това високо?

Албанецът се обърна натам, откъдето бе дошъл и посочи високите сини планини на хоризонта.

— Там.